Томас Енгер
Мнима смърт (25)

23

Хенинг вече се намира в „Грьонланд“, преди Хайди и Гюнешен да излязат от съвещателната зала. Температурата се е покачила с няколко градуса от сутринта и въздухът е влажен. Поглежда нагоре. Бели и сиви облаци се преследват в небето. Наближава девет часа. Тарик Мархони сигурно още не е станал.

Хенинг не е открил нищо интересно за него в интернет: Тарик имигрирал в Норвегия от Исламабад през 90-те, няколко години след брат си Махмуд. Заедно двамата живели на три различни адреса. Не е открил нищо за Махмуд във вестникарски статии, чатове, интернет страници и данъчни регистри, но е попадна на името на Тарик в едно проучване на „VG“ отпреди няколко години, свързано с присъединяването на Норвегия към Европейския съюз.

Тарик е в графата „не знам“. И това е единственото нещо, което Хенинг е научил за него. Или, с други думи, братята Мархони нямат почти никакво присъствие в мрежата. Но Хенинг знае, че това не означава нищо. Тарик все още е човекът, който може да му разкрие важни неща за Махмуд, единственият заподозрян на полицаите, когото те смятат за виновен. Точно затова Хенинг трябва да научи всичко възможно за него.

Едва девет часът сутринта е, но въпреки това той решава да посети апартамента на Тарик. Ако не отвори, защото спи или е излязъл, Хенинг може да отиде в някое кафене наблизо и да закуси. И без това има спешна нужда от кафе.

На път за „Ослогате“ Хенинг минава покрай полицейския участък и вижда мъж в светлоотразителна жилетка, който подрязва тревата отвън. Наблизо фучат коли. Хенинг се насочва към „Миделалдерпаркен“. Установява, че там всичко е ремонтирано и обновено. Построили са и нови блокове, които правят района още по-привлекателен. Крайбрежието е само на няколкостотин метра. Човек може да стигне пеш до новата опера за десет минути, без да се задъха.

Преди да стигне до №37, Хенинг включва телефона си на вибрация. Твърде много интервюта се провалят заради ненавременно иззвъняване на лаптоп или джиесем.

Вратата към задния двор е отворена и той просто влиза. Коридорът е тъмен и пуст. От един прозорец се носи близкоизточна музика. Чува караница в същия апартамент. Ухае му на нещо сладко.

Насочва се към стълбище „Б“, където живеят братята Мархони. Тъкмо се кани да натисне копчето, на което пише „Мархони“, когато вратата пред него се отваря. Излиза мъж с рижава брата. Той минава покрай него, без да му обърне внимание, и оставя вратата сама да се затвори, така че Хенинг грабва дръжката, преди тя това да се случи.

На стълбището мирише на силни подправки. Хълбокът му протестира, когато Хенинг започва да се катери нагоре.

Проклина се за това, че тази сутрин не си е взел хапчетата, но напълно забравя болката, когато вижда името „МАРХОНИ“ на табелката на вратата. Спира и чака дишането му да се нормализира. Първото му домашно посещение. „Вчера беше малко ръждясал, Хенинг. Може би днес си по-добре?“

Натиска звънеца. Чака и слухти. Звънецът май не работи. Решава да почука. Свива юмрук и чука силно три пъти. Заболяват го кокалчетата.

Това движение ли е? Така му прозвучава. Сякаш някой се е обърнал в леглото. Хенинг чука отново. Чува крака, топуркащи по пода. Прави крачка назад. Вратата се отваря. Мъж със сънлив поглед стои на прага. Тарик Мархони. Изглежда така, сякаш все още спи. Очите му са присвити и се олюлява замаяно. Облечен е единствено с шорти и мръсен потник. Лицето му е изпито и има огромни торбички под очите. Не се е бръснал от известно време, сякаш отчаяно се опитва да си пусне брада. Тарик е закръглен и има къдрава, рошава коса. Изглежда така, сякаш не се е къпал от дни.

Обляга се на стената.

— Здрасти. Аз съм Хенинг Юл.

Тарик не казва нищо.

— Работя за „Новините 123“ и…

Тарик прави крачка назад и затръшва вратата. И я заключва.

„Страхотно, Хенинг. Добре изиграно.“

— Имам нужда само от две минути, Тарик.

Чува отдалечаващи се стъпки. Хенинг клати глава, но отново чука на вратата. Решава да изиграе последната си карта.

