Неле Нойхаус
Убийството на мистериозната жена (12)

Сряда, 7 септември 2005 г.

Фридхелм Дьоринг спеше дълбоко и здраво, замаян от алкохола. Той лежеше на широкото си легло и хъркаше силно, както винаги, когато беше пил. Докато приключи с операцията по унищожаването, беше изпразнил шишето водка, след което с клатушкане се беше изкачил по стълбите към спалнята. Мислеше, че още сънува, когато някой внезапно го хвана за рамото. Почти без да иска, той отвори очи и погледна сънено на ярката светлина. При вида на двата силуета с чорапи на главите, застанали до леглото му, крайниците му се сковаха в ужас. Покачването на адреналина с един замах го събуди и го накара да застане нащрек.

— Ей! — изправи се той. — Какво означава това? Какво правите тук?

Не получи отговор, но преди да се опомни, единият от немите силуети се наведе над него и запуши устата и носа му с воняща на етер лапа. Фридхелм Дьоринг опита да се защити, но усети, че губи сили, после изпадна в дълбоко безсъзнание.

 

 

Главният полицай Мьорле се прозина и потри пръсти. От десет часа той седеше в колата си пред къщата на този Дьоринг и все още оттам не се долавяше никакво движение, освен изгасянето на лампите в дванайсет и половина. Вече два часа от тогава и докато този тип си лежеше в топлото легло, задниците на Мьорле и колежката му Надя Енгел замръзваха в тази първа почти есенна студена нощ на лятото. Това се наричаше наблюдение и беше една от най-скучните задачи в полицейската работа. Понякога беше забавно, особено когато трябваше да караш зад наблюдавания субект и да подлагаш на проверка шофьорските му умения, но да кибичиш нощем пред някаква къща и да привличаш недоверчивите погледи на обитателите й, които си разхождат кучетата, беше убийствено. Мьорле още веднъж широко се прозя.

— Колко е часът? — попита полицай Енгел със сънен глас. Те се бяха разбрали да дежурят на смени и в момента беше неин ред да спи.

— Три и десет — отвърна Мьорле. — Тоя тип си кърти на спокойствие.

— Още три часа и ще ни освободят. — Надя Енгел се обърна и потърси термоканата с кафе на задната седалка на цивилния автомобил, който използваха за тази работа. Тя сипа по една чаша на себе си и на своя колега. — Можеш спокойно да поспиш — каза тя. — Аз ще съм будна.

Нито полицай Мьорле, нито полицай Енгел забелязаха слабата светлина на едно джобно фенерче в къщата, която трябваше да наблюдават. Те не чуха тихия шум на вратата на мазето, която се отвори и затвори, и не видяха двата тъмни силуета, които влачеха по моравата обемист пакет, минаха с него покрай басейна и стигнаха до задната част на градината, за да го вдигнат над градинския плет, да го пъхнат в тъмно комби и после с угасена светлина да се измъкнат през задния изход, извеждащ към малка задънена улица.

 

 

Когато Фридхелм Дьоринг отново дойде на себе си, главата му бучеше, а в устата си усещаше отвратителна сухота. Понечи да отвори очи, но установи, че са му вързани. През мъглата, в която бе обвило упойващото вещество мозъка му, изпълзя страховит спомен — забулените силуети, които бяха застанали до леглото му. През тялото му премина студена тръпка и в пристъп на паника той усети, че е чисто гол и напълно безпомощен. Ръцете и краката му бяха вързани и се люлееха във въздуха. Съмнението, че са го упоили и отвлекли, бързо прерасна в тягостно чувство.

Откритието, че наистина изпитва страх, го ужаси. Този път не полицията го беше задържала, сега не можеше да се измъкне нито с гневно избухване, нито с ловкост, нито с проницателност. Намираше се във властта на решени на всичко мъже с черни чорапи на главите, които го бяха измъкнали от собствения му дом, считан досега за истинска крепост.

— Какво искате от мен? — попита той високо и макар да искаше гласът му да прозвучи заповеднически, от гърлото му излезе само някакво смешно грачене. Дьоринг усещаше присъствието на други хора, но не чуваше нищо. — Кои сте вие, по дяволите? — грачеше той. — Кажете нещо!

Усети как нещо студено докосва плешката му, после изжужа и в същия миг най-неочаквано по крайниците му премина електрически ток, толкова рязко, че той започна да се мята и да вие от болка.

— Май ти стана по-топло, а?

Не можа да отговори, толкова силно биеше сърцето му. Зъбите му тракаха, ръцете и краката му се свиваха конвулсивно, без да може да ги овладее.

— Двеста и двайсет волта. Все едно да пъхнеш пръста си в контакт. — Тих смях. — Не е ли удивително, а?

Отново ток, отново тялото на Дьоринг се сви конвулсивно. Потта течеше като река, превръзката на очите се намокри от сълзи и той усети, че не само слюнка тече от устата му, но и че се е напикал. Изведнъж страхът му прерасна в паника.

— К… к… какво и… и… искате о… от м… м… мен? — Вече едва владееше собствения си глас, който звучеше в ушите му като неразбираемо боботене.

— Искаме да ни отговориш само на един-единствен въпрос — отвърна гласът. — Ако ни излъжеш, ще нарежем тялото ти част по част. Като започнем от топките. Разбра ли?

Дьоринг закима като обезумял.

— Какво искате от мен? — прошепна той. — Пари ли?

— Не. Искаме да знаем къде е жена ти.

Вълна от облекчение го заля. Всичко било заради Анна Лена — а той вече си мислеше, че е нещо сериозно! Страхът го напусна. Явно нямаше работа с професионалисти.

— Не знам къде е — каза той. — Наистина не знам ни…

Преди да произнесе последната сричка, вече се разкайваше, но беше твърде късно.

