Неле Нойхаус
Убийството на мистериозната жена (8)

Събота, 3 септември 2005 г.

Боденщайн не се изнинада, когато видя Пиа на бюрото й, потънала в хаос от хартия, принтирани листове и документи. От дима на цигарите въздухът се беше сгъстил до степен да го режеш с нож.

— Защо не спите нощем? — попита Боденщайн и придърпа един стол.

— Наваксвам. — Пиа тикна към него един куп преснимани статии от вестници. — Тук са съобщенията в пресата за пожара, разследването и бележки за смъртта на Херберт Щайн, детектива. Бил е само на двайсет и осем, когато го блъснала кола, докато тичал. Виновният водач не е съобщил за инцидента. Странно, нали?

Боденщайн прелисти вестникарските изрезки. Съобщение за Мариане Ягода, дълбоко опечалената единствена наследница.

— Наследила е петдесет милиона марки — смая се той.

— Освен това пивоварната, недвижими имоти, акции, произведения на изкуството, състезателни коне и други дреболии — потвърди Пиа с кимане. — Този морж си е цяла златна рибка.

Боденщайн се зачете нататък. В една статия пишеше за борбата за надмощие в Управителния съвет на пивоварната на Дрешер след смъртта на шефа, която Мариане спечелила, като на бърза ръка се провъзгласила за наследница на баща си. Имаше и кратка вестникарска бележка за инцидента, предизвикал смъртта на частния детектив от Франкфурт. Новини от различни борсови списания за главоломното издигане на Ханс Петер Ягода. После Боденщайн отново взе черно-бялата снимка. Нямаше съмнение — жената до Харденбах беше Мариане Ягода.

— Харденбах и семейство Ягода са се познавали — заключи Пиа, — той вече им е бил помагал. Явно обаче старият случай не е бил достатъчен, за да го спечелят още веднъж за помощник, и затова е бил необходим натиск. И по-точно — Изабел Керстнер.

— Как се е сдобила с тези снимки?

— Хм — въздъхна Пиа, — предполагам, че момичето е било доста хитро. Може и Харденбах да се е разприказвал в леглото й.

— Никой не раздава току-така такива снимки — поклати глава Боденщайн.

— Те определено не са раздадени. — Пиа се завъртя на стола така, че да вижда по-добре шефа си. — Искате ли да чуете теорията ми?

— Моля. — Боденщайн зачака напрегнато. При разследване всичко трябваше да се обмисли, дори и очевидно несъстоятелни хипотези.

— Значи — Пиа запали цигара — Харденбах не желае повече да бъде подкупван от Ягода, затова Ягода мята на шията му Изабел Керстнер. Тя го вкарва в леглото си и създава материал за изнудване. Може наистина да е харесвала Харденбах или просто да е искала нещо от него. Той й разказва за Мариане Ягода и за смъртта на родителите й и така тя вижда възможност на свой ред да получи средство за изнудване и на семейство Ягода. Уговаря го да й даде снимките…

— Стоп! — прекъсна словоизлиянието й Боденщайн. — Харденбах няма откъде да притежава тези снимки.

— А може би има.

— Хм — замисли се Боденщайн. — Изабел Керстнер се е опитвала да изнудва Мариане Ягода с информацията, която има…

— … и ето ни още едно лице със сериозен мотив за убийство.

Двамата се спогледаха.

— Доста неустойчива теория — каза Боденщайн.

— Като всяка теория — не искаше да се предаде лесно Пиа, — но Ягода сто процента е изнудвал Харденбах. Сега Нирхоф трябва да приеме, че ни е нужно решение за обиск на дома му.

— И трябва да говорим с Мариане Ягода.

— Засега не бих го направила — поклати глава Пиа. — За нея съм измислила нещо друго.

 

 

Освен Боденщайн, в тази съботна сутрин в К-ІІ нямаше никого. Към осем Пиа беше приключила доброволната си нощна смяна с уговорката, че през целия ден ще бъде откриваема на мобилния телефон, като останалите също бяха в готовност при повикване. На Боденщайн не му оставаше нищо друго, освен да се заеме с купищата документи, които отдавна чакаха да бъдат обработени. Лоренц беше някъде на път, Розали още бе на екскурзията с класа си в Рим по случай завършването на училище, а Козима от два дни не се беше обаждала, което обаче той възприемаше като знак, че всичко е наред.