— Тук съм, защото смятам, че брат ти е невинен.

Извиква малко по-силно, отколкото е възнамерявал.

Звукът отеква. Хенинг чака. И чака. От апартамента не се чува звук. Хенинг се проклина.

Едно време това е ставало по-лесно.

Изчаква да изтече една минута, може би две. След това решава да си тръгне. Тъкмо се кани да отвори входната врата, когато чува изскърцване. Обръща се. Вратата се отваря. Тарик го поглежда. Апатията в очите му е изчезнала. Хенинг решава да се възползва от възможността и вдига ръце.

— Не съм дошъл, за да се ровя из кирливите ризи на брат ти.

Гласът му е мек и изпълнен със състрадание. Тарик сякаш приема обяснението му.

— Мислиш, че е невинен?

Говори лош норвежки, а гласът му е почти фалцет. Хенинг кимва. Тарик се колебае, сякаш спори със самия себе си. Коремът под потника е кръгъл и издут.

— Ако напишеш някакви лайна за брат ми…

Придава свиреп вид на лицето си, но не довършва заплахата. Хенинг отново вдига ръце. Очите му трябва да са достатъчни, за да убедят Тарик, че говори истината. Той влиза обратно вътре, но оставя вратата отворена. Хенинг влиза след него.

„Браво, Хенинг. Наваксваш.“

Затваря вратата зад себе си и поглежда към тавана. И открива това, което търси.

— Трябва да се облека — провиква се Тарик.

Хенинг разглежда апартамента, който го изненадва с това, че е чист и подреден. Има две врати отдясно, а обувките на пода са строени до стената като войници. Има и врата отляво, която е отворена. Хенинг наднича вътре. Седалката на тоалетната е вдигната. Въздухът ухае на „Циф лимон“.

Минава покрай кухнята. В мивката има чиния с няколко трохи и чаша с един пръст мляко на дъното. Насочва се към дневната и сяда на стол, който е толкова мек, че се чуди дали краката му изобщо докосват пода. От тук вижда коридора, обувките и входната врата. Навсякъде блести от чистота.

Оглежда се, както прави винаги, когато е на домашно посещение. „Подробности, подробности“, както казва старият му наставник Ярле Хьогсет. Първото нещо, което му прави впечатление, е изненадващият брой растения и цветя в апартамент, обитаван от двама братя. От перваза на прозореца го гледа впечатляващо голямо мушкато с розови цветчета. Орхидеи във ваза на една маса в ъгъла. Розови рози. Братята очевидно си падат по розовото. Два свещника с бели свещи. Голям телевизор, поне четиридесет и пет инча. Домашно кино, разбира се. Марка „Pioneer“, с високи тонколони от двете страни на телевизора и една отзад. Хенинг се оглежда за субуфера и предполага, че е скрит под тъмнокафявия диван. Ако се намира в апартамент в западната част на Осло, би предположил, че диванът е на „Болиа“.

Холната масичка е ниска и ориенталска, с усукани крака и квадратно стъкло. Едно време е била черна, но сега е боядисана в бяло. По средата има чист стъклен пепелник. Още цветя. Втори свещник. На стената с цвят на ванилия е окачена снимка в рамка на голямо пакистанско семейство. Семейството в Исламабад, предполага Хенинг. В единия ъгъл на стаята има камина.

Но никакви снимки на Хенриете Хагерюп.

Апартаментът започва да му се отразява. Представял си е кочина — навсякъде прах, непрани дрехи и боклуци. Но този апартамент е по-чист и подреден от неговия собствен от последните шест месеца. Може би дори повече.

Знае, че това е предразсъдък. Но Хенинг обича предразсъдъците. Обича да преразглежда и променя мнението си, когато научи нещо ново за някого. Нещо, което преобръща предварителните му очаквания. Заключенията, които си изважда от разглеждането на апартамента на братята Мархони, са като онези твърди бонбони, които не изглеждат особено апетитни, но се оказват страшно вкусни, когато ги разопаковаш и пъхнеш в устата си.

Хенинг се усмихва, когато Тарик се появява в коридора. Обул е чифт черни джинси и е облякъл черна ленена риза. Отива в кухнята. Хенинг чува как той бързо отваря и затваря хладилника, след което отваря шкаф и вади чаша.

— Искаш ли чаша мляко? — провиква се Тарик.

— Ъъъ… не, благодаря.

