Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (5)

4

„Ако имах дъщеря като теб, щях да се срамувам от нея! — възкликна господин Голдхангър, искрено възмутен.“

Джорджет Хейър, „Великолепната Софи“

Някогашната горчивина се надигна в гърлото на Шугар Бет. Интелигентните хора обикновено държат законните си деца по-далеч от незаконните, но не и Грифин Кеъри. Той ги беше оставил да живеят в един и същи град, само на пет километра една от друга, и като пълен егоист отказваше да разбере колко трудно бе за Шугар Бет и Уини да учат в едно училище.

И двете му жени бяха забременели почти едновременно — първо Диди, после Сабрина Дейвис. Диди държеше главата си високо изправена, в очакване съпругът й да преодолее увлечението си към една жена, която тя смяташе за лицемерно нищожество. Но когато той не го направи, тя предпочете да погледне философски на ситуацията. Една истинска жена трябва да е над всичко това. Нека се занимава със своята никаквица. Аз имам „Френчманс Брайд“.

Когато Шугар Бет беснееше, задето е принудена да ходи в едно и също училище с Уини, Диди я отрязваше с нехарактерна грубост. Нищо не е по-лошо от съжалението на околните. Дръж гърба си изправен и помни, че някой ден всичко, което той притежава, ще бъде твое.

Но Диди грешеше. Накрая Грифин бе променил завещанието си и бе оставил всичко на Сабрина и Уини Дейвис.

Изисканата жена, застанала пред нея, по нищо не приличаше на затвореното, отхвърлено от всички мълчаливо момиче, което се препъваше в собствените си нозе, ако някой го заговореше. Старото чувство на безсилие завладя Шугар Бет. Като дете тя не можеше да контролира поведението на възрастните в живота си, затова показваше властта си по единствения начин, който познаваше — върху незаконната дъщеря на баща си.

— Какво правиш тук? — рече накрая Уини, застанала сковано до стария шкаф за храни.

Шугар Бет за нищо на света нямаше да си признае, че търси работа.

— Аз… аз видях магазина. Не знаех, че е твой.

Уини се окопити много по-бързо.

— Интересува ли те нещо по-конкретно?

Откъде се бе взело това нейно самообладание? Онази Уини Дейвис, която Шугар Бет си спомняше, се изчервяваше, щом някой я заговореше.

— Н-не. Просто разглеждам. — Шугар Бет долови треперенето в гласа си и по доволното пламъче в очите на Уини разбра, че и тя го е забелязала.

— Току-що получих нова доставка от Атланта. Има прекрасни стари шишенца за парфюми. — Пръстите й опипаха перления наниз на шията й.

Шугар Бет се взря в бисерните топчета. Толкова приличаха на…

— Обожавам шишенцата за парфюми, а ти?

Цялата кръв сякаш се отдръпна от лицето на Шугар Бет. Уини носеше перлите на Диди…

— Когато видя старо шишенце за парфюми, винаги се питам коя ли жена го е притежавала. — Пръстите на Уини погалиха наниза. Жестът бе преднамерен. Жесток.

Шугар Бет не можеше да го понесе. Не можеше да стои тук и да гледа перлите на Диди, проблясващи с меко сияние около шията на Уини Дейвис.

Извърна се и се запъти към вратата, но се движеше прекалено бързо и се блъсна в една от масите по същия непохватен начин, както в миналото Уини се удряше в чиновете в класната стая. Един меден свещник се залюля, падна и се претърколи до края на масичката. Шугар Бет не се спря, за да го вдигне.

* * *

Вечерята тази вечер ще е отвратителна, и то не само защото ще ядем пържоли, които отказвам да вкуся заради глобалното затопляне и всичко останало, но най-вече заради НЕЯ. Защо тя не може поне малко да прилича на майката на Челси, вместо през изялото време да се държи така, сякаш има трън в задника? Аз изобщо не приличам на нея, независимо какво казва баба Сабрина. Нито пък съм богата кучка.

Мразя Кели Уилман.

— Джиджи, вечерята е готова — провикна се майка й от подножието на стълбите.

Джиджи неохотно затвори тетрадката със спирала, която представляваше тайният й дневник още от миналата година, когато беше в седми клас. Скри я под възглавницата и залюля от ръба на леглото краката си, обути в торбести панталони от рипсено кадифе. Мразеше стаята си, обзаведена в скапания жизнерадостен стил „Лора Ашли“, който майка й толкова обичаше. Джиджи искаше да боядиса стаята в черно или в пурпурно, да смени праисторическите антики с някои от потресаващо готините джунджурии, които бе видяла в магазинчетата по пристанището. И тъй като Уи-ни-фред не й позволяваше, Джиджи бе разлепила навсякъде плакати с рокбанди. Колкото по-отвратителни, толкова по-добре.

Подреждането на масата бе нейно задължение, но когато слезе в кухнята, видя, че майка й бе свършила тази работа.

— Изми ли си ръцете?

— Не, madre^[1], овъргалях ги в прах, докато слизах долу.

Майка й сви недоволно устни.

— Ще разбъркаш ли салатата?

Майката на Челси носеше джинси с ниска талия, но майката на Джиджи все още беше със скучните сиви панталони и пуловера, с които ходеше на работа. Миналата година, докато беше в седми клас, тя настояваше и Джиджи да се облича със същите боклуци от каталога на „Блумингдейл“. Майка й не разбираше какво означава всички да те наричат зад гърба госпожица Богата кучка. Но Джиджи бързо се справи с положението. От миналия септември носеше дрехи само от Армията на спасението. Това подлудяваше Уи-ни-фред. Освен това Джиджи престана да се изявява като многознайка в училище. И си намери нови готини приятелки като Челси.