 

 

В четири и половина сутринта Анна Лена Дьоринг беше оставена на бензиностанция „Арал“ на кръговото до Кьонигщайн. Тя преброи до петдесет, както й бяха казали, после свали превръзката от очите си и измина няколкото метра до полицейския патрул. Оттам я повика брат й, който час по-късно съобщи на Боденщайн за появата на сестра си. Боденщайн се обади на Пиа Кирххоф. Тя, естествено, беше будна и вече в офиса. В шест часа. Направо безмилостна ранобудница!

— Флориан Клейзинг току-що ми се обади — каза той. — Намерили са сестра му.

— Колегите от Кьонигщайн вече ме информираха — отвърна Пиа. — Но не исках отново да ви будя посред нощ.

— Благодаря. Много мило. — Боденщайн се зачуди дали не започва да остарява, защото толкова време вече се чувства уморен. — Казах на Клейзинг, че в десет часа ще ги чакаме в комисариата. Нещо да сте чули за Теди или Дьоринг?

— Теди се е прибрал тази сутрин в пет часа у дома си и сега е при нас в килията. Дьоринг към момента още не е излизал от дома си.

— Много добре — каза Боденщайн, — ей сега идвам в комисариата и ще говорим с Теди и госпожа Дьоринг.

Той затвори. Отново си припомни вчерашната вечер. Инка. В неговия дом, в неговите обятия. Мислеше си за нейната студенина и дистанцираност с някаква смесица от разочарование и облекчение. Горчивата действителност беше тази, че откритият им разговор бе закъснял с двайсет и пет години.

 

 

Робърт Кампман стоеше пред огледалото в антрето. Както от седмици наред, така и тази сутрин, това, което видя, не му хареса. Всичко се беше променило, откакто Изабел беше мъртва. Имаше усещането, че цялата енергия, цялата воля за живот се беше оттеглила от тялото му и бе оставила само една празна дупка. Надеждата за по-добри времена се бе разтворила във въздуха. За един ден всичко изчезна и го остави съсипан.

— Робърт?

Жена му внезапно се появи зад него.

— Да? — Кампман се наведе, за да се пъхне в износените си дворни обувки.

— Можеш ли да закараш децата до училище?

— Не — бавно се изправи той, като при това изкриви мъчително лице. Повредените му интервертебрални хрущяли му причиняваха адски болки.

— Някога ще ме удостоиш ли отново с повече от три думи на ден, или така ще си продължаваме? — Гласът на Сузане прозвуча остро. Не искаше да я гледа, не желаеше да вижда студения триумф в очите й. — Тя е мъртва — каза жена му с омраза. — Полека-лека трябва да го осъзнаеш.

— Осъзнал съм го — отвърна Кампман. — Но най-вече осъзнах колко много си доволна ти.

— Прав си. Радвам се, че така се случи — скръсти тя ръце на гърдите си. — Сега тази малка уличница няма вече да ми се присмива, а аз няма да се страхувам, че всеки момент мога да ви заваря да се натискате в някой бокс.

Всяка нейна дума пробождаше Кампман като нож, но той стискаше зъби и не реагираше.

Никой не трябваше да знае колко много му липсва Изабел. Той облече якето си и напусна къщата, без да продума.

Най-напред пусна кучетата от клетките им и те наизскачаха със силен лай, зарадвани на свободата си. Кампман прекоси двора с тромава походка и пое дълбоко дъх, когато погледна постепенно развиделяващото се небе и установи, че днес ще бъде сух, летен ден. Това означаваше, че ще може да пусне повечето коне на голямото пасище и няма да бъде принуден да язди тъпите животни на смахнатите си клиенти. Мисълта за работата удвои унинието му. Беше му писнало всеки ден да се съобразява с настроенията на претенциозните си клиенти, писнало му беше всеки ден да язди по десет коня и все да се старае да бъде приветлив, учтив и спокоен. Но още по-лошо от това беше жалкото чувство, че ще те хванат. Не можеше да направи нито стъпка, нито друго движение, без да бъде проследен от зоркото око на жена си. Копнежът му по свобода го изгаряше отвътре като гнойна рана. Толкова близо беше до това, да се махне от всичко! Вече беше събрал пари за конна база с малък хотел в Югозападна Ирландия, направо на морето, беше измислил и предизвестието за напускане до Ягода. После обаче като гръм от ясно небе Изабел му съобщи, че нищо от общите им планове няма да стане.

Той се спусна към конната база по павирания път, извади връзка ключове и отвори вратата. Удари го спарен дъх на амоняк, конете започнаха да цвилят. Петдесет и шест коня чакаха да бъдат нахранени със сено и овес, петдесет и шест бокса трябваше да бъдат почистени. От него самия, ако Карол отново не се появеше днес. От няколко дни този тип беше станал по-непокорен и по-безсрамен от всякога. Кампман ни най-малко не се впечатляваше от това, че Карол дебнеше Сузане както дявол някоя бедна душа. Сузане беше дала надежди на младия мъж, защото мислеше, че така ще накара съпруга си да ревнува, но жестоко се лъжеше. На него му беше все тая. На изток се показа тънка ивица, която ставаше все по-светла. След половин час слънцето щеше да изгрее и затова той трябваше бързо да нахрани конете и да ги изведе на пасището, преди първият тъпак от клиентите да си е подал носа в базата. Точно когато затваряше вратата на последния бокс, му направи впечатление, че кучетата му не са в конюшните. Кампман отиде до вратата и силно изсвири. Обикновено трите кучета го чуваха, но днес ги нямаше никакви. Той чу лая им отдалече и хукна да ги търси. Сузане пак щеше да се разкряка, ако на тях им хрумнеше да разровят бунището! Той ги съгледа горе в двора пред заключената порта, където тичаха напред-назад и скимтяха развълнувано.

— Насам! — извика той със сподавен глас. — Хайде, проклети помияри!

Никаква реакция. Те скачаха като луди до портата, скимтяха и произвеждаха странен шум. Докато прекосяваше пустия паркинг, у Кампман се прокрадна лошо предчувствие и то потисна гнева му. В неясната здрачевина на ранното утро му се стори, че до портата забеляза силует на човек с разперени ръце. За съжаление, вече не можеше да вижда ясно от това разстояние, а беше твърде суетен, за да слага очила. Кучетата дотичаха развълнувани, с изплезени езици. Кампман се приближи до портата и с ужас установи, че силуетът наистина е на човек. Беше мъж, гол мъж. Той не стоеше до портата, а някой го беше вързал на нея с разперени ръце. Приличаше на разпънат на кръст, с увесена глава. Кампман колебливо се приближи. Кучетата хукнаха към фигурата и Кампман с погнуса видя, че те душат и лижат краката на мъжа. Той с ужас разпозна Фридхелм Дьоринг, на чиято шия висеше табела. Голите му крака бяха необичайно тъмни. Това беше — о, боже! — съсирена кръв! С нарастващ ужас Кампман прочете текста, изписан с големи букви на табелата. „Левит, 24, 19–20.“ При краката на мъжа имаше буркан, а в буркана…

Дишайки шумно, учителят по езда с ужас отстъпи назад, когато Дьоринг се размърда и тихо изстена. Усети пристъп на силно гадене и се олюля към една цветна леха, за да повърне.

 

 

— Левит, Глава двайсет и четири, стихове от деветнайсет до двайсет — каза замислено Боденщайн. — Ако не се лъжа, на това място пишеше „око за око, зъб за зъб“.

Когато дойдоха преди един час, един лекар от „Бърза помощ“ тъкмо се опитваше заедно със санитарите да освободи завързания за портата и изпаднал в безсъзнание Фридхелм Дьоринг. Очевидно това щеше да е трудно без подходящ уред. Боденщайн се сети да доведе от автосервиза в съседство един механик с горелка. Първите клиенти вече пристигаха, както и работниците и служителите от съседните офиси и фирми. Санитарите бяха сложили на Дьоринг инжекция за стабилизиране на кръвообращението и установиха, че наистина му е отнета мъжествеността, и то доста професионално. В затворения буркан, в разтвор от формалдехид, плуваха отстранените му тестикули.

— Но кой е направил това нещо? — Учителят по езда бе на ръба на нервна криза. Той седеше с побеляло лице на ръба на една каменна кашпа и целият трепереше.

Около мястото пред портата, където бе намерен Дьоринг, се суетяха следователи, които напразно търсеха отпечатъци от стъпала и гуми. Земята беше много суха, по входната алея имаше безброй отпечатъци от крака, копита и автомобилни гуми. Боденщайн и Пиа се питаха защо ли са заковали Дьоринг на портата на конната база. Да не би защото това бе мястото, където достатъчно хора можеха да го видят в унизителното му положение? Позоваването на цитат от Библията навяваше на предположението, че извършителите в известен смисъл са образовани хора. Някой си беше отмъстил на Фридхелм Дьоринг, някой, който знаеше, че той е известен в „Гут Валдхоф“. Учителят по езда не бил чул, нито видял нещо, защото спалнята му се намирала от другата страна на къщата.

На Боденщайн му се стори, че Кампман изглежда зле и че е изключително отслабнал в сравнение с последния път, когато го бе видял.

— Господин Кампман — обърна се към него той, — знаехте ли, че Изабел е записвала телефонните си разговори с вас?

— Какви телефонни разговори? — погледна го объркано учителят по езда.

— И ние не разбрахме съдържанието. — Боденщайн го гледаше остро и изпитателно. — Може би вие ще ни обясните за какво става въпрос.

— Не знам за какво говорите. — Погледът на Кампман се стрелна към жена му, която няколко метра по-нататък разговаряше с две жени в панталони за езда и с ботуши, без обаче да го изпуска от очи.

— Вие сте продавали коне на клиентите си и госпожа Керстнер ви е помагала за това — помогна му да започне Боденщайн.

— Продаването на коне е част от работата ми — каза Кампман, но внезапно застана нащрек.

— Вярвам ви — кимна Боденщайн. — Но ако правилно съм разбрал, вие сте продавали недъгави коне на много висока цена.

Учителят по езда стана още по-блед, отколкото и без това беше, но лицето му остана безизразно.

— Възможно ли е да сте злоупотребили с доверието на клиентите си и да сте ги излъгали?

— Никого не съм лъгал — възрази решително Кампман. — Клиентите ми са доволни. Иначе щяха ли да идват години наред в базата при мен?

— Тук може и да сте прав — рече Боденщайн, — но може би госпожа Керстнер не е била съвсем доволна. Предполагам, че е играла двойна игра, в която е вземала комисиона от вас, после обаче ви е заплашвала, че ще каже за измамите ви.

Боденщайн забеляза леко пламъче на страх в очите на Кампман, чиято уста трепна в пристъп на паника. Целият се изпоти. Пиа даде знак на шефа си и той остави учителя по езда да осмисли думите му.

— Какво става? — осведоми се Боденщайн.

— Току-що се обади Остерман — каза Пиа. — Ягода е готов да свидетелства, а Морис Бро е заловен на границата с Аахен.

— Много добре — кимна Боденщайн и потърка замислено брадичка. — Ягода може да почака. Първо ще отскоча още веднъж до Ритендорф. Око за око, зъб за зъб. Освен ако не бъркам, това има връзка с Керстнер и госпожа Дьоринг.

 

 

Когато Боденщайн влезе в двора на клиниката, Ритендорф и Инка Ханзен се бяха съсредоточили върху лечението на един кон. Щом видя Инка, адреналинът му мигом се покачи, но той си наложи непроницаемо изражение. Приближи се и забеляза, че двамата си размениха бързи погледи, и предположи, че са разговаряли за него.

— О, здравейте — ухили се Ритендорф, но не беше въодушевен. — Пак сте тук. Да не желаете да се обучавате при нас?

— Добро утро — остана сериозен Боденщайн. — Може би. Ще се разнообразя.

Ритендорф отново насочи вниманието си към крака на коня и започна вещо да го превързва.

— Какво те води насам? — осведоми се Инка делово.

Боденщайн усети как се изпарява безумното му желание да върне времето.

— Трябва да поговоря за малко с доктор Ритендорф — каза той.

На улицата лекарят даде на собственика на коня още някои инструкции, после се върна при Боденщайн и Инка.

— Е? — запали той цигара. — Какво има?

— Къде бяхте снощи? — попита Боденщайн.

— Снощи ли? — учуди се ветеринарният лекар. — Може ли да очертаете някакви граници?

— Няма значение. Между един и пет часа сутринта.

— Тогава си бях вкъщи.

— Свидетели?

На лицето на ветеринарния лекар се появи шеговито изражение.

— Жена ми.

— Жена ви не може да бъде свидетел, знаете много добре.

— Е, ами няма друг. — Ритендорф пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и се заклати на пръсти.

— Чувствате се много сигурен, нали? — Боденщайн усети как бавно започва да се ядосва.

— Сигурен ли? За какво да се чувствам сигурен или несигурен?

— Тази сутрин Фридхелм Дьоринг е бил намерен пред портата на „Гут Валдхоф“ — каза Боденщайн. — Бил е професионално кастриран.

— О — Ритендорф не изглеждаше особено изненадан, — каква трагедия!

Инка не казваше абсолютно нищо.

— Не знам дали в случая „трагедия“ е точната дума. — В гласа на Боденщайн се появиха остри нотки. — Мъжът е бил изтезаван и окован гол на портата на конната база. Но как да си обясня това, че вие изобщо не сте учуден?

По устните на ветеринарния лекар заигра цинична усмивка, в очите му зад стъклата на очилата се изписа трудно определимо изражение. Триумф ли беше това, доволство или удовлетворение?

— Човек за човека е вълк — каза той.

— Това има ли го в Стария завет? Подобно на Левит, Глава двайсет и четири, стиховете от деветнайсет до двайсет? — отвърна Боденщайн и получи в замяна продължителен поглед.

— Не, това е от Плавт — остана невъзмутим Ритендорф, — homo homini lupus.

— Престанете с този театър — каза нетърпеливо Боденщайн. — Ще изпратя тук екип следователи. Дотогава никой няма да стъпва във вашата операционна. Нанасянето на телесна повреда не е дребно престъпление.

Като по поръчка в този миг се отвори вратата с табела „Операционна“ и Силвия Вагнер излезе от нея. Тя започна да мести смаян поглед между Инка, Ритендорф и Боденщайн.

— Можете да започнете с операционната — рече тя. — Готови сме с дезинфекцията, а състоянието на коня ни позволява да го преместим тук.

Ритендорф хвърли поглед на Боденщайн.

— Твърде късно за разследване — каза той, неговото престорено съжаление си беше чиста подигравка.

 

 

Когато малко след единайсет Боденщайн влезе в комисариата, Бенке и Остерман така бяха сплашили Теодор ван Юпен, наречен Теди, че той беше готов да говори.

Анна Лена Дьоринг го беше разпознала като мъжа, който я е отвлякъл в понеделник вечерта и оттогава я е охранявал. Теди от години работел за Дьоринг. Официално бил шофьор на камион, но всъщност отговарял за черната работа. Дьоринг никога не се показвал в компанията на Теди, защото много внимавал за имиджа си на сериозен бизнесмен и в този смисъл присъствието на хулиган като Теди не било съвсем желателно. Остерман и Бенке напуснаха стаята за разпити, защото Боденщайн искаше разпитът да продължи само в присъствието на Пиа. Той се надяваше, че тя ще вдъхне доверие на този човек. Теди беше тромав, тъмнокос мъж, с разядено от лошо акне лице, което цялото се беше набраздило от прекалено честите посещения на солариум.

Беше облечен в червен анцуг, изпъкналите му мускули правеха движенията му да изглеждат тромави. Около врата върху широките му плещи беше стегнат парвенюшки златен синджир. Макар да беше верен като куче на Фридхелм Дьоринг, той съзнаваше сериозността на положението си и сега доброволно даваше показания: по поръчка на Дьоринг той издебнал Керстнер и Анна Лена, за да пребие и върже ветеринарния лекар и да отвлече жената. По нареждане на шефа си взел за тази работа колата на Манфред Йегер. След като вързал и оставил Анна Лена в ловната хижа на Дьоринг край Ренерод във Вестервалд, той почистил колата и я върнал, после се качил в собствения си автомобил и се запътил обратно към Ренерод. По пътя обаче получил нова заповед: да хвърли камък през прозореца на всекидневната в дома на Боденщайн. При тези думи Пиа погледна въпросително шефа си, но той не реагира.

— Продължавайте — каза Боденщайн на Теди. — Значи сте се върнали в хижата.

Теди не знаеше нищо за причината за отвличането, но допълни, че не било планирано освобождаването на Анна Лена Дьоринг.

— Трябваше да стоя на пост, докато шефът ми разговаряше с нея — обясни Теди. — И после трябваше да я ликвидирам.

Пиа настръхна от невъзмутимостта, с която този мъж говореше за едно планирано убийство. Тъй като Теди никога не поставял заповедите на Дьоринг под въпрос, не се поколебал и когато онзи му се обадил посред нощ и истерично му изкрещял да заведе Анна Лена до мястото на полицейския патрул в посока Кьонигщайн.

— Снощи ли ви се е обадил Дьоринг? — поиска да уточни Боденщайн. — И в колко часа беше това?

Теди се почеса по главата, грозното му лице се разкриви замислено.

— Около три и половина — каза накрая той.

— После чухте ли се отново с шефа си?

— Нее.

— Името Морис Бро говори ли ви нещо?

