Неле Нойхаус
Убийството на мистериозната жена (6)

Четвъртък, 1 септември 2005 г.

Боденщайн влезе в полицейското управление и завари служителите си на сутрешно съвещание на масата в заседателната зала.

— Какви са новините? — осведоми се той и седна начело на масата.

— Ето. — Остерман му тикна снимка от радар от двайсет и седми август.

Боденщайн я погледа известно време, после я подаде на Пиа Кирххоф.

— Някаква жена — каза тя. — Човекът на мястото до шофьора не може да се различи. Жалко.

— Нещо за детето? — попита Боденщайн.

— Близо петстотин указания. — Катрин Фахингер, която отговаряше за операция „Мари“, въздъхна. — Проверихме всички следи, но досега — нищо. Знаем, че момичето е записано в една детска градина в Келкхайм, но от август насам вече не я посещава. Съседката, която Керстнер нарече детегледачка на повикване, не е виждала малката от деня, в който Изабел си я е прибрала от нея.

Боденщайн кимна.

— Между другото — каза после той, — Керстнер определено не е извършителят.

Той описа на колегите си вчерашната сцена във ветеринарната клиника.

— За Дьоринг научих някои нещица — взе думата Остерман и започна да търси сред купа хартия пред себе си. — На шестнайсети януари единият от камионите на Дьоринг, който идвал от Италия, бил претърсен на митницата в Базел. Според митническите документи е бил натоварен с портокали и други подобни, но колегите от митническата полиция са намерили сред плодовете и единайсет килограма хероин и три литра чист опиум. Цялата пратка е конфискувана, а шофьорът — арестуван. Становището на спедиция „Дьоринг“ било кратко: шофьорът на своя глава се е опитал да укрива наркотици. През август мъжът, германец от италиански произход, е осъден на две години. Вероятно ще излежи две трети от наказанието, останалото ще е под гаранция.

Всички го слушаха внимателно.

— През май — продължи Остерман — в Англия е намерен контейнер, в който имало седемнайсет мъртви индийци. Задушени. Товарът в контейнера — хранителни стоки — също бил изпратен чрез спедицията „Дьоринг“. А ето и един съвсем актуален случай: в Белгия бил спрян хладилен влак, натоварен от Англия с недекларирано говеждо месо. Поръчител отново е спедиция „Дьоринг“. Невероятно, а?

— Криминално — отбеляза замислено Боденщайн. — Има ли доказателства за самия Дьоринг?

— Не се ли сещате? Всеки път обвинява подизпълнителите и шофьорите. Сигурно шофьорите си прибират подкуп за мълчанието, после си излежават наказанието и продължават.

Остерман се почеса с химикалката по тила.

— Освен това — завърши той — през хиляда деветстотин деветдесет и осма Дьоринг е осъден за укриване на данъци. Преди това има някои наказания за шофиране в пияно състояние и без книжка. Освен това е обвинен в нанасяне на телесна повреда с фатален изход и…

— Стоп! — прекъсна го Боденщайн и Остерман вдигна поглед. — Това ме интересува. Имате ли повече подробности?

— Естествено — кимна Остерман и продължи да разлиства, — ето. На дванайсети октомври хиляда деветстотин осемдесет и втора година е осъден на двеста и четирийсет марки глоба и полагане на общественополезен труд за нанасяне на тежка телесна повреда с фатален изход, защото пребил тогавашната си съпруга Кармен Джоана Дьоринг. Жената получила тежки мозъчни кръвоизливи, изпаднала в кома и след няколко дни починала. Прокуратурата пледирала най-напред за смъртоносния побой, но адвокатът на Дьоринг успял да смекчи нещата. По време на деянието той бил приел алкохол — две цяло и осем промила. Адвокатът му успял да го отърве дори от парична глоба, вменявайки му неспособност да носи отговорност.

— Чиста работа — отбеляза язвително Пиа. — За всеки случай стана ясно защо Керстнер иска да защити Анна Лена Дьоринг. Явно за двамата не е тайна миналото на Дьоринг.

Боденщайн замислено потърка основата на носа си с показалец и палец.

— Научихте ли още нещо и за Ягода?

— Да — започна да рови в документите си Остерман. — „Яго Фарм“ АД е напълно банкрутирала.

— Подадена ли е вече заявка за неплатежоспособност? — осведоми се Боденщайн.

— Не — поклати глава Остерман — и това е странното, защото преди четири месеца двама акционери го предложили за привличане под отговорност за измама и неговата банка си поискала парите. Тези акционери обаче оттеглили обвинението си и през юли банката му отпуснала кредит от девет милиона.

— Хм, това наистина звучи странно. — Пиа си припомняше какво разказа деверът й вчера.

Носеха се упорити слухове, но нищо не се случваше. Другите фирми, които още преди шест или седем години бяха направили удивителен старт като „Яго Фарм“, вече отдавна ги нямаше никакви, а техните управители бяха низвергнати в очите на обществото от Олимп на големите заблуди в недрата на съдебните зали. Как беше успял Ягода да опази до днес от тази съдба себе си и своята всеизвестно изтощена фирма? Защо акционерите са оттеглили исковете си?

— Щом все още кара такава тежкарска кола, явно не е толкова зле — отбеляза Бенке. — Изглежда, добре се е подсигурил.

— Какво знаете за бира „Дрешер“? — попита Боденщайн.

— Имат много управители — отвърна Остерман. — Освен Мариане Ягода има още трима. Ханс Петер Ягода няма нищо общо с тази фирма.

— Добре — кимна Боденщайн, — да оставим това. Опитайте се да научите повече за личните имуществени отношения на Ягода и се свържете с хората от Отдела за измами във Франкфурт. Може те да знаят нещо повече по този въпрос.

Комисарят се спря, защото внезапно му хрумна нещо. Досега изобщо не бяха обърнали внимание на гласовете в гласовата поща на Изабел Керстнер! Гласът на Дьоринг нямаше как да е, но можеше да е на Ханс Петер Ягода? Беше време да говори с този човек, за да разбере каква е била връзката му с Изабел Керстнер.

 

 

Фридхелм Дьоринг не беше в офиса си, а у дома.

Прислужничката отвори вратата на Боденщайн и Пиа, която никак не се учуди на огромната приемна зала на приличащата на малък дворец къща, в която се озоваха. Първото нещо, на което попадна погледът й в нея, бе една окачена на стената висока около пет метра и три метра широка модерна картина с наситени цветове. По огледално чистия мраморен под отекнаха стъпки, после се появи Дьоринг, с бизнес чанта и ключове за кола в ръка.

Изглеждаше в изключително добро настроение.

— Охо! — каза приветливо той. — Криминалната полиция. С какво мога да ви услужа?

Боденщайн усети движение на балюстрадата и вдигна поглед. Не можеше да повярва на очите си, когато позна Анна Лена Дьоринг. При вида на Боденщайн и Пиа тя се поколеба.

— Скъпа — извика съпругът й, — това са главният комисар Боденщайн и неговата колежка от отдел „Убийства“. Ела тук, заповядай.

Анна Лена Дьоринг се ослуша. Кръвоизливите по лицето й още се забелязваха и бяха покрити с грим. Беше вързала тъмната си коса на стегната конска опашка и бе облякла черен панталон и блейзер върху бяла блуза.

— Може ли да ви представя жена си? — Фридхелм Дьоринг се усмихна и пристъпи към нея. Уви ръка около талията й, при което на лицето й за миг се изписа отвращение.

Външно жена му остана спокойна и уверена, дори успя да се усмихне. Боденщайн неволно се сети как Анна Лена Дьоринг се беше срещнала в коридора на управлението с Керстнер, как беше полетяла в обятията му. Защо се бе върнала при съпруга си?

