Филипа Грегъри
Проклятието на краля (68)

Замъкът Торнбъри, Глостършър
Август 1525 г.

Деветгодишната принцеса Мери пристига в един знойно горещ летен ден, възседнала собствен малък кон, с двеста ездачи от двете й страни, облечени в ливреи с нейните цветове — синьо и зелено, и се усмихва на хората, които са се струпали около портата на замъка да видят как тази нова принцеса идва да поеме владенията си.

Стоя в сянката на входа, доволна, че не съм навън в жегата, готова да я приветствам с добре дошла в замъка, който някога причислявах към наследството на дъщеря си Урсула. Тази къща принадлежеше на рода Стафорд; редно беше да бъде дом на Урсула. Кардиналът я отне от херцога, и сега тя ще се използва от принцесата, а аз ще я управлявам, както управлявам всичките й къщи.

Свитата й се оглавява от моя сродник Уолтър Деверу, барон Ферърс от Чартли. Той ме поздравява с топла целувка по двете бузи, а после помага на малката принцеса да слезе от седлото си.

Шокирана съм, когато я виждам за първи път. Толкова отдавна не съм я виждала, че си я представях по-висока, яко и здраво момиче от рода на Тюдорите като нейната леля Маргарет, набита като пони; но тя е дребничка, деликатна като цвете. Виждам бледото й сърцевидно лице в сянката на голямата качулка на наметалото й и си мисля, че е навлечена в дрехи за възрастни, твърде крехка е за такова облекло, за такава голяма свита, твърде дребна и крехка, за да носи титлите си и всичките ни очаквания, твърде млада да поеме задълженията си и владението на земите си. Чувствам как преглъщам тревожно. Тя е крехка и чуплива, като принцеса, направена от сняг, принцеса, родена от желанието и само едва-едва придобила плът.

Но после тя ме изненадва, като поема ръката на Уолтър и скача от коня си като ловко и гъвкаво момче, затичва шумно нагоре по стъпалата към мен, и се хвърля в обятията ми.

— Лейди Маргарет! Ваша светлост, лейди Маргарет! — прошепва, с притиснато към мен лице, с глава до гърдите ми. Притискам я до себе си и чувствам как крехкото й, слабо тяло трепери от облекчение, че отново е с мен. Прегръщам я здраво и си мисля, че е редно да я хвана за ръката и да я представя на слугите й, да я покажа на нейните хора. Но ми е непоносимо да я отблъсна от себе си. Обвивам ръце около нея и дълго не я пускам. Това е дете, което съм обичала не по-малко от собствените си деца, все още малко момиче, а аз пропуснах четири години от детството й и се радвам, че отново е поверена на грижите ми.

— Мислех, че няма да ви видя никога вече — изрича тя едва чуто.

— Знаех, че ще се върна при вас — казвам. — И няма да ви оставя никога вече.