Неле Нойхаус
Убийството на мистериозната жена (10)

Понеделник, 5 септември 2005 г.

След три нощи, прекарани в следствения арест на Вайтерщат, Ханс Петер Ягода изглеждаше малко изтощен. Беше нервен и гневен едновременно, когато Боденщайн седна срещу него в кабинета. Мълчанието обаче силно му дотежа и той изведнъж избухна.

— Да му се не види дано! — Високият глас на Ягода почти премина във фалцет. — Имате ли представа какво ще ми причините, ако още малко ме подържите тук заради тези смехотворни обвинения? Фирмата ми пропада! Нося отговорност за повече от хиляда служители, ако разбирате какво означава това!

Неговият адвокат, мазен тип с навика постоянно да мести очилата си с форма на полумесеци ту на косата, ту на върха на носа си, се опита да го успокои, но явно стратегията на въздържане от говорене не се харесваше на Ягода.

— Точно по тази причина не мога да разбера защо най-после не се произнесете по обвиненията — отвърна спокойно Боденщайн.

— Но какво искате да чуете? — Ягода се намираше под голямо напрежение, това нямаше как да се скрие.

— Ако е възможно, истината. Претърсвахте ли апартамента на Изабел Керстнер, да или не?

— Клиентът ми няма да отговори на този въпрос! — побърза да се намеси доктор Петерс, но Ягода се сгърчи от негодувание.

— Не — каза той, без да забелязва нарастващата нервност на своя адвокат.

— Господин Ягода — покашля се Пиа Кирххоф, — знаем, че главният прокурор доктор Харденбах е бил изнудван с видеофилм, за да спре разследването на злоупотреба с длъжност и измама срещу вас.

Всички цветове се изтриха от лицето на Ягода, погледът му се прехвърли върху адвоката, който го изгледа предупредително.

— Знаем също, че по същия начин сте изнудвали някои от бившите си акционери, които са подали жалба срещу вас — продължи Пиа, — като не сте пропуснали и директора, и управителя на Кредитния отдел на вашата банка. Това обаче изобщо не ни интересува, тъй като ние търсим убиеца на Изабел Керстнер.

— Кой е Морис Бро? — продължи Боденщайн. — На двайсет и трети август сте се срещнали с него и госпожа Керстнер, а ние научихме това от дневника на Изабел. За какво бе срещата?

Ноздрите на Ягода затрепериха.

— Отдавна сме наясно какво е действителното състояние на „Яго Фарм“. Фирмата е банкрутирала. Колегите ни от Отдела за икономически престъпления и измама подготвят в момента обвинение срещу вас заради протакане на обявяването на фалита. Знаем, че конната база в Келкхайм се води на името на жена ви и че официално нищо няма на ваше име, освен дрехите на гърба ви. Подсигурили сте се, защото сте знаели много добре, че с „Яго Фарм“ е свършено.

Ягода стана смъртноблед, клепачите му затрепкаха. За миг Боденщайн се изплаши да не припадне.

— Не оказвайте натиск върху клиента ми — започна адвокатът, но Боденщайн го прекъсна.

— Посъветвайте клиента си най-после да се разприказва — изсъска той, — защото иначе и вие няма да получите нищо от него.

— Какво искате да кажете? — кипна доктор Петерс, като дръпна очилата от косата на носа си.

— Господин Ягода едва ли ще може да плати хонорара ви — усмихна се ехидно Боденщайн, — а това ще е солидна загуба за вас, нали?

Доктор Петерс понечи да се изправи и отвори уста за поредното възражение, но Ягода взе думата.

— Не съм имал никакво намерение да изнудвам някого с видеозаписи — каза той глухо и с наведена глава. — Това е било идея на Изабел.

Мазният доктор Петерс си свали очилата и изкриви лице така, сякаш го болеше зъб.

— Било е идея на Изабел да се снима по време на полово сношение? — Гласът на Боденщайн стана рязък. — Нали не мислите, че ще се вържем на това?

— Не, искам да кажа… аз… — Ягода затърси подходящите думи: — … Намирам се в отчаяно положение. Откакто се срути „Нойер Маркт“, все някак си успявах да спасявам фирмата си, но изведнъж всички се побъркаха! Жалби от акционери, прокуратури, заплахи… Тогава изведнъж ми се отвори възможност да закрепя фирмата. Единственото, което ми трябваше, беше време.

— Господин Ягода! — Доктор Петерс направи последен отчаян опит да ограничи щетите. — Не бива да казвате нищо!

Ягода не чуваше.

— Бях само на милиметър от целта си — продължи беззвучно той. — Опитах всичко, молех, увещавах, но никой не искаше и да чуе. Никой не ми вярваше, че наистина ще се получи. И тогава на Изабел й хрумна тази идея с филмите.

— Не ви вярвам — поклати глава Боденщайн.

— Тя постоянно говореше за пари — не обърна внимание на възражението Ягода. — Събираше пари за нов, независим живот. Ту искаше да открива училище в Австралия, ту конна база в Тоскана или пък хотел на плажа в Мексико. Изведнъж се оказа пълна с идеи. Веднъж ми спомена за някакво предложение за участие в порно продукция. Няколко дни сериозно го обмисляше, но после каза, че й били предложили твърде малко пари. Това обаче ме подсети за идеята с филмите.

— Защо сте влезли с взлом в апартамента, който беше служебно запечатан, и сте го разграбили? — попита Пиа, без да обръща внимание на гримасите, които правеше адвокатът на Ягода.

— Защото не исках… — започна Ягода, но се сети нещо и млъкна.

— Защото не сте искали филмът с Изабел и вас да бъде намерен? Това ли беше причината?

— Да — кимна измъчено Ягода. — Жена ми… Исках да попреча тя да научи за това. Това… това би я наранило дълбоко.

— Значи сте били подтикнат към извършване на престъпление, за да не нараните чувствата на жена си, която на един аудиозапис сам наричате „тлъста кокошка“? — повдигна вежди Боденщайн. — Да ви кажа ли как виждам аз нещата? Поправете ме, ако греша. Мисля, че изобщо не се касае за чувства. На вас ви трябват спешно парите на жена ви, докато този медикамент не излезе на пазара. Не сте можели да си позволите да я ядосате.

За миг в помещението настъпи пълна тишина. Чуваше се само приглушеното звънене на един телефон отвъд затворената врата.