— Госпожа Кимбъл се обади за теста ти по история. Получила си четворка.

— Четворка си е супер. Не съм толкова умна, колкото ти си била в училище.

Майка й въздъхна, защото знаеше, че не е истина, и за миг изглеждаше толкова тъжна, че на Джиджи й се прииска да й се извини, задето е такава досада, и да й каже, че отново ще залегне над уроците, но не можа. Майка й нищо не разбираше.

Джиджи мразеше да е на тринайсет.

Уи-ни-фред постави на масата последната чиния със салата. Тази вечер бе извадила специалния бял сервиз от китайски порцелан с изрисувани по него фини чаени листенца, защото баща й, за разнообразие, щеше да вечеря със семейството. Дъбовата пиедестална маса не беше толкова готина, както онази жестока френска селска маса, която Уи-ни-фред продаде, без да се замисли, въпреки че Джиджи я обичаше, а и не се нуждаеха от пари. Момичето искаше майка й да затвори магазина или поне да си наеме помощничка, за да ядат на вечеря прилична храна вместо замразените боклуци. Майка й заявяваше, че ако Джиджи толкова се вълнува от тези неща, може и сама да си готви. Както обикновено, изобщо не беше в час.

В салатиерата от тиково дърво се мъдреше една от онези готови салати, в които слагаха само маруля и малко гадни, изсушени моркови. В доброто старо време, макар че ходеше на всички заседания на борда във фабриката, майка й успяваше да приготви вкусни салати от пресни домати, швейцарско сирене и орзо — макарони, които приличаха на големи зърна ориз. Дори приготвяше кротони с много чесън, които Джиджи обожаваше, макар че после дъхът й вонеше ужасно.

— Искам и орзо — заяви Джиджи капризно.

— Нямах време. — Майка й отиде до вратата и надникна навън. — Райън, готови ли са пържолите?

— Идвам.

Баща й през цялата година печеше пържоли във вътрешния двор. Не обичаше много да се изявява като готвач, но майка й твърдеше, че месото е по-вкусно на грил, а и той се чувстваше виновен, задето толкова рядко вечеряше със семейството си. Баща й беше изпълнителен директор на фабриката за прозорци. Фабриката принадлежеше на баба й Сабрина, но се управляваше от борд на директори, а баща й, като всички останали, бе минал през всички степени на йерархията. Джиджи беше чувала майка й да казва на баба й, че той работел за десетима, защото все искал да докаже, че е достоен за заемания пост. Баба й живееше в наистина страхотна вила на Скиник Драйв в Пас Крисчън, близо до Мексиканския залив, което, както казваше баща й, беше почти достатъчно далеч от Париш.

Финансите им бяха доста сложни. Част от имуществото, като фабриката за прозорци, принадлежеше на баба й, но „Френчманс Брайд“ беше завещан на майка й. Но тя не искаше да живее там и къщата остана затворена, докато Колин не я купи. Джиджи харесваше Колин, при все че той постоянно се заяждаше с нея, задето не чете такива тъпни като „Война и мир“. Преди две години той предложи да тренира гимназиалния отбор по футбол и миналата година стигнаха до шампионата на щата.

Джиджи тръсна купата със салатата на масата.

— Няма да ям пържоли. Вече ви го казах.

— Джиджи, имах уморителен ден. Не се инати.

— Ето ни и нас.

Баща й влезе през вратата, понесъл пържолите върху един от подносите от бял порцелан с чаени листенца. Дори и Джиджи да харесваше сервиза — а тя не го харесваше — не би си позволила да се привърже към него, защото майка й сигурно щеше да го продаде, при това, докато още се хранеха. Майка й беше побъркана на тема история и тъкмо заради това толкова много обичаше антикварния си магазин.

Баща й й смигна и постави подноса върху медната поставка. Той беше на трийсет и три, а Уи-ни-фред — на трийсет и две. Повечето от родителите на съучениците й бяха доста по-възрастни, но Джиджи се бе родила, докато родителите й са били в колежа. Преждевременно, ха-ха, сякаш някой вярваше на това.

От миризмата на печено месо устата й се напълни със слюнка, но тя се застави да мисли за всички крави, които пръцкат, прецакват озоновия слой и причиняват глобалното затопляне. Преди две седмици, когато реши да стане вегетарианка, се опита да го обясни на другите, докато обядваха в училищната столова, но Челси тутакси я отряза и й заяви да престане да се държи като задръстена зубърка. Но онази откачалка Гуен Лу ги чу и за малко да се впусне в интелектуална беседа на тема глобалното затопляне. Сякаш репутацията на Джиджи можеше да понесе такъв удар — да я видят да разговоря публично с Гуен Лу.

— Искаш ли малко вино? — попита баща й.

— Разбира се. — Майка й извади от печката някакви отвратителни замразени пържени картофи и ги изсипа в една купа.

Баща й взе една бутилка от стойката за вино.

В седми клас, когато Джиджи все още беше приятелка с Кели и с всички останали, Кели твърдеше, че баща й приличал на Брад Пит, което си беше пълна лъжа. Първо, Брад Пит беше нисък и стар, а очите му бяха твърде приближени едно до друго. Освен това нима някой можеше да си представи баща й през цялото време да се развява наоколо с разрошена коса и набола брада, сякаш никога не се бръсне? Джиджи много се дразнеше, