Неле Нойхаус
Убийството на мистериозната жена (13)

Четвъртък, 8 септември 2005 г.

Боденщайн спря на паркинга пред историческите сгради на замъка „Боденщайн“, слезе и отвори задния капак, за да изведе кучето. При хубаво време и през почивните дни паркингът се препълваше, защото замъкът „Боденщайн“, разположен в долния край на долината, простираща се до Рупертсхайн, беше любимо място за излет на желаещите да си починат от Франкфурт и околностите. През последните години баща му и брат му, който се бе оженил за изключително дейна жена, направиха някои неща, с чиято помощ замъкът „Боденщайн“ стана още по-привлекателно и най-вече по-печелившо място. Освен традиционната езда, горската странноприемница в горната част на Гутсхоф отново се оживи и се даваше под наем, а във вътрешния двор редовно се провеждаха културни мероприятия. Под покрива на самия замък, в който бе израснал Боденщайн, имаше ресторант от най-висока класа, чийто главен готвач миналата година бе отличен с готварската шапка на „Го-Мийо“ и звездите на „Мишлен“.

Боденщайн нямаше настроение да се среща с брат си. Искаше му се да остане насаме с мислите си. Той мина покрай портата на двора и тръгна по един асфалтиран път, извеждащ към замъка и към едно разклонение, от което се излизаше на чакълести пътечки, водещи към Фишбах и Рупертсхайн. Кучето весело заприпка из полята с обрана реколта, зарадвано на неочакваната разходка след дни занемаряване. Боденщайн тръгна по пътя за Рупертсхайн. Както винаги когато се намираше в задънена улица, той се надяваше ходенето с равномерно темпо да проясни мислите му. Вчера вечерта бе побързал да отиде в болницата с надеждата да поговори с Дьоринг; той обаче още беше в шок и под въздействието на силни успокоителни. Белгийската полиция беше арестувала Морис Бро заради трафик на деца, а прокуратурата бе издала заповед за екстрадиране. Бенке, Хасе и Остерман бяха проучили всички гости на Ягода на 27 август. Всеки от тях, независимо един от друг, се оказа изнудван от Ханс Петер и те потвърдиха, че домакинът не е напускал дома си през цялата вечер. Мариане Ягода също била там поне до един часа. Боденщайн се загледа в кучето, което тичаше в широки кръгове из нивите. По някое време през нощта във вторник срещу сряда Фридхелм Дьоринг е бил отвлечен от дома му. При основна проверка следствието бе открило следи от крака в градината, стъпкана надолу телена мрежа, следи от гуми по черния път зад двора на Дьоринг и два зашеметени ротвайлера. За Боденщайн бе вън от съмнение, че в тази работа пръст имаше Ритендорф. Сам той не би се справил, затова подозрението на комисаря падна върху Клейзинг и Хелфрих като съучастници. Тримата бяха отмъстили на Дьоринг за всичко, което бе преживяла Анна Лена. Но ако те не бяха научили по този безспорно строго наказуем начин къде е скрил Дьоринг жена си, то сега най-вероятно тя щеше да е мъртва, ако се съдеше по показанията на Теди ван Юпен. Във всеки случай подозрението срещу Хелфрих или Ритендорф за убийството на Изабел Керстнер не се потвърди, понеже и двамата имаха алиби за времето, когато е умряла Изабел. Ами Флориан Клейзинг? Не, абсурд. Прочутият адвокат по наказателни дела никога не би си позволил такова нещо. Боденщайн отчаяно се надяваше на внушение свише, на просветление, на знак, които да го приближат до целта му — намирането на убиеца. Той бавно прехвърли всичко, което знаеше досега, пред вътрешния му взор се заредиха факти и лица, питаше се кой би имал най-голяма полза от смъртта на младата жена. Това бяха Дьоринг и Ягода, които безспорно имаха какво да губят, Керстнер, който години наред е бил тормозен, и Валентин Хелфрих, който по обясними причини от дън душа мразеше сестра си. Тези четиримата биха имали най-голям интерес от смъртта на Изабел, но оставаха още много хора, на които младата жена също бе причинила страдание, болка и неприятности със своето лекомислие и безцеремонност. Кой би могъл да каже какво кара един човек да убие друг? Причина да убиеш от отчаяние, гняв или безпомощност може на пръв поглед да е някоя дреболия, но може и да е катастрофа. Мислите на Боденщайн се насочиха към Робърт Кампман, който сигурно се е страхувал, че Изабел ще издаде общата им далавера на клиентите. Той нямаше алиби. Ами госпожа Кампман, ревнивата съпруга? Боденщайн се сети, че още не е разговарял с нея, а и напрежението между двамата със съпруга й не можеше да остане скрито. А каква беше ролята на Мариане Ягода? Наистина ли не е подозирала за обстоятелствата около смъртта на родителите си? Телефонът иззвъня насред мислите му и Боденщайн бръкна в джоба на джинсите си. Пиа Кирххоф му съобщи, че преди половин час са арестували Филип Дьоринг на франкфуртското летище.

