Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боденщайн и Кирххоф (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eine unbeliebte Frau, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Автор: Неле Нойхаус

Заглавие: Убийството на мистериозната жена

Преводач: Людмила Костова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: немска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Велислава Вълканова

Художник: Анна Георгиева-Андра

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-128-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2117

История

  1. — Добавяне

Сряда, 31 август 2005 г.

В по-сериозните всекидневници смъртта на Изабел Керстнер бе отбелязана само с бегло споменаване. Много по-интересно им беше самоубийството на главния прокурор Харденбах. Но местните вестници осведомяваха най-подробно. Вестник „Билд“ бе направил от предоставената само устно от Боденщайн информация заглавие с огромни букви. „ПОЛИЦИЯТА Е БЕЗПОМОЩНА — КОЙ Е УБИЛ КРАСИВАТА ИЗАБЕЛ?“ Отдолу се мержелееше снимката на руса жена.

— Е, сърдечни благодарности — изръмжа Боденщайн, докато разлистваше вестника по време на сутрешното съвещание.

На сразяващото заглавие безспорно се дължеше и последвалото разпореждане незабавно да се обади на криминалния директор Нирхоф. С мрачна физиономия той проследи разположеното на пет реда заглавие и продължи да чете на страница 7. Драскачите се бяха впуснали в предположения и бяха направили това, което най обичаха да правят, а именно да представят полицаите като нищо неподозиращи глупаци.

— Претърсих в компютъра всички налични мерцедеси бенц W113 SL 280, наречени още „пагода“ — съобщи Каи Остерман, който изглеждаше някак недоспал. Боденщайн вдигна поглед. — За да стесня търсенето, се ограничих до регистрационни номера, започващи с „G“ — продължи Остерман, — но и от тях има четирийсет и пет разновидности в Германия.

— Е? — попита Франк Бенке.

— За щастие, колата не е червена или сребриста — не се отклоняваше Остерман, — защото във всичките четирийсет и пет района на регистрация има всичко на всичко трийсет и две златисти пагоди SL 280. Едната от тях е за претопяване и е дадена на някой си Гюнтер Хелфрих. Регистрационен номер: GI-KH 336.

— Аха — кимна Боденщайн, — и после?

— Автомобилът — продължи Остерман — е засечен в събота, двайсет и седми август две хиляди и пета година, в двайсет и два часа и деветнайсет минути, със скорост сто и четири километра в час. Остана да познаете къде.

— Не ми се правят догадки — отвърна Боденщайн, все още ядосан заради заглавието в жълтия вестник.

— На В-519 между Кьонигщайн и Келкхайм.

— Това с нищо не ни помага! — вдигна поглед Боденщайн.

— Напротив — Остерман се ухили доволно, — вече поисках снимката.

— Хелфрих е моминското име на Изабел — вметна Пиа.

— Именно — кимна Остерман, — Гюнтер Хелфрих е бил баща й.

— Тази Тордис е видяла колата към три и половина на паркинга на „Макдоналдс“ — изрече мислите си на глас Боденщайн. — Възможно е Изабел да се е срещнала там с баща си.

— Не, със сигурност не е — поклати глава Остерман.

— Защо да не е? — Боденщайн замислено барабанеше с пръсти по масата.

— Защото той е мъртъв — рече Остерман. — Сърдечен инфаркт, октомври две хиляди и първа година. Вдовицата му, майката на Изабел, живее в един приют в Бад Зоден. Страда от Алцхаймер.

— Как, тогава, колата е дадена за претопяване?

— Нямам представа.

За миг се възцари мълчание.

— Добре — каза накрая Боденщайн, — Остерман, вие отново се застопорявате зад компютъра си и търсите още за Дьоринг и Ягода. Интересува ме всичко: финансови и лични отношения, евентуални предишни наказания, професионално развитие и така нататък.

Мъжът кимна.

— Какво знаем за съседите на Изабел от Келкхайм?

— Всички казват едно и също — рече Катрин Фахингер. — Семейство Керстнер рядко си били вкъщи, него често го нямало до късно през нощта, а тя, когато била там, предимно си правела слънчеви бани на терасата или надувала музиката.

— Добре — кимна Боденщайн. — Франк, вие ще отидете в Рупертсхайн и ще се опитате да разговаряте с неколцина живущи във „Вълшебната планина“. Някой може да е видял или чул нещо.