„Мляко“ — мисли си Хенинг. Ходил е на стотици домашни посещения, но никой преди не му е предлагал мляко. Чува силно удряне на стъклена чаша в кухненски плот, последвано от доволна въздишка. Тарик влиза в дневната и сяда срещу него на дървена табуретка. Вади кутия цигари и предлага една на Хенинг. Той отказва, промърморвайки, че ги е отказал.

— Какво се е случило с лицето ти?

Този неочакван въпрос сварва Хенинг неподготвен. Отговаря, без да се замисля:

— Апартаментът ми изгоря преди две години. Синът ми загина.

Не знае какво точно смущава Тарик — жестоката истина или безкомпромисната му прямост. Той се опитва да каже нещо, но спира. Вместо това запалва цигарата си и хвърля запалката на масичката. Хенинг проследява правоъгълния инструмент на ада с поглед. Запалката се плъзга по стъклото и спира до пепелника.

Тарик го поглежда. Гледа го дълго време. Хенинг не казва нищо: знае, че е подразнил любопитството на своя събеседник, но не възнамерява да го бомбардира с въпроси. Още не.

— Значи не мислиш, че брат ми го е направил? — пита Тарик и си дръпва от цигарата. Прави гримаса, сякаш има вкус на мръсни крака.

— Да.

— Защо?

Хенинг отговаря честно.

— Не знам.

Тарик изсумтява.

— Но въпреки това не мислиш, че го е направил?

— Точно така.

Мъжът продължава да го изучава с поглед. Хенинг не се предава. Не се бои от това, което могат да разкрият очите му.

— Какво искаш да знаеш?

— Имаш ли нещо против да използвам това?

Хенинг изважда диктофона си и го поставя на масата помежду им. Тарик свива рамене.

Твърде малко репортери използват диктофони. В началото на кариерата си той е записвал всичко, което събеседникът му казва, като същевременно обмисля следващия си въпрос. Разбира се, това е един нескопосан начин за водене на интервю. Не успяваш да си запишеш всичко, което ти казват, а понякога въпросите, които съчиняваш, докато пишеш, изобщо не са логични, защото мислиш за две неща едновременно. Диктофоните са гениално изобретение.

Хенинг натиска „Запис“ и се обляга назад в стола си. Слага бележника в скута си и включва химикалката си. Диктофонът не бива да заменя бележника и химикалката. Ако записът се окаже лош, ще бъдеш благодарен за няколко бележки, които можеш да ползваш по-късно.

Поглежда към Тарик и веднага вижда, че е разстроен от ареста на брат си. Заподозрян в убийство. Сигурно още се чуди как да каже на роднините си в Пакистан. Какво ще кажат приятелите им?

— Какво можеш да ми кажеш за брат си?

Тарик го поглежда предизвикателно.

— Брат ми е добър човек. Винаги се е грижил за мен. Той ме доведе тук. Измъкна ме от Исламабад, от бедността и престъпността. Каза ми, че животът в Норвегия е добър. Плати самолетния ми билет, осигури ми жилище.

— Какво работи той?

Тарик го поглежда, но не отговаря. „Твърде много бързаш, Хенинг — мисли си той. — Остави мъжа да говори.“

— Отначало беше трудно. Не знаех езика. Единствените ни приятели бяха други пакистанци. Но брат ми ме записа на уроци по норвежки. Запознахме се с хора от други държави. С норвежки жени…

Той спира да говори и се усмихва замечтано. Но усмивката му бързо изчезва. Хенинг не казва нищо.

— Брат ми не е убил никого. Той е добър човек. И я обичаше.

— Хенриете?

Тарик кимва.

— От дълго време ли бяха заедно?

— Не. Само около година.

— Каква беше връзката им?

— Щастлива, струва ми се. И много дейна.

— Имаш предвид, че са правили много секс?

Тарик се усмихва. Хенинг вижда, че той си спомня нещо, може би няколко неща. Кимва.

— Бяха ли си верни?

— Защо питаш това?

— Мислиш ли, че полицаите не са задали същия въпрос на брат ти?

Тарик не отговаря, но Хенинг вижда, че той се колебае какво да му отговори.

— Понякога си бяха верни, понякога не.

— Какво означава това?

— Мисля, че късаха няколко пъти, но след това винаги отново се събираха. И вчера следобед го правиха. Не познавам хора, които биха го правили, ако са скъсали.