Комисарят изчака прилично време и позвъни на личния телефон на любезния началник на франкфуртския Отдел за икономическа престъпност и измама. Боденщайн беше помолил официално за информация по въпроса за „Яго Фарм“ едва преди два дни, но предвид новите разкрития, не можеше да чака до следващата седмица. Това, което научи от колегите си, беше изключително показателно. Отделът за измами отдавна държеше под око „Яго Фарм“ и председателя на нейния Управителен съвет Ханс Петер Ягода за търговия чрез подставени лица и други подозрения в престъпни действия. Това не беше достатъчно за повдигане на обвинение, тъй като въпреки всички усилия и подозрения не можеха да се представят неоспорими доказателства. През юни заповедта на прокуратурата за разследване окончателно беше спряна. Боденщайн не можеше да не признае хитростта на Ягода. С изнудването на главния прокурор Харденбах той си бе поел дъх, докато успее с помощта на новото лекарство да закрепи поне финансово западналата си фирма.

В ранния следобед телефонът иззвъня. Домоуправителят на „Вълшебната планина“, запален читател на вестници и привърженик на американския сериал „От местопрестъплението“, бе намерил в задния двор на сградата дамска обувка. Понеже бил научил от вестника, че полицията търси другата обувка на мъртвата жена, а и знаел, че при изясняването на даден случай всеки детайл може да бъде от изключително значение, той заобиколил иначе стриктно спазваната йерархия и направо се обадил в Криминалната полиция, без да се допита до своя началник. Боденщайн нямаше спешна работа за вършене и обеща веднага да отиде в Рупертсхайн и лично да разгледа обувката. Горд и развълнуван, един час по-късно човекът му показа една обувка, която за съжаление толкова малко пасваше на униката на „Маноло Бланик“ на левия крак на Изабел Керстнер, колкото порше на шкода. Въпреки това Боденщайн благодари, прибра обувката в една найлонова торбичка, за да не разочарова този толкова отзивчив човек, и отново се качи в колата си. В същия момент си спомни за поканата на Инка Ханзен. „Отбий се да пием по кафе, когато идваш насам…“ Сега той минаваше от тук. И нямаше бърза работа.

Старата селска къща беше пощадена при преустройството на ветеринарната клиника. В предната градина цъфтяха в разточително изобилие летни цветя и грижливо подкастрени рози, моравата беше старателно окосена. Боденщайн се поколеба, преди да отвори портата и да тръгне към входната врата. Усмихна се при вида на старомодния звънец и го натисна. Отвътре отекна мелодичен звук, малко по-късно се чуха приближаващи се стъпки. Сърцето на Боденщайн се преобърна, когато Инка се изправи пред него.

— Видях те да идваш — каза тя. — Очаквах да дойдеш по-рано.

Инка се обърна и Боденщайн я последва вътре в къщата.

— Тук почти нищо не се е променило — отбеляза той, — хубаво е.

— Хубаво ли? — вдигна шеговито вежди Инка. — Щеше ми се нещо по-модерно, но строежът на клиниката погълна всичките ми финансови средства.

Спогледаха се.

— Удобно ли е? — попита Боденщайн. — Не искам да преча.

— Не пречиш — отвърна Инка. — Днес е спокойно. Детето излезе, конете са обгрижени, счетоводството ще почака.

Излязоха на терасата и седнаха в удобните кресла от ратан под обраслата с увивни рози пергола. Беше златен следобед в късното лято. Топлият въздух ухаеше на летен люляк и на растящата до терасата на огромни храсти лавандула.

— Е, какво ново при теб? — подкани го Инка.

Тя беше седнала срещу него с подвити крака на един ратанов диван и го гледаше с нескрито любопитство. Боденщайн нахвърля накратко живота си от последните години, спомена жена, деца и работа. Беше му трудно да разговаря непринудено с нея. Запита се дали идеята да дойде тук е била добра. През всичките тези години той не се беше сещал за Инка и за това, колко много му харесваше тя. Считаните за отдавна забравени чувства се върнаха с острота, която го плашеше.

— А при теб? — попита той накрая. — Какво стана с теб, откакто се видяхме за последно?

По лицето й пробягна сянка.

— Двата семестъра следване в чужбина нараснаха до десет — каза тя след кратко мълчание. — Сигурно щях да остана в Америка, ако не се беше случило това с татко. Мама ме помоли да се върна.

Инка отметна от челото си един палав кичур.

— Много се колебаех. В Америка имах страхотна работа в реномирана клиника в Кентъки. Накрая решението взе дъщеря ми. „Не можем да оставим баба сама“, каза тя и това беше така. И ето, върнах се отново в Рупертсхайн.