Когато Бенке, Пиа и Остерман напуснаха кабинета му, той отново вдигна телефона, за да се обади на криминалния директор Нирхоф, но последният беше зает — в среща. Боденщайн предаде на секретарката му да му се обади, когато разговорът с директора стане възможен. След това за трети път се отправи към ветеринарната клиника, за да говори още веднъж с Керстнер. Щом обаче отби в уличката, в чийто край се намираше клиниката, разбра по броя на паркираните конски ремаркета, че тук цари работна суматоха. Въпреки това влезе в двора, където Ритендорф и Керстнер тъкмо бяха заети с преглеждането на един кон. Животното сякаш едва се държеше на краката си, стоеше с оклюмала глава и унил поглед — олицетворение на страданието.

— Няма да ви отнемам много от времето за работа — каза извинително той, когато видя леко раздразненото изражение на Ритендорф. — Всъщност имам само един въпрос.

— Този път за какво?

— Как може човек да се сдобие с натриев пентобарбитал, ако не е лекар или аптекар?

— Дори и ако е, в Германия не е толкова просто да го получиш. — Ритендорф повдигна с показалец очилата си. — За разлика от Швейцария. Там всеки провинциален лекар може да го получи срещу рецепта в аптеката.

— А вие как се сдобивате с това средство?

— То е само част от няколко медикамента — каза Ритендорф — Поръчваме го директно от фармацевтичните фирми, с които работим, и съхраняваме тези лекарства в нашия шкаф за отрови, който винаги е заключен. Всяко посягане към него се документира.

Боденщайн погледна към Керстнер, който тъкмо разговаряше с жената, държаща със загрижена физиономия коня за юздата. Досега не бе наблюдавал ветеринарния лекар при изпълнение на служебните му задължения. Керстнер изглеждаше съсредоточен и спокоен, като човек, който знае точно какво говори и какво прави. Боденщайн си спомни за различните изказвания, представящи го като великолепен ветеринар.

— Наистина много съжалявам, госпожо Вилхелм — казваше в този момент Керстнер, — но не са само рентгеновите снимки. Сама виждате как изглежда горкият. Има силни болки, и то въпреки инжекциите. Не му правите услуга, ако си го вземете сега.

Жената кимаше храбро и бършеше очите си. Тя помилва коня по врата.

— Какво му е? — попита тихо Боденщайн.

— Висока степен на асептично възпаление на копитото в последен стадий — отвърна Ритендорф. — Спадане на копитата на двата предни крака. Нелечимо е.

Очите му блеснаха шеговито.

— Ако искате, можете да видите как действа пентобарбиталът — добави той. — Ще се наложи да приспим коня.

Боденщайн не бе виждал досега как се приспива кон. Навремето дядо му и баща му водеха старите или болни коне в кланицата. При спешни случаи в двора идваше касапинът и с един строително-монтажен пистолет освобождаваше животното от мъките му. Керстнер и ветеринарната сестра с мопсоподобното лице завлачиха до една поляна зад клиниката горкия кон, който благодарение на една болкоуспокояваща инжекция успяваше да стъпва поне на едното копито. Докато разплаканата собственичка го галеше, Керстнер сложи една дренажна тръбичка в гръкляна му и направи инжекция със силно успокояващо средство. После извади иглата със смъртоносното вещество и го инжектира в тръбичката. Боденщайн и Ритендорф наблюдаваха от вратата на конюшнята.

— Сега клетникът ще умре веднага — каза Ритендорф с тих глас. — Чиста, безкръвна работа. Щадяща собствениците.

Боденщайн гледаше като зашеметен коня, който клюмаше глава и не правеше никакъв опит да се смъкне на земята.

След няколко минути това направи впечатление и на Керстнер. Той погледна объркано към колегата си. После каза нещо на червенокосия „мопс“, който веднага се отдалечи.

— Какво става? — попита Боденщайн. — Май продължи повечко.

— Нямам представа — сви рамене Ритендорф.

След няколко минути ветеринарната сестра се върна и даде на Керстнер още една ампула. Той отново извади спринцовка и приготви инжекцията, която за половин минута показа желаната смъртоносна реакция. Голямото животно леко се олюля, после коленичи първо с предните, а после и със задните си крака. Падна с въздишка встрани и умря.