— Господин Ягода — натърти Боденщайн, — парите на жена ви ли бяха основната причина да влезете с взлом в апартамента?

Ягода закри лицето си с ръце и поклати глава.

— Възможно ли е да сте искали да отстраните Изабел, защото, с оглед на сделките ви, тя е станала твърде опасна за вас?

Готовността на Ягода да говори се беше изпарила. Той спря да отговаря на въпросите, дори не реагираше на тях, а само седеше свит в себе си. Лицето му беше безизразно. Когато след няколко минути Боденщайн приключи с разпита, той стана мълчаливо и без видимо вълнение се остави полицейският служител, който го беше довел тук, да му сложи белезниците.

Пиа седеше на бюрото си и набираше на компютъра протокола от разпита на Ягода. Този човек при всички случаи имаше силен мотив. Изабел е щяла да се опита да го изнудва по всякакъв начин с този филм за пари — пари, които той нямаше. Сигурно се е ужасявал от мисълта Изабел да покаже филма на жена му — тогава щеше да е свършено с него и с бъдещите му планове за „Яго Фарм“. Само че защо си е правил труда да се снабдява с пентобарбитал и да инсценира самоубийство? Пиа се сепна и се втренчи в екрана. Имаше още нещо, нещо, за което досега изобщо не бе ставало въпрос, но което не можеше да определи точно какво е. Парченцата от пъзела, които на пръв поглед сами се нареждаха, не пасваха. Просто липсваха още доста части за разпознаването на цялата картина.

— Госпожо Кирххоф — каза изведнъж Боденщайн до нея и тя се сепна, — сънувате ли?

— Валентин Хелфрих — рече Пия.

— Какво за него?

— Той също има достъп до пентобарбитал. Трябва още веднъж да говоря с него.

— Добре — кимна Боденщайн. — А аз ще се опитам да науча нещо повече за този Морис Бро в Областното криминално управление.

Телефонът в съседния кабинет иззвъня и Боденщайн тръгна към него. Пиа бързо довърши набирането на протокола. Мисълта, че Валентин Хелфрих може да има нещо общо с убийството на сестра му, не й даваше мира.

Пиа прибра в чантата си снимката от радара на 27 август. На магистралата А-66, преди отбивката за Бад Зоден, я задържа задръстване и когато пристигна, установи, че е закъсняла с десет минути. Стъклената врата на аптека „Лъв“ беше заключена.

— Е, хубава работа — избоботи Пиа. — От един до три обедна почивка.

Тя застана колебливо на тротоара пред аптеката и тъкмо се чудеше дали да изчака, или да си тръгне, когато един златист мерцедес кабрио излезе от входната алея зад сградата. Зад волана седеше жена, а на мястото до шофьора — Валентин Хелфрих. Пиа хукна, ръкомахайки, след колата. Жената свали объркана стъклото и погледна озадачено.

— Здравейте, господин Хелфрих — каза Пиа.

— А, дамата от Криминалната полиция — отвърна аптекарят. — При мен ли сте дошли?

— Да, разбира се — кимна Пиа. — Може ли да поговорим някъде за малко? Имам да ви задам още няколко въпроса.

Жената даде на заден обратно по входната алея. Пиа последва автомобила в двора, където бяха входът за доставки на аптеката и входът на покритата галерия „Леополд“.

— Хубава кола — отбеляза Пиа, когато Валентин Хелфрих и жената, която той представи като своята съпруга Доротее, слязоха.

— Какво мога да направя за вас? — попита аптекарят, без да обърне внимание на забележката.

Пиа извади снимката от радара от чантата си и му я подаде.

— Това вие ли сте?

— Да — каза той и подаде снимката на жена си, — на волана е съпругата ми.

Доротее Хелфрих беше висока, кокалеста жена, без каквото и да е излъчване. Беше най-много в началото на четирийсетте, но лицето й бе набраздено от резките на огорчението.

— Знаете ли кога и къде е направена тази снимка?

— Сигурно пише някъде по нея — за първи път си отвори устата Доротее Хелфрих.

— Да, безспорно — отвърна Пиа, — и това е двайсет и седми август, малко след двайсет и два часа, на излизане от Кьонигщайн, в посока Келкхайм. Около час и половина, според доклада от аутопсията, преди смъртта на зълва ви Изабел.

Тя изчака да види какво въздействие ще упражнят думите й върху семейство Хелфрих.

— Колата не е ваша, нали?

— Беше на баща ми — каза Валентин Хелфрих.

— Знам — рече Пиа, — но баща ви е мъртъв от четири години. Защо толкова време не сте я отрегистрирали?

— Доскоро още стоеше в гаража на родителите ми в Гисен — сви рамене Хелфрих. — Докарах я тук едва преди няколко седмици, когато продадох къщата.

— С тази кола сте били не само в двайсет и два часа в Кьонигщайн, но и следобеда на двайсет и седми август на паркинга на „Макдоналдс“ в Швалбах.

— Да, така е — потвърди аптекарят. — Там се видях със сестра си.

— А защо? — попита Пиа.

— Защо, мислите — намеси се Доротее Хелфрих и изпръхтя презрително, — защото искаше пари. За какво друго?

— От вас ли? Защо искаше пари от вас?

Пиа гледаше семейство Хелфрих, които стояха плътно един до друг, без да се поглеждат. Имаше нещо особено в поведението им.

— Искаше половината от парите от продажбата на къщата. — Доротее Хелфрих не правеше никакво усилие да прикрие антипатията си към своята зълва. — Но иначе за нищо не си мръдваше пръста. Как веднъж не дойде в Бад Зоден да посети майка си в старческия дом. Обаче, виж, дела от наследството си го поиска най-безсрамно.

Пиа не можеше да каже защо, но нещо й подсказваше, че парите не са били единствената причина за срещата на Валентин Хелфрих със сестра му.

— Георг Ритендорф е разказал на моя колега, че преди няколко години Изабел е имала връзка с ваш добър приятел — продължи тя. — Казал му е също, че мъжът се е обесил в гаража си, след като Изабел го е напуснала. Вярно ли е?

— Да — потвърди мрачно Хелфрих.

— И после се е омъжила за доктор Керстнер — друг ваш близък приятел.

— Какво намеквате?

— Къде бяхте в събота следобед между деветнайсет и двайсет и два часа? — попита вместо отговор Пиа.

— Бяхме на вечеря с Ритендорф в „Лимончело“ в Кьонигщайн.

— Само до малко преди десет? Доста рано за съботна вечер.

— Детегледачката на семейство Ритендорф беше ангажирана само до десет — отвърна Доротее Хелфрих, — те имат две малки деца.

— А вие? Имате ли деца?

Няколко секунди Доротее Хелфриг гледаше като вцепенена.

— Не — каза с усилие тя.

— Известно ли ви е познанството на вашата сестра с човек на име Филип? — попита Пиа, когато разбра, че това „не“ няма да бъде последвано от повече разяснения. — Към средата на трийсетте, южняшки тип. В бележника и в мобилния телефон на Изабел не се появява никой, който да отговаря на това описание, но тя много пъти се е срещала с този мъж.

Пиа забеляза пламъче в очите на Хелфрих зад дебелите стъкла на очилата, но гласът му остана неизменно спокоен.

— Сестра ми познаваше безброй мъже — каза той, — не мога да си спомня отделни имена.

 

 

Пиа си тръгна от аптекаря и жена му с ясното съзнание, че поне за едно са я излъгали. Тя помоли съпрузите да останат на разположение, докато проверят алибито им за събота вечерта. Понеже в участъка нямаше нищо спешно за вършене, тя реши да се поразходи из Кронберг. Нямаше да е зле да посети Мариане Ягода и да я попита какво е правила във въпросната съботна вечер.

Портата на двора на семейство Ягода беше широко отворена и Пиа влезе направо, като паркира колата си зад една шкода с полска регистрация. В големия гараж имаше едно мазерати и едно порше кайен, чийто капак на багажника стоеше отворен. В него бяха натоварени множество напълнени до пръсване пазарски торби. Странно. Пиа слезе от колата и отиде до входната врата, която за нейна изненада също беше отворена. От вътрешността на къщата се носеше музика и приглушени караници. Пиа я жегна чувството, че нещо не е наред тук. Да не би да бяха нападнали Мариане Ягода? Да не би някъде тя да се бореше срещу брутални нападатели, решили да вземат заможната жена в плен? Разтревожена, Пиа бръкна под якето си, извади пистолета и влезе в къщата.

— Госпожо Ягода? — извика тя и се ослуша да чуе откъде идва музиката. Пиа разпозна „Скорпиънс“, албума Worldwide Live, надут до двеста децибела. Докато пристъпваше внимателно по коридора, сърцето й биеше лудо и ръцете й се овлажняваха. Явно тук се беше водила люта борба.

Навсякъде бяха нахвърляни дрехи, една ваза на пода беше съборена и пръсната на хиляди парчета. Пронизителен писък, последван от тъпи удари, накара косата на Пиа да се изправи. Беше ли умно от нейна страна да влиза така сама в къщата? Колко мъже бяха дошли с полската шкода? Какво щеше да прави, ако внезапно й се изпречеха четирима или петима въоръжени? Но нямаше време да повика патрул, жената явно беше в беда. Пиа пое дълбоко въздух, зареди оръжието си и се плъзна покрай стената. Влезе решително в голямата всекидневна. Гледката, която се разкри пред смаяния й поглед, я завари неподготвена и тя изгуби ума и дума. Мариане Ягода наистина беше в беда, но не тази, от която се страхуваше Пиа.

Двамата с любовника си бяха толкова заети един с друг, че изобщо не забелязаха нежеланата наблюдателка. Разкъсвана между потребността да се изсмее силно от облекчение и желанието да напусне този дом, Пиа успя незабелязано да се оттегли. Съвсем очевидно Ханс Петер Ягода не беше единственият, който изневеряваше в това семейство. Пред входната врата Пиа се облегна на стената и се замисли как да постъпи в този случай. Пъхна пистолета обратно в кобура и преброи до сто, но в обратен ред, преди да натисне звънеца. Чак след пет минути музиката спря и се чуха приближаващи се стъпки. В рамката на вратата се появи Мариане Ягода. Тя изглеждаше омаломощена, разгорещена и задъхана и определено не приличаше на жена, чийто съпруг е в ареста заради подозрение в убийство.

— Кажете, моля? — попита тя и изгледа пронизващо Пиа, преди да я познае. — Аха, полицията.

— Добър ден, госпожо Ягода — отвърна Пиа. — Надявам се, че не преча. Но понеже така и така съм в района, бих искала да ви задам още няколко въпроса.

— Влезте. — Мариане Ягода отстъпи крачка встрани.

Мъжът, който само преди пет минути я беше докарал до радостни крясъци, бе коленичил на пода и събираше парчетата от вазата. Пиа с изумление разпозна красивия коняр от „Гут Валдхоф“.

— Не сме ли се виждали с вас в конюшнята в Келкхайм? — попита тя мъжа.

Той я погледна за кратко, но си замълча.

— Карол не говори немски — каза Мариане Ягода. — Върши някои градински работи у нас. Вървете в кухнята, ей сега идвам.

Пиа прие лъжата, без да възразява, и влезе в кухнята, но остана току зад вратата и се ослуша.

— … още не сме готови — чу тя да казва полугласно жената на Ягода. — Това тук няма да продължи дълго.

— Трябва да се върна в конюшнята — отвърна незнаещият уж немски. — Кампман ще се ядоса, ако се забавя по-дълго.

— Какво ме интересува Кампман? Изчакай ме горе, ей сега идвам.

Пиа не разбра какво отговори полякът, но не звучеше никак въодушевено.

— Внимавай! — засмя се заплашително Мариане Ягода. — Да не мислиш, че ти плащам толкова много, задето чистиш идеално боксовете?

Малко по-късно тя се появи в кухнята и отвори хладилника.

— Ще пиете ли нещо? — попита тя Пиа.

— Не, благодаря — отказа учтиво Пиа.

Мариане Ягода сви рамене, извади бутилка вода от хладилника и чаша от шкафа. Започна да пие на големи, жадни глътки.

— Къде е синът ви всъщност? — осведоми се Пиа.

— В един интернат на Бодензее. Прибира се у дома само през уикендите. — Мариане Ягода отметна дългата си, тъмна коса над раменете и седна до кухненската маса. — С какво мога да ви помогна?

— Искам да ми кажете какво сте правили вечерта, когато е починала Изабел Керстнер.

— Бях тук. Имахме много гости. Защо питате?

