Неле Нойхаус
Убийството на мистериозната жена (7)

Петък, 2 септември 2005 г.

Първото нещо, което направи тази сутрин Боденщайн, бе да отиде до отговорния прокурор. Искаше да получи заповед за ареста на Ханс Петер Ягода, преди да се е разчуло за филмите и аудио записите. Прокурорът се колебаеше, докато Боденщайн не му каза, че в случая е замесен високопоставен негов колега и така нещата са станали взривоопасни.

— Ако Ягода научи какво знаем — каза той, — няма да чака да стигнем по-далеч. Още не знам за какво е всичко, но съм сигурен, че той печели спокойствие чрез изнудване със секс филми. Имаше подаден сигнал за фирмата му, но изведнъж жалбите бяха оттеглени.

Беше трудна работа, но най-накрая Боденщайн успя да убеди прокурора, че, бидейки на свобода, Ягода може значително да попречи на следствието.

Изабел Керстнер беше водила бележника си като кратък дневник. Сигурно бе измислила кодови названия за определени имена, защото гъмжеше от постоянно повтарящи се символи, заврънкулки и буквосъчетания. Телефонният указател беше относително незакодиран, но все пак често биваха спестени ту лични, ту фамилни имена. Главният прокурор Харденбах се срещаше като „Харди“, Изабел беше записала служебния номер и номера на мобилния му и през изминалата половин година се беше свързвала с него девет пъти. За съжаление, четири дни преди смъртта й записите се бяха изтрили, така че не можеше да се разбере дали в събота вечерта е знаела предварително за срещите като тази с Ягода, или е разбирала за тях на момента. Междувременно от телекома бяха пристигнали и пълните извлечения от сметките на мобилния й телефон, за справката за профила на движение трябваше още да почакат. Лесни за дешифриране бяха паричните суми, които Изабел Керстнер бе записала с педантична точност. В петък, 19 август, тя бе получила от Кампман три хиляди евро, а през юли й бяха платили в долари двайсет и четири хиляди евро. По знака $ веднага се познаваше Ханс Петер Ягода, защото от него бяха и повечето най-големи плащания, които се извършваха редовно от април насам.

— От март до средата на август тя е получила от Ягода седемдесет и осем хиляди евро — добави Андреас Хасе, след като събра всички суми.

— И това не й е било достатъчно — отбеляза Бенке. — Каква алчна тарикатка!

— Все пак си е купила и порше — каза Хасе. — Дреболия, част от възнаграждението.

Боденщайн слушаше разсеяно, докато прелистваше снимките, които бе намерил скрити в пода. Гледаше по-старите снимки, датиращи още от детството на Изабел, защото на тях бяха един мъж към петдесетте с рогови очила, една хубава жена, един пълничък рус млад мъж и едно момиче. На гърба им с разкривен детски почерк пишеше: „Татко, мама, Валентин и аз — 1981.“ Следваха снимки на коне, с и без Изабел, по-стари и по-нови снимки на смеещи се хора, учителят по езда Кампман, извисяващ се на коня, и пак той в компанията на бираджии в бара, снимки на доктор Керстнер, хванал с горда усмивка едно русо момиченце за ръка, и цяла серия неясни, матирани черно-бели снимки, на която се виждаха една дебела жена и един мъж в костюм и вратовръзка. В долния край на снимките бе отпечатана датата 19 април 1997 г. Изведнъж Боденщайн трепна като ударен от ток.

— Имаме ли лупа тук? — трескаво попита той.

— Имаше някъде една. — Катрин Фахингер скочи и след една минута се върна с увеличителното стъкло.

— Какво става? — полюбопитства Пиа.

Вместо да отговори, Боденщайн се наведе над черно-белите снимки, пръснати на масата пред него, и започна напрегнато да ги изучава с лупата. После се изправи.

— Познавате ли този мъж? — попита той колегите си и бутна снимките към тях.

Пиа, Остерман, Бенке, Хасе и Катрин Фахингер ги заразглеждаха.

— Това е Харденбах — каза веднага Франк Бенке.

Боденщайн бавно закима.

— Но коя е жената? И какво търсят тези снимки при Изабел Керстнер?

— Може ли разберем и ние какво не им е наред на снимките? — попита Бенке предпазливо.

— Още не знам точно — отвърна Боденщайн.

В този момент дойде куриер от съда и донесе заповедта за арест.

— Хайде, госпожо Кирххоф — подкани я Боденщайн, — нека посетим нашия приятел Ханс Петер Ягода.

 

 

Ягода не беше във фирмата, но дамата на рецепцията, по-компетентна от тази от предишния ден, им каза, че предобед щял да ходи в дома си в Кронберг. Домът на Ханс Петер Ягода представляваше учудващо нормално бунгало с четирискатен покрив и решетки от ковано желязо на прозорците. Все пак се намираше върху впечатляващ парцел с размерите на игрище за голф и беше също така впечатляващо добре поддържан. Жената, която им отвори входната врата, бе около средата на трийсетте, висока почти колкото Боденщайн и не просто дебела, а ужасно дебела. По-рано може и да е била красива, но всички контури на лицето й бяха заличени от дебел слой сланина. Беше облечена в кариран панталон за езда и подобна на палатка риза с къс ръкав с надпис „Гут Валдхоф“. Нейната блестяща тъмна коса беше вързана на плитка. Боденщайн веднага си помисли за презрителните забележки от касетата на телефонния секретар на Изабел Керстнер. „Тлъста кокошка“ беше казал Ягода за жена си, а Изабел я беше описала като морж.

— Вие ли сте госпожа Ягода? — попита учтиво той.

Тя кимна и комисарят представи себе си и Пиа Кирххоф. Госпожа Ягода изгледа остро Пиа от главата до петите, докато на Боденщайн хвърли само бегъл, незаинтересован поглед.

— Искаме да разговаряме със съпруга ви. Той вкъщи ли е?

— Какво искате от него?

— Да говорим с него. — Боденщайн нямаше намерение да й признае истинските си намерения.

— Изчакайте тук. — Госпожа Ягода най-после отстъпи крачка назад. — Ще го доведа.

Тя остави входната врата отворена, обърна се и се отдалечи.

— Ама че валкирия — отбеляза Боденщайн поразен.

— Гротеска — смотолеви Пиа, представяйки си изящния Ханс Петер Ягода и тази жена планина.

Боденщайн надникна любопитно в дома им. Стените от грубо издялан камък и дебели греди трябваше да създадат впечатлението за селска къща, на която обаче не подхождаха особено светлият под от гранитогрес и кабелите на енергоспестяващото халогенно осветление. Майката на Боденщайн презрително окачествяваше рустикалните мебели като „гелзен-кирхенски барок“, макар със сигурност да не бяха никак евтини. Ягода се появи след няколко минути. Днес не беше толкова елегантен, а само с една потна сива тениска и бяло долнище на анцуг.

— Добро утро — поздрави той. — Какво мога да направя за вас?

Жена му застана плътно зад него като заплашителна планина от плът и плат. Беше с една глава по-висока от мъжа си.

— Предпочитаме за малко да поговорим на шест очи, господин Ягода — каза Боденщайн.

— Разбира се — кимна Ягода. — Да отидем в кабинета ми.

Те трябваше да минат странишком покрай госпожа Ягода, понеже тя не направи ни най-малък опит да се отдръпне от пътя им. Кабинетът се намираше от другата страна на къщата и от големите панорамни прозорци се откриваше разкошна гледка към Таунус.

— Е — посочи с ръка два фотьойла Ягода и на свой ред също седна зад старомодното си дъбово бюро, — какво има?

— Познавате ли мъж на име Морис Бро? — попита Боденщайн и кръстоса крака.

— Трябва ли да го познавам?

— Предполагам, да. Споменали сте името му пред Изабел Керстнер.

Ягода не трепна. Би бил добър играч на покер.

— А, да. Морис. Не знаех каква е фамилията му — каза той. — Какво за него?

— Искаме да знаем кой е той и как вие сте свързан с него.

— Морис е французин или белгиец — отвърна Ягода. — Бизнес партньор е на Дьоринг.

— А вие какво общо имате с него? — попита Пиа.

— Преди време Морис притежаваше пакет от акции на „Яго Фарм“.

— Преди време значи — кимна Пиа. — Откога не притежава повече?

— Какво значение има това?

— Когато вчера ходихме до вашата фирма — каза вместо отговор Боденщайн, — видяхме господин Кампман, управителя на вашата конна база, да излиза от сградата. Какво правеше той там?

— Нашето счетоводство се занимава и със сметките на конната база — отвърна равно Ягода. — Тя е част от фирмата.

— С костюм и вратовръзка? Да не би да упражнява и друга професия, освен обучението по езда?

Ягода погледна неразбиращо Боденщайн, но в очите му се появи бдителност.

— Какво искате да кажете?

— В миналото случайно да е работил за вас, като е продавал незаконно ваши акции?

— Мислех, че се занимавате с изясняването на убийството на Изабел Керстнер — Ягода сякаш изведнъж стана напрегнат. — Що за въпроси ми задавате?

Погледът на Боденщайн попадна върху един телевизор във вградените шкафове зад бюрото на Ягода.

— Може и сам да се сетите. Случайно да имате тук дивиди плейър? Бихме искали да пуснем един филм.

— Моля — сви рамене Ягода и стана, за да включи телевизора и дивиди плейъра.

Пиа сложи дивидито, после натисна бутона PLAY. Ханс Петер Ягода гледаше филма без видимо вълнение, но тялото му издаваше ясно недоволство.

— Познавате ли някого от господата? — попита Боденщайн. — Госпожа Керстнер би трябвало да я познавате.

— Откъде имате този филм? — отвърна дрезгаво Ягода, вместо да отговори на въпроса.

— Това няма значение. — Пиа смени дивидито. На екрана се появи лицето на Изабел.

— Днес е неделя, шести август две хиляди и пета година — прозвуча гласът й. — Точно деветнайсет и трийсет часът.

Ягода пребледня, очите му увиснаха като магнити на екрана и докато Пиа зареждаше епизода, двамата с Боденщайн забелязаха, че мъжът преглътна нервно. На челото му изби тънък слой пот, а пръстите му се заиграха с една химикалка. Известно време никой не коментираше филма.

— Абсолютно нищо ли не знаехте за съществуването на този филм? — попита меко Боденщайн.

Отговор не последва.

— Възможно ли е да сте искали с тези компрометиращи филми да… хм… повлияете по някакъв начин на своите клиенти и бизнес партньори?

Мълчание.

— Претърсвали ли сте апартамента на госпожа Керстнер, с цел да откриете тези дивидита и разбили ли сте след това разпореденото от прокуратурата запечатване на апартамента?

— Престанете — прошепна Ягода със задавен глас и отклони поглед. Започна толкова силно да се поти, че по тениската под мишниците му избиха тъмни петна.

— Вие излъгахте, че никога не сте спали с Изабел Керстнер — продължи Пиа. — Защо не казахте истината?

Боденщайн постави диктофона на масата и го включи.

— … искам тази вечер да те видя още веднъж — отекна гласът на Ягода, — цял ден мисля само за теб.

— Днес не мога — отвърна Изабел, — имам още работа.

— Хайде, миличка. Имам нужда от теб! Само като погледна моята старица, тази тлъста кокошка, ми иде да повърна. Луд съм по теб.

Боденщайн изключи апарата. Ягода пое, треперейки, въздух, после прехапа устни и затвори очи.

— Госпожа Керстнер е имала нелюбезния навик да записва телефонните си разговори на телефонния си секретар — каза Пиа. — Няма проблем да ви пуснем и другите записи. Става въпрос за пари и за този Морис, за когото предполагаме, че е продавал акции от ваше име, тъй като вие, като председател на Управителния съвет на „Яго Фарм“, не сте имали това право. Междувременно Изабел беше скрила касетите заедно с бележник под една откъртена от паркет дъска в своя апартамент. Защо го е направила? Да не би да е искала да ви изнудва по този начин? А може би е била нейна идеята да изнудвате бизнес партньорите си със секс филми?

— Няма да кажа абсолютно нищо — Ягода отново отвори очи — и искам да говоря с адвоката си.

— Това е ваше право — кимна Боденщайн, — но по-късно. А сега ни последвайте.

— Ама как така? — Ягода изглеждаше изумен.

— Преди шест дни госпожа Керстнер е умряла насилствено — припомни му Боденщайн и извади от вътрешния джоб на сакото си заповедта за ареста. — След всичко, което видяхме и чухме от тези записи, останахме с впечатлението, че имате нещо общо със смъртта й.

Боденщайн показа на Ягода заповедта за ареста.

— Но вие не можете да ме арестувате! — показа внезапно някаква реакция мъжът, после стана смъртноблед. — Знаете ли какво пагубно влияние ще има това върху бизнеса ми?

— В замяна можете да ни кажете чистата истина — предложи Боденщайн — и да отговорите на въпросите ни. Например, по какъв начин сте свързан с прокурора Харденбах?

Ягода помисли няколко секунди, после поклати глава.

— Нищо повече няма да кажа.

— Както решите — изправи се Боденщайн. — Опаковайте си най-необходимото. Възможно е да се наложи известно време да нощувате на държавни разноски.

 

 

Привечер, докато пътуваше към вкъщи, Боденщайн се питаше как ли се е стигнало дотам, такъв амбициозен и интелигентен човек, какъвто беше Харденбах, да се остави да рухне от нещо толкова банално като секс афера. Мислеше си за Ягода, който следобед, посъветван от адвоката си, бе заявил, че няма да каже и дума по обвиненията. Той отговори с мълчание на въпроса какво общо е имал главният прокурор Харденбах с Изабел Керстнер, както и на многократно изразеното предположение на Боденщайн, че е бил изнудван от Изабел. Въпреки бурните протести от страна на защитника на Ягода, последният бе отведен в следствения арест. Там трябваше да се пържи до утре сутринта и да обмисли дали пък няма да е по-добре да съдейства на полицията. Бенке и Остерман се погрижиха да получат заповеди за обиск на офисите и частния дом на Ягода. Боденщайн не допускаше, че Ягода сам е извършил убийството на Изабел Керстнер. Да не би да се заблуждаваше в увереността си, че на младата жена не може да се има доверие? Той беше почти сигурен, че тя е изнудвала Ягода, само че защо? За още пари? Във всеки случай трябва сериозно да е притискала Ягода, за да се стигне дотам, че да я убие. Но къде и как бе издебнал убиецът жената? Към вкъщи ли бе тръгнала тя след посещението си във ветеринарната клиника на мъжа си и появата си в конната база? Имала ли е още някаква среща? Във всеки случай в събота вечерта не бе отишла на срещата с Ягода, а последното свързване, което бе намерено във фактурата на мобилния й телефон, беше с ветеринарната клиника в 17:16 ч. Разговорът бе продължил само няколко секунди. Вероятно се бе осведомявала дали мъжът й е там. Кой бе загадъчният мъж в колата на починалия й баща, с когото тя се беше карала на паркинга на „Макдоналдс“? Нямаше логика някой да е откраднал колата на баща й и след това да се среща с нея. Изведнъж Боденщайн бе осенен от една мисъл и се запита как не се е сетил по-рано.

 

 

Ако се съдеше по броя на колите на паркинга на „Гут Валдхоф“, в късния петъчен следобед явно цареше трескава работа. Боденщайн съгледа канареножълтия джип, на който се бе облегнала младата жена на име Тордис, с която бяха разговаряли миналата вечер. Той паркира беемвето си на последното свободно паркомясто и тръгна към конюшнята, която обаче, както и залата за езда, беше съвсем празна. Боденщайн обиколи залата и усети мириса на месо на грил и дървени въглища. На поляната между залата за езда и пистата беше издигнат голям въртящ се грил. По пейките и градинските столове под големите дървета бяха насядали собствениците на коне, весели, безгрижни, изпотени, в прекрасно настроение и наслаждаващи се на топлата лятна вечер. Явно нищо не подозираха за арестуването на Ягода. Робърт Кампман бе застанал до грила. Щом видя Боденщайн, усмивката мигом изчезна от лицето му. Той вдигна вилицата, с която обръщаше пържолите, сякаш беше оръжие и той очакваше истинско нападение.

— Здравейте, господин Кампман — усмихна се Боденщайн. — Не се тревожете, търся Тордис.

Учителят по езда погледна неуверено, после се обърна.

— Тордис! — извика той и махна с вилицата си.

Боденщайн усети как апетитната миризма на печени пържоли и наденички разбуни стомашните му рецептори. Днес бе изпил сигурно петнайсет чаши кафе, но нищичко не беше хапвал.

Русата Тордис се появи с чиния в ръка. Щом съгледа Боденщайн, по лицето й пробягна учудена усмивка. В този момент той отново се сети за Инка Ханзен.

— Здравейте — каза тя. — Какво правите тук?

— Искам да ви попитам нещо — отвърна Боденщайн. — Имате ли една секунда?

— Разбира се. Дори две секунди.

Разговорите на хората заглъхнаха и всички насочиха любопитни погледи към тях.

— Нека първо да излезем от конюшнята — предложи Боденщайн.

— Добре — кимна Тордис и остави чинията си на масата до грила.

— Внимавайте да не изгорите пържолата ми, господин Кампман — каза шеговито тя, но учителят по езда бе загубил чувството си за хумор, ако изобщо някога го е имал. Той дори не се усмихна. — Какво става? — попита любопитно Тордис, когато излязоха на двора пред манежа. Боденщайн гледаше изпитателно лицето й.

Ако при първата им среща в полумрака на паркинга бе запомнил младата жена като красавица, сега, на дневната светлина на късния летен следобед, той забеляза светли блестящи очи с гъсти мигли, ясно подчертани скули и възхитителни лунички на хубавото чипо носле. Беше облечена в яркочервен потник, който едва стигаше до пъпа й, и плътно прилепнали умалели джинси. Изведнъж Боденщайн забрави защо е дошъл.

— Спомняте ли си за разговора ни относно човека с мерцедеса кабрио, когото сте видели да разговаря с Изабел на паркинга на „Макдоналдс“? — попита най-накрая той и когато Тордис кимна, Боденщайн й подаде една окъсана снимка. Беше една от снимките, намерени в тефтера на Изабел. Тордис внимателно я разгледа и изкриви замислено лице.

— Видях този човек съвсем бегло — каза тя след малко и вдигна поглед, — но е възможно да е същият. Това братът на Изабел ли е?

— Предполагам, че да — кимна Боденщайн. — Снимката е стара, разбира се.

— Може би Миха Керстнер има по-нова снимка на шурея си — предположи Тордис.

— Добра идея — усмихна се Боденщайн, — ще го попитам.

Тордис пъхна ръце в задните джобове на тесните си джинси и наклони глава.

— Искате ли да хапнете или да пийнете нещо? — попита тя.

— Благодаря. Не желая да притеснявам партито с присъствието си — отказа Боденщайн, макар да беше изкушен от предложението. Самата мисъл за сочна пържола с ароматни подправки караше устата му да се пълни със слюнка. В същия миг едно черно туристическо беемве прекоси двора в посока към тях и те се дръпнаха встрани.

Шофьорката, стройна тъмнокоса жена в началото на четирийсетте, обута в панталон и ботуши за езда, спря малко преди поляната и слезе.

— Здрасти, Тордис! — извика тя.

— Здравей, Бабси — отвърна Тордис. — Очакват те с нетърпение.

— Обиколих три супермаркета, докато намеря това нещо. — Жената отвори багажника и извади три щайги сливи, които понесе към мястото на грила. Там бе посрещната с възторжени приветствия. Боденщайн погледна към колата и се сети за нещо.

— Коя е тази жена? — попита той.

— Барбара Конради — отвърна Тордис. — Защо?

— И тя ли има кон тук?

— Даже два.

— Случайно да е купувала в последно време кон от господин Кампман?

— Да — на Тордис й стана любопитно, — но нещо не й провървя. Откакто го притежава, този кон никак не е добре.

Боденщайн се замисли. Описанието отговаряше на жената, появила се миналата събота следобед у Изабел Керстнер и говорила с нея на паркинга. Какво ли е искала? „Ще доведа още един кон, който съм предвидила за Конради. Като го види, ще се шашне. Ще се погрижа никога да не стъпи на турнир.“ Постепенно на Боденщайн започна да му просветва какво са правили учителят по езда Кампман и Изабел Керстнер. Кампман продаваше на своите клиенти коне на цена, надхвърляща реалната им, а те сляпо му вярваха. Изабел, отличната ездачка, правеше конете привлекателни за хората, а когато сделката се осъществеше, тя получаваше от Кампман комисиона. Учителят по езда се стараеше купувачите да не забележат скоро недостатъците на конете, за които бяха платили скъпо и прескъпо, и продължаваше да обслужва настаняването им, язденето и уроците. Това беше умно и в същото време изключително подло.

— Кампман продава ли често коне тук в конната база? — попита Боденщайн Тордис.

— Да — потвърди тя. — Почти всички посетители са си купили коне от него. Аз обаче не бих го направила.

— Аха — рече Боденщайн, — защо?

— Защото не обичам да се оставям да ме лъжат — рече непринудено Тордис. — Е, това не се казва на глас — би било кощунствено, — но аз съм твърдо убедена, че конете, за които се грижи той, до един си имат някакъв проблем и Кампман се опитва да го прикрие.

— Проблем ли? — попита Боденщайн.

— Да — кимна тя, — или са болни, или не стават.

Точно това беше изразът, който бе употребила Изабел Керстнер в разговора с Кампман.

— Не стават — повтори Боденщайн, — това означава, че са негодни за турнири.

— Именно.

Някой повика Тордис от залата за езда.

— Май пържолата ми е готова — установи тя. — Ще дойдете ли? Можете да ядете пържола, без това да се приема за подкуп, нали?

— С удоволствие, някой друг път. — Боденщайн устоя на изкушението и се усмихна. — Благодаря за информацията.

 

 

Мобилният телефон на Боденщайн изпиука пронизително от нощното му шкафче. В просъница той затърси нощната лампа и телефона и хвърли поглед на часовника. Това можеше да е само Козима.

— Да? — смотолеви той.

Не беше Козима, а Пиа Кирххоф.

— Събудих ли ви? — попита тя.

— Да. — Боденщайн отново затвори очи и се тупна на възглавницата. — Два и половина сутринта е.

— А, вярно. — Пиа звучеше напълно будна и доста развълнувана. — Чуйте, шефе, разбрах коя е жената на черно-белите снимки с Харденбах. Това е Мариане Ягода.

Боденщайн ококори очи и погледна към лампата.

— За такива неща ли мислите в два и половина сутринта?

— Мариане Ягода се е запознала с прокурора Харденбах на деветнайсети април хиляда деветстотин деветдесет и седма година — продължи Пиа. — На четвърти април, тоест петнайсет дни по-рано, родителите й са загинали при пожар във вилата си във Франкфурт. Разследването на експертите от Областната криминална полиция установило, че се касае за палеж. Затова случаят бил предаден на франкфуртската прокуратура.

Боденщайн вече беше толкова буден, колкото и колежката му.

— Познайте от три пъти кой е бил дежурният прокурор тогава.

— Харденбах? — предположи Боденщайн.

— Точно така. — Пиа звучеше много доволна. — Разследването е прекратено. Случаят бил потулен. Една година по-късно прокурорът Харденбах си купил хубава къщичка в Хофхайм.

— Какво намеквате?

— Мариане Ягода е подкупила прокурора.

— Как стигнахте до този извод?

— Когато Мариане Ягода се омъжила — поясни Пиа, — избухнала семейна свада, тъй като татко Дрешер изобщо не понасял зет си. Години наред Мариане Ягода не поддържала контакт с родителите си. В началото на деветдесет и седма година борсовите планове на Ханс Петер Ягода достигнали апогея си — липсвал му само нужният първоначален капитал. И после — колко практично — умират родителите на Мариане и тя внезапно става милионерка.

На Боденщайн му трябваха няколко секунди да осмисли чутото.

— От къде знаете всичко това? — попита той.

— Нощно интензивно сърфиране — отвърна Пиа делово — и тесни връзки с близка познайничка от изисканото франкфуртско общество. Дрешер давали богати приеми и били щедри меценати. Всъщност семейното имущество е щяло да се завещае на фондации, подпомагащи изкуството, но преди Дрешер да направи това, се сбогувал с тленното.

Известно време Боденщайн размишляваше над чутото.

— Не можете да го докажете — добави замислено той. — Може да е било съвпадение.

— Освен мен още някой има същите подозрения — не отстъпваше Пиа. — На гърба на снимката има печат на един детектив Щайн, който, за съжаление, вече не е сред живите, понеже през май хиляда деветстотин деветдесет и седма година е пострадал в автомобилна катастрофа. На практика, и това може да е било случайно.

— А вие къде сте всъщност? — попита Боденщайн.

— В офиса.

— Идвам след двайсет минути.