— Натриев пентобарбитал — смачка фаса си в боклука Ритендорф. — Красива смърт.

Боденщайн наблюдаваше Керстнер, който грижливо пъхна използваната дренажна тръбичка и празната ампула в една кутийка и поговори още малко с избухналата в сълзи някогашна стопанка на коня.

Жената се наведе за последен път над коня си, погали го и после се запъти с ветеринарната сестра Силвия към кабинета. Боденщайн последва двамата лекари обратно до конюшнята. Изведнъж Керстнер спря и се втренчи. В следващия миг Фридхелм Дьоринг влезе с маршова стъпка през широко отворената порта — физиономията му беше всичко друго, но не и приветлива.

— А, господин комисар — каза той и ледено се усмихна, — какво невероятно удоволствие да ви видя отново.

— Добър ден, господин Дьоринг — отвърна приветливо Боденщайн. — Удоволствието е изцяло мое.

Лицето на Дьоринг помръкна още повече.

— Как е конят ми? — обърна се към Керстнер той.

— Трябваше да му направя шейсет шева — отвърна кратко ветеринарният лекар. — Още не можете да си го вземете.

— Нямах такива намерения. — Дьоринг направи движение с глава. — Имате ли една секунда? Трябва да говоря с вас.

Керстнер сви рамене и го последва в конюшнята. Ритендорф гледаше след двамата с мрачно изражение, после запали още една цигара.

— Знаеха ли Керстнер и госпожа Дьоринг, че техните съпрузи са имали връзка? — попита Боденщайн.

— Разбира се — изпръхтя Ритендорф. — Изабел никога не си е правила труда да се прикрива. Редовно правеше Миха на идиот.

Той пушеше нервно цигарата си.

— Миналата година имахме ден на отворените врати и Изабел цял следобед флиртуваше най-безобразно с Дьоринг. Гледаха се дълбоко в очите, пиеха шампанско и се кикотеха на глупостите си. За никого не остана скрито, че са привлечени един от друг.

Боденщайн се учуди на злобата в гласа на Ритендорф.

— Миха позволяваше всичко това — продължи ветеринарният лекар и с рязко движение хвърли и тази цигара. — Той вече изобщо не е човекът, когото познавах, и всеки път, когато го заговорех за жена му, се затваряше в черупката си. Според мен мисълта, че всички, които го бяха предпазвали от брака с тази уличница, са се оказали прави, го гнетеше повече от факта, че тя му слага рога с всеки пройдоха.

— Какви бяха вашите отношения с Изабел Керстнер?

— О! — Ритендорф се ухили, но очите му останаха студени. — След един скандал нещата между нас излязоха от контрол. Миха все държеше нейната страна. Не исках приятелството ни да се съсипе заради тази дребна мръсница. — Той се засмя неохотно. — Доста бързо ми стана ясна, още преди пришпорената сватба, и й казах в очите, че само използва Миха, защото той е едно удобно решение за нея. Тогава й идеше да ми издере очите. Мразеше ме, но и се страхуваше от мен. Понякога твърдеше, че съм толкова остър и я обиждам, защото съм нямал шанс с нея.

— И? — попита Боденщайн. — Това отговаряше ли на истината?

Ритендорф му хвърли дълъг, замислен поглед.

— Не бих се докоснал до Изабел дори да беше последната жена на света — отвърна той. На лицето му се появи шеговито изражение. — За да ми хареса една жена, у нея трябва да има нещо повече от красива външност. Не, чарът й не действаше при мен и това беше причината, поради която ме мразеше от дъното на душата си. Дори смъртта не би я уплашила повече от това, да не може да покори някой мъж.

Боденщайн кимна разбиращо. В отворената врата на конюшнята се появи още по-ядосаният Фридхелм Дьоринг, следван от Керстнер, чието лице беше безизразно. Дьоринг вече вървеше с маршова стъпка към изхода, когато сякаш се сети за нещо.

— Къде е ремаркето, с което превозвахте коня?

— Отвън на паркинга — уточни Керстнер.