— Рутинен въпрос — усмихна се Пиа. — Възможно е да е била мъжка компания и на вас да не ви се е седяло при тях.

— Наистина беше мъжка компания — отвърна Мариане Ягода. — Бизнес партньори на мъжа ми. Но понеже съм домакинята, присъствието ми беше необходимо.

— Съпругът ви ни каза, че същата вечер е чакал напразно Изабел Керстнер, която също е била поканена.

— Да, така е — потвърди Мариане Ягода. — Той доста се ядоса, че тя не се появи. Трябваше да отговаря за обслужването на клиентите, за това й се плащаше.

Пиа разлисти бележника си.

— Знаете ли за какви услуги се е плащало на Изабел?

Мариане Ягода й хвърли недоверчив поглед.

— Какво искате да кажете? — попита тя.

— Обслужване на клиенти. Как да го разбирам? Сервирала е кафе, водела е клиентите от летището или…?

— Накъде биете? — Гласът на Мариане Ягода стана рязък.

— Ами — Пиа внимателно разгледа лицето на жената — ние намерихме в апартамента на Изабел купища филми, на които е заснето как спи с различни мъже. Съпругът ви беше така любезен да ни обясни, че повечето господа са хора, развалили партньорството си с „Яго Фарм“.

— Така ли? — По лицето на Мариане Ягода се заредуваха недоверие и любопитство и когато продължи да говори, гласът й бе пропит от цинична развеселеност. — Значи затова печелеше толкова много. Винаги съм се чудела защо мъжът ми я оценява на десет хиляди евро месечно.

— Вашият мъж също е имал връзка с Изабел — продължи Пиа и напрегнато зачака реакцията. За нейна изненада, Мариане Ягода гръмко се разсмя.

— Какво? — направи презрително движение с ръка тя. — Моят мъж не си пада по такива кльощи.

— Боя се, че грешите! — Пиа сложи диктофона на масата.

— Какво си въобразявате? — Мариане Ягода спря да се смее, в тъмните й очи блеснаха гневни искри. — Мъжът ми ме обича. Той никога не би…

Пиа натисна бутона „Play“.

— … само като погледна тази тлъста кокошка, ми иде да повърна — прозвуча гласът на Ягода от записа, — този пръхтящ хипопотам! Хайде, идвам, кажи ми какво ще правиш с мен, когато дойда при теб, това ме прави страшно…

Мариане Ягода гледаше втрещено и със стиснати устни апарата, лицето й се бе вкаменило, а ръцете — стиснати в юмруци.

— Подмолен червей — изсъска ядно тя.

— Вие не знаехте ли, че мъжът ви е имал връзка с Изабел? — Пиа си прибра апарата.

Погледът на Мариане Ягода се вдигна от плота на масата към очите на Пиа.

— По дяволите, не — каза тя със сподавен глас. — Трябва да е благодарен, че сега е в ареста.

Тя изглеждаше толкова дълбоко разстроена от това, което току-що бе научила по доста нещадящ начин, че Пиа за малко да я съжали. После обаче се сети за родителите на Мариане Ягода, които бяха умрели в мъки, задушени от дим и донякъде със съдействието на алчната си дъщеря.

— Когато се запознах с мъжа си, не бях толкова дебела, както сега — каза внезапно Мариане Ягода. — Никога не съм била фиданка, но след раждането напълнях. Първо с десет килограма, после с двайсет. На мъжа ми му харесваше. Поне така твърдеше.

Тя сведе поглед.

— Но е спрял да спи с вас — предположи Пиа. — А конярят не е тук, за да се грижи за градината, нали?

Мариане Ягода се изправи.

— Вижте — каза тя почти заплашително, — може и да съм дебела, но все пак съм жена. Едва на трийсет и седем години съм. Унизително е, че хора като вас ми се присмиват и намират за извратено една дебелана да има сексуални желания. — Ъгълчетата на устата й затрепкаха, сякаш искаше да спре сълзите си, но после бързо се окопити и рязко стана. — Желаете ли да знаете още нещо?

Пиа искаше да знае още много неща, но реши, че засега това е достатъчно. Нека най-напред Мариане Ягода да обмисли на спокойствие това, което току-що бе научила.

 

 

Боденщайн се ровеше из тефтера на Изабел Керстнер и започваше постепенно да навързва нещата, които бяха убягнали на него и колегите му.

— Здрасти, шефе. — Пиа Кирххоф влезе в кабинета на Боденщайн. — Току-що бях при Мариане Ягода и мога да ви кажа, че…

— Погледнете тук — подаде й Боденщайн тефтера и тя се наведе над него.

— Какво да погледна? — попита объркано Пиа.

— Ето. — Боденщайн тупна пръст върху един запис на дванайсети август. — Как можа да ни убегне това?

— „Анна. Снимка на Харди и Шкемби“ — прочете Пиа и поклати невярващо глава. — Анна? Анна Лена Дьоринг?

— Аз така го разбирам — кимна Боденщайн. — Харди е Харденбах, а Шкемби Изабел е наричала Мариане Ягода. Това го знаем от тефтера. Изабел надали е получила снимката от Харденбах, по-скоро я има от Анна Лена Дьоринг. Която ще трябва да посетим сега.

Когато в шест и петнайсет Боденщайн паркира беемвето си пред къщата на доктор Керстнер, в която се надяваха да намерят Анна Лена Дьоринг, тя беше тъмна и пуста. По пътя Пиа му беше разказала за разговора си със съпрузите Хелфрих и преживяването си в дома на Ягода.

— Вярвате ли й на тази Ягода, че не е знаела нищо за съпруга си и Изабел? — попита Боденщайн.

— Изглеждаше наранена и съсипана — разсъждаваше Пиа. — Изобщо не се поинтересува от мъжа си. Ако питате мен, тя е знаела и затова на свой ред също кръшка.

Боденщайн набра номера на ветеринарната клиника, тайно надавайки се да вдигне Инка. Но не вдигна никой, а се включи телефонен секретар. Спомни си как Ритендорф му бе обяснил, че трябва веднага да каже нещо, за да може телефонният секретар да извести за обаждането заетия в момента ветеринарен лекар. Ето защо той продиктува номера на мобилния си и затвори.

— Ние пък изобщо не попитахме Ритендорф какво е правил в събота вечерта — наруши мълчанието Пиа.

— Няма смисъл да го питаме.

— А може би има — каза Пиа. — Хрумна ми, че Хелфрих и Ритендорф имат причина да искат да убият Изабел. Тя е виновна за случилото се с един от приятелите им, този, който се е обесил в гаража си. А после е тормозила и Михаел Керстнер.

— Екзекуция като отмъщение за приятелите? — Боденщайн погледна недоверчиво колежката си.

— Нещо такова. Спомнете си онзи герб на студентското обединение.

Боденщайн сбърчи замислено чело. Тази мисъл като че ли не беше толкова за изключване.

— Но като добри приятели би трябвало да знаят, че за Керстнер е важно да разбере къде е дъщеря му — възрази той.

— Може да не са искали Изабел да умира, а само да изтръгнат признание от нея. Но нещо се е объркало и тя е умряла.

— Ветеринарните лекари и аптекарите знаят как действа пентобарбиталът.

— А ако са искали само да я упоят?

— Ще проверим алибито и на двамата. — Боденщайн погледна часовника си. Беше станало осем — осем и половина.

След кратко колебание той реши да тръгне към клиниката. В Рупертсхайн цареше мъртвило. Вече беше притъмняло. Когато спряха колата на пустия паркинг, Пиа забеляза, че портата на двора е открехната, външното осветление обаче не беше включено. В къщата също беше тъмно. Погледът й попадна върху приемната. Стори й се, че видя приглушената светлина на една настолна лампа. Тя я посочи на шефа си. Изведнъж и на двамата им се стори, че тук нещо не е наред.

— Да влезем — каза той тихо и извади от кобура своя револвер, калибър 38.

Пиа кимна и за втори път този ден хвана оръжието си. Боденщайн се ослуша в тъмното, напрегна всичките си сетива, но като се изключи дишането на Пиа и неговото и спорадичното изпръхтяване на един кон, беше напълно тихо. Някъде из местността излая куче, още едно, после млъкнаха и двете. По улицата мина кола, моторът заглъхна в далечината. Пиа отвори портата на двора. Изскърцването им се стори гръмко като залп. В сянката на стената те прекосиха двора, в чиято среда бе паркиран джипът на доктор Керстнер. Внезапно Боденщайн, който вървеше отпред, се вцепени. Вратата на приемната се заключи и някой с бързи стъпки се насочи към сградата. Боденщайн и Пиа напрегнаха мускули, заредиха пистолетите си и се приготвиха да излязат срещу тъмната фигура. Лицето, което завиваше на ъгъла, изписка пронизително и отстъпи ужасено назад, когато съгледа пред себе си изскочилите двама души с пистолети.

— Какво правите тук в тъмното? — попита Боденщайн, полуоблекчен, полуядосан, когато видя помощничката на ветеринарите Силвия Вагнер.

— О, боже! — Луничавата се хвана за врата и се облегна на стената. — Как можахте да ме изплашите толкова, да ви се не види дано!

— Мислехме, че в офиса са влезли с взлом — отвърна Боденщайн и пъхна оръжието си обратно в кобура.

— Защо изобщо сте се промъкнали тук? — сопна се на двамата младата жена. Изглежда, се бе съвзела от уплахата си.

— Търсим доктор Керстнер — отвърна Пиа. — Бяхме в къщата, но там нямаше никого. После се записахме на телефонния секретар. Но още не са ни се обадили.

— Може и да не са го прослушали — отвърна Силвия. — Токът спря. Исках да нахраня конете, защото тази вечер съм на работа, но когато дойдох тук, видях, че няма ток. Нищо не работи тука — нито лампите, нито компютърът, нито телефонният секретар.

— В шест и петнайсет телефонният секретар още работеше — каза Пиа. — Знаете ли къде е електрическото табло?

— Да — кимна помощничката на ветеринарите, — до операционната. Понеже за нея ни трябва силен ток, инсталирахме таблото там.

Тя прекоси двора, извади връзката си с ключове и понечи да отвори вратата, но забеляза, че вече е отворена.

— Странно — смотолеви тя и извади от джоба на якето си фенерче.

— Дайте на мен — Боденщайн пое фенерчето от ръката й, — аз ще вървя напред.

Чувството за несигурност, което току-що го бе напуснало, се върна отново. Той освети голямото помещение и това, което видя в светлината на фенерчето, го порази.

— Какво има? — прошепна госпожа Вагнер.

— Повикайте „Бърза помощ“! — нареди Боденщайн. — Веднага!

Той прекоси помещението и коленичи до простряната на пода фигура. Пиа пое фенерчето и го насочи към шефа си, който се опитваше да напипа пулса на врата на мъжа.

— О, боже! — изписка Силвия, когато разбра, че Керстнер лежи до стената в неестествено свита поза, окървавен и в безсъзнание.

— Направете каквото ви казах! — нареди сърдито Боденщайн, после започна да маха оковите, с които бяха вързани ръцете на ветеринарния лекар на гърба му.

Едва тогава видя с какво беше вързан човекът. Беше кабел, водещ право към контакта със силния ток. Ако някой бе натиснал предпазителите, през тялото на Керстнер щяха да минат няколкостотин волта и вероятно щяха да го убият. Боденщайн развърза кабелите и едва след като се увери, че нищо вече не е свързано с тока, натисна отново главния предпазител. Внезапно замига ярка неонова светлина. Керстнер беше лошо подреден и в безсъзнание. В същото време от линейката изскочиха Ритендорф и жена му. Те гледаха мълчаливо и потресени как санитарите качват в линейката изгубилия съзнание.

— Къде ще заведете този човек? — попита Боденщайн лекаря.

— В Бад Зоден. Тази вечер има дежурен лекар там.

Едва когато линейката тръгна със сирената и въртящата се синя лампа, Ритендорф проговори.

— Всъщност къде е Анна Лена? — попита той.

— И ние търсим нея — каза Боденщайн, който през последния половин час за малко да забрави за причината на посещението си.

— Малко преди шест и двамата бяха у нас. — Ритендорф свали очилата си и разтърка очи. — Тази нощ Миха трябваше да е на повикване. Мина да си вземе телефона за тази цел. В момента имаме само един, другият се повреди. И тя беше с него.

Боденщайн внезапно се сети за думите на Анна Лена Дьоринг от петък вечерта. „Ако той се опита да ми направи нещо, ще обърна срещу него това, което знам…“ Беше ли научил Фридхелм Дьоринг, че жена му е избягала при Керстнер? Той ли бе подредил така този човек? Но къде беше Анна Лена Дьоринг?

 

 

Домът на Дьоринг беше също толкова пуст, колкото този на Керстнер преди това, ето защо Боденщайн и Пиа отидоха направо в болницата с надеждата да успеят да говорят с Керстнер. По пътя Боденщайн се обади по телефона на доктор Флориан Клейзинг, който обаче не знаеше къде е сестра му. Говорил с нея за последно миналата събота, а тогава тя била при Керстнер.

Пред вратата на болницата двама старци се шляеха в хавлиени халати, пушеха цигари и се кокореха с любопитство в посетителите. Вратата на приемната в „Бърза помощ“ се намираше отляво зад асансьорите. Чакалнята беше празна.

Боденщайн позвъни на вратата с матово стъкло, на която една табела указваше, че трябва да се изчака малко, докато отвори някой. Така и стана. След около пет минути се появи една навъсена сестра с властно изражение.

— Да? — излая нелюбезно тя.

— Криминална полиция Хофхайм — каза Боденщайн. — При вас е докаран Михаел Керстнер. Можем ли да разговаряме с лекуващия лекар?

— Момент — отвърна лаконично властната дама и остави вратата да се затръшне. Минаха още няколко минути, после вратата се отвори и един млад лекар със синя престилка, на баджа на когото пишеше „доктор Ахмед Джафари“, тръгна към тях. Боденщайн се представи и обясни причината за посещението си.

— Как е доктор Керстнер? — попита той.

— Доста е пострадал — отвърна лекарят, — но вече е в съзнание.

— Можем ли да говорим с него? Спешно е.

Доктор Джафари повдигна вежда.

— Обикновено нямаме право да… — започна той.

— Водим разследване на смъртен случай — прекъсна го Боденщайн малко по-грубо, отколкото беше в стила му. — Миналата седмица жената на доктро Керстнер е била убита и ние предполагаме, че убиецът е същият, който е искал да убие и него.

Това не отговаряше съвсем на истината, но произведе желания ефект. Лекарят ококори смаяно очи, после обеща незабавно да ги уведоми за здравословното състояние на Керстнер.

— Ще изляза да изпуша една цигара — каза Пиа.

— И аз ще дойда — отговори Боденщайн.

В коридора се срещнаха с Клейзинг, който крачеше към приемната на „Бърза помощ“ с мрачна физиономия.

— Ако тази свиня направи нещо на сестра ми, ще го убия. — Клейзинг стисна юмруци. — Този тип е психопат.

— Мислите ли, че това има нещо общо със сестра ви?

— Естествено — изпръхтя Клейзинг. — Сплашването чрез физическо насилие е негов специалитет. Не може да не сте го забелязали.

— Сестра ви ми каза, че предполага къде е детето на Керстнер — каза Боденщайн. — Беше убедена, че мъжът й има пръст в изчезването му.

— Възможно е — кимна мрачно Клейзинг. — Още преди години я предупредих да напусне този тип. Та той е убил първата си жена с голи ръце.

— Знам — кимна Боденщайн. — И затова се тревожа за Анна Лена. Тя ми намекна, че знае много неща за мъжа си и има доказателства за престъпните му далавери. Някога разкривала ли е пред вас какви са те?

— За съжаление, не. — Клейзинг изкриви лице и с жест на безпомощност прокара ръка по косата си. — Сестра ми винаги е била на страната на това подобие на човек дори когато я пребиваше от бой. Насилва се да бъде щастлива с него и той успя напълно да я отчужди от нас. Всъщност на Миха се дължи осъзнаването й.

— След малко ще можем да говорим с него — рече Боденщайн. — Може би ще успее да ни каже какво се е случило.

Телефонът му зажужа. Той вдигна нетърпеливо.

— Тордис е… Да не преча?

— О, не, не… Как сте?

— Добре. — Тя направи кратка пауза. — Няма да ви задържам дълго, но все още съм в конната база. Преди половин час се появи госпожа Ягода и се качи при Кампман. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне. А и се носи слух, че Ягода е в пандиза.

— Така ли? — каза само Боденщайн.

— Няма съмнение. Тук в базата става нещо. Може да е интересно за вас.

— Добре. Благодаря. — Той тъкмо се зачуди какво имаше предвид момичето, когато му хрумна нещо. — А, Тордис, случайно да сте видели тази вечер в базата Фридхелм Дьоринг или жена му?

— Не. Анна не съм я виждала от цяла вечност; Фреди също не е идвал тук от миналия четвъртък — отвърна Тордис. — Това го знам по случайност, тъй като мързеливият Кампман се ядосваше днес, че от няколко дни трябвало той да язди конете на Фреди.

Боденщайн живо си представи усмивката й.

— Вижте — каза после Тордис, — хрумна ми още нещо. Става въпрос за този Филип. Той нали беше…

Нещо изпука, думите й се пръснаха и разговорът се разпадна.

— По дяволите! — изруга Боденщайн.

— Трябва да се отдалечим малко от болницата — каза Пиа. — Тук мобилните телефони нямат добър обхват.

И той се отдалечи на няколко метра, при което апаратът му веднага изжужа.

— Обхватът е лош — каза Тордис. — Можем ли да се видим някъде? Тази вечер например?

— Боя се, че стана късно — хвърли поглед към часовника си Боденщайн.

— Няма нищо — отвърна Тордис. — Вие само ми се обадете. Все едно кога.

— Ще се обадя веднага щом приключа тук — обеща той.

Когато се върна в болницата, се замисли поразвеселено дали Тордис наистина знаеше нещо, или просто искаше да го покани на среща. Все едно, всичко беше за предпочитане пред това, да се мотае вкъщи и да мисли за Инка Ханзен и пропуснатите възможности.

 

 

Керстнер лежеше в единична стая в хирургическото отделение. Доктор Джафари с неохота разреши на Боденщайн само пет минути, но не и повече. Керстнер имаше тежко сътресение на мозъка, както и счупване на скулата и носа. Човекът наистина изглеждаше зле и Боденщайн вече не се съмняваше, че именно Дьоринг го е подредил така. Точно така изглеждаше и Анна Лена, когато миналата седмица се беше появила в участъка. Керстнер имаше няколко рани от удар по лицето, долната му устна беше шита, имаше една рана и на челото. В лявата му ръка беше забодена игла от система. Той беше много блед и замаян, но въпреки това се помъчи да си спомни нещо.

— Последното, което помня — изговаряше неясно той, — беше внезапен удар по главата.

— Госпожа Дьоринг беше ли в този момент с вас?

По измъченото лице на Керстнер се изписа ужас. Сигурно съвсем я беше забравил, за което не можеше да бъде упрекнат.

— Анна! — Той се изправи, но отново падна със стенание. — О, боже! Къде е тя?

— Всъщност надявахме се вие да ни кажете това — рече Боденщайн.

— Изчезнала е — добави Клейзинг с мрачен глас. — Моля те, помисли, Миха. Да си забелязал на паркинга чужда кола? Случайно да си видял някого? Някое странно обаждане?

Керстнер отчаяно поклати глава.

— През последните три дни Дьоринг обаждал ли се е на жена си? — намеси се и Пиа.

— Аз… аз не знам нищо повече. — Керстнер се хвана с дясната ръка за главата и неволно изстена.

Боденщайн изпита съчувствие към този човек, на когото явно нищо не му беше спестено. В рамката на вратата се появи доктор Джафари и потупа настойчиво часовника си.

— Не го мислете толкова. — Боденщайн сложи ръка върху ръката на ветеринарния лекар. — Починете си и гледайте да оздравеете. Ние ще намерим госпожа Дьоринг, ще намерим и дъщеря ви, обещавам ви.

Керстнер кимна бавно, но очите му се напълниха със сълзи на безпомощност. Боденщайн понечи да отдръпне ръката си, но той я стисна.

— Господа! — подкани ги лекарят от вратата.

— Един момент — помоли Боденщайн и направи знак на Пиа и Клейзинг да напуснат помещението.

— Не можех да го кажа пред Флориан — прошепна Керстнер със сподавен глас, а в очите му се четеше отчаяние, — но Дьоринг знаеше, че Анна е при мен. Вчера вечерта й се обади по телефона и я заплаши, че ще се случи нещо, ако веднага не се върне при него. Той я ругаеше и тогава Анна май направи грешка.

— Еее, достатъчно! — намеси се лекарят. — Веднага напуснете стаята!

Боденщайн не реагира. Той се наведе по-близо до Керстнер и тръпки го побиха, когато чу какво е сторила Анна Лена Дьоринг.

— Утре рано трябваше да отидем с нея при родителите ми — гласът на Керстнер вече едва се чуваше и говоренето очевидно доста го напрягаше, — но сега е вече твърде късно.

Той се задъха и замълча, после започна да кашля. Боденщайн с ужас видя, че кашля кръв.

— Видяхте ли сега какво направихте! — Доктор Джафари гневно се втурна към Боденщайн, бутна го встрани, после се наведе над пациента си и натисна паникбутона. Малко по-късно в болничната стая влетяха два сестри.

— Моля ви! — задъхваше се Керстнер и протягаше отчаяно ръка, докато от устата му течеше тънка струйка кръв. — Трябва да намерите Анна Лена! Моля ви!

Боденщайн излезе в коридора.

— Какво става? — връхлетя върху него доктор Клейзинг. — Какво ви каза той?

— Мисля, че сестра ви е в голяма опасност — призна Боденщайн. — Твърдяла е пред Дьоринг, че знае за нещата, с които може да го вкара в затвора, и го е заплашила, че ще го направи.

Клейзинг пребледня от страх.

— Госпожо Кирххоф — обърна се в движение Боденщайн, — разпоредете се веднага за генерално издирване на Дьоринг и жена му. Изпратете хора във фирмата и в дома му. Всеки патрул да следи за колата му и тази на жена му.

Когато излязоха през стъклената врата на паркинга, Боденщайн попита Пиа дали знае как се пращат есемеси.

— Есемеси ли? — Пиа спря и се втренчи неразбиращо в шефа си. — На кого ще пращате есемес?

— Това не е ваша работа — ухили се Боденщайн. — Е, знаете ли, или не?

— Разбира се, че знам.

— Тогава покажете ми как става, моля ви.

Пиа взе мобилния телефон на шефа си и му обясни. Боденщайн го взе обратно и за най-голяма изненада и под любопитния поглед на Пиа изпрати първия в живота си есемес. Струваше му се неуместно да звъни на Тордис в единайсет и десет вечерта. Ако още беше будна, щеше да получи краткото съобщение, ако не, утре сутринта щеше да види, че не е забравил за уговорката им.

— Така — каза той, когато стигнаха до колата, — а сега наред… Изпращаме… Хе, супер! То било проста работа!

Той вдигна глава и погледна сияещо Пиа.

— Добре ли сте, шефе? — попита внимателно тя.

— От три дни не съм спал като хората — отвърна Боденщайн. — Напразно издирвам един убиец, а жена ми се намира на десет хиляди километра от мен. При все това се чувствам великолепно.

Пиа го изгледа недоверчиво и едва сподави една прозявка.

— Изглеждате ми така, сякаш сте бръкнали с пръст в контакт — рече тя. — Гроги съм.

— Подремнете няколко часа — предложи Боденщайн. — Ще кажа в централата да се обаждат на мен, ако има нещо. Ако Дьоринг се появи тази нощ, ще разбера. Сигурен съм, че жена му е затворена някъде. Ще се лепнем за него като дъвка и ако имаме късмет, той ще ни отведе при нея. В никакъв случай не искам да рискувам да подлагаме госпожа Дьоринг на опасност, като заловим откачения й мъж.

Той се сепна, когато телефонът му изпиука.

— Ето — усмихна се Пиа уморено, — вече имате отговор.

Боденщайн отвори с любопитство есемеса.

„Знаете ли къде се намира «Светлини и звуци» в Бокенхайм? Или е твърде късно за вас?“, беше написала в отговор Тордис. „Светлини и звуци“ му беше добре известно, понеже от година и половина Лоренц работеше там като диджей през уикендите. Боденщайн се замисли как да формулира отговора си. И без това беше твърде превъзбуден, за да може да заспи.

„Мога да дойда след половин час“, написа той.

Докато даваше на задна, телефонът му отново изпиука. Явно Тордис умееше да пише есемеси по-бързо от него.

„Ще бъда там. Радвам се.“

— И аз — измърмори Боденщайн и отпраши.

 

 

„Светлини и звуци“ се намираше в една пряка на улица „Лайпциг“ в Бокенхайм и беше един от най-посещаваните клубове във Франкфурт. Боденщайн с изненада установи колко много млади хора ходят на дискотека в понеделник вечер. Той със сигурност беше от най-старите тук, но повече се набиваше на очи вратовръзката му. Тордис седеше с неколцина младежи на една маса в ъгъла, където музиката бе по-тиха и имаше възможност да се разговаря, без да се крещи. Нейните познати станаха, когато Боденщайн се приближи до масата.

— Не исках да ви гоня — рече той.

— И без това си тръгвахме — отвърна едно от момичетата и на него не му убягна краткото намигване, насочено към Тордис. Сигурно им бе разказала за него.

— Ще пиете ли нещо? — попита го тя. — Тук правят невероятни коктейли.

— Мога да си позволя една кайпириня — отвърна комисарят и се усмихна.

Тордис беше облечена с доста дълбоко изрязан, плътно прилепнал светлосин потник, който идеално подхождаше на очите й, към него — тесен черен панталон, който стоеше чудесно на стройни хора. Тя махна на един сервитьор, млад човек с намазана с гел коса и фантастични татуси на загорелите си от солариум ръце, и поръча.

— Често ли излизате толкова късно вечер? — Боденщайн разхлаби вратовръзката си.

— Защо не? — усмихна се Тордис. — У дома всички се познават.

— На колко години сте? — попита Боденщайн.

Тордис се усмихна дяволито и подпря брадичка с ръка.

— На достатъчно, за да пия алкохол на открито след десет часа — отвърна тя. — На двайсет и една съм. А вие?

— На повече — ухили се на свой ред той, но после стана сериозен. — Щяхте да ми разказвате нещо за този Филип.

— Точно така. — Тордис сбърчи хубавия си нос. — Първо си помислих, че не е толкова важно, но днес се сетих, че Изабел ми е разказвала за него. Каза ми, че бил преуспял филмов продуцент и й бил предложил да играе главната роля в един от филмите му.

— Така. — Боденщайн се заслуша с интерес.

— Е, това надали щеше да й донесе „Оскар“. — Усмивката на Тордис стана малко подигравателна. — Всъщност той снимаше порно.

Боденщайн си спомни, че и Ягода бе споменал нещо в този смисъл.

— Филип е син на Фреди Дьоринг от първия му брак — продължи Тордис. — През повечето време живее в Аржентина. Но филмовата му компания има офис тук, във Франкфурт. Изабел много ме учуди, когато каза, че по паспорт той бил не Филип Дьоринг, а Фелипе Дуранго.

Тази новина наелектризира Боденщайн. Синът на Дьоринг! Аржентина! Появи се сервитьорът, сложи напитките на масата и някакви ядки към тях.

Тордис взе своята чаша и вдигна наздравица.

— Изабел разказвала ли е нещо за него? — продължи Боденщайн, забравил кайпиринята. — Спомняте ли си нещо?

Тордис изглеждаше леко разочарована. Да не би наистина да очакваше нещо повече от тази среща?

— Веднъж каза — рече тя, — че може да има всеки мъж, когото си пожелае. Проблемът бил само, че мъжете, които й харесвали, нямали пари, а без пари нищо не ставало. Този Филип бил някакво изключение — хем не бил дърт скъперник, хем бил фрашкан с пари.

— Друго каза ли за него? — попита Боденщайн. — Възможно ли е нещата между тях да са били сериозни?

— Нямам представа. — Тордис смукна от сламката.

— Какво ще кажете за семейство Дьоринг? Доколко ги познавате?

— Не особено добре — рече Тордис. — Фреди става много избухлив, особено когато е пиян. Няколко пъти е пребивал Анна доста лошо; веднъж дори пред всички, докато Кампман и още един мъж не се намесили. Анна не говори много. Обикновено създава впечатлението, че е нещастна.

— Дьоринг е имал връзка с Изабел.

— Никой не е имал истинска връзка с нея — поклати глава Тордис. — У Изабел имаше нещо, което побъркваше мъжете. На нея й доставяше удоволствие да ги съблазнява. Искаше да е сигурна, че може да има всеки мъж.

Боденщайн се сети за думите на Ритендорф за Изабел Керстнер. „Не можеше да понесе мисълта, че няма да покори някой мъж.“ Нещата се връзваха.

— А Кампман? — попита Боденщайн.

Тордис гледаше замислено, без да се усмихва.

— Хм — завъртя чашата между пръстите си тя, — Изабел яздеше конете му за продан; двамата често се застояваха заедно, но официално бяха на „ви“. Във всеки случай, Сузане зверски ревнуваше от Изабел.

— Значи промяната…

— Ха — засмя се Тордис пренебрежително, — свали двайсет килограма с глад… а после и това изрусяване! Не мога да кажа дали изобщо има нещо естествено у нея. Иначе продължава да лази по нервите на мъжа си.

— Значи имаме Кампман. И Дьоринг и сина му. Имаме и Ягода.

— Ханс Петер? — Тордис изглеждаше учудена.

В този миг завибрира телефонът на Боденщайн, оставен до чашата му.

— Извинете — каза той и вдигна.

От централата му съобщиха, че от полицията, охраняваща водите, извадили преди един час от Майн на немския бряг, до мелницата за дъбилни вещества, трупа на жена. Ако се съдеше по описанието, можеше да се окаже, че това е Анна Лена Дьоринг.

— Идвам след десет минути — каза само Боденщайн.

— Случило ли се е нещо? — попита любопитно Тордис.

— Да, за съжаление, трябва да тръгвам — кимна Боденщайн и махна на минаващия сервитьор.

— Наистина ли нещо се е случило, или сте направили така, че да получите обаждане като претекст да ме изоставите?

За миг Боденщайн остана безмълвен пред това съмнение в изтънчеността му.

— От Майн са извадили трупа на някаква жена — каза той делово. — Възможно е това да се окаже госпожа Дьоринг.

— О, боже, това е ужасно! — Тордис беше ужасена.

— Не знам дали наистина е тя, но трябва да отида дотам.

— Може ли да дойда и аз?

— Не трябва ли вече да си лягате?

— На мен са ми достатъчни и три часа сън на нощ — каза младата жена.

— Е, от мен да мине. — Боденщайн беше вече мислено при трупа, намерен в Майн. — Но ще останете в колата, ясно?

— Разбира се — кимна прилежно Тордис; очите й светеха развълнувано.