— Чух, че сте били в Париж — рече Боденщайн, като й подаваше ръка.

— Да, за няколко дни — отвърна тя, облекчена, че не я бе издал.

— Знаете ли какво се случи с Изабел Керстнер?

— Да, ужасно е — кимна Анна Лена. — Мъжът ми ми каза.

— Надяваме се да можете да ни помогнете — каза Пиа. — Сигурно и вие сте познавали госпожа Керстнер.

— Разбира се, че я познавах — отвърна Анна Лена Дьоринг, — но не особено добре.

— Учителят по езда Кампман ни каза, че в събота вечерта тя е била още веднъж в „Гут Валдхоф“. Вие видяхте ли я там?

Анна Лена Дьоринг помисли, но после поклати глава.

— Съжалявам, но не. Пък и бях много… заета. Един от нашите коне се… нарани и ветеринарният лекар бе дошъл.

Фридхелм Дьоринг хвърли поглед на часовника си.

— Трябва да излезем по работа — каза той. — Мога ли да направя още нещо за вас?

— Да, бихте могли. — Боденщайн извади от чантата си един диктофон. — Възможно е да познавате гласа от записа?

Той натисна бутона „старт“.

„Стана почти дванайсет и аз те съветвам веднага да се обадиш. Имаше среща и тя беше важна, по дяволите!“

Дьоринг поклати глава, но Боденщайн забеляза как затегна още повече хватката около талията на жена си.

— Не — каза той, — този глас не ми е познат. На теб, Анна?

Анна Лена се колеба, преди на свой ред също да отрече.

— Трябва ли да ни е познат този глас? — Дьоринг пусна жена си. — От къде е записът?

— От гласовата поща на телефона на Изабел Керстнер — отвърна Боденщайн и си прибра диктофона. — Между другото, знаете ли кой още притежава ключ от апартамента във „Вълшебната планина“?

— Аз имам един. Домоуправителите сигурно също имат един резервен.

— Когато претърсвахме апартамента, някой вече беше влизал преди нас. Всичко беше разтребено като в хотелска стая и нямаше абсолютно никакви лични вещи на госпожа Керстнер, нямаше дори пръстови отпечатъци. Това ни се видя доста странно.

— Хм — Дьоринг взе бизнес чантата си, която беше оставил, — наистина странно. Сега обаче все пак трябва да ни извините. Имаме важна среща.

— Само още един въпрос — намеси се Пиа. — В петък вечерта сте били в апартамента на Изабел Керстнер. Кога си тръгнахте от там?

Дьоринг сякаш не се притесняваше да говори в присъствието на жена си, че е нощувал при друга жена.

— Вече не помня. Някъде около два часа.

— Наистина ли? — усмихна се Пиа. — Видели са ви в седем и петнайсет да излизате от къщата.

— Значи е било в седем и петнайсет. — Макар да беше хванат в лъжа, Дьоринг само сви невъзмутимо рамене. — Толкова ли е важно?

— Това ни кара да се съмняваме в достоверността на показанията ви — отвърна спокойно Пиа. — Последно, два или седем? Имате ли и вие ключ, или не? Вие ли разтребихте апартамента, или не?

— Не съм поглеждал часовника. — Лицето на Дьоринг си оставаше безизразно.

— Кога се прибра в събота сутринта мъжът ви, госпожо Дьоринг? — обърна се сега Пиа към Анна Лена.

— Достатъчно, госпожо Кирххоф — намеси се Боденщайн, — нека не задържаме повече господин Дьоринг. Само още един последен въпрос: говорихте ли още веднъж в събота вечерта с госпожа Керстнер? Тя ви е търсила, значи е искала нещо.

— Нали вече ви казах — отвърна Дьоринг, — повече не съм я виждал. От базата си отидох право вкъщи, взех си душ и се преоблякох, защото щях да излизам.

— Въпреки че е трябвало да приспят коня ви, вие сте отишли на парти? — попита Пиа.

Самообладанието на Фридхелм Дьоринг започна да се изчерпва.

— Да — каза той, — а сега достатъчно. Хайде, Анна Лена! Приятен ден, господа.

Боденщайн и Пиа се спогледаха.

— А, госпожо Дьоринг — попита Пиа, — знаехте ли, че съпругът ви в нетрезво състояние е пребил първата си жена толкова брутално, че тя е починала вследствие на нараняванията си?

Дьоринг се обърна — лицето му се бе вкаменило, но в очите му гореше гняв.

— Какво, по дяволите, беше това? — изсъска той.

— Проучваме ви, господин Дьоринг — каза Боденщайн с по-спокоен глас, — и нямаме никакво желание да ви оставим да ни баламосвате.

— Вие ме баламосвате — отвърна студено Дьоринг. — Нямам нищо общо с цялата тази работа. А сега изчезвайте от дома ми, иначе ще подам оплакване за нарушаване на неприкосновеността на дома!

— Нямаме нищо против да продължим този разговор в полицейското управление — Боденщайн прие невъзмутимо опита за заплаха, — както желаете. Колегите от Отдела за наркотици вероятно също ще имат няколко въпроса за намерения хероин във ваш камион. Да не говорим пък за мъртвите индийци в Лондон.

В този миг Фридхелм Дьоринг разбра, че няма така лесно да се отърве от двамата криминалисти. Той погледна към жена си, която стоеше със скръстени ръце и безизразна физиономия.

— Не съм говорил повече с Изабел — отвърна сърдито той. — Това е истината. Последният път, когато я видях, беше в събота сутринта в апартамента й.

— Изабел разказвала ли ви е за детето си? Знаем, че го е скрила някъде, но никой не знае къде.

— Нямам представа къде е държала копелето си — излая Дьоринг, — напълно ми е все тая.

Анна Лена Дьоринг гледаше втренчено и невярващо съпруга си.

— Какво си ме зяпнала такава? — изрева внезапно към нея той, при което жена му наведе глава и не продума. Явно беше свикнала с такива избухвания.

— Няма нужда да крещите — рече Боденщайн. — По-добре ни кажете от кого и от къде е била поканата ви в събота вечерта. В противен случай няма да отидете на срещата си, защото ще трябва да ни придружите.

— Това е смехотворно! — възнегодува Дьоринг, но жена му го прекъсна.

— Бяхме поканени от Ханс Петер Ягода — обясни тя.

— Аха — кимна Боденщайн. — Кога се видяхте с него и колко време прекарахте?

— Аз не отидох — отвърна Анна Лена Дьоринг. — След случая с коня не бях в състояние да ходя на купони.

— Бях там малко след осем и останах до към два — каза Дьоринг.

— Ще проверим това.

— Щом ви прави удоволствие. — Дьоринг хвана жена си за ръката и тръгна към входната врата.

Анна Лена Дьоринг хвърли кратък поглед на Боденщайн и последва мъжа си.

 

 

Фирмената централа на „Яго Фарм“ АД се помещаваше в една помпозна U-образна сграда с огледална стъклена фасада в индустриалната зона Зулцбах. Нормално бе човек, който в личния си живот налита на скъпите луксозни коли, прекарва уикендите си на трийсетметрова яхта в Антибите и използва частни хеликоптери и самолети така, както другите хора — автобус или влак, да бъде склонен към разточителство и в професионалния си живот. Един светещ надпис „Яго Фарм“ на покрива внушаваше на посетителя, че в тази сграда се намират сърцето и мозъкът на най-обсъжданото предприятие на вече несъществуващия „Нойер Маркт“. Това обаче не отговаряше на истината. Една указателна табела пред портала издаваше, че освен „Яго Фарм“ АД тук имаха офиси и най-различни адвокати, данъчни съветници и други фирми с фантастично звучащи имена. В остъклената приемна зала се виждаше почистваща машина, която трябваше да излъска до блясък сивия гранитогрес. Пиа разгледа указателната табела.

