Филипа Грегъри
Проклятието на краля (106)

Л’Ербер, Лондон
Пролетта и лятото на 1535 г.

— Изправиха епископ Фишър, а после и Томас Мор, на съд — казва ми унило Монтагю. — Не беше трудно да се предвиди каква ще бъде присъдата. Съдиите бяха Томас Хауард, чичото на Ан Болейн, и бащата и братът Болейн — говори уморено, сякаш е изтощен от тези времена и от моето възмущение.

— Защо не можаха да се закълнат? — казвам печално. — Да положат клетвата, вярвайки, че Бог ще им прости?

— Фишър не може да се преструва — Монтагю отпуска глава в ръцете си. — Кралят иска от всички ни да се преструваме. Понякога трябва да се преструваме, че той е красив странник, дошъл в двора. Понякога трябва да се преструваме, че незаконният му син е херцог. Друг път трябва да се преструваме, че не съществува мъртво бебе; а сега трябва да се преструваме, че той е върховен глава на Църквата. Той нарича себе си император на Англия, и никой не може да надигне глас, за да възрази.

— Но никога няма да стори зло на Томас Мор — възразявам. — Кралят обича Томас, позволи му да си мълчи, когато други трябваше да дават съвети относно брака. Накара Реджиналд да изкаже мнение, но позволи на Томас да мълчи. Позволи му да предаде служебния си печат и да си отиде у дома. Каза, че ако Томас си мълчи, може да живее спокойно, усамотено. И Томас го стори. Живееше със семейството си и казваше на всички, че е доволен от живота на обикновен учен. Не е възможно кралят да осъди приятеля си, своя толкова обичан приятел, на смърт.

— Обзалагам се, че ще го направи — казва Монтагю. — Просто се опитват да намерят подходящ ден, за да не се разбунят чираците. Не смеят да екзекутират Джон Фишър в празничен ден. Боят се, че ще създадат още един светец.

— За Бога, защо и двамата не помолят за прошка, не се подчинят на волята на краля, и не излязат на свобода?

Монтагю ме поглежда, сякаш съм глупачка.

— Нима си представяш, че Джон Фишър, изповедник на лейди Маргарет Боуфорт, един от най-святите мъже, ръководили някога Църквата, ще обяви публично, че папата не е глава на Църквата? Ще се закълне в една ерес пред Бога? Как би могъл някога да направи това?

Поклащам глава, заслепена от сълзите, които изпълват очите ми.

— За да може да оживее — казвам отчаяно. — Нищо не е по-важно от това. За да не бъде принуден да умре! Заради думи!

Монтагю свива рамене.

— Няма да го направи. Не може да се застави да го стори. Нито пък Томас Мор. Не мислиш ли, че това сигурно му е дошло на ума? На Томас? Най-умният човек в Англия? Предполагам, че мисли за това всеки ден. Предполагам, като знам колко пламенно обича живота и децата си, особено най-голямата си дъщеря, че това е огромното му изкушение. Представям си как го отблъсква всеки ден, всяка минута.

Отпускам се в един стол и покривам лицето си с ръце.

— Сине, нима тези достойни мъже ще предпочетат по-скоро да умрат, отколкото да напишат името си върху лист хартия, поднесен им от един измамник?

— Да — казва Монтагю. — А ако бях по-достоен мъж, щях да направя същото и щях да бъда в Тауър с тях, а не да ги изоставя, сякаш съм Юда, по-лош и от Юда.

Изведнъж вдигам глава.

— Не го пожелавай — казвам тихо. — Не си пожелавай да си там вътре. Никога не пожелавай такова нещо.

Той замълчава за миг.

— Почитаема майко, идва времето, когато ще трябва да окажем съпротива, или срещу съветниците на краля, или срещу самия него. Джон Фишър и Томас Мор оказват тази съпротива сега. Редно е да се изправим заедно с тях.

— А кой ще подкрепи нас? — питам настойчиво. — Когато ми кажеш, че императорът потегля към Англия, тогава можем да се надигнем. Сама не смея да го направя.

Гледам решителното му бледо лице, и трябва да се овладея, за да не рухна.

— Сине, ти не знаеш какво е, не познаваш Тауър, не знаеш какво е да гледаш навън през прозорчето. Не знаеш какво е да чуваш как строят ешафода. Баща ми беше екзекутиран там, родният ми брат прекоси подвижния мост до Тауър Хил и положи глава на дръвника. Не мога да изложа на риск теб, не мога да изложа на риск Джефри, не мога да видя как още един Плантагенет влиза на онова място. Не можем да се надигнем, без да сме сигурни, че ще получим подкрепа, не можем да се надигнем, без да сме сигурни, че ще победим. Не можем да тръгнем към смъртта като доверчиви животни на заколение. Обещай ми, че няма да се хвърлим на ешафода. Обещай ми, че ще се изправим срещу Тюдорите само ако сме сигурни, че можем да победим.

* * *

Новият папа изпраща на краля недвусмислено послание. Той прави Джон Фишър кардинал на Светата църква — знак за всички, че този велик човек, линеещ в Тауър, трябва да бъде третиран почтително. Папата е глава на Вселенската църква, а човекът, задържан като предател, молещ се за сила, е негов кардинал, под неговата категорична закрила.

Кралят заявява ясно, пред целия двор, че ако папата изпрати кардиналска шапка, тогава епископът няма да може да я носи, защото няма да има глава.

Това е жестока, безчовечна шега. Но благородниците от двора чуват Хенри и не го карат да замълчи. Никой не казва: „Замълчете“ или „Да ви прости Господ“. Придворните, сред тях, колкото и да е позорно, и моите синове, позволяват на краля да казва всичко, а после, през юни, колкото и да не е за вярване, му позволяват да го направи. Оставят го да екзекутира благочестивия човек, който беше най-големият приятел и избран изповедник на баба му. Оставят го да екзекутира приятеля, който беше духовен съветник на съпругата му. Джон Фишър беше добър, благ, любящ човек, намери ми убежище, когато бях млада жена и отчаяно се нуждаех от приятел; а аз не се изправям да кажа дори една дума в негова защита.

Дългият престой в Тауър не изплаши стария човек; казват, че изобщо не опитал да избегне участта, подготвена му от Томас Кромуел. В утрото на екзекуцията си поръчал да му донесат най-хубавите дрехи, сякаш бил младоженец, и отишъл на смърт радостно, като на сватба. Потръпвам, когато чувам това, и отивам в параклиса си да се помоля. Не бих могла да направя това. Никога не бих направила това. Липсва ми нужната вяра, а освен това съм прекарала целия си живот, вкопчвайки се в живота.

През юли Томас Мор, след като е писал, молил се е и е мислил, накрая осъзнава, че няма начин да удовлетвори едновременно Бог и краля, излиза от килията си, вдига поглед към синьото небе и крякащите чайки, и се изкачва до Тауър Хил тихо и спокойно, сякаш е излязъл на разходка в летния ден, и полага глава на дръвника, като също избира смъртта, вместо да се отрече от своята Църква.

И никой в Англия не се противопоставя. Ние със сигурност не казваме нито дума. Не се случва нищо. Нищо. Нищо. Нищо.

В кратка бележка от Реджиналд прочитам, че Светият Отец, кралят на Франция и императорът са единодушни, че кралят на Англия трябва да бъде спрян; не може да бъде позволена нито една смърт повече. В Англия се шири ужас, целият свят е потресен от него. Целият християнски свят недоумява как един крал би дръзнал да екзекутира кардинал, да превърне в мъченик най-изтъкнатия теолог в страната си, най-скъпия си приятел. Всички са ужасени и скоро започват да питат: Щом кралят може да направи това какво друго ще стори? После започват да питат: А кралицата? Какво би могъл да стори този тиранин на своята кралица?

В края на август Реджиналд ни пише и казва, че е постигнал целта, за която работи — кралят ще бъде отлъчен от Църквата. Това е събитие с огромна важност; все едно, че папата обявява война на краля. С това папата казва на англичаните, казва на целия християнски свят, че Бог е оттеглил благословията си от нашия крал, че кралят не е овластен от Църквата; той е извън нейното лоно, със сигурност ще отиде в ада. Никой не трябва да му се подчинява, никой християнин не може да го защитава, никой не бива да вдига оръжие в негова подкрепа, всъщност всеки, който се бие против него, е благословен от Църквата като кръстоносец, потеглил срещу еретик.

Той е отлъчен от Църквата, но влизането на присъдата в сила е временно отложено. Ще му отпуснат два месеца да се върне към брака си с кралицата. Ако упорства и не се отказва от греховете си, папата ще призове християнските крале на Испания и Франция да нахлуят в Англия, а аз ще вляза в страната с тяхната армия и ще вдигна англичаните на бунт заедно с вас.

Монтагю е толкова зле след смъртта на Томас Мор, че съпругата му ми пише и ме моли да дойда до леглото му. Бои се, че той може да умре.

Какво му е?, отговарям безсърдечно.

Лежи с лице към стената и отказва да се храни.

Това е сърдечна мъка. Не мога да му помогна. Това е сломено сърце — болест, която пристигна заедно с Тюдорите, също като потната болест. Кажи му да стане и да се срещне с мен в Лондон; не е моментът да си навлича сам страдания. Изгори това.

Монтагю се надига от постелята си и идва да ме види, блед и мрачен. Викам всичките си близки да се съберат, използвам за предлог семейно празненство — ще отпразнуваме раждането на още две момчета. Дъщеря ми, Урсула, е родила момче, което е кръстила Едуард, а Джефри има четвърто дете, Томас. Братовчед ми Хенри Кортни и съпругата му, Гъртруд, идват с две сребърни кръщелни чаши, а зет ми Хенри Стафорд взема една за сина си, с благодарности. Приличаме именно на семейство, което чества раждането на нови деца.

Дворът е далече от града, придворните пътуват с краля и с жената, която нарича себе си кралица, в голяма обиколка на големите имения, отправяйки се на запад. Преди години щяха да дойдат да отседнат при мен, а красивите кралски покои в Бишам щяха да подслонят красивия млад крал и моята най-скъпа приятелка, кралицата. Сега те отсядат при хората, които построиха нови домове с богатството, което кралят им даде, при хора, които считат, че новото познание и новата религия са пътят към рая. Това са хора, които не вярват в чистилището, готови да създадат ад на земята, за да го докажат, и да спят под откраднат покрив.

По време на пътуването си придворните са още по-склонни към флиртове. В отчаяното си желание да си придава триумфално щастлив вид, дворът става разпуснат. Кралят е приключил с увлечението си по Мадж Шелтън и сега очевидно проявява благоволение към едно от момичетата Сиймор, посещавайки дома й в Улф Хол. Познавам Джейн, твърде стеснителна, за да се възползва от един поболял се от любов мъж, почти достатъчно стар да й бъде баща, но достатъчно покорна, за да приема стиховете му с печална усмивка.

Жената, която нарича себе си кралица, трябва да преживее унижението да наблюдава как погледът му я подминава, насочвайки се към по-млада, по-красива жена, точно каквато е била тя някога. Кой би могъл да знае по-добре колко опасно е, когато вниманието на Хенри се отклони? Кой би могъл да знае по-добре, че една придворна дама може толкова лесно да обърка мястото си, обслужвайки краля вместо своята господарка, кралицата?

— Това не означава нищо — казвам раздразнено на Джефри, който ми съобщава, че семейство Сиймор разказват как тяхното момиче привлича погледа на краля, докато върви из покоите на съпругата му. — Ако той не се върне при кралицата, трябва да бъде отлъчен от Църквата. Смята ли папата да изпълни заплахата си?

Опитвайки се да бъде весел и бодър, Монтагю нарежда на слугите да донесат храната и ни кани на масата като весело семейно пиршество, а после Джефри нарежда на музикантите да свирят силно в залата, докато ние влизаме в уединената стая зад господарската маса и затваряме вратата.

— Имам писмо от нашите братовчеди, семейство Лайл — казва Хенри Кортни. Показва ни печата, а после грижливо пъха писмото в огъня, където то пламва, восъкът пращи и пръска, а после не остава нищо, освен пепел. — Артур Плантагенет казва, че трябва да предпазим принцесата. Той ще удържи Кале за нея срещу краля. Ако успее да я измъкне от Англия, тя ще бъде в безопасност там.

— Да я предпазим от какво? — питам направо, сякаш ги предизвиквам да го кажат. — Семейство Лайл са в безопасност в Кале. Какво искат да направим?

— Почитаема майко, на следващото заседание на парламента ще бъде внесен указ за лишаване на кралицата и принцесата от граждански права — казва тихо синът ми Монтагю. — После те ще бъдат отведени в Тауър. Като Мор и Фишър. След това ще бъдат екзекутирани.

Възцарява се потресено мълчание, но всеки може да разчете истината в мрачната потиснатост на Монтагю.

— Сигурен ли си? — е единственото, което казвам. Знам, че е сигурен. Не е необходимо измъченото му лице да ми каже това.

Той кимва.

— Имаме ли достатъчно подкрепа, за да отхвърлим указа в парламента? — пита Хенри Кортни.

Джефри знае.

— Би трябвало да има достатъчно мъже на страната на кралицата, за да го отхвърлят. Ако се осмелят да кажат какво мислят, ще има достатъчно гласове. Но трябва да съберат сили да проговорят.

— Как можем да се уверим, че ще проговорят открито? — питам.

— Някой трябва да поеме риска да проговори първи — казва Гъртруд нетърпеливо. — Един от вас.

— Вие не се съпротивлявахте дълго — отбелязва с негодувание съпругът й.

— Знам — признава тя. — Мислех, че ще умра в Тауър. Мислех, че ще умра от студ и от болести, преди да бъда осъдена и обесена. Ужасно е. Бях там цели седмици. Още щях да съм там, ако не се бях отрекла от всичко и не бях помолила за прошка. Казах, че съм глупава жена.

— Страхувам се, че сега кралят е готов да воюва и с жените, глупави или не — казва мрачно Монтагю. — Вече никой няма да може да се оправдае с това. Но братовчедка ми Гъртруд е права. Някой трябва да проговори. Мисля, че трябва да бъдем ние. Ще говоря с всеки приятел, който имам, и ще им кажа, че не може да се приеме указ за лишаване на кралицата или принцесата от граждански права.

— Том Дарси ще ти помогне — казвам. — Също и Джон Хъси.

— Да, но Кромуел ще има преднина — предупреждава Джефри. — Никой не умее да ръководи парламента по-добре от Кромуел. Сигурно ще ни е изпреварил, а той има дълбоки джобове, и хората изпитват ужас от него. Той знае по някоя тайна за всички. Има с какво да държи всички.

— Не може ли Реджиналд да убеди императора да дойде? — пита ме Хенри Кортни. — Принцесата умолява да бъде спасена. Не може ли императорът поне да изпрати кораб и да я отведе?

— Казва, че ще го направи — отвръща Джефри. — Обеща на Реджиналд.

— Но и в двете къщи има стражи. Почти невъзможно е дори да се доближим до Кимболтън, без да ни забележат — предупреждава го Монтагю. — Дали принцесата би тръгнала без кралицата? А от началото на този месец всички пристанища ще се охраняват. Кралят знае много добре, че испанският посланик заговорничи с принцесата и ще се опита да я измъкне. Тя е внимателно наблюдавана, и в Англия няма пристанище, където да не дежури шпионин на Кромуел. Наистина не мисля, че можем да я измъкнем от страната; достатъчно трудно ще е да я измъкнем от Хънсдън.

— Можем ли да я укрием в Англия? — пита Джефри. — Или да я изпратим в Шотландия?

— Не искам да я изпращаме в Шотландия — намесвам се аз. — Ами ако я задържат като пленница?

— Може да ни се наложи — казва Монтагю, а Джефри и Стафорд кимват в знак на съгласие. — Едно е сигурно: не можем да допуснем тя да бъде отведена в Тауър, и трябва да попречим на парламента на Кромуел да прокара този указ за лишаване от граждански права и да я изпрати на смърт.

— Реджиналд прави всичко, за да бъде оповестено публично отлъчването на краля от Църквата — напомням им аз.

— Нужно ни е това да стане сега — казва Монтагю.