Тя го погледна.

— Спомняш ли си понякога за турнирите, горещниците и уроците по езда при дядо ти?

— Понякога — добави Боденщайн. — Едва когато те видях отново, изведнъж всичко си припомних.

— И с мен стана така — каза Инка. — През последните седем години целият ми живот се въртеше около клиниката.

— Имате добра репутация.

— Да — кимна тя, — ако продължава така, скоро вече няма да сме на червено. — Поколеба се. — Но още не е свършило, нали?

Боденщайн разбра какво имаше предвид тя.

— Вече не мисля, че Керстнер е имал нещо общо със смъртта на жена си — каза вместо отговор той.

— И аз не си го представям. — Инка изглеждаше малко облекчена.

На Боденщайн не му се говореше за случая. Не искаше тя да си помисли, че е дошъл, за да изкопчи сведения от нея.

— Защо дойде тук? — попита го накрая тя.

Да, защо? Заради един двайсет и пет годишен детски копнеж, за който до срещата им преди три дни си бе мислил, че отдавна е забравен и заровен в дълбините на спомените му? На младини те бяха неразделни: Инка, Куентин, Ингвар, Симоне и той. Как се разруши това близко приятелство? Боденщайн си спомни за лятото на 1979 година, когато онзи доктор Хагщет дойде в замъка „Боденщайн“ с конете си. Латус Лекс и Фиорела, така се казваха конете, които трябваше да бъдат обучени. Той трябваше да ги подготви за турнири и затова цяла зима не излезе с тях от манежа. Но се случи друго. Тежко падане на терена изведнъж провали бъдещите му планове. Ингвар взе двата надарени коня и се превърна в легенда: Латус Лекс го отнесе на първия му турнир с препятствия, с Фиорела той стана европейски шампион за юноши. Боденщайн въздъхна. Колко несправедлива беше съдбата по онова време. Щеше ли той да бъде днес прочут ездач, ако не беше онази злополука? Ингвар беше получил конете… и Инка. Двамата се събраха три години след сватбата на Симоне и Роман Райхенбах. Малко след това се случи нещо, което принуди Инка да замине за Америка. Но по ирония на съдбата отново всички се събраха тук — Ингвар Руланд, Инка и той. Боденщайн усети, че Инка го наблюдава.

— Латус Лекс и Фиорела — каза той на глас.

— О, боже! — засмя се тя невярващо. — Не говориш сериозно!

— Тогава беше дяволски сериозно — възрази Боденщайн. — През цялото си детство бях твърдо убеден, че един ден ще ръководя замъка и ще се прехранвам от езда.

Инка стана сериозна и го загледа внимателно.

— След злополуката ти се дистанцира от всички ни — каза тя, — сякаш обвиняваше нас за случилото се.

— Ингвар взе конете ми. — Учуден, Боденщайн установи, че наистина се измъчва при мисълта за това. — Бях осакатен и се почувствах предаден и изоставен от него. Всеки ден ви гледах, теб и Ингвар. За мен беше непоносимо.

— И за мен беше непоносимо — отвърна Инка. — Бяхме добри приятели, а ти изведнъж започна да ме пренебрегваш.

— Моето впечатление беше точно обратното — леко се усмихна Боденщайн. — На Ингвар му беше съвестно заради мен, а ти беше до него.

— Това не е вярно — поклати глава Инка. — Но от много самосъжаление ти беше сляп за всичко. Така и не ми даде възможност да говоря с теб. Искам да кажа, ти винаги си бил затворен и неразговорлив, но изведнъж стана…

Боденщайн усещаше, че е навлязъл в опасна зона, но не можеше да промени това. Искаше да знае какво е мислила за него тя тогава.

— Станах… какъв? — попита той.

Инка сякаш се смути.

— Е, няма значение — скръсти ръце тя на гърдите си и погледна встрани, — това са минали работи.

— Да, права си. Това е минало, всеки от нас пое по пътя си. Кой знае, може и да е било за добро.

Стана съвсем тихо. Нейното смущение се предаде и на него и Боденщайн съжали, че е повдигнал въпроса. Внезапно Инка вдигна глава и го загледа дълго и особено. После отново заговори, но вече леко и непринудено.

— Това между мен и Ингвар стана много по-късно — каза тя. — През цялата ми младост имаше само едно момче, в което съм била влюбена, и това беше ти. Бях луда по теб, откакто се помнех, и не спирах да се надявам, че ще го забележиш, но ти не го направи.