— „Яго Фарм“ АД — администрация — прочете тя, — шести етаж.

Те взеха асансьора до последния етаж. И тук горе Ягода не се излагаше. Докато по другите етажи подът бе покрит с мокет, на етажа на „Яго Фарм“ имаше паркет. Рецепцията беше направена от гранит, по стените висяха огромни картини в стил поп арт, плоските монитори на електронно управляваните системи за наблюдение бяха последна дума на техниката. Изрусената двайсетгодишна блондинка с източногермански акцент и пиърсинг на носа и веждите имаше вулгарен вид. Боденщайн и Пиа се представиха и помолиха за разговор с Ханс Петер Ягода. Изрусената се помъчи малко с телефонната централа, после смутено се извини, че е от фирма, предоставяща почасови услуги, и днес е тук за първи път на работа. Криминалната полиция явно допълнително я стресираше. По някое време се свърза с някого и, изглежда, се успокои, когато успя да придружи посетителите до заседателната зала в края на коридора. Боденщайн се огледа. Заседателната зала бе обзаведена с една овална маса, около която бяха наредени дванайсет стола с хромирани облегалки. Върху един черен шкаф имаше табла с чаши и малки шишета с вода, а до нея беше оставена купчина вестници, която не убягна на Боденщайн. Сред списанията за мениджъри той намери списания за борси, капитали и други подобни. На тапицираните със светложълти тапети стени висяха рекламни плакати на „Яго Фарм“ АД в рамки, явно правени в едни по-добри времена. Боденщайн отиде до прозореца, гледащ към задния двор, при което паркетът на пода изскърца. В този момент една врата на фирмената сграда се отвори и някакъв мъж излезе. Боденщайн едва позна Робърт Кампман, който наместо панталон за езда и ботуши носеше костюм и вратовръзка.

— Госпожо Кирххоф — каза тихо Боденщайн, — вижте това.

Пиа отиде при шефа си.

— А, това е Кампман — забеляза и тя. — Но какво прави той тук?

— Нямам представа — отвърна Боденщайн.

Кампман се качи в кайена, който бе паркиран до един майбах и едно ферари.

— Забележителен паркинг — забеляза Пиа. — За една почти банкрутирала фирма е наистина странно.

— Как решихте, че „Яго Фарм“ АД ще банкрутира? — чу се някакъв глас зад тях.

Ханс Петер Ягода беше влязъл в помещението. Той носеше тъмносив костюм със сако с двуредно закопчаване, вратовръзка с подходящ десен и излъскани до блясък обувки. Восъчната му бледност му придаваше вид на болен. Пиа не отговори на въпроса му и представи Ягода на шефа си.

— Заповядайте, седнете. — Ягода направи жест с ръка по посока на масата. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Боденщайн и Пиа отказаха учтиво и седнаха. Боденщайн се опита да прецени този човек с тънки крайници и тих глас. На пръв поглед Ханс Петер Ягода изглеждаше безобиден, почти женствен, но един деликатен и снизходителен човек не би направил кариера като неговата. Острата бдителност в живите светли очи се намираше в силно противоречие с учтивото му посрещане. Боденщайн се замисли над казаното от Ралф Кирххоф. Не биваше да се подвеждат по външността му. Ягода седеше видимо отпуснат, но люлеенето на краката издаваше вътрешното му напрежение.

— Работим по дело за убийството на Изабел Керстнер — отново извади диктофона си Боденщайн — и бихме искали да ни кажете дали ви е познат гласът от записа.

Той пусна отрязъка от обаждането и видя как Ягода за малко спря да си люлее краката.

— Това е моят глас — каза спокойно той. — Доста се бях ядосал на Изабел, че не се появи. Същата вечер бях организирал купон и очаквах да дойде и тя.

— Защо я бяхте поканили? — попита Пиа. — В понеделник останах с впечатлението, че не държите особено на нея.

По устните на Ягода пробяга лека усмивка.

— Правилно сте забелязали — отвърна той. — Но моето лично мнение няма значение. Госпожа Керстнер беше моя служителка и си вършеше добре работата.

— Била е ваша служителка?

— Да. Все се оплакваше, че й трябват пари, и аз й предложих да работи за мен.

— На каква позиция беше назначена? — попита Боденщайн.

— Отговаряше за обслужването на клиентите в „Яго Фарм“ — Ягода отново се усмихна, — нашите клиенти оценяват високо това, че ги обслужва госпожа Керстнер.

Боденщайн започна да разбира.

— До какво се свеждаше това обслужване?

— Няма точна формулировка — махна небрежно с ръка Ягода. — Но нашите клиенти бяха омагьосани от нея.

— Добре тогава — покашля се Боденщайн. — На каква среща не се яви тя в петък вечерта?

— Имах гости — отвърна Ягода, — бяха дошли някои добри клиенти. Изабел трябваше да се погрижи за тях.

— Фридхелм Дьоринг също ли беше на партито ви?

— Да, беше. Дойде към осем.

— Той също ли е клиент на „Яго Фарм“?

— С него сме бизнес партньори. — Погледът на Ягода беше спокоен и ясен, но под масата краката му силно се люлееха.

— Беше ли ви известно, че госпожа Керстнер е имала връзка не само с вашия управител, господин Кампман, но и с Фридхелм Дьоринг?

— Наистина ли? — Физиономията на Ягода си оставаше непроницаема. — Не, не знаех.

— Между другото, обичайно ли е за вас да плащате на служителите си в брой? В централата на „Порше“ в Хофхайм едно порше боксер е платено в брой. — Боденщайн наблюдаваше внимателно Ханс Петер Ягода, но той не трепна.

— Госпожа Керстнер държеше да си получава парите кеш — отвърна спокойно Ягода. — Мисля, че защото не искаше мъжът й да разбира за тях.

Изведнъж през главата на Боденщайн мина една мисъл толкова бързо, че не можа да разбере точно каква беше, но му остана някакво чувство на недоверие. Зададоха на Ягода още няколко въпроса, после той учтиво им даде да разберат, че, за съжаление, не разполага с повече време. И веднага щом напуснаха сградата, мисълта отново го връхлетя.

Боденщайн изказа пред Пиа подозрението си.

— Изнудване? — попита смаяно тя.

— Да — кимна Боденщайн. — Възможно е Ягода да се е опитвал да изнудва бизнес партньорите си с помощта на „обслужването“ на Изабел Керстнер. В събота вечерта тя сигурно отново е трябвало да спи с някой клиент, който би създал проблеми. И понеже не се е появила, Ягода се е притеснил. За него е важно да си оплете кошницата — и ако не може да държи клиентите си със законни средства, прибягва до други.

След кратък размисъл Пиа кимна.

— Акционерите, които изненадващо са оттеглили жалбата си. И банката, която изведнъж е подновила кредита. Явно се е въртяло нещо там.

— Трябва пак да отидем до апартамента на Изабел Керстнер — разбърза се Боденщайн. — Сигурен съм, че нещо ни е убягнало.

 

 

В катедралата във „Вълшебната планина“, в която бе живяла Изабел Керстнер, Боденщайн и Пиа се натъкнаха на неприятна изненада. Някой беше счупил служебния печат и бе отворил апартамента. Цялото жилище беше не просто опразнено, а почти превърнато в развалини. Всичките мебели бяха изчезнали, да, дори вградените шкафове бяха изтръгнати. Дали това не беше Фридхелм Дьоринг, който не си губеше времето и бе заличил всякакви следи?