Дьоринг се завъртя на токове и изчезна, без да се сбогува. Боденщайн и двамата ветеринари наблюдаваха как той намести ремаркето зад джипа си и с ловки движения го прикрепи, след което отпраши със свистящи гуми.

— Какво искаше от вас той? — попита Боденщайн.

— Искаше да знае къде е жена му — отвърна мрачно Керстнер.

— И? Вие знаете ли?

— Да, разбира се. — Зад тях се чу глас и тримата мъже се обърнаха.

На вратата, зад която се намираше операционната, се появи Анна Лена Дьоринг. Отоците по лицето й бяха леко поспаднали, цветът на кръвоизливите се беше сменил от виолетово и черно на синкаво-жълто. Тя имаше тъмна коса, сплетена на стегната плитка, носеше джинси и сив суитшърт с качулка.

— Здравейте, госпожо Дьоринг. — Боденщайн беше малко изненадан. — Как сте?

— Добре. — Гласът й прозвуча измъчено. Тя отиде до Керстнер и докосна ръката му. Двамата се спогледаха и беше очевидно, че между тях имаше силно доверие. — Трябва да тръгвам, Миха — каза тихо на Керстнер, — иначе ще стане още едно нещастие.

— Не, моля те, Анна, не бива да правиш това! Има и друго решение — отвърна настойчиво Керстнер. Изведнъж сякаш си припомни, че Боденщайн е още тук и ги чува. — Нека поговорим по-късно, моля те. Обещай ми!

Боденщайн последва ветеринарите и Анна Лена Дьоринг в административната сграда на клиниката.

— Госпожа доктор Ханзен също ли е тук? — попита той.

— Не, на посещение е. — Ритендорф се наведе над празната рецепция, за да вдигне звънящия телефон.

— Може ли да поговорим още малко на четири очи? — обърна се Боденщайн към Керстнер, който кимна в знак на съгласие.

Отидоха в чакалнята и Керстнер затвори вратата след себе си. Погледът на Боденщайн се спря върху една снимка в рамка, на която имаше петима млади мъже с бутилки бира в ръце на някакъв плаж, прегърнати през рамо и смеещи се срещу камерата. Разпозна Ритендорф, Керстнер, Валентин Хелфрих и Флориан Клейзинг. Петият мъж му бе непознат. При първото си посещение не беше забелязал тази снимка.

— Значи не сте се запознали с доктор Клейзинг едва чрез госпожа Дьоринг? — попита Боденщайн и се обърна.

— Не — поклати глава ветеринарният лекар. — В университета бяхме в едно студентско обединение. Клейзинг и Шрьотер бяха в Юридическия факултет, Хелфрих следваше фармация, а ние с Георг — ветеринарна медицина.

— Аха. — Боденщайн наблюдаваше Керстнер, който бе седнал на масата и бе запалил цигара.

Вече не изглеждаше толкова съсипан, колкото в началото на седмицата, беше много по-достъпен, но въпреки това далеч не правеше впечатление на уравновесен човек.

— Миналата събота е заснета колата на починалия ви тъст между Кьонигщайн и Келкхайм — каза Боденщайн, — златист мерцедес кабриолет. Същата кола е видяна следобед на паркинга на „Макдоналдс“ в Швалбах. Шофьорът на колата е разговарял с жена ви. Кой може да е бил?

— Нямам представа — поклати Керстнер изненадано глава. — Тъстът ми почина преди четири години. Как ви хрумна, че колата може да е негова?

— Все още се води на негово име.

Керстнер въртеше разсеяно една празна чаша между пръстите си.

— Нищо не знам за тази кола. Дори не знаех, че още я има.

Боденщайн хвана облегалката на стола и се наведе.

— Но сигурно знаете какво е искала от вас жена ви в събота следобед?

Сякаш се отприщиха жалузи. Лицето на мъжа стана затворено и отчуждено.

— Пари ли искаше от вас?

Никаква реакция.

— Нещо, свързано с дъщеря ви ли? С Мари?

Чашата за кафе в ръцете на Керстнер се счупи на две. От порязването бликна кръв и покапа по масата, но Керстнер сякаш не забелязваше, че се е наранил. А когато на лицето му отново се появи онова измъчено, с хлътнали очи изражение, Боденщайн разбра, че със своето предположение е ударил право в целта. Изабел бе дошла при мъжа си няколко часа преди да умре, за да му каже нещо за детето. Вероятно нещо ужасно, такова, че да извади този човек напълно от релси.