— Но не можем да го държим дълго в ареста. — Гласът й прозвуча съжалително. — Има дипломатически паспорт.

— От това се опасявах — рече Боденщайн. — Идвам веднага. Той каза ли нещо за момичето?

— Засега още не. Но има и друго: в лабораторията установиха, че пръстовите отпечатъци и косъмът в поршето на Изабел са на Кампман.

— Идвам след половин час. — Боденщайн прибра телефона си, повика кучето и тръгна обратно.

 

 

Филип Дьоринг, наречен Фелипе Дуранго, беше красив мъж с подчертано мъжествено лице и определено симпатична усмивка. Чертите на лицето му приличаха на тези на баща му, без обаче да е наследил агресивното му самочувствие. Той беше снажен и със слънчев загар, облечен в скъп дизайнерски костюм и с „Патек Филип“^[1] на ръката.

— Не можете да ме задържате тук — изясни в началото на разговора той. — Имам дипломатически имунитет.

Пиа направи такава гримаса, че сякаш й се искаше да го перне по лицето, но Боденщайн само се усмихна.

— Ние и не желаем това — отвърна спокойно той. — Седнете, ако обичате. Искате ли кафе или нещо друго?

— Вода, моля — изненадан и леко притеснен от любезното поведение, Филип Дьоринг седна на предложения му стол.

Пиа му сипа една чаша и я сложи на масата пред него.

— Идвате направо от Буенос Айрес — започна Боденщайн, след като младият мъж се съгласи разговорът им да бъде записван. — С каква цел?

— Научих, че баща ми е претърпял злополука — каза Дьоринг-младши. — Трябва да поема бизнеса, докато той отново бъде в състояние го управлява.

— Да, неприятна история — кимна Боденщайн. — Да го изтезават с електрически ток, а после и да го кастрират по най-професионален начин.

Филип Дьоринг, който тъкмо бе посегнал към чашата, я остави. Долната му челюст увисна, устата му остана отворена.

— А, ама вие не знаехте ли? — Боденщайн се облегна назад. — Да, явно някой доста е набрал на баща ви. Сигурно е имал много врагове.

Пиа се облегна на стената със скръстени ръце и леко се ухили. Сега разбра стратегията на шефа си.

— Врагове ли? — повтори Филип Дьоринг, бял като стената.

— Отвлекли са го от дома му през нощта, като преди това са упоили кучетата — продължи Боденщайн. — Трябва да са били безскрупулни хора, решени на всичко. Иначе не мога да си обясня как може жив човек и в пълно съзнание…

— Престанете! — младият Дьоринг скочи, ръцете му трепереха. — Та това е отвратително!

— На ваше място, преди да съм се заел с бизнеса на баща си, щях да го попитам как се е стигнало дотам — каза съчувствено Боденщайн. — За да не бъдете следващият, когото да сваляме от някоя порта, гол и кастриран. Представете си, бяха сложили тестикулите на баща ви във формалдехид и оставили буркана до краката му.

Той със задоволство наблюдаваше реакцията на младия мъж. Познанията му за хората не го бяха подвели. Филип Дьоринг не беше кой знае какъв смелчак. Макар да се опитваше да си придаде храбър вид, в очите му се четеше истинска паника.

— Искате да ме сплашите — прошепна той.

— Ни най-малко. — Пиа се отлепи от стената, взе една папка и най-невъзмутимо му показа снимките, които бяха направени на Фридхелм Дьоринг пред портата на конната база.

Филип Дьоринг им хвърли само бегъл поглед, изкриви погнусено лице и рухна отново на стола. Нямаше и следа от желание за мъст. Той се интересуваше само от сигурността на собствения си живот.

— Къде е дъщерята на Изабел Керстнер? — попита Боденщайн.

— В моята хасиенда — избоботи младият мъж, без да се гневи. — Ще се погрижа веднага да я върнат в Германия.

Над главата му Пиа и Боденщайн си размениха доволни погледи. Филип Дьоринг беше рохко яйце.

Боденщайн напусна стаята за разпити и отиде в кабинета си. Сети се за жената, с която Пиа беше говорила в събота сутринта, когато бе починала Изабел. Той набра номера на Тордис Ханзен и тя вдигна почти веднага.

— Здравейте, тайнствена лейди — каза вместо поздрав Боденщайн.

— Защо пък тайнствена? — отвърна Тордис, гласът й звучеше шеговито. — Мислех, че вие като криминалист веднага ще се досетите коя съм.

Боденщайн трябваше да признае, че в този случай бе загрял твърде бавно.

— Бяхте забравили да кажете фамилията си — рече той.

— Така е — додаде искрено момичето. — И защо ми се обаждате сега?

— Искам да се срещна с вас — каза Боденщайн с тайнствено понижен глас и констатира със задоволство, че Тордис за няколко секунди сякаш изгуби дар слово.

 

 

Час по-късно Боденщайн влезе в пицарията в Келкхайм — Мюнстер, която му беше посочила Тордис. Тордис и Барбара Конради, обути в панталони и ботуши за езда, седяха на една маса в ъгъла и пиеха минерална вода. Беше почти празно, пред щанда чакаха отегчено разносвачите на пици и гледаха втренчено в увеличения до крайност телевизор. Боденщайн поздрави Барбара Конради, енергична, луничава особа със симпатични трапчинки на бузите.

— Става въпрос за съботата преди четиринайсет дни — обясни той. — В ранния следобед вие сте били при Изабел Керстнер и аз бих искал да знам каква е била причината.

— Ще ви кажа — рече госпожа Конради. — През април купих от Кампман кон за дресура. Той престоя няколко месеца в обора, а Изабел го яздеше. Конят ми харесваше, но Кампман искаше твърде много за него.

— Колко?

— Осемдесет хиляди евро.

Боденщайн се шашна.

— Това са много пари.

— Конят беше изключително здрав, на десет години, беше стигнал до „Свети Георг“ — продължи Барбара Конради. — Всъщност си заслужаваше цената. Аз го пояздих няколко пъти и по някое време се спазарихме. Малко след като го купих, конят се нарани и аз не можех да го заведа на турнира. Случват се такива неща. В началото на юни всичко пак беше наред и аз отново се записах за участие в турнир. Вечерта преди това конят уж се бил спънал в бокса и отново се бе контузил.

Тя направи пауза и отпи глътка вода.

— След това отидох на почивка. През това време Кампман трябваше да го язди, но когато се върнах и седнах на коня си, той едва се помръдваше. Скарах се с Кампман и направо му казах, че конят не става за езда, както сме се уговорили, а само е дресиран. Имаше много свидетели, но те, разбира се, се страхуваха да се конфронтират с Кампман и затова не искаха да се споменават имената им. Тогава се ядосах и се обадих на предишния собственик на коня. И след много увъртания той ми каза, че го продал, защото конят вече изобщо не можел да участва в турнири. Не издържал на никакво натоварване и можел най-много да стои на задните си крака. — Барбара Конради изкриви лице. — Той е продал този кон на Кампман като учебен за три хиляди евро!

— Жива измама — отбеляза Боденщайн. — Вие какво направихте?

— Кампман твърдеше, че не е знаел за това — отвърна жената. — Настояваше, че самият той платил много за коня. Попитах жена му, но тя се направи на разсеяна. Тогава ми хрумна да говоря с Изабел. Двамата с Кампман бяха близки приятели. Но Изабел все ме отбягваше. Затова в събота отидох у тях и я попитах защо никога не участва на турнир с този кон.

— Гледайте! — извика Тордис и посочи развълнувано към телевизора. — Та това е Ханс Петер!

Тримата се обърнаха и се заслушаха в новините по NTV. Един репортер, застанал пред полицейския президиум във Франкфурт, съобщаваше подробно за връзките между банкрута на „Яго Фарм“, самоубийството на главния прокурор Харденбах, ареста на Ханс Петер Ягода и обвиненията в изнудване срещу него.

— Това не може да е истина! — Барбара Конради поклати шокирано къдравата си глава.

Боденщайн отново се обърна към масата.

— Не изглеждате много изненадан — установи Тордис и го погледна остро.

Той само сви рамене и се ухили.

— Ама че работа — поклати глава Барбара Конради, — този Ягода винаги ми е правел впечатление на сериозен човек.

— Ти да си чувала за сериозна фирма на „Нойер Маркт“? — попита Тордис. — Поне известно време няма да виждаме Ханс Петер.

— Поне десет години няма да го виждате — потвърди Боденщайн, но после се сети защо седи тук. — А Изабел какво ви отговори? — попита той.

— Призна си, че конят не е съвсем наред — отвърна госпожа Конради. — Аз исках да е по-конкретна. Тя каза, че трябва да потърпя още няколко дни. Това беше.

— А какво каза Кампман за това?

— Абсолютно нищо. — Госпожа Конради се усмихна горчиво. — Купеното си е купено. Надявах се чрез Изабел да го накарам поне да ми върне част от парите, но сега очевидно няма да стане.

 

 

Междувременно в болницата в Бад Зоден бяха стабилизирали състоянието на Керстнер. Боденщайн влезе в отделение 23 и почука на вратата на стая 14. При вида на комисаря, Керстнер леко се усмихна, макар да изглеждаше все още доста блед под превръзката си. Около очите му се бяха образували тъмни хематоми, които показваха усърдието на Теди при изпълняването на поръчката.

— Здравейте. — Боденщайн си взе един стол. — Как сте?

— По-добре — изкриви лице Керстнер. — Преди малко главният лекар каза, че до ден-два ще мога да се прибера вкъщи.

— Това е добре — усмихна се Боденщайн, — сигурно дъщеря ви много ще се зарадва.

Усмивката угасна от лицето на Керстнер. Той бавно се надигна.

— Дъщеря ми ли? — прошепна той.

— Не ви ли обещах, че ще я намерим?

— Това е… това не е възм…

— Напротив. Тя е в Аржентина, но утре една колежка от немското посолство ще я доведе във Франкфурт. Най-късно вдругиден ще можете отново да я видите.

Керстнер пое дълбоко въздух, после затвори очи и издиша. По бузата му потече сълза, последвана от втора. Той отвори очи и изведнъж засия така щастливо, както Боденщайн никога не би предположил за него.

— Не знам как ще ви се отблагодаря. Големи неприятности ви създадох, знам, и съжалявам, но…

— Да не говорим за това — каза Боденщайн, развълнуван от радостта на този човек, на когото през цялото време беше съчувствал.

— Все още обаче не знаете кой е убил Изабел, нали? — попита Керстнер, след като се успокои.

— За съжаление, не — вдигна безпомощно рамене Боденщайн. — Всяко подозрение досега водеше до задънена улица и аз…

На вратата се почука и той млъкна. С букет в ръка се появи асистентката на ветеринарите, с мопсовидното лице, Силвия Вагнер. Боденщайн стана.

— Имате свиждане. — Той протегна ръка на Керстнер, който сърдечно я пое. — Желая ви скорошно оздравяване и всичко хубаво от тук нататък.

— Благодаря — отвърна Керстнер, — всичко хубаво и на вас. Надявам се да се видим отново при по-добри обстоятелства.

— Ще се радвам.

Двамата мъже се усмихнаха един на друг, после Боденщайн се обърна и тръгна към вратата. И изведнъж, като гръм от ясно небе, му просветна това, което от дни напразно бе очаквал: Силвия, невзрачната ветеринарна помощничка, която бе на мнение, че Изабел изобщо не заслужава мъж като Керстнер! Той се обърна още веднъж и видя как младата жена с плаха усмивка подава букета на шефа си. Влюбеното, мечтателно изражение в очите й беше красноречиво, ала Керстнер сякаш не го забелязваше.

— Много мило от твоя страна да дойдеш да ме видиш — рече той. — Ела, седни и ми разкажи как се оправяте без мен.

Боденщайн напусна болничната стая и тръгна по коридора. Щом обаче излезе от отделението през една врата с матово стъкло, той седна на един от столовете в голямото помещение, което водеше към болничните отделения. Силвия ревнуваше от Изабел, която физически бе нейна пълна противоположност. Тя мразеше красивата млада жена, защото Изабел притежаваше мъжа, в когото самата Силвия беше безнадеждно влюбена и отхвърлена от него. Кога бе скроила плана за убийство тази жена? Боденщайн се сепна, когато вратата на отделение 23 се отвори и Силвия Вагнер излезе от него с оборена глава. Беше пъхнала ръце в джобовете на жилетката си и не забеляза Боденщайн, който стана и тръгна след нея. Заговори я едва във фоайето на болницата. Уплахата в очите й комисарят изтълкува като гузна съвест.

— К… какво искате? — запелтечи тя.

— Искам да ви задам един въпрос — отвърна Боденщайн.

— Бързам… — Явно мопсоликата Силвия се чувстваше страшно неловко. Тя отстъпи назад.

— Вие обичате своя шеф доктор Керстнер, нали?

Силвия Вагнер бавно кимна.

— Толкова го обичате, че ви е било трудно да бъдете свидетел на начина, по който жена му се е отнасяла с него, нали? — Боденщайн разбра, че в този момент е престъпил желязното правило, което сам си бе наложил. Това правило гласеше, че при разпит не бива да се задават сугестивни въпроси. Точно това правеше сега, но му беше все едно. Той бе твърдо убеден, че пред него стои убийцата на Изабел Керстнер, изглеждаше и логично, и недвусмислено, а комисарят беше уморен и нетърпелив — двете възможно най-лоши предпоставки за следователска работа. — Не сте понасяли Изабел.

— Не — прошепна едва чуто Силвия.

Над горната й устна блесна пот, дишането й се учести. Боденщайн ликуваше вътрешно. Ей сега я хвана вече!

— Кога решихте да я убиете?

— Моля? — Ветеринарната помощничка, която според Боденщайн бе влюбена в шефа си и е искала да го освободи от кошмарния му брак, стоеше в недоумение.

— Стига — каза Боденщайн. — Изчакали сте удобна възможност, след като Изабел е напуснала клиниката. Карали сте след нея, носейки спринцовка с пентобарбитал, което не е било проблем за вас, тъй като имате достъп до аптеката на клиниката.

— Мисля, че нещо сте превъртели — тупна се Силвия по челото. — Направо прекалихте!

— Ще ви помоля да дойдете с мен.

— Ще съжалявате за това! — Страхът по лицето й се смени с възмущение. Тя го изгледа изпитателно, после просто го изостави и с маршова стъпка тръгна към изхода.

— Спрете! — Боденщайн я хвана за рамото, но тогава яката Силвия му хвана ръката с изненадващо грациозно движение и той полетя във въздуха с чувство на безтегловност.

Когато се приземи върху лъскавите черни плочки на болничния под, усети адска болка в гърба. Пред очите му заиграха червени точки и Боденщайн с мъка се бореше да си поеме въздух. Беше напълно убеден, че си е счупил гръбнака, а вероятно и всички ребра и опашната кост! Обля го студена пот, устните му не можеха и дума да произнесат, когато над него се наведоха угрижени лица.

— Бързо! — извика някой. — Трябва да закараме този човек в „Бърза помощ“!

— Добре че се случи в болницата.

— Повикайте доктор!

— Не, не — пелтечеше Боденщайн, замаян от болка, — всичко е наред, няма нищо.

Дотичаха двама санитари и един лекар, кръгът от любопитни се разшири. Безумната болка постепенно започна да заглъхва, остана само ужасният срам, от който се изчервяваше. Кой дявол го накара да приклещи така непрофесионално тази жена? Боденщайн се изправи на крака, като се опитваше да потисне стенанието си, и с провлечена стъпка се запъти към колата. Сигурно по-късно, след няколко седмици или месеци, щеше да се смее на тази случка, но сега определено не му беше до това. Поседя в колата си със затворени очи. Явно теорията му, че ветеринарната асистентка е проследила Изабел, сложила й е насилствено смъртоносна инжекция и после я е замъкнала в непрогледната нощ в кулата, за да я бутне от нея, беше съвсем изсмукана от пръстите. Боденщайн можеше само да се надява, че никой от хората му няма да научи за тази неловка случка. На прозореца на колата му се почука и той се сепна ужасен, когато видя Силвия Вагнер. После обаче изключи мотора и свали стъклото.

— Искам да се извиня — каза дълбоко разкаяно младата жена. — Аз… ами… ужасно съжалявам, но…

— О, боже! — поклати глава Боденщайн. — Аз трябва да ви се извиня! Не знам какво ми стана.

Силвия прехапа устни, после изведнъж избухна в хриптящ смях. Боденщайн й хвърли обиден поглед, но гротескността на ситуацията завладя и него и на свой ред и той се засмя.

— Извинете. — Силвия Вагнер бършеше насълзените си от смях очи. — Много смешно беше!

— Няма нищо. Който греши, трябва да си понесе срама.

— Вие нали не ме подозирате сериозно? — попита младата жена, повъзвърнала самообладанието си.

— За съжаление, подозирах ви. За момент ми се стори напълно възможно.

— Аз наистина много обичам Миха, но не съм влюбена в него. Имам съпруг и две малки деца. Миха е просто чудесен ветеринарен лекар, а също и страхотен човек.

— Наистина ми е много неудобно — разкайваше се Боденщайн. — Мислите ли, че бихме могли просто да забравим това наше… хм… малко представление?

— Аз го забравих — отвърна Силвия и му намигна.

— Благодаря — усмихна се Боденщайн облекчено, после разкриви болезнено лице. — За всеки случай, много си ви бива.

— Карате — усмихна се скромно Силвия. — Национална шампионка за младежи през хиляда деветстотин деветдесет и девета, черен колан.

— Не можахте ли да ми кажете по-рано? — усмихна се шеговито Боденщайн. — Щях да изпратя дежурен отряд за спешни случаи.

 

 

„Гут Валдхоф“ пустееше в горещия слънчев следобед. На паркинга бяха спрели само две коли. Едната беше жълтият джип на Тордис, както установи Боденщайн. Той паркира до него и тръгна с плаха стъпка към конната база, като внимаваше да не направи някое необмислено движение. Най-късно тази вечер всички разкъсани мускули щяха да започнат зверски да го болят и той беше сигурен, че от грубото падане целият му гръб е обагрен в зелено и синьо. На манежа нямаше хора, Боденщайн завари само Тордис да обикаля из едната половина на базата с препятствията. Беше възседнала кафяв кон с бяло петно на челото.

— Здравейте. — С изненадана усмивка тя спря до Боденщайн и отметна един кичур от загорялото си лице. — Какво правите тук?

— Наслаждавах се на начина, по който стоите на коня — усмихна се на свой ред и Боденщайн. — Яздите добре.

— Благодаря — ухили се тя, — старая се.

— Я ми кажете — Боденщайн се облегна на заграждението, — вярно ли е, че не господин Ягода, а жена му е фактическият собственик на конната база?

— Възможно е — кимна замислено Тордис. — Него рядко го виждам тук, но по-рано тя идваше всеки ден. Едва това лято загуби интерес. Оттогава почти не съм я виждала. Семейство Ягода си оставяха конете в базата, в която Кампман работеше по-рано като учител по езда. После обаче се скарали и понеже по онова време тук беше почти празно, те доведоха още двайсет коня плюс Кампман. Три месеца след това Ягода купиха обора. — Тя се огледа и сниши глас. — Говори се, че госпожа Ягода купила базата само защото била лапнала по Кампман, но това не й помогнало особено. Той едва ли е привлечен от конфекция с голям размер. — Тордис се изкикоти, после се наведе напред и се втренчи любопитно в Боденщайн. — Ама какво ви се е случило на вас?

— В какъв смисъл? — направи се, че не разбира Боденщайн.

— Имате огромна цицина на челото!

Той вдигна ръка да опипа челото си, но веднага съжали за необмисленото движение.

— Какво става? — попита Тордис, сериозно притеснена.

— Сблъсках се с една каратистка, която има черен колан.

— Сериозно ли? — изкикоти се Тордис. — Да не би със Силвия Вагнер?

— По-късно ще говорим — направи гримаса Боденщайн, — сега трябва да отида при Кампман.

 

 

Сузане Кампман не знаеше какво да мисли за внезапната поява на Боденщайн.

— За съжаление, в момента мъжа ми го няма — изчурулика тя и засия срещу Боденщайн.

— Няма значение. Искам да говоря с вас.

— С мен ли? — ококори очи госпожа Кампман, но после отвори вратата и го покани. Преведе го през безупречно разтребената трапезария в кухнята, което малко го учуди, и затвори вратата след себе си.

— Да ви предложа ли нещо за пиене? Кафе? — не спираше да чурулика тя, но Боденщайн отказа.

— Отново става въпрос за съботата, в която е умряла Изабел — рече той. — За съжаление, все още не можем да възстановим целия ход на събитията от този ден. Може би вие ще ми помогнете.

— С удоволствие. — Госпожа Кампман го загледа с внимание.

— Мъжът ви ни каза, че вечерта към седем часа Изабел е идвала още веднъж в базата — започна Боденщайн. — Вие знаехте ли?

— Не — поклати глава жената. — В късния следобед бях при родителите си.

— А после той не ви ли каза, че Изабел пак е идвала?

— Не. Защо да го прави? — отвърна госпожа Кампман. — Не е било нещо особено.

— Мъжът ви често е продавал коне на клиентите си тук в конната база — продължи Боденщайн, — а Изабел му е помагала при преговорите. За тази работа е получавала пари от мъжа ви. Вие знаехте ли това?

— Изабел яздеше конете за продан на „Гут Валдхоф“ — госпожа Кампман взе кухненския нож и замислено се заигра с него, — беше много добра ездачка. Разбира се, плащаше й се нещо за това.

— Двайсет процента от осемдесет хиляди евро обаче е повече от „нещо“.

— Кой е казал, че е взела толкова много? — Изведнъж престорената лъчезарност изчезна.

— Знам го. — Боденщайн с интерес наблюдаваше как се променя лицето й. — Мъжът ви прави тези сделки за себе си, нали? Семейство Ягода са получавали само малка част от продажната цена, голямата пачка той е прибирал в собствения си джоб, нали?

— Не знам за такова нещо.

— Мислите ли, че госпожа Ягода знае?

— Със сигурност не — отвърна госпожа Кампман. — В договора на Робърт ясно е казано, че няма право да извършва сделки за себе си. Цялата печалба е за Ягода. Аз също не мисля, че би си позволил такова нещо, пък и нали щях да разбера, ако беше спечелил много пари.

— Сигурна ли сте? Все пак е възможно да получава тези пари тайно от вас.

В очите й проблесна гняв и наранена гордост, но лицето й остана непроницаемо.

— Ако Изабел се беше опитала да изнудва мъжа ви с тази информация — продължи Боденщайн, — как мислите, че би реагирал той? Как би се защитил?

— По много начини — промърмори замислено жената.

Известно време остана смълчана. Отблизо ясно се виждаха следите, които бяха оставили по лицето й гладуването и честите посещения на солариума.

— Мъжът ми не е добър бизнесмен — каза после домакинята. — Преди години загуби конната база, която бе наследил от баща си. Тя бе обявена за продан. Не ни остана абсолютно нищо и Робърт беше принуден да работи като наемник, което никак не му се нравеше. В конната база, в която работеше той, случайно се запознахме със семейство Ягода, допаднахме си взаимно. Ягода предложи на мъжа ми да прехвърли на негово име някаква съмнителна фирма, занимаваща се със съмнителни сделки. За целта предложи сто хиляди марки на ръка и Робърт се съгласи. Нямаше почти никакъв риск, тъй като в действителност тази фирма изобщо не съществуваше. Когато попитах веднъж с какво всъщност се занимава тя, Ягода отвърна, че с пране на едро. — Госпожа Кампман се засмя малко пронизително. — Пране на пари много ясно. На нас ни беше все тая. После Ягода купиха тази конна база и назначиха мъжа ми за управител, а мен — за администратор. Плащат си щедро, освен това живеем тук, без да плащаме наем, имаме служебна кола и разни други придобивки. Ягода покри дълговете ни към банката. По някое време се появи още една фирма, на която Робърт стана „управител“, и също всичко беше наред. Междувременно Ягода представи фирмата си на борсата. Понеже като собственик на акции не можеше да продава, даде на мъжа ми един милион, за да предложим акциите на „Яго Фарм“. Курсът на акциите се покачи стремглаво, Робърт ги продаде и получи за това комисиона от Ягода сто и петдесет хиляди евро. През изминалите години те основаха три или четири фирми и всеки път Робърт получаваше пари за тях.

За Боденщайн това беше само потвърждение на подозренията му. Фирмата на Ягода беше спечелила по нелегален начин невероятно много пари.

— И къде са сега тези пари? — осведоми се Боденщайн и се запита защо ли тази жена говори така свободно на един полицейски служител за тези във висша степен съмнителни работи.

— Каквото спечелихме, се стопи — отвърна госпожа Кампман и в гласа й се прокрадна горчива нотка. — Мъжът ми инвестира парите в акции, макар че и понятие си няма от тези неща. Мислеше, че все ще се ориентира, понеже по онова време всеки се занимаваше с това. Щеше да е прекалено хубаво.

— Което ще рече, че сте фалирали.

— Фалирали като „Яго Фарм“ — засмя се тя тихо, но не развеселено, а сдържано. — И ако Ягода сега разбере, че Робърт го мами със сделките с конете, мъжът ми ще изгуби и тази работа тук.

— Мисля, че това не е толкова просто. Вие и съпругът ви знаете твърде много за криминалните далавери на господин и госпожа Ягода.

— На господин Ягода, бих казала — изкриви лице госпожа Кампман, — тя винаги стоеше в сянка. Не се интересуваше от нищо, а и защо да го прави? Нали си има достатъчно кинти. Само тази конна база беше важна за нея.

Боденщайн видя през прозореца как се отвори дворната порта, малко след това в двора влезе сребристият джип на Кампман.

— Знаехте ли, че мъжът ви е имал връзка с Изабел?

Госпожа Кампман се обърна уплашено. Очите й засвяткаха. Тя рязко се извърна, хвана отново кухненския нож и започна с трескави движения да кълца зеленчуците. Внезапно Боденщайн погледна на нея с други очи. Сузане Кампман беше не просто веща в себеотрицанието, тя беше лъвица, решена да брани своето, със зъби и нокти ако трябва. А към това „свое“ принадлежеше и мъжът й, пък бил той и неверен.

— Е — каза Боденщайн, — знаехте ли какво е правил мъжът ви в събота вечерта, след като вие сте заминали при родителите си?

— Нямам представа. — Сузане Кампман се втренчи през прозореца, гледайки как мъжът й слиза от колата и отива към входната врата. — Може би си е пийвал и е седял пред телевизора. Когато се прибрах, спеше на дивана.

— Наистина ли? — вдигна вежди Боденщайн. — Мъжът ви ми каза, че същата нощ изобщо не сте се прибирали.

— Глупости — възрази тя, — никога не съм замръквала извън къщи.

Вратата се отвори. В кухнята се появи Робърт Кампман. Беше бледен и изглеждаше напрегнат.

— Здравейте — каза той на Боденщайн, после хвърли нервен поглед към прозореца, сякаш очакваше още някоя неприятност, по-голяма от посещение на Криминалната полиция в дома му.

— Добър ден, господин Кампман — отвърна Боденщайн. — Не искам повече да безпокоя вас и жена ви. Още веднъж, приятен ден.

Той благодари на госпожа Кампман за показанията и напусна къщата.

 

 

Тордис тъкмо беше приключила с ездата и сваляше седлото от коня. В същия миг навън пред базата профуча някаква кола със свистящи гуми, последвана със същото темпо от друга. Боденщайн и Тордис се наведоха напред и погледнаха с любопитство през отворения прозорец на бокса.

— Кой ли е това? — попита Боденщайн, когато някакъв мъж с мрачно лице закрачи право към къщата. По петите му вървеше още един мъж. Боденщайн се сети за нервността на Кампман. Това ли посещение очакваше той?

— Това е доктор Хелмут Маркард — обясни Тордис. — Другият е Джон Пейдън. Какво ли ги е довело насам?

Боденщайн смътно си спомни, че вече е чувал тези имена.

— Маркард — заобяснява Тордис с леко ироничен тон — са най-верните и най-богатите клиенти на великия гуру Кампман. През последните четири години купиха доста скъпи дресирани коне, но никой от тях не струва и пукната пара.

— Също като случая с Барбара Конради?

— Още по-лошо — отвърна Тордис. — Това, което Кампман е получил през последните години само от Маркард за яздене, уроци на дъщеря им, придружаване на турнири, достигна сто хиляди. Като прибавим и супер надценените коне, сумата набъбва доста.

— Но как така тези хора не забелязват нищо? — попита Боденщайн.

— На никого не му и хрумва да се усъмни в Кампман — ухили се Тордис, после обаче стана сериозна. — Само някой да посмее да си отвори устата тук, веднага го обявяват за мрънкало и незабавно го изолират. Кампман са развили дяволски добра стратегия за наказване на хората, а именно да не им говорят.

— Да не им говорят ли? — повтори смаяно Боденщайн. — Да не говорят с клиентите си?

— Тук е като секта — сниши глас Тордис. — Всеки иска Кампман да го харесва. Едно наказване с пренебрежение е равносилно на изгнание.

Тя прихна.

— И все пак хората би трябвало да забележат, че скъпите им коне нямат успехи — каза Боденщайн.

— Вярвам в Робърт Кампман, всемогъщия, единствения истински бог… — изимитира подигравателно Тордис. — Никой няма представа от нещата и всички сляпо му вярват. Дори и ако някой им каже в лицето какво прави в действителност Кампман с конете им — или казано по-точно, какво не прави, — дори и тогава не биха повярвали. Те просто не искат да виждат.

Тордис поклати презрително глава. В двора влязоха още две коли с конски ремаркета, последвани от голям превозвач на коне. Хората влязоха в конюшните.

— Изнасяме се — каза едно момиче на Тордис, докато минаваше, хълцайки покрай тях. — Баща ми е бесен!

— Явно някои хора вече са разбрали — каза сухо Боденщайн.

— Не е хубаво да се злорадства — отвърна Тордис, — но аз някак си не мога да го потисна. Колкото всички боготворяха Кампман, толкова той гледаше на тях студено и отвисоко.

— Имам усещането, че е в доста затруднено положение — забеляза Боденщайн.

— Така му се пада — гласът на Тордис звучеше презрително, — твърде дълго му играеха по свирката.

— Доста съм разочарован от Кампман — додаде Боденщайн и погледна замислено през прозореца на конюшнята към къщата. — Като че ли не е толкова интелигентен.

— Ами не е — Тордис заведе коня в кабината, — той просто завижда на всеки, който в неговите очи има повече от него. Неговият идол са парите и за тях е готов на всичко.

Пристигна още една кола и спря директно пред къщата. Боденщайн позна Мариане Ягода, която се изтъркаля от своя кайен и тръгна енергично към входната врата на Кампман, пред която господата Маркард, Ноймайер и Пейдън вече спореха ожесточено и на висок глас с учителя по езда.

— Жалко — каза Боденщайн и хвърли поглед на часовника си, — след малко трябва да бъда в комисариата. Искаше ми се да разбера какво ще стане тук.

— Аз ще остана и после ще ви разкажа — обеща Тордис.