— Този наистина ни мисли за прости. — Боденщайн започна да се ядосва на Дьоринг не на шега.

Много неясна му беше ролята на този човек в цялата работа. Макар на пръв поглед да нямаше причина да желае смъртта на Изабел Керстнер, явно знаеше повече, отколкото им бе казал. Боденщайн нямаше никакво намерение да продължава да се оставя на Дьоринг да го лъже. Пиа отиде до обитателите на долния етаж да разбере кога е било опразнено жилището, а Боденщайн заснова с мрачна физиономия из апартамента, пъхнал ръце в джобовете. Стъпките му отекваха от оголените стени. Нямаше причина Дьоринг да изпразва апартамента, тъй като и без това в него не можеха да се намерят съществени следи. Освен това всичко, което бе открито след първото разтребване като следи, беше документирано. Защо бе тогава тази незаконна акция? Боденщайн се спря до мястото, на което е било леглото. В светлите ивици слънчева светлина, проникваща през прозореца, танцуваха прашинки и неговият поглед се спря на едно място на лъскавата квадратна касета на изкъртения паркет. Едно неправилно място привлече вниманието му. Той коленичи и прокара пръсти по пода. Наистина! Един правоъгълник беше по-хлабав! Като се вгледа по-внимателно, той забеляза по ръба на паркетните дъсчици драскотина. В този момент в апартамента влезе Пиа.

— Госпожо Кирххоф! — извика през рамо Боденщайн. — Вижте какво има тук!

Пиа се появи в рамката на вратата.

— От съседите или няма никого, или никой не отваря. Но какво правите там?

— Ето. — Боденщайн посочи кухия дървен квадрат. — Имате ли джобно ножче или нещо подобно?

Пиа се приближи и приклекна. В чантата й се намираше пила за нокти. Тя заби острието й в тънката фуга и вдигна късчето паркет.

— Обзалагам се, че са търсили това — ухили се тя и бръкна в дупката на пода.

— И аз така мисля — потвърди Боденщайн.

Пиа заопипва в кухината. Първо подаде на Боденщайн един омачкан тефтер, джобен формат. По лицето на шефа й мина победоносна усмивка, докато го разлистваше с върховете на пръстите си. Пиа намери в скривалището в пода и други неща, сред които една плоска касичка, която не беше заключена. В нея имаше пачка чисто нови петстотиневрови банкноти, един плик снимки, пристегнат с ластик, два златни синджира, доста пръстени и пет малки касетки, които ставаха за телефонен секретар. Накрая откри цяла купчина дивидита.

— Така — Боденщайн се изправи и изтупа праха от панталона си, — сега ми стана интересно какво точно е скрила тук горката Изабел.

 

 

На екрана се появи лицето на Изабел Керстнер — наистина хубаво лице, с високи скули, големи, зелени очи и чувствена уста с плътни устни и блестящо бели зъби. Тя се протягаше, изключително оскъдно облечена, на едно широко легло и тикаше лицето си в лещата на камерата.

— Днес е неделя, шести август две хиляди и пета година — каза тя. — Точно деветнайсет и трийсет часа. Очаквам височайше посещение.

Тя се изкиска глуповато и погледна към камерата с похотлива усмивка, стисна гърдите си и прокара върха на езика по устните си. Татуираният делфин ясно се виждаше над пъпа й.

— Всъщност имам чудесна изненада за шефа си.

В дъното се позвъни.

— О — каза Изабел, — това е той. Цепи секундата.

Тя се отдалечи с танцова стъпка и излезе от кадър. В дъното се чуха гласове. Минаха единайсет минути, преди Изабел да се появи отново. Зад нея се показа Ханс Петер Ягода, който тръгна право към кутията и погледна в нея подозрително. Явно не допускаше, че Изабел работи с две камери и че камерата, която сега го снимаше, беше поставена така, че да обхваща цялото легло и вратата към банята.

— Не искам да попадна и аз в нашия филмов архив — каза той.

Изабел се засмя и започна да разхлабва вратовръзката на шията му.

— Стига! — Ягода хвърли поглед на часовника си. — Сега нямам време за такива игрички.

— О, хайде — усмихна му се прелъстително тя.

— Престани! — отблъсна я той от себе си. — Искам да му вземеш акъла на тоя. Ако го накараш да извади няколко пакетчета кокаин, ще получиш допълнителен бонус.

— Няма проблем — изкиска се Изабел. — Този тип така се е наострил, че ще направи всичко, което му кажа. Сигурно вкъщи при мама гласът му не се чува. А може и да е някой хипопотам като жена ти. Наистина ли трябва да тръгваш?

Тя се отпусна на леглото и силно се протегна. Ягода сякаш се разколеба в решението си. Погледна Изабел, после хвърли още един поглед на часовника си.

— Какво пък — започна да разкопчава сакото си той. — Ще ме почакат. В крайна сметка, аз съм шефът.

По-интересни от това, което показаха за по-малко от седем минути пред камерата, бяха разговорите им. Говореха си за хора, чиито имена не бяха познати на Боденщайн и колегите му, но от тях се разбираше за какво всъщност плащаше Ягода на Изабел Керстнер. Човекът, който го играеше сериозен еснаф, беше предизвикал желязната лоялност на разгневените акционери, на директора на кредитния отдел и председателя на Управителния съвет на банката си с помощта на яко изнудване. Без съмнение едно филмче с компрометиращо съдържание имаше невероятна убеждаваща сила.

— Излъга ме, без окото му да мигне — ядоса се Пиа, след като филмът свърши.

— За всеки случай не Дьоринг е този, който е опразнил апартамента — каза Боденщайн. — Мисля, че Ягода е търсел точно тези дивидита, защото съм почти сигурен, че Изабел съвсем скоро му е казала за съществуването им. Вероятно той е бил източникът на пари, за когото спомена онази Тордис.

— Мислите, че тя е изнудвала и Ягода? — попита Хесе.

— Не го изключвам — кимна Боденщайн. — Ягода не я е убил. Искал е само да вземе тези дивидита, за да не попаднат в нечии други ръце.

Това, на което допреди няколко дни се гледаше като на убийство от болезнена суетност или ревност, постепенно прерастваше в доста по-заплетен случай. Тук вече не ставаше въпрос за една мъртва млада жена, а за нещо много по-голямо, само дето Боденщайн още не можеше да разбере важността на случките, точните връзки и причини за тях. Дали Изабел беше наистина само един без контрол използван инструмент, или действаше по нечия поръчка? Инстинктът му говореше, че тя е тласната напълно случайно между тъмните машинации, но какви бяха точно те, все още не разбираше.

 

 

Бенке сложи една от петте малки касетки в касетофона, поставен в средата на масата в заседателната зала. Изабел Керстнер бе записвала телефонни разговори на телефонния си секретар. Доколко важни щяха да се окажат, беше трудно да се прогнозира, но все пак бяха интересни. Двамата с Ягода се радваха на общите си жертви, тя се оплакваше от непривлекателността на някои клиенти, при което Ягода й напомняше за солидните й хонорари. По едно време тонът на разговорите се промени и можеше да се види как Изабел ловко се опитва да вкара в леглото си и своя поръчител. На Ягода сякаш и през ум не му минаваше, че разговорът може да се записва. По време на един разговор той направи изключително образно описание на това, което замисля да прави с нея, като междувременно се увлече в неприятни забележки по адрес на жена си.

— Каква голяма любов само — каза саркастично Пиа.

Вторият глас, познат на служителите на комисията по убийствата, беше на Кампман, но от разговорите не излезе нищо съществено. Ставаше въпрос за коне и пари, за хора, които явно бяха купили коне от Кампман. Доста често се споменаваше името Маркарт, както и имената Харт, Ноймайер и Пейдън. Споменаваха се и други посетители на „Гут Валдхоф“, които Боденщайн и Пиа познаваха. Гласът на Изабел звучеше съвсем нормално, прелъстителният тон явно бе запазен само за Ягода.

— … направо ще ме умориш от смях — казваше весело тя, — да продадеш на тъпата Пейдън тази скапана кранта, която на всичкото отгоре е бременна, задъхва се и е с шест години по-стара. Какво ще правиш, когато това излезе наяве?

— Нищо — Кампман звучеше самодоволно, — докато излезе всичко наяве, децата така ще са се привързали към понито, че няма да искат да се разделят с него. Между другото, утре вечер ще доведа един кон, който съм предвидил за Конради. Истинска фурия и дяволски елегантен. Трябва малко да го пояздиш. Като те види на магарето, ще откачи.

— И къде е уловката тук?

— Животното изобщо не е в час — каза Кампман. — За никакъв турнир на света не стъпва на дресировъчната площадка. Но у дома е незаменимо. Ако тъпата крава толкова държи да похарчи парите на стареца си, ще се погрижа никога да не идва на турнира. Както винаги…

Служителите на К-ІІ се позачудиха каква ли е била причината Изабел Керстнер да записва тези разговори. Повече привлякоха интереса им другите неща, които бяха извадили от скривалището Боденщайн и Пиа.

— Я да пуснем още едно дивиди — рече на колегите си Боденщайн.

Кадрите на този филм показваха леглото в спалнята на Изабел Керстнер от друга перспектива. Сигурно обичайното място на камерата беше в шкафа, в който Ягода така недоверчиво бе проверявал. На второто дивиди отново бе заснето хоризонталното усърдие на младата жена с най-различни мъже, които Боденщайн и колегите му не познаваха. Но по отношение на четвъртия мъж на второто дивиди нещата стояха иначе. В голямата заседателна зала се възцари необяснима тишина.

— О, боже! — наруши първа мълчанието Пиа. — Това не може да е истина!

— Не може да бъде! — каза и Боденщайн.

Двамата си размениха по един поглед. Изведнъж всичко се промени. Случаят придоби нови, по-големи измерения.

 

 

— Искате какво? — Криминалният директор — доктор Хайнрих Нирхоф свали очилата си за четене и изгледа неразбиращо Боденщайн.

— Сигурен съм, че има връзка между самоубийството на Харденбах и убийството на Изабел Керстнер — каза Боденщайн. — Харденбах е изнудван със секс видео.

— Престанете! — Криминалният директор Нирхоф стана от бюрото си и заклати отривисто глава. — Познавате този мъж дори по-добре от мен, Боденщайн! Той беше еталон за безупречност! При най-голямо желание не мога да си представя, че е заложил на карта своята кариера и политическите си амбиции заради някаква… креватна история!

Боденщайн наблюдаваше шефа си, който нервно крачеше из офиса. За него не беше изненада отказът на Нирхоф да издаде решение за обиск на офиса и дома на Харденбах. Криминалният директор изобщо не харесваше негативните публикации. След своето самоубийство Харденбах бе издигнат от пресата до ранга на светец; неприятните факти щяха да повлекат след себе си само проблеми.

— Господин доктор Нирхоф — опита отново Боденщайн, — Харденбах е бил замесен в някаква съмнителна история. Научихме, че Отделът за икономически престъпления е разследвал случай срещу някакъв мъж на име Ханс Петер Ягода и неговата котираща се на борсата фирма. Знаем също, че това разследване е прекратено преди няколко седмици поради липса на доказателства. А прокурорът, който е разпоредил прекратяването, е Харденбах. Всичко, което ми трябва, са доказателства, че и той се е набъркал в играта и…

— Всичко това са само предположения! — прекъсна го остро Нирхоф. — Представете си какво ще стане, ако вие и вашите хора очерните посмъртно името на Харденбах, а впоследствие се окаже, че подозренията ви са неоснователни! Какво ще правим тогава? Човекът не може да се защити срещу нападките ви.

— Защото е предпочел предварително да изпразни пистолет в устата си — отвърна спокойно Боденщайн. — Харденбах се е самоубил, защото е знаел, че на кариерата му ще се сложи край, щом се разбере, че е попречил на разследването. Отклоняване, възпрепятстване на правосъдието, подкупност посредством служебен пост…

Криминалният директор Нирхоф въздъхна дълбоко.

— Само си помислете за семейството му — вметна той. — Такива обвинения увреждат авторитета на техния съпруг и баща.

— Така е — съгласи се Боденщайн, — и то в доста голяма степен. Съжалявам, но и нищо не мога да променя. Трябват ми доказателства, че Харденбах е бил изнудван, защото искам да докажа това изнудване на Ягода. Жената, която е спала с Харденбах, е убита, а моята задача е да изясня това убийство.

Криминалният директор Нирхоф не можеше да си намери място от досада. Той седна отново зад бюрото си и загледа дивидито, което му беше дал Боденщайн, толкова недоверчиво, сякаш очакваше всеки момент то да се превърне в хлебарка.

— Харденбах беше не само партиен другар и дългогодишен спътник на министър-председателя и на министъра на вътрешните работи, те бяха и добри приятели — каза после Нирхоф и нарисува личния си кошмар в най-тъмни краски. — Ако подозренията ви не се потвърдят, пресата с удоволствие ще ме разкъса. Министър-председателят и министърът на вътрешните работи ще ме упрекнат, че умишлено петня името на Харденбах, за да се самоизтъкна. Пишете ме мъртъв, ако сега ви разреша да разбуните кошера.

Значи такава била работата.

„Страхливец“, помисли си Боденщайн, но лицето му остана неподвижно. Нирхоф искаше да се издигне, а към момента с неговия партийнополитически цвят нямаше никакъв шанс да отиде във Висбаден. Дали не спекулираше с поста си на областен директор?

— Трябва да измислите друг начин — разтърси решително глава Нирхоф. — Няма да предприемате официален обиск. Точка по въпроса.

— Кажете, че на своя глава съм поискал съдебно разрешение — предложи Боденщайн. Бегъл лъч на надежда освети лицето на Нирхоф, но после отново го закриха облаци.

— За да покажа, че не знам какво се върши във ведомството ми? Забравете!

Боденщайн хвърли поглед на часовника си.

— Не можем да чакаме дълго — каза той. — Следите ще изстинат. Искам да говоря с вдовицата на Харденбах. Ако тя знае нещо, ще си спестим разрешението за обиск.

Нирхоф се бореше със себе си.

— Областното криминално управление е поело разследването на смъртта на Харденбах — припомни той на директора на К-ІІ и вдигна ръце. — Ако говорите с госпожа Харденбах, рискувате да си навлечете гнева им. За всеки случай, аз не знам нищо.

Боденщайн знаеше, че за момента не можеше да очаква повече. Той благодари за разговора, стана и напусна кабинета на шефа си.

 

 

Карин Харденбах, цялата в черно и с безизразна физиономия, сама отвори вратата на бунгалото от изпечени тухли. Тя не можа да си спомни за Боденщайн и Пиа; шокът от новината за самоубийството на мъжа й в неделя бе оставил празнина в паметта й и затова в началото ги помисли за свидетели на Йехова, склонни да водят разговори за Библията на вратата в късните следобедни часове. Но щом Боденщайн се легитимира, недоверието й изчезна и тя ги покани вътре. В дъното на къщата се появиха две момичета в тийнейджърска възраст с изпити, бледи лица и Боденщайн си даде сметка, че със своето самоубийство Харденбах завинаги и безвъзвратно бе разрушил идилията на опечалените в предградието. По лицето на госпожа Харденбах се бяха вкопали дълбоки бръчки. Тази жена, която през целия си брачен живот е била вярна съпруга, изглеждаше наранена и толкова безпомощна, като неопитен моряк на руля, след като бурята е изхвърлила капитана от борда. Боденщайн изпитваше дълбоко съжаление, че му се налага да разтърси още повече и без това разклатения живот на тази жена.

— Как сте? — попита той съчувствено, след като се извиниха за безпокойството и размениха няколко любезни думи, а после госпожа Харденбах ги въведе във всекидневната — отражение на еснафската порядъчност на мъжа, който доскоро я бе обитавал. Рустикална дъбова ламперия, старомоден телевизор, бюфет от масивна дървесина, каучукови дървета.

— Добре. — Госпожа Харденбах се усмихна храбро и запази приличие. — Заповядайте, седнете.

Боденщайн и Пиа се настаниха на дивана, който вероятно иначе се използваше само по празници, а госпожа Харденбах седна на един фотьойл. Тя седеше вдървено на ръба на седалката.

— Какво мога да направя за вас? Мислех, че разследването на случая с мъжа ми е поето от областното криминално управление.

— Така е — кимна Боденщайн. — Ние разследваме едно убийство. То обаче може да е свързано със самоубийството на мъжа ви.

— Така ли? — Госпожа Харденбах повдигна вежди.

— Госпожо Харденбах — Боденщайн се наведе малко напред, — имаше ли някаква промяна у мъжа ви през последните седмици? Имахте ли усещането, че нещо му тежи?

— Това ме попитаха и хората от областното криминално управление — вдигна рамене госпожа Харденбах. — Нищо не ми е направило впечатление. Всичко при него си беше нормално. До… докато той…

Тя спря и направи неопределено движение с ръка.

— Оставил ли е прощално писмо? — осведоми се Пиа.

Госпожа Харденбах се поколеба, после клюмна глава. Боденщайн и Пиа си размениха кратък поглед.

— Знаете ли защо е посегнал на живота си? — попита тихо Боденщайн.

Жената вдигна глава и се втренчи в него. После се обърна, сякаш да се увери, че момичетата не могат да чуят.

— Ще продам къщата и ще се махна от тук — каза тя с решителност, с която самата тепърва свикваше. — Всичко е било една лъжа.

Жената се изправи, отиде до прозореца, скръстила ръце на гърдите си, и застана с гръб към тях.

— Родена съм в строго католическо семейство — каза със сподавен глас тя. — През целия си живот съм вярвала твърдо в определени ценности и представи за морал. Мъжът ми беше в енорийския съвет, в училищното настоятелство, в Управителния съвет на гимнастическото дружество. Беше взискателен към себе си, към мен и към децата ни, но беше справедлив. Бяхме разпределили ясно ролите си и това ме устройваше идеално. Доверявах се на мъжа си, вярвах му. А ето че ме остави.

Тя се обърна. В гласа й звучеше горчивина.

— Не ми остави прощално писмо. Нищо. Никакво обяснение. Сутринта излезе да се поразходи, както винаги преди закуската и църквата. И после просто… се е застрелял.

Госпожа Харденбах изпъна рамене.

— Не мога повече да остана тук. До гуша ми дойде от погледите на хората. Позор.

— Ние предполагаме, че мъжът ви е бил изнудван — каза Боденщайн.

— Изнудван ли? — Госпожа Харденбах се усмихна измъчено. — Глупости. Нали го познават. Той винаги е бил коректен и абсолютно праволинеен. С какво биха го изнудвали?

— Мъжът ви е попаднал в клопка — продължи внимателно Боденщайн. — Намерихме доста компрометиращо видео, показващо него и една млада жена.

— Как можете да твърдите такова нещо? — рече невярващо вдовицата Харденбах и отново седна.

— Предполагаме — намеси се Пиа, — че мъжът ви е изнудван с този филм, за да прикрие важни документи по един случай за измама и така да попречи на цялото разследване. Сигурно се е страхувал да не се разчуе и не е можел да живее с този страх. Предполагаме, че това е причината за самоубийството му.

Когато Пиа млъкна, настъпи мъртва тишина. Госпожа Харденбах се бореше за остатъците от самообладанието си.

— Мъжът ми ме нарани дълбоко, като с лека ръка отне живота си — прошепна тя, — но никога и по никакъв повод не е бил изнудван. И никога не би ми изневерил с друга жена. Това е долна клевета!

— Нямаме никакъв интерес да опетним името на мъжа ви — каза Боденщайн. — Става въпрос за изясняването на едно убийство, в което е замесен човек, за когото предполагаме, че е изнудвал и съпруга ви. Търсим документите, които вероятно е прикрил мъжът ви. Възможно е да ги е съхранявал тук, в дома ви.

Госпожа Харденбах се разкъсваше между дълбоко вкорененото си съзнание, че трябва да съдейства на полицията и правосъдието, и желанието да запази образа на мъжа си такъв, какъвто е бил за нея през целия й живот.

— Можете ли да потърсите в работния кабинет на мъжа си? — помоли Пиа жената, но вдовицата прие молбата й с възмущение.

— Никога не бих тършувала из бюрото на мъжа си — отвърна госпожа Харденбах със задавен глас. — Никога. Пък и не вярвам на всичко това. Може би е най-добре да си вървите.

Боденщайн кимна и се изправи.

— Благодаря, че поговорихте с нас — рече той, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и остави дивидито на холната масичка. — Тук е доказателството, че сме ви казали истината, колкото и да е болезнена тя. Ако мъжът ви наистина е бил изнудван, няма да го разгласяваме.

Госпожа Харденбах не го погледна повече.

— Сигурно сами ще разберете каквото ви трябва — прошепна тя. — Вървете си. Оставете ни на спокойствие.

 

 

Едва седнали в колата, и телефонът на Боденщайн изжужа. Беше Лоренц, който му съобщаваше, че госпожа Дьоринг го очаква в дома им.

— Какво става с нея? — попита Пиа с любопитство.

— Очаква ме в дома ми. — Боденщайн включи мотора. — Ще дойдете ли и вие? Чудя се какво ли ще иска.

— Преди това спешно трябва да прибера конете си в конюшнята и да ги нахраня — отвърна Пиа, след като погледна часовника си. — Няма да се забавя. Пък и колата ми още е в управлението.

— Ще ви помогна с храненето — предложи Боденщайн, — а после ще отидем до Хофхайм да вземем колата ви.

— Ако това няма да ви затрудни — усмихна се изненадано Пиа.

— Ни най-малко — ухили се Боденщайн. — От години не съм хранил коне.

Пиа указваше пътя на своя шеф от магистралата А-66 надолу към асфалтирания междуселищен път, който водеше до Биркенхоф. Боденщайн изчака Пиа да слезе да отвори портата и мина по чакълестата пътека на Биркенхоф. Отдясно имаше малка площадка за езда, отляво се простираше грижливо поддържано пасище, на което чакаха два коня с наострени уши. Той паркира пред къщата под едно голямо орехово дърво, слезе и се огледа. Парцелът беше огромен. В едно обрасло с бръшлян някогашно дворче за кучета лудуваха морски свинчета, по-нататък на една широка поляна свободно си се поклащаха патици и гъски. Боденщайн бавно тръгна към колежката си, която вече идваше по пътеката с двата коня.

— Това тук е адски просторно. — Боденщайн пое от нея единия от конете. — От кога живеете тук?

— От десет месеца. — Пиа отвори двата бокса и конете влязоха в тях. — Чист късмет. Предишният собственик беше доста стар, децата му живееха в чужбина, а аз имах достатъчно спестени пари, за да купя двора и парцела. Но всичко тук беше в отчайващо състояние. Боя се, че занапред ще трябва да пестя всеки цент за ремонта и поддръжката.

Конете провираха глави през отворените полувратички на боксовете и внимателно следяха какво прави Пиа в помещението с фуража. След малко тя се върна с две кофи.

— Тази тук е за червеникавата кобила — обясни тя, — а другата е за кафявата.

Боденщайн пое кофите и ги раздаде на конете според указанията. Пиа изтърси на всеки от двата коня по четвърт бала сено под поилката, за да го изядат после.

— Хубави коне — установи Боденщайн.

— Кафявата кобила я купихме с мъжа ми, когато беше още малко конче — усмихна се Пиа. — Другата беше на седем и тъй като, за съжаление, си наранила глезена, не става за езда. Но я купихме заради страхотния й произход. Сега и двете са бременни.

— Значи догодина ще си имате двама наследници — усмихна се Боденщайн.

— Ако всичко върви както трябва. — Пиа гледаше с обожание конете, които, изгладнели, се нахвърлиха върху овеса в хранилката.

— А мъжът ви? — попита Боденщайн.

Пиа вдигна глава и го погледна. Усмивката й беше изчезнала.

— Мъжът ми ли? Какво за него?

— Не му ли липсват конете?

— Не — каза лаконично Пиа и хвърли поглед на часовника си. — Приключих тук. Можем да тръгваме.

Боденщайн разбра, че колежката му не желае да говори за съпруга си.

— За всеки случай, не можете да се оплачете от липса на работа тук — рече той, когато отново тръгнаха към колата му.

— Определено не мога — съгласи се Пиа и отново се усмихна. — Но ми харесва така. След шестнайсет години, прекарани в елегантни, отегчителни до смърт, стерилно чисти градски апартаменти най-после мога да рина конски тор и да ровя земята с ръце. Не искам вече да живея по друг начин.

 

 

Къщата на Боденщайн се намираше в по-хубавата част на Келкхайм. На пръв поглед приличаше на невзрачно бунгало, но впечатлението беше измамно: те влязоха в просторна приемна с галерия на първия етаж. Къщата беше доста голяма. По няколко стъпала се слизаше в голяма всекидневна, от която се разкриваше разкошна панорама над градината и върху целия Келкхайм и Фишбах. В приемната се появи един младеж с къса, тъмна коса и доста мърлява тениска, последван от едно високо до коленете куче от някаква смесена порода, което поздрави Боденщайн така весело, сякаш комисарят се завръщаше от околосветско пътешествие.

— Здравей, Лоренц — каза Боденщайн на младежа, — благодаря ти, че ми се обади. Може ли да ти представя Пиа Кирххоф, новата ми колежка? Госпожо Кирххоф, това е Лоренц, по-голямото ми дете.

Младежът се усмихна и протегна ръка на Пиа. Беше на около двайсет и две, имаше красиво лице с малко присмехулно изражение и след няколко години щеше доста да прилича на баща си.

— Малко съм неглиже — извини се той. — Купих си някакъв английски олдтаймер и се наложи да го пооправя.

— Надявам се, че не си замъкнал госпожа Дьоринг в гаража — каза Боденщайн.

— Не — ухили се младежът, — в кухнята е. Поговорихме си.

— Добре. Благодаря — кимна Боденщайн.

Пиа го последва в една спретната кухня, в която дори на нея би й доставило удоволствие да готви. До кухненската маса седеше госпожа Дьоринг пред чаша вода.

— Съжалявам, че ви безпокоя в дома ви — каза тя и понечи да стане.

— Няма проблем — усмихна се Боденщайн, — не ставайте.

На свой ред и те с Пиа седнаха до масата.

— Попаднах на един имейл в компютъра на мъжа ми — започна Анна Лена Дьоринг — и съм почти сигурна, че това има нещо общо с изчезването на дъщерята на доктор Керстнер. Морис Бро е бизнес партньор на мъжа ми в Белгия и аз знам, че често сключва съмнителни сделки с него. Негов е камионът, в който е било укрито недекларираното британско телешко.

— Аха. — Боденщайн веднага застана нащрек. Смътно си спомняше, че вече е чувал някъде името „Морис“.

— Ето. — Анна Лена Дьоринг му подаде някакъв лист хартия.

Тя седеше на ръба на стола, изпънала гръб и напрегната, със сключени в скута ръце. Гримът й се беше размазал, очите й бяха зачервени и подпухнали. Беше плакала. Боденщайн отвърна поглед от лицето й и се втренчи в листа. Беше разпечатка на някакъв имейл.

Бонжур, Фред. Получих кукличката невредима. Заминаването от Бордо протече според плана и вече е факт. Адресът окончателен ли е? Клиентите в САЩ, както обикновено, проявяват най-голям интерес! Съобщи ми, моля те, незабавно, маршрутът още може да се промени.

Морис

Боденщайн тикна листа към Пиа. Имейлът беше изпратен на 26 август, в петъка преди смъртта на Изабел. Следващия следобед тя беше казала на мъжа си, че дъщеря им е на място, на което никой не може да я намери.

— Как ви хрумна, че този имейл може да има нещо общо с детето? — осведоми се Боденщайн.

Анна Лена Дьоринг го изгледа продължително.

— Знам доста за сделките на мъжа си — каза тихо тя накрая. — Неговата спедиция превозва много повече, отколкото е известно официално. Обикновено жените наричат „кукли“, а момиченцата — „куклички“. Изабел беше извела някъде в чужбина дъщеря си с помощта на мъжа ми и аз се боя, че е искала да я продаде на хора от САЩ за осиновяване.

Боденщайн и Пиа за миг останаха безмълвни.

— Госпожо Дьоринг — наведе се напред Пиа, — ако мъжът ви се е забъркал в криминално деяние и вие знаете за това, трябва да ни кажете. В противен случай ставате съучастник и също подлежите на наказание.

По лицето й пробягна кратка нелюбезна усмивка.

— Нали познавате мъжа ми — отвърна тя. — Не би се поколебал да ми направи нещо, ако се страхува, че ще разкажа на полицията за сделките му. За него човешкият живот не струва много.

— Но…

— Страхувам се от него — прекъсна я Анна Лена Дьоринг. — Но не искам Миха да загуби дъщеря си. Върнах се при мъжа си само за да взема едни компрометиращи го неща. Ако се опита да ми направи нещо, ще използвам срещу него това, което знам.

— Няма да направим нищо, което може да застраши живота ви — увери я настойчиво Боденщайн.

— И все пак — кимна тъжно Анна Лена Дьоринг и сведе поглед, — ако е необходимо, направете и това. Когато разберете кой е убиецът на Изабел, ще се натъкнете на още един случай, а после ще ви е все едно какво е станало с мен.

Тя замълча и захапа долната си устна. В очите й проблеснаха сълзи.

— Трябва да тръгвам. Благодаря, че ми отделихте време.

Боденщайн я заведе до входната врата и малко след това се върна.

— Морис — каза му Пиа, — това име споменава Ягода на един от записаните разговори.

— Да — кимна замислено Боденщайн. — Имаме все повече парченца от пъзела, но цялата картина остава непроницаема. Дали изобщо сме на прав път?

— Хм. — Пиа подпря брадичката си с ръка. — Най-напред да потърсим убиеца на Изабел Керстнер. Струва ми се обаче, че всичко е някак си свързано. Проблемът е, че броят на заподозрените с всеки час се увеличава. Ягода, Кампман, а сега и Харденбах.

— Харденбах? — попита смаяно Боденщайн.

— Да. Не сте ли се замисляли и вие, че той също може да е имал мотив? Самият факт, че е спал с Изабел, вече го прави потенциален заподозрян. Може да се е страхувал за кариерата си. Може първо да е убил нея, а после и себе си.

— Моля ви, госпожо Кирххоф!

— Нима не се връзва всичко — отвърна Пиа. — Харденбах е имал честолюбиви планове. Искал е да стане министър на правосъдието, а после евентуално дори федерален прокурор. Имал е семейство, безупречен начин на живот и много, много за губене. Такова нещо би могло да превърне всекиго в убиец.

— Възможно е дори да не подозира за съществуването на този запис — разсъждаваше Боденщайн.

— Определено е знаел. И определено това филмче е изпълнило предназначението си — настоя Пиа. — Моят девер ми беше говорил за някакво лекарство, готово за пускане на пазара. Сега съдбата на Ягода е заложена на карта. Трябва му спокойствие поне докато лекарството излезе на пазара и така успее да спаси фирмата му.

Боденщайн хвърли на колежката си одобрителен поглед.

— Много сте проницателна.

— Във всеки случай не Дьоринг, а Ягода е ровил в апартамента за тези дивидита — продължи Пиа. — Според моите разбирания това е доста сериозен мотив за убийство.

— Но също и алиби — уточни Боденщайн. — Имал е гости, които със сигурност ще потвърдят, че цялата вечер си е бил у дома.

— Разбира се — отвърна Пиа. — А и няма да я убие той лично. Все пак само заради изнудванията, които можем да докажем с тези дивидита и записите на разговори, трябва да получим заповед за ареста му.

— Не — въздъхна Боденщайн, — не е достатъчно. Някак си всичко това има твърде много неизвестни. Наистина ли е търсил тези дивидита? Или е търсил нещо съвсем друго?

Спогледаха се безпомощно. Лоренц влезе в кухнята, последван от кучето. Явно си беше взел душ, тъй като косата му беше мокра, а той бе облечен с чиста риза и джинси.

— Къде е Рози? — попита Боденщайн сина си.

— Честно да ти кажа, татко — поклати глава младежът, — понякога наистина се страхувам за теб. Не я ли заведе лично ти на училище тази сутрин? Не си ли спомняш за куфарчето, което тя носеше със себе си?

— А, вярно — изкриви лице Боденщайн. — Екскурзия от училище.

Лоренц се ухили.

— Отивам да си взема пица. Да донеса ли и на вас? — попита той.

— Яли ли сте нещо днес? — попита Боденщайн колежката си.

Изведнъж Пиа усети колко е празен стомахът й. Един сандвич сутринта, на обяд само един туикс, беше доста малко.

— Не кой знае колко — отвърна тя. — Но не искам да създавам главоболия.

— Никакви главоболия не създавате — увери я Лоренц фон Боденщайн. — Е?

— За мен салата и пица с риба тон — каза Боденщайн. — А вие, госпожо Кирххоф? Настоявам.

— В такъв случай — ухили се тя — и аз искам една салата и пица със сардели и чесън. Ако ще прегрешавам, поне да е качествено.

Боденщайн донесе бутилка вода от хладилника и се скри за малко в килера, за да потърси вино. Пиа огледа кухнята. На стената висяха сушени подправки, на пода имаше кучешки панички, на перваза бяха подредени готварски книги, а на една коркова дъска бяха забодени сума ти пощенски картички, билети за кино и най-различни бележчици. На стената над масата беше окачен прекрасен акварел, на който бе изобразен провинциален пейзаж. Тук живееше едно щастливо семейство. Пиа неволно се сети за студената, винаги перфектно поддържана хай-тек кухня в нейния франкфуртски апартамент. Хенинг не желаеше нито деца, нито домашни любимци, нито пъстри цветове, нито пък безредие, ето защо домът им винаги си оставаше някак минималистичен и без личен почерк. Внезапно Пиа разбра, че твърде дълго бе отлагала раздялата си с Хенинг. И тя искаше да има кухня като тази, където цареше уютно, весело безредие, с панер тъмнокафяви банани на масата, кучешки косми из цялата стая и цяла планина обувки пред вратата към гаража.

— Можете спокойно да пушите — каза неочаквано зад нея Боденщайн и тя трепна уплашено.

— Не, не, не е редно — възрази бързо Пиа. — Мога да се владея в дома на непушачи.

— Жена ми дими като комин — ухили се Боденщайн. — Навсякъде има пепелници.

Той отвори сума ти чекмеджета, докато намери тирбушон. Една котка влезе, поогледа се и с елегантен скок се настани в скута на Пиа.

— Това е Бахира — обясни Боденщайн и извади от едно шкафче три винени и три водни чаши. — Тук той е шефът. Жена ми има навика от всяко пътуване да носи по някоя животинка. Ако правилно си спомням, Бахира е монголец.

— Аха — усмихна се Пиа и погали козината на котарака, който мъркаше доволно в скута й.

— Обичате ли котки? — Боденщайн свали вратовръзката си и наля виното. Отпи една глътка.

— Обичам всички животни — отвърна Пиа. — С удоволствие бих отглеждала куче. Но докато ме няма по цял ден вкъщи, няма как да стане това. Котките са самостоятелни, едно куче обаче изисква време.

— Да, изисква време. — Боденщайн й подаде чашата. — С нашата менажерия се получава, защото децата още живеят тук. Козима по цял ден е във фирмата.

— Фирмата ли?

— Преди десет години тя си основа собствена продуцентска къща и прави документални филми, които заснема сама с екипа си. На места, за които не съм и предполагал, че съществуват. Наздраве!

Боденщайн и Пиа се чукнаха.

— Нова Гвинея, Монголия, Таджикистан, Суматра — въздъхна той и криво се усмихна. — Невероятно.

— Звучи много интересно и вълнуващо — каза Пиа.

— Не и за мен — добави Боденщайн. — Аз съм по-затворен тип и обичам рутината. За Козима това би било убийствено. Лоренц се е метнал на нея, дори се записа доброволец към телевизията и няколко пъти взе участие в експедициите. Розали е по-скоро като мен. Догодина завършва училище и иска да следва право.

— Аз не мога да се определя точно — каза Пиа. — Преди мечтаех да видя широкия свят, но след няколко семестъра право установих, че това не е за мен. На двайсет и две години започнах работа в полицията и там открих призванието си.

— Но междувременно сте прекъснали за седем години. Защо? — осведоми се Боденщайн. Той съзнаваше, че така навлиза в доста лична сфера от живота на новата си колежка, но му беше любопитно.

— Мъжът ми пожела така. — Пиа почеса Бахира зад ушите. — Той искаше домакиня, въртяща се около печката.

— Но това изобщо не ви подхожда — изгледа я изпитателно Боденщайн.

— Трябваше ми сравнително доста време, за да го забележа сама — каза небрежно Пиа. — Сега се чувствам добре.

— Утре Остерман трябва да се заеме с този Морис — смени темата Боденщайн. — Искам да знам кой е този човек и къде можем да го открием. Освен това той трябва да разбере какви полети е имало същия петък от Бордо. Възможно е в списъка на пасажерите да се открие следа от детето.

— Дьоринг има доста кирливи ризи и жена му знае за тях. — Пиа запали цигара. — Но не иска да каже нищо, защото се страхува от мъжа си.

— С основание, бих казал. Дьоринг може да е доста страховит. — Боденщайн се облегна назад. — Натъкнахме се на куп неща, които, без съмнение, са противозаконни или дори престъпни, но за съжаление, сме напреднали само с милиметър по нашия случай.