— Значи двамата…

Тарик кимва.

— Хенриете беше много шумна. Винаги е шумна, но вчера беше по-шумна от обикновено.

Усмивката отново изчезва. Не е пушил от около минута, но сега си дръпва от миризливите крака, след което смачква цигарата в пепелника.

— Запознаха се на фестивала „Мела“. Тогава не се случи нищо, но после се срещнаха на едно прослушване за филмова роля. След това…

Мобилният телефон на Тарик иззвънява от спалнята. Хенинг е чувал този звън и преди, но не може да се сети къде. Тарик се разсейва за миг, но пренебрегва обаждането. Посяга към запалката, взима я и се втренчва в нея.

— Това, което се е случило, е ужасно — казва той, без да вдига глава.

— Имаш ли представа кой може да го е извършил?

Тарик поклаща глава.

— Хенриете и брат ти имаха ли общи приятели, с които са дружали?

Тарик натиска колелцето на запалката. Огненото езиче се изстрелва нагоре. Хенинг чувства как белите му дробове се свиват.

— От Пакистан сме. Имаме много приятели.

— А имате ли приятели, които са етнически норвежци?

— Много.

— Има ли такива сред тях, които са женени?

— Женени?

— Да. Сватбени рокли, годежни пръстени?

— Не разбирам въпроса.

— Сватбена церемония в църква и…

— Ей, знам какво означава „женен“. Просто не разбирам защо ме питаш.

Тарик продължава да си играе със запалката, въпреки че гледа към него. Хенинг не знае как точно да зададе следващия си въпрос, без да разкрие твърде много или да каже нещо, което може да прозвучи като обида.

— Някой от тези приятели изневерявал ли е на половинката си?

Тарик се колебае около секунда. Поглежда Хенинг в очите, след което забива поглед в земята.

— Не знам.

Гласът му е съвсем тих. Хенинг знае, че има нещо, което Тарик не му казва. Записва си „и двамата са изневерявали?“ в бележника си.

— Какво работи брат ти?

Тарик отново вдига глава.

— Защо това е важно за теб?

Хенинг свива рамене.

— Може изобщо да не е важно. Но може да се окаже най-важното нещо от всичко. Не знам. Затова питам, за да разбера що за човек е бил брат ти. Повечето хора са това, което работят. Повечето хора живеят, за да работят.

— При теб така ли е?

Хенинг е готов да продължи с интервюто, но този въпрос го спира точно когато е набрал скорост. Опитва се да измисли разумен отговор, но не може.

— Не.

Тарик кимва. На Хенинг му се струва, че вижда съпричастие в очите му, но не може да е сигурен.

— Брат ми кара такси.

— На свободна практика ли е?

— Не.

— За кого работи?

— За Омар.

— Кой е той?

— Един приятел.

— Знаеш ли цялото му име?

Тарик въздъхва.

— Омар Рабиа Рашид.

— А ти какво работиш?

Тарик поглежда с досада към Хенинг.

— Фотограф съм.

— На свободна практика или работиш за някого?

— На свободна практика.

Хенинг се опитва да седне изправено на мекия стол, но веднага потъва обратно в него.

— Вчера брат ти отказа да отвори на полицаите и запали компютъра си. Знаеш ли защо би направил това?

Хенинг забелязва как изражението на Тарик се променя и в очите му вече се чете тревога. Той изважда нова цигара и я пали. След това поклаща глава.

— Нямаш представа?

Отново клати глава.

— Брат ми беше единственият, който го използваше. Аз имам свой собствен компютър.

— Никога не си виждал за какво го е ползвал?

— Не, но сигурно е било за обичайните неща. Сърфиране в мрежата. Имейли. Свършихме ли? Имам среща с приятел.

Хенинг кимва.

— Само още няколко въпроса и си тръгвам.

Точно в този момент някой чука на вратата. Три бързи почуквания. Тарик изглежда изненадан.

— Твоят приятел?

Тарик не отговаря, но става на крака.

— Ако е друг репортер, предлагам ти да затръшнеш вратата в лицето му — шегува се Хенинг.

Тарик излиза от дневната и тръгва надолу по коридора. От мястото, където седи, Хенинг го вижда. Тарик отваря вратата с едно бързо движение.

Хенинг изключва диктофона и се приготвя за тръгване. Тъкмо го пуска в джоба си, когато чува Тарик:

— Какво…

Два куршума го уцелват в гърдите.