— Наранихте се — каза Боденщайн и Керстнер сякаш чак сега забеляза нараняването. Той поднесе ръка до устата си и почисти раната с устни.

На вратата се почука и помощничката на ветеринаря Силвия влезе, без да удостои Боденщайн с внимание.

— Миха, госпожа Ритер е на телефона, иска да знае дали…

— После ще й се обадя — прекъсна я Керстнер и се втренчи невиждащо в кръвта, която се стичаше към лакътя му и бързо образуваше локва на масата.

— Божичко! — отрони Силвия Вагнер, когато я съгледа, и се обърна към рамката на вратата.

— Миха ще се обади после! — извика тя на някого, а после се скри само за да се появи отново след една минута в колона с Ритендорф и Анна Лена Дьоринг. Боденщайн разбра, че няма смисъл да задава повече въпроси.

— Трябва да се зашие — каза той на Ритендорф, който бе хванал ръката на колегата си и разглеждаше раната.

— Сам виждам — отвърна грубо ветеринарят и се обърна към приятеля си: — Боже, Миха, какво става с теб? Ела, стани, ще те закарам до болницата.

Керстнер не му обърна внимание. Той се изправи с втренчен поглед и издърпа ръката си. Ритендорф и Анна Лена Дьоринг отстъпиха крачка назад. Керстнер застана пред Боденщайн и комисарят виждаше как този човек се бори със сълзите си.

— Изабел беше тук, за да получи подписа ми — каза той с потиснат, но решителен глас. — Беше подала молба за развод и искаше всичко да приключи бързо и без задължителната една година. Аз не исках просто да се подпиша, без поне да се допитам до адвокат. После попитах Изабел за Мари.

Той направи пауза и прокара ръка по измъченото си лице, без да помисли за раната и това, че се цапа с кръв.

— Казах, че искам да видя детето си, преди да подписвам каквото и да е. Това я ядоса. Мари изобщо не била мое дете. Така че да не шикалкавя, а да подписвам, и то веднага. В противен случай нямало повече да видя Мари, защото тя я била завела на едно място, където никога нямало да я намеря. — Керстнер въздъхна. — После Анна Лена ми позвъни и аз просто оставих Изабел. По-късно тя отново се появи в „Гут Валдхоф“, но нямаше време да разговаря с мен.

Боденщайн го гледаше съчувствено, Анна Лена Дьоринг хлипаше, а Ритендорф въздишаше.

— Както виждате — продължи Керстнер с внезапно озлобление, — нямам абсолютно никакъв интерес тя да умира. Предпочитам да можех да науча от нея къде е детето ми и как мога да си го върна.

Когато Боденщайн потегли от Рупертсхайн към Кьонигщайн, Франк Бенке му се обади по телефона. Съпрузите Терхорст, които живеели в един от апартаментите на първия етаж на „Вълшебната планина“, били видели миналата събота интересни неща. По изключение, Фридхелм Дьоринг не беше излъгал, когато твърдеше, че е прекарал нощта при Изабел, тъй като Константин Терхорст го бил срещнал в събота сутринта в седем и петнайсет на излизане от асансьора. Няколко часа по-късно, около единайсет и половина, Изабел Керстнер отново била посетена от някакъв мъж. Мъжът бил дошъл със сребрист джип, което Моника Терхорст много добре си спомняла, тъй като колата била препречила нейната на паркинга. Тя била виждала и преди този мъж да изпраща Изабел до дома й, от което заключила, че той вероятно живее при нея. Малко преди три часа Изабел излязла от вкъщи. Терхорст я видели от балкона си, като забелязали и това, че някаква жена дошла с тъмно беемве и около петнайсет минути разговаряла с Изабел на паркинга.

— Мъжът с джипа със сигурност е бил Кампман — рече Бенке, когато приключи с доклада си. — Излъгал е, че в събота вечерта е видял съвсем за малко Изабел в конната база.

— Възможно е — отвърна Боденщайн, — тогава пак отивам в „Гут Валдхоф“.

Той съобщи накратко на колегата си какво е научил междувременно от Керстнер за детето. Не можеше да се очаква хората, на които Изабел бе поверила Мари, да се обадят доброволно в полицията, така че трябваше повече или по-малко да се разчита на случайността.

