Томас Енгер
Мнима смърт (34)

32

Тази нощ сънува пистолети. Огромни пистолети, които бълват куршуми. Оловото лети към него, но всеки път Хенинг се събужда, преди куршумите да го пронижат.

Как мрази да спи.

Писва му да кисне в апартамента и още с пукването на зората Хенинг поема към парка „Екеберг“. Седи на своя ръждясал, светлосин скутер „Веспа“ и минава през град, който още не се е събудил.

Това е нещо, което е свикнал да прави — да се връща на местопрестъплението. Идея, която му е дал старият му наставник Ярле Хьогсет. Така може да постави мястото, където е било извършено убийството, в географски контекст. Възможно е дори да открие информация, която нито полицаите, нито другите журналисти са успели да надушат. Ярле Хьогсет е умен мъж. Освен по отношение на тютюна.

Хенинг паркира до тротоара, който заобикаля парка, близо до училище „Екеберг“. Палатката все още е там, заобиколена от полицейска лента. Още няма шест часа сутринта.

Хенинг се оглежда. Кон пасе трева до фермата „Екеберг“. Руса жена с конска опашка е излязла да потича. Вижда куче, което лежи в тревата около огромните брези, които сякаш са се сраснали в едно дърво. Кучето има пръчка в устата си.

Насочва се към палатката и се опитва да си представи това, което се е случило. Хенриете Хагерюп, заровена до кръста, в безсъзнание след изстрел с електрошоков пистолет. Мъж, който я замеря с тежки камъни, шиба я с камшик, отрязва ръката й. Сигурно е започнала да пищи твърде късно. Никой не е видял или чул нещо подозрително.

Била е убита през нощта или много рано сутринта. Дошла е тук сама. Никой не може да пренесе жена, изпаднала в безсъзнание, през парка „Екеберг“, без да го видят. Дори през нощта. Още е имало движение по улицата. Това го кара да мисли, че е имала среща с някой, когото е познавала. Възможно ли е снимките на филма да имат нещо общо с това?

Кучето скача към него и прекъсва мислите му. Хенинг едва успява да вдигне ръце пред гърдите си, за да се предпази. Кучето се опитва да го захапе за ръката. Той го избутва настрани. Животното не лае, но ръмжи. Собственикът му се приближава.

— Седни.

Гласът му е твърд. Кучето обикаля краката на Хенинг, но след това неохотно се връща при господаря си.

— Извинете — казва възрастният мъж. — Просто иска да си играе с вас. Много е палав. Добре ли сте? Не ви ухапа, нали?

Хенинг няма нищо против палавите кучета, но не харесва тези, които се опитват да изядат ръцете му. Иска да се разкрещи на този проклет идиот, който оставя смъртоносното си куче да тича на свобода на публично място. Но не го прави. Защото си спомня какво е казала полицейски инспектор Ньоклеби на пресконференцията:

„Тялото е било открито от възрастен мъж, който разхождал кучето си. Позвънил в полицията в шест часа и девет минути.“

Хенинг поглежда часовника си. Шест и десет. Поема си дълбоко дъх и се обръща към собственика на кучето.

— Няма нищо — казва той и изтупва невидимите кучешки косми от ръкава си. С неговия късмет някои от тях са проникнали в ноздрите му и следващите няколко дни го очаква кихане и хриптене.

— Енергично животно — отбелязва той и се насилва да се усмихне.

— Да, цялото кипи от енергия. Казва се Кама Сутра.

Хенинг го зяпва.

— Кама Сутра?

Мъжът кимва гордо. Хенинг решава да не задава очевидния въпрос.

— Рано сте излезли, а?

— Излизаме рано всяка сутрин. Винаги съм бил ранобудник. Кама Сутра обича да започва деня си с една хубава разходка в този парк. Както и аз. Тихо е, а въздухът е още свеж.

— Да, виждам какво имате предвид — казва Хенинг и отново се оглежда.

— Турбьорн Скагестад — представя се мъжът неочаквано. Протяга ръка. Хенинг я стиска.

— Хенинг Юл.

Скагестад носи норвежко армейско кепе, въпреки че е лято. То изглежда твърде голямо за главата му. Ботушите му също са армейско зелени. Маскировъчните му панталони имат джобове отпред, отстрани и отзад, както и кожени кръпки на коленете. Якето му е от същата материя и в същия цвят. Скагестад би изглеждал идеално на корицата на „Лов и риболов“. Кожата му е суха и набръчкана, а зъбите му свидетелстват за любовта му към кафето и тютюна. Въпреки това лицето му изглежда добродушно. Сякаш всеки момент ще се разчупи в усмивка.

— Вие полицай ли сте? — пита той и хвърля пръчката с всичка сила. Кама Сутра хуква след нея. Хенинг вижда как малките лапички топуркат по меката трева.

— Репортер съм. Работя за един онлайн вестник, „Новините 123“.

— „Новините 123“.

— Да.

— Що за име е това?

Хенинг вдига ръце.

— Не ме питайте. Не съм го избирал аз.

— Но какво правите тук в този ранен час? Няма никой друг наоколо.

— Вие сте тук. Вие я открихте, нали?

Скагестад веднага се стяга. Повечето хора правят така, когато осъзнаят, че се канят да ги интервюират. Но той няма избор и трябва да отговори на всеки един от въпросите му. Все пак кучето му току-що го е нападнало, така че Хенинг изобщо не се чувства виновен за това, че го притеснява.

— Не искам да пишат за мен по вестниците.

— Няма да споменавам името ви.

Кама Сутра се връща, захапал пръчката. Скагестад грабва единия край и дръпва с всичка сила. Кучето отново започва да ръмжи и отказва да пусне пръчката. Скагестад е принуден да я хване с две ръце и да я изтръгне от устата му. Кучето се е задъхало, а езикът му се подава от единия ъгъл на устата. Кама Сутра сяда, но очите му нито за миг не изпускат пръчката. Скагестад отново я мята.

— Никога не бях виждал подобно нещо.

Хенинг му вярва.

— Какво става с тази държава? — продължава Скагестад. — Убийство с камъни в Норвегия? — Клати глава. — Обзалагам се, че са тези проклети имигранти.

Хенинг иска да каже нещо, но се спира. Както казваше Ярле Хьогсет: „Когато хората искат да споделят нещо, остави ги да говорят. Остави ги да говорят каквото си поискат. Дори и да не харесваш това, което казват.“

— Има твърде много имигранти тук.

Скагестад отново клати глава.

— Нямам нищо против да помагаме на хора, които са мизерствали в родината си, но ако искат да живеят тук, трябва да се съобразяват с норвежките закони и да уважават културата, традициите и начина ни на живот.

— Не можем да сме сигурни, че имигрант е извършил това — казва Хенинг.

— Нима? Никога преди не сме имали убийство с камъни в Норвегия.

Твърде рано е за дебат по въпроса с имигрантите, така че Хенинг сменя темата.

— Защо влязохте в палатката?

— Знам ли? Нещо ме накара да го направя. Предишния ден я нямаше, а аз идвам тук всеки ден, нали разбирате? Стана ми любопитно.

— Видяхте ли някого?

— Обикновено има хора наоколо, но близо до палатката нямаше. Нищо не привлече погледа ми, докато вървях към нея. Живея в Самвиркевайен.

— Можете ли да опишете местопрестъплението?

— Местопрестъплението?

— Да. Какво видяхте в палатката? Забелязахте ли нещо странно?

Скагестад рязко си поема дъх.

— Вече разказах всичко на полицията.

— Да, но може да сте забравил да им споменете нещо. Мозъкът е невероятен орган. Рядко си спомняме всяка подробност от преживяване, което ни е уплашило и шокирало. Но по-късно може да си спомним нещо, което преди не ни се е струвало важно. Нещо, което може да се окаже изключително важно.

„Звуча като полицай“ — мисли си Хенинг. Но Скагестад се впечатлява от думите му и се замисля.

— Може да е нещо напълно невинно. Звук, миризма, цвят — продължава Хенинг.

Нещо кара изражението на Скагестад да се промени. Изведнъж тялото му се сковава, сякаш е бил ударен от гръм.

— Всъщност има нещо, което си спомних току-що — казва той и поглежда към Хенинг. Кама Сутра се връща, но Скагестад не обръща внимание на кучето. — Забелязах го, когато влязох в палатката, но после ми е излетяло от ума.

— Какво? — пита Хенинг с вълнение в гласа.

— Миризмата — отговаря Скагестад, спомняйки си. — Въздухът беше спарен, както обикновено става в палатка. Но имаше и нещо друго.

Изведнъж той избухва в смях. Хенинг е озадачен.

— Малко е унизително — казва мъжът.

Хенинг изпитва непреодолим копнеж да го зашлеви в лицето.

— Какво е унизително? — пита нетърпеливо той.

Скагестад клати глава, все още усмихнат. След това го поглежда право в очите.

— Миришеше на афтършейв.

— Афтършейв?

— Да.

— Не на парфюм?

— Не. На афтършейв.

— Абсолютно сте сигурен?

Старецът кимва.

— Как можете да бъдете толкова сигурен?

— Точно това е унизителното — отговаря той, но не пояснява думите си. Хенинг решава, че от него ще стане прекрасен мъчител в Гуантанамо.

— „Романс“ — казва Скагестад.

Хенинг няма никаква представа за какво говори той.

— От Ралф Лорън — продължава старецът.

— От къде…

— Аз самият го използвам. Подарък от внучка ми. Затова разпознах миризмата.

— Силна ли беше?

— Не. Много слаба. Но имам добро обоняние. И както вече казах, аз самият го използвам понякога, когато излизам на… ами… срещи.

Кама Сутра отново започва да ръмжи. Скагестад хвърля пръчката. Бягане, плюнчене, дъвчене, бягане.

— Струва ми се, че дамите го харесват.

Усмихва се. Този път Хенинг не иска Скагестад да пояснява думите си. Изведнъж старецът става сериозен.

— Горкото момиче.

— Забелязахте ли нещо друго в палатката?

— Не мислите ли, че това, което видях, е достатъчно?

— Да, да. Но всяко нещо може да се окаже важно.

— Вярно е. Не, май нямаше нищо друго.

Известно време стоят в мълчание.

— Няма да напишете това във вестника си, нали? Как му беше името…

— „Новините 123“. Не, няма.

Скагестад кимва и му благодари. След това плясва с ръце и казва:

— Е, приятно ми беше да се запознаем. Време е да се прибирам вкъщи. Имам нужда от кафе и цигари.

Хенинг му махва за довиждане, мислейки си, че току-що е открил важно парче от пъзела благодарение на Турбьорн Скагестад.

Ярле Хьогсет сигурно се усмихва в гроба.