Отново няколкоминутен размисъл. Боденщайн почукваше нетърпеливо с кокалчета по масата.

— Да.

— Какво „да“? От къде го познавате?

— Работех за него, преди да се преместя при Дьоринг.

— Аха. Кога видяхте Бро за последен път?

— Преди около две седмици.

— А къде? По каква причина? — Боденщайн завъртя очи. На този човек трябваше да му се вадят думите с ченгел от устата.

— Той ми се обади по телефона — каза Теди — за нек’ва специална поръчка.

— Нататък! — нареди припряно Боденщайн.

— Това са извънредни кинти. Морис искаше да направя курс до Бордо.

— До Бордо ли? — попита Пиа. — Защо? За какво трябваше да ходите в Бордо?

Теди напрегнато се замисли.

— Трябваше да заведа там не’кво дете.

Боденщайн и Пиа размениха погледи.

— Дете ли?

— Да — кимна Теди, — нек’во момиче. Взех го от Ешборн.

— Какво общо има това с Морис Бро?

— С тия неща той се опра’я. — Недодяланият човек сви рамене.

— Значи — обобщи Боденщайн — Морис Бро ви е наредил да вземете детето от Ешборн със спедицията „Дьоринг“. Така ли?

— Да — потвърди Теди. — То спеше дълбоко и здраво. Тръгнах сутринта в три, беше в петък по-миналата седмица. Трябваха ми единайсет часа. В четири бях на пристанището в Бордо.

— И какво стана там? — подкани го Пиа.

— Там предадох детето. На капитана на кораба — на сина на шефа.

— Как се казва синът на шефа ви?

Теди сякаш се изненада от този въпрос.

— Дьоринг, разбира се — отвърна той. — Филип Дьоринг.

— И той ли беше там? — попита Пиа.

— Нее. Той си е в Аржентина. Аз дадох детето на капитана. И после се прибрах.

— Същия ден ли?

— Да. Междувременно дремнах няколко часа, но в неделя сутринта си бех отново тук.

С това Теди еднозначно се изключваше от списъка на заподозрените в убийството на Изабел.

— Какъв беше корабът на Филип Дьоринг? — попита Пиа.

— Ам’ нещо кат’ яхта. Елегантна работа. С дърво отвътре, такива ми ти работи.

— Моторна яхта ли? Или с платна? Колко беше голям корабът? — Пиа запази самообладание.

Теди зачеса мазната кожа на главата си, после тъпото му лице се проясни.

— Знам името на кораба. Много е смешно.

— Така ли? И как се казваше?

— Корабът се казваше „Златен пръст“…

 

 

За Остерман не бе особено трудно да проучи, че „Златен пръст II“ е „Feadship 45 Vantage“, луксозна, подходяща за плаване в открито море моторна яхта, която се движеше в океана с четиринайсет и половина възела под флага на Аржентина.

В по-добрите времена, когато като човек, който сам се е издигнал до милиардер и звезда на борсата, захранваше заглавията в медиите на първа страница, Ханс Петер Ягода обичаше да кани многобройните си бизнес партньори, журналисти и приятели на монотипния на „Златен пръст II“ кораб, а именно „Златен пръст I“, за да отпразнува успехите си в подходящо обкръжение. „Златен пръст I“, който също беше собственост на Филип Дьоринг, наречен Фелипе Дуранго, бил сцена на необуздани партита на пристанищата на Антибите, Ница, Монте Карло или Палма де Майорка. Явно младият мъж се къпеше в пари.

За известно време в стаята за разпити настана пълна тишина. Боденщайн погледна с периферното си зрение своята колежка.

— Имам чувството, че ни предстои да разкрием цял куп престъпления. Съвсем ясно е, че сме се натъкнали на международна престъпна групировка. Ягода, Дьоринг, синът на Дьоринг, този Морис — всичко се навързва.

— Търговия с дрога, търговия с хора — кимна Остерман. — За такъв изпечен логистик като Дьоринг това си е голяма издънка.

— За жалост обаче, не сме напреднали много с търсенето на убиеца на Изабел — отбеляза Франк Бенке. — Моите фаворити Керстнер и Теди явно не са убийците й.

— Нека изчакаме. — Боденщайн се изправи. — Сега първо ще говоря с Анна Лена Дьоринг и се обзалагам, че ще научим точно това, което още не знаем.

 

 

Имаше право. Анна Лена Дьоринг, бледа, но решителна, показа на Боденщайн и Пиа цял куп копия, документиращи тъмните сделки на Дьоринг, като се започне от черните ведомости за заплати, мине се през тайните телефонни разговори и се стигне до черните сметки в почти всяка необлагаща с данъци точка на света. Боденщайн прелистваше копията.

— Защо сте толкова сигурна, че онзи имейл, който съпругът ви е получил от Бро, има нещо общо с Мари Керстнер? — попита той.

— Защото съм чела подобни имейли, в които със сигурност се говори за трафик на хора. — Анна Лена Дьоринг забеляза смаяните погледи, после пое дълбоко въздух и започна да разказва.

Боденщайн и Пиа внимаваха да не я прекъсват.

— Товарните камиони на съпруга ми рядко пътуват без товар и със сигурност никога, ако идват от Близкия изток, от Източна Европа или от Мароко. Понякога залавят шофьорите, но им се плаща достатъчно добре, за да се правят на тъпи и неми. И без това в деветдесет и осем процента от случаите всичко минава гладко. В Белгия има една фирма на име „Карготранс“, която официално принадлежи на някаква жена на име Магали Десльори, но в действителност е под егидата на мъжа ми. Няма фирмена сграда, нито товарни камиони, само един пощенски адрес в Генк. „Карготранс“ не изпълнява поръчки, защото такива всъщност няма. Само издава фактури на спедиция „Дьоринг“, а Дьоринг превежда парите, или обратно. Всъщност мъжът ми винаги превеждаше тези пари на личната си сметка. Черните пари стават бели. Така парите от сделките с трафик на хора стават легални. Чисто и просто. По тази причина той направи още десетки такива фирми в Холандия, Белгия, Люксембург и Гибралтар, но също и отвъд океана. Синът на Фридхелм — Филип организира от Буенос Айрес всичко, което се кара към САЩ и Канада. За транспортирането на един човек от Пакистан или Румъния за Америка той получава петдесет хиляди евро. От тях една малка част се дава на тези, които прекарват кораба през шлюза, но останалото е за него. Така нареченото филмово студио на Филип води по нелегален път стотици млади жени от Изток и Азия към Германия. Те си мислят, че ще правят филмова кариера и ще са свободни, но дошли тук, стават проститутки в най-различни публични домове.

— Каква е ролята на Ханс Петер Ягода? — попита Пиа.

— „Яго Фарм“ — намеси се Флориан Клейзинг — беше чиста измама, откъдето и да го погледнеш — един сапунен мехур, тъй като нито веднъж фирмата не е показала някаква дейност. Фирма за пране на пари. Никой обаче не си е давал сметка, че може да се превърне в толкова успешен сапунен махур. Направиха огромни печалби от това, че инвеститорите и анализаторите учудващо дълго се занимаваха с прогнози и стратегии за растеж. И когато в един момент инвеститорите поискаха да видят фактите, беше вече късно. Ягода и Дьоринг бяха увеличили сто пъти капитала си чрез борсата и излязоха от играта, а парите изпратиха в чужбина.

— Ах! — възкликнаха Боденщайн и Пиа в един глас.

— Моят зет искаше да закрие „Яго Фарм“ — продължи Клейзинг, — на Ягода обаче му хрумна да стане истинска звезда на „Нойер Маркт“. Харесваше се в тази си роля. Престижът, медийният интерес, вдигането на шум около личността му — това му трябваше на него. Изведнъж му се прииска да стабилизира фирмата, но Фридхелм не се включи в това. Зет ми не можеше да упражнява натиск върху бизнес партньора си, тъй като двамата имаха твърде много скелети в гардеробите си.

— От къде знаете всичко това? — попита Пиа.

— От години следя дейността на зет си — сви рамене Клейзинг. — Имам приятели на борсата, освен това проучих тези документи и навързах нещата. Единствено не знам още с какво Дьоринг притиска Ягода.

— Ние обаче знаем — отвърна Боденщайн и се усмихна при вида на смайването, изписало се по лицата на Клейзинг и сестра му. — Мисля, че вие, госпожо Дьоринг, също знаете.

— Моля? — попита Клейзинг.

— Защо сте дали на Изабел Керстнер снимките на Мариане Ягода и главния прокурор Харденбах? — попита Пиа.

— Какви снимки? — Клейзинг, изглежда, се притесни.

— Снимки, които доказват, че Ягода е подкупвал Харденбах от доста по-рано. — Боденщайн отвори папката, извади една черно-бяла снимка, подаде я на Клейзинг и погледна Анна Лена Дьоринг.

— Вашият съпруг е знаел, че Мариане Ягода има пръст в смъртта на родителите си, нали?

— Случаят не е такъв — каза Анна Лена Дьоринг с тих глас, а брат й я загледа уплашено. — Мариане наистина знаеше какво кроят Ханс Петер и Фридхелм, но не е тя. Те не знаят и това, че аз съм разбрала нещо. По онова време на Ханс Петер му трябваха три милиона марки, които да разиграе на борсата, а той не разполагаше с толкова. Към онзи момент Фридхелм също нямаше много ликвидни средства. Реално той забогатя едва чрез „Яго Фарм“. Ханс Петер поискал заем от тъста си, но онзи направо го изхвърлил. И тогава на Фридхелм му хрумна идеята да… убият родителите на Мариане. Аз тогава не знаех какви са точно плановете им. Едва когато научих за пожара и Ханс Петер се появи на едно наше тържество без никаква следа от скръб, събрах две и две. Помислих си, че полицията е по петите им, но нищо такова не се случи. Фридхелм се страхуваше от Мариане. Не й вярваше, а тя всъщност е доста умна. Преди няколко седмици разбрах, че Ханс Петер и Фридхелм са правили видеозаписи, на които Изабел се е виждала с различни мъже. Това са недоволни някогашни акционери, банкери, прокурори и дори един от Данъчна полиция. Изнудваха ги с тези филми. Една вечер Ханс Петер дойде у нас побеснял. Отидоха в кабинета и забравиха да затворят вратата, затова успях да чуя какво си говорят. Ханс Петер имал глупостта сам да се окаже в леглото на Изабел и сега съществувал още един филм, с него в главната роля. Фридхелм започна да го укорява. Каза, че с тези филми е можело да протакат още известно време, докато оттатък стане чисто. Какво имаше предвид с това, не знам. Той обеща на Ханс Петер да се погрижи да разкара Изабел, защото и без това знаела твърде много и била безочлива. Ханс Петер отвърна, че колкото по-бързо стане това, толкова по-добре, защото искал да обърне апартамента й с главата надолу, само да намери тези филми. За Фридхелм нещата се свеждаха единствено до парите, но Ханс Петер искаше да осъществи мечтата си да издигне престижа на „Яго Фарм“. В този момент видях възможност да ги съсипя и тримата наведнъж.

— И как? — заинтересува се Пиа.

— Знаех, че снимките са в касата на мъжа ми. Взех няколко и ги изпратих анонимно на Изабел в плик. Приложих и едно писмо, в което пишех, че с тези снимки тя държи семейство Ягода в ръцете си, защото с тях може да докаже, че стоят зад смъртта на родителите на Мариане.

— Но защо си направила това? — изуми се Флориан Клейзинг. — Така сама си се изложила на риск!

— Беше ми все едно — усмихна се тъжно Анна Лена. — Знаех, че Изабел е достатъчно алчна, за да изнудва Ханс Петер с тази информация. Исках само да остави Миха на мира и едновременно с това да прецакам плановете на Фридхелм. Ханс Петер щеше да си помисли, че Изабел е получила снимките от него. Той, така или иначе, никога не му е имал доверие.

— Излиза, че Изабел Керстнер е умряла заради тези снимки — отбеляза Боденщайн.

— И аз така предположих — призна си Анна Лена Дьоринг, но не създаваше впечатлението, че този факт й е отнел и минута от спокойния сън.

— Боя се, че имаш нужда от адвокат — каза Флориан Клейзинг съкрушено.

— Сигурно сте чули какво е сполетяло съпруга ви, нали? — попита Пиа.

— Не — поклати глава Анна Лена. — Абсолютно нищо не съм чула за него. Но допускам, че може и да е мъртъв.

— Не е това — отвърна Пиа, като наблюдаваше всяка мимика на жената, — вероятно обаче са го изтезавали с електрически ток. И освен това са го… скопили.

— Моля? Кастрирали са го? — Анна Лена Дьоринг премести поглед от Пиа към брат си. За миг тя гледаше невярващо и слисано, но после сложи ръце на устата си и започна да се смее. Бентът от дълго сдържани страхове и потиснатост се отприщи и тя не спираше да се смее, направо истерично.

— Анна Лена — изсъска брат й, болезнено засегнат от толкова открито, изнесено на показ злорадо задоволство. — Престани!

— Не мога. — Тя се задъха и избърса сълзите от очите си. — Това е просто чудесно. О, боже, прекрасно е! Ще ми се да я видя сега тази свиня.

 

 

Боденщайн стоеше в сянката на дърветата на гробището в Бад Зоден. Малката траурна група, която се състоеше само от Валентин Хелфрих, жена му Доротее и една по-възрастна жена, следеше мълчаливо как ковчегът потъва в изкопания гроб. Носачите се дръпнаха встрани, свещеникът каза няколко думи, които Боденщайн не можа да разбере. Нямаше сълзи, нямаше хлипания, само сдържани физиономии. Изабел Керстнер беше създавала приживе твърде много грижи на семейството си, за да го разтърси нейната ранна и насилствена смърт повече от това, което им бе причинявала като жива. Какво ли е чувството да носиш към гроба собственото си дете? Боденщайн се беше нагледал на родители и братя и сестри на хора, станали убийци и изнасилвачи, познаваше тяхното неразбиране и техния ужас, но и тяхната безпомощност. Всички те търсеха у себе си вината за деянията на своите деца, измъчваха се от упреци и отчаяние и ужасно страдаха от това. С неприятно чувство Боденщайн се замисли как ли би се почувствал той самият, ако един ден синът му или дъщеря му направеха нещо толкова ужасно, и знаеше, че също щеше да се упреква, че се е провалил по някоя важна точка в ролята си на баща. Носачите на ковчега се поклониха с уважение и се оттеглиха. Тръгнаха си заедно със свещеника и оставиха семейството със скръбта му. Те си бяха свършили работата. Боденщайн видя как Валентин Хелфрих пристъпи към отворения гроб, обвил с ръка раменете на майка си. Той не хвърли върху ковчега нито пръст, нито цветя. Със сухи очи си взе сбогом с красивата си сестра, която му бе донесла само горчиви разочарования. На изхода на гробището Боденщайн заговори семейството на мъртвата Изабел Керстнер.

— Съжалявам, че ви притеснявам в този тъжен момент — рече той, след като изказа съболезнованията си на Валентин Хелфрих и двете жени. Спомни си, че майката на Хелфрих страдаше от Алцхаймер. Възможно бе изобщо да не разбира какво се случва.

— Няма проблем — отвърна след кратко колебание аптекарят.

На Боденщайн му се стори, че Хелфрих не е спал, изглеждаше болен, сякаш нощи наред го е морило безсъние. Очите му бяха кървясали, а бузите — хлътнали.

— Аз ще закарам майка — каза Доротее Хелфрих. — До скоро.

Валентин Хелфрих й помогна да настани майка му в колата. Изчака да тръгнат и чак тогава се обърна към Боденщайн. От няколко часа насам комисарят все повече се приближаваше до заключението, че въпреки алибито си Хелфрих може да има нещо общо със смъртта на сестра си. Той беше един от засмените млади хора на снимката във ветеринарната клиника, близък приятел на Керстнер и Ритендорф, и дълбоко неодобряваше действията на сестра си.

— Господин Хелфрих — започна след кратко колебание Боденщайн, — защо сте се срещнали със сестра си следобед на двайсет и седми август на паркинга на „Макдоналдс“?

— Тя поиска да се срещнем. — Валентин Хелфрих сключи ръце зад гърба си. — Предполагате, че имам нещо общо със смъртта на сестра си, така ли?

— Имам чувството, че я мразите за това, което е причинила на приятеля ви — отговори Боденщайн.

— „Мразя“ е силно казано. — Гласът на Хелфрих прозвуча равно. — Презирах я. Сестра ми направи чудовищни неща. Непростими. Тя докара един от най-добрите ми приятели до лудост, а на друг приятел направи живота ад. С родителите ми се държеше невероятно зле. Но да съм я мразил — не.

— За разлика от приятеля си Георг Ритендорф — апострофира го Боденщайн.

— Да — кимна уморено Хелфрих.

— Но какво искаше Изабел от вас?

Валентин не отговори веднага.

— С жена ми от години напразно се мъчим да имаме дете — каза той накрая, привидно без връзка с разговора. — Опитахме да си осиновим, но междувременно бяхме твърде остарели според критериите за осиновяване в Германия. За друга алтернатива и дума не можеше да става. През май Изабел поиска аванс от наследството ни. Отказах й. Докато майка ни е жива, парите на баща ни ще са нейни и аз ще ги управлявам. Това й казах. Тогава тя ми поиска заем. Това не й беше за първи път. Отвърнах, че няма да й давам повече пари, защото така и не ми ги връща. Тя обаче настояваше.

— Колко пари взе от вас?

— Петдесет хиляди евро.

— Много са — замисли се Боденщайн. През май Изабел Керстнер още е била на работа при Ягода и Кампман. — Каза ли ви за какво й трябват тези пари?

— Не направо. Каза, че й трябвали, за да инвестира в бъдещето си. И ме помоли да не споменавам нищо на Миха.

— И? Вие запазихте ли тайната?

— Да — кимна Валентин Хелфрих. — Бракът им и без това беше един фарс. Миха и Анна Лена бяха по-близки и според мен приятелят ми щеше да е по-щастлив с нея, отколкото със сестра ми.

— Дадохте ли парите на Изабел? — осведоми се Боденщайн.

— Да — кимна Хелфрих. — Но този път не без насрещна услуга.

— Аха. И каква беше тази насрещна услуга?

— Дете.

— Моля? — На Боденщайн му се стори, че му се е причуло.

— По това време Изабел беше бременна. Предложи ми да даде детето на нас с Доротее. Срещу петдесет хиляди евро.

За миг Боденщайн изгуби ума и дума.

— Кой беше бащата на детето? — попита, след като се окопити.

— Не съм я питал. Беше ми все едно — сви рамене Хелфрих. — Изабел получи парите, а аз — обещание от нея, че след раждането на детето ще изчезне завинаги от моя живот. С парите възнамеряваше да си купи едно училище по гмуркане в Австралия, което предлагали много изгодно.

— Вие повярвахте ли на това?

— Да — кимна Хелфрих. — Наистина има такова училище. Трябваше обаче да се досетя, че тя мени намеренията си бързо както вятър посоката си. След няколко седмици вече изобщо не стана дума за училището по гмуркане, затова пък я видях да кара порше.

Той свали очилата си и разтърка очи.

— В събота сутринта ми се обади и каза, че трябва да говори с мен. На четири очи. Тя предложи времето и мястото и аз отидох навреме. Изабел ми разкри, че е махнала детето, защото нещо било възникнало и скоро щяла да напусне Германия. Бях като зашеметен. Лекотата, с която бе отнела живота на нероденото ми дете, дълбоко ме потресе. Когато я засипах с упреци, тя само се засмя и каза, че мога да взема поршето и така все едно ми е върнала парите.

Известно време и Хелфрих, и Боденщайн мълчаха. Беше съвсем тихо, само вятърът шумеше в листата на дърветата.

— Наясно ли сте, че заради това, което току-що ми разказахте, в моите очи имате истински мотив за убийство? — попита тихо Боденщайн.

— Да — Валентин Хелфрих отново си сложи очилата и изпъна рамене, — и аз бих си помислил същото. Но не съм я убил.

Боденщайн скръсти ръце на гърдите си.

— Възможно ли е — започна той — заедно с Ритендорф да сте нападнали сестра си, да сте я умъртвили и после да сте я напъхали в багажника на колата й, за да пренесете трупа — след като сте си осигурили алиби с вечерята в Кьонигщайн — в кулата и след това да го хвърлите от там, с надеждата да заприлича на самоубийство?

Валентин Хелфрих помисли малко.

— Би могло и така да бъде — призна си той, — но не е. Съжалявам. Вечеряхме, после Георг и жена му трябваше да се прибират, понеже детегледачката им била наета само за три часа. Ние с Доротее също тръгнахме към вкъщи. Отбихме се и в Келкхайм да пийнем по нещо. В един коктейлбар, наречен „XXS“, на улица „Франкфурт“. Там останахме докъм един часа. Платих с кредитна карта, защото вече нямах пари в брой. Всичко това можете да го проверите.

— Ще го направя. — Боденщайн не показа разочарованието си от следващото алиби. — Между другото, къде бяхте снощи?

— Снощи ли? — Хелфрих го погледна изненадано. — Кога?

— Между един и четири часа сутринта.

— А къде, според вас, бих могъл да бъда? — В ъгълчетата на устата му се появи нещо като усмивка.

— В килия за изтезания — отвърна Боденщайн. — Със свои хора.

Изразът на задоволство в очите на Валентин Хелфрих беше достатъчен отговор за Боденщайн. Беше научил каквото му трябваше.

 

 

В късния следобед Боденщайн и Пиа изложиха на Ханс Петер Ягода показанията на Анна Лена Дьоринг и той се сви в себе си — като балон, на който са изкарали въздуха. Междувременно му казаха, че преди самоубийството си главният прокурор Харденбах е оставил писмени признания и така е стоварил всичко върху него. Кредиторите му, които беше изнудвал с компрометиращите секс филми, се бяха обединили и повдигнали обвинение срещу Ягода за измама и изнудване; банкрутът на „Яго Фарм“ не можеше да бъде предотвратен, а ягоферонилът, лекарството, на което бе възлагал толкова много надежди, само щеше да донесе пари на администраторите на банкрута. Ягода беше разбрал, че вече няма смисъл да мълчи и да лъже, и затова реши да започне начисто. Той потвърди, че първоначално „Яго Фарм“ наистина е била създадена, за да прибира пари легално, и че затова са се скарали с Дьоринг. За заплетените подробности Боденщайн не искаше да знае — в следващите седмици и месеци с този въпрос щеше да се заеме прокуратурата и Отделът за измами. Него го интересуваше само дали Изабел се е опитвала да изнудва Ягода с черно-белите снимки.

— Не — каза Ханс Петер, след като хвърли бегъл поглед върху снимките. — Никога не съм виждал тези снимки. Как някой би могъл да ме изнудва с тях?

— Сигурен ли сте? — попита пак Боденщайн.

— Разбира се, че съм сигурен. — Ягода прокара ръце по лицето си. — Защо ми е вече да ви лъжа? Нали всичко свърши.