За всеки случай, проследяването на Мари Керстнер трябваше да започне незабавно. Възможно бе изчезналото дете да е ключът към убийството.

Робърт Кампман първоначално отрече да е ходил при Изабел. Боденщайн знаеше, че този човек лъже, понеже не беше добър лъжец — пръстите му трепереха и целият беше изключително нервен.

— Вижте, Кампман — каза нетърпеливо Боденщайн, — ако поне малко не се опитате да ни съдействате, ще поискам от прокурора предварителна заповед за арест. Ако желаете, ще направим очна ставка със съседите на госпожа Керстнер и ако те ви разпознаят като мъжа, който миналата събота е бил час и половина в жилището, ще бъдете обвинен във възпрепятстване на полицията. Опитвам се да си изясня един смъртен случай. Става дума за углавно престъпление и го приемам съвсем сериозно.

Кампман закърши ръце и пребледня.

— Е — Боденщайн се наведе напред, — какво правихте в събота, на двайсет и седми август? Къде бяхте между единайсет и половина и един и къде бяхте вечерта?

Те седяха в трапезарията в дома на Кампман, където всичко изглеждаше подредено и стерилно, като на снимка от каталог на ИКЕА. Госпожа Кампман, която с грейнала усмивка сновеше от стая в стая като навита на пружина, приличаше на усърдна домашна прислужница. Беше перфектно гримирана и фризирана, носеше кашмирен пуловер с цвят на водорасли, тесни джинси и твърде много бижута за обикновен делничен ден.

— Искате ли кафе? — изчурулика сияещо тя, но Боденщайн благодари и отказа. Тя сложи ръка на рамото на мъжа си, който на свой ред изкриви лице.

— Би ли ни оставила сами, ако обичаш? — Гласът му звучеше сърдито.

— Разбира се. — Тя отдръпна ръката си.

Боденщайн позна по погледа, с който бе удостоила мъжа си, че тази неестествена веселост е само фасада. Госпожа Кампман беше наранена или гневна, или и двете едновременно. За всеки случай между двамата нещо не беше съвсем наред. Кампман изчака жена му да затвори вратата след себе си и да се зафръцка пред прозореца към двора.

— В събота предобед бях при Изабел — каза той, а физиономията му беше толкова непроницаема, че Боденщайн по никакъв начин не можеше да предположи какво става зад челото на този човек.

— И защо бяхте там?

— Бях… по работа.

— Може ли да бъдете по-конкретен?

— Малко преди това бях продал един кон с нейна помощ. Сутринта тя ме извика и ме помоли да й дам комисионата, която й бях обещал.

— Защо просто не е дошла в базата?

— Нямам представа. Трябваше й спешно.

— Обичайно ли беше да й давате пари?

— Да. Десет процента от всяка сделка, която правя с нейна помощ. — Кампман изглеждаше потиснат. Наведе се напред. — Жена ми не знае за това — предупреди той. — Никой не знаеше. Това си беше между мен и Изабел. Ако не беше тя, нямаше да продам толкова много коне през последните години.

— Колко пари й дадохте?

— Пет хиляди евро.

Парите, които бяха в джоба на панталона й. Дотук излизаше, че Кампман казва истината.

— И за това ви трябваше час и половина?

— Пихме и кафе, говорихме — сви рамене Кампман. — За… коне.

— Случайно да сте спали с нея? — попита Боденщайн.

Кампман видимо се затвори в себе си. Облегна се назад.

— Защо постоянно ме питате с колежката си дали съм имал нещо с Изабел?

— Била е привлекателна жена — отвърна Боденщайн. — Прекарвали сте много време с нея. Толкова ли е далече от мисълта?

— Отношенията ми с Изабел бяха изцяло от професионално естество — каза Кампман остро и започна разсеяно да къса грижливо аранжирания букет на масата, — всичко друго е пълна глупост.

— Не ви вярвам.

За миг се възцари мълчание. През притворения прозорец се чу отдалечен смях и шум от чаткащи по бетона копита.

— Защо не кажете най-после истината? — Боденщайн забеляза, че учителят по езда се поти. Клепачите му трепкаха нервно.

— Божичко, нали и аз съм човек! — отвърна направо той. — Не можеше да не се случи.

— Само веднъж ли?

Кампман му хвърли колеблив поглед, после направи безпомощно движение с ръка.

— Жена ми прави всичко за мен — рече унило той. — Но не можете да си представите колко е напрегнато всеки ден да трябва да понасяте нейното честолюбие, ревност и претенции. Сравнява се с тези, които идват тук, в конюшнята. Аз обаче не мога да издържа на темпото.

— И вие потърсихте спасение в афера с Изабел Керстнер.

— Не. Не беше афера. Ние само така… е, да. Не беше нищо сериозно, просто само… за разнообразие.

— Знаете ли къде е настанила Изабел дъщеря си?

— Не. Нямам представа.

— Какво стана, след като напуснахте дома й? — попита Боденщайн.

Кампман помисли малко.

— Дойдох си тук, защото имах часове по езда.

Боденщайн се сети за жената, която се била появила в ранния следобед при Изабел.

— Каква кола кара жена ви?

— Или своя голф кабрио, или кайена — отвърна Кампман изненадано. — Защо?

— Просто така — каза Боденщайн. — Какво стана после? Как се наранихте?

— Аз… ами аз… ударих си главата във вратата на конюшнята. Доста кървеше и следобед се прибрах, защото ме болеше главата.

Боденщайн наблюдаваше този мъж, който изведнъж му се стори депресиран и нещастен.

— По-късно жена ми отиде при родителите си — добави след известно време Кампман. — Тъстът ми имаше рожден ден, но аз не успях да го посетя. Все някой трябваше да остане в конюшнята.

— Къде бяха децата?

— На екскурзия от училище. Върнаха се в неделя.

— Значи същата вечер сте били сам вкъщи?

— Да.

— Привечер Изабел е била тук в базата. Казали сте на колежката ми, че е търсила Дьоринг.

— Така ми каза тя, да — потвърди Кампман и продължи да малтретира цветята на масата.

— Същата вечер жена ви не се ли е отбивала тук?

— Не. — Кампман успя леко да се усмихне. — Излиза, че май нямам алиби. Полякът, който работи в конюшнята, същата вечер беше в почивка, затова затворих базата в девет и тогава видях мъртвия кон.

— Не се ли запитахте какво може да се е случило? — осведоми се Боденщайн.

— Честно казано, не — отвърна уморено Кампман. — Беше ми все едно.

 

 

Боденщайн и Пиа Кирххоф седяха в ресторант „Мерлин“ и очакваха девера на Пиа, Ралф, който сутринта се беше обадил от летището. Пиа бе разказала на шефа си какво се надява да научи от Ралф за Ягода и Боденщайн беше предложил да се съберат тримата на вечеря. Не му хрумна нищо по-добро, тъй като Розали имаше урок по кормуване — нощно каране, — а Лоренц от няколко дни не разговаряше с никого, ако изобщо се прибереше. Ралф, както винаги, закъсня точно с десет минути. Пиа представи двамата мъже един на друг, после всички разгледаха менюто и си поръчаха.

— Разкажи ни нещо за „Яго Фарм“ — помоли Пиа девера си, когато сервираха виното.

— Надявам се, че нямаш намерение да инвестираш там спестяванията си — ухили се Ралф.

— Инвестирам спестяванията си само там, където ти ми препоръчаш — отвърна Пиа и на свой ред също се ухили. — Така че — давай.

— „Яго Фарм“ беше класически случай на еуфория на „Нойер Маркт“ — каза Ралф. — Тогава, преди шест години, фирмата беше звезда на „Нойер Маркт“. Блестящи прогнози, възторжени отзиви, отлични мениджъри. Само за шест месеца акцията й покачи емисионната си стойност от деветнайсет на четиристотин евро. Който е инвестирал по онова време, е направил голям удар. Аз самият се свързах с инвестиционните посредници на „Яго Фарм“ и техните емисионни съветници, но, за щастие, те се спряха на друг купувач.

— За щастие? — попита Боденщайн. — Нали в началото всичко вървяло добре?

— Всичко се оказа въздух под налягане — обясни Ралф Кирххоф. — Празни приказки. Иначе изглеждаше много привлекателно, защото по онова време всички инвеститори се нахвърляха на биотехнологии. Имаха най-професионално представяне, редовни рекламни съобщения за стратегиите за развитие, аквизиции, проекти за разпространение, при това със силни инвеститори зад гърба си. Така продължи известно време, но в един момент стана ясно, че нещо не е съвсем наред. В Управителния съвет се изпокарали, защото Ягода на всичкото отгоре беше наел и високоплатени примадони, които само се карали за правомощия, вместо да си вършат оперативната работа. След една година стана ясно, че техните прогнози не струват. Докладът за тримесечието беше истинска катастрофа и те трябваше да публикуват предупреждение, че очакваните печалби няма да се осъществят. Междувременно се срина целият пазар, начело с „Яго Фарм“. В момента търгуват с ценни книжа под едно евро и всичките институционални вложители отдавна са продали акциите си.

Боденщайн и Пиа слушаха с интерес.

— Ягода нямаше никаква представа от естеството на предприятието — продължи Ралф. — По-рано „Яго Фарм“ беше фабрика за таблетки. Произвеждаха някакви таблетки за стомах от солен извор, и аз не знам точно какви. Ягода наследи тази фирма — солидно, малко предприятие с шейсет служители. Необходимите средства за започване на бизнеса получил най-вече от жена си и благодарение на връзките си успя да създаде истинска фирма за биотехнологии, която от години изследва някакво лекарство против рак. За да придаде на цялото нещо сериозен вид, си е наел учени и лаборатории. Ягода безспорно има кураж и е уловил точното време.

— Колко души работят днес в „Яго Фарм“? — осведоми се Боденщайн.

— Трудно е да се каже — сви рамене Ралф Кирххоф, — това е доста многопластова дейност, холдинг с десетки дъщерни фирми. В по-добрите времена са купували по дузина малки фирмички наведнъж, правили са джойнт венчъри и стратегически партньорства. Любимата дума на Ягода беше „синергия“[1], но вече отдавна никой не залага на нея. В доклада си отпреди три години твърдяха, че имат почти четири хиляди служители, но миналата година точно в „Яго Фарм холдинг“ АД са работели само двайсет и седем души.

— Как така? — попита Пиа.

— Разпратили са хората си по другите фирми или просто са ги уволнили. За всеки случай бизнесът им е към своя край.

Боденщайн кимна. Нищо чудно, че вчера Ягода изглеждаше толкова напрегнат.

— Ханс Петер Ягода — каза Ралф Кирххоф — е класически пример за издигнал се със собствените си сили човек, изключително умен и хладнокръвен.

— Мислиш ли, че той самият още има пари? — попита Пиа.

— Из бранша се говори, че продал акциите си на собственик чрез подставено лице, понеже самият той няма право като председател на Управителния съвет — заяви Ралф. — Но се носят и слухове, че „Яго Фарм“ е неплатежоспособна и че е предизвикала интереса на прокуратурата. Все пак няма доказателства. Чувал съм и че това лекарство против рак предстои да се пусне на пазара. Ако това се случи, Ягода ще се измъкне от капана и бизнесът му ще укрепне.

— Защо Ягода да представлява интерес за прокуратурата?

— Злоупотреба със служебна информация — вдигна рамене Ралф, — разпределяне на печалба, нарушаване на борсовия закон, измама, продължителна неплатежоспособност… Може да се спекулира с всичко.

— Значи спукана му е работата — заключи Пиа.

— Не бива да го подценяваме — отвърна Ралф. — Този човек има безупречна репутация. „Яго Фарм“ го вкара в челните заглавия на пресата, но той няма да се даде така лесно, защото жена му е единствената наследница на най-голямата хесенска частна пивоварна. Бира „Дрешер“, чували сте я.

Боденщайн хвърли бърз поглед на колежката си. Как е могло това да убегне на Остерман?

— Мариане Ягода наследи всичко преди няколко години, когато родителите й загинаха при пожар.

По време на вечерята темата на разговора тръгна в друга посока, но Боденщайн постоянно се връщаше на чутото преди малко. Нямаше да е зле хората му да понаучат нещо и за Ягода. Без да знае защо, имаше слабото усещане, че зад случая, върху който работеха сега, се крие нещо повече от едно убийство.

Бележки

[1] Общи усилия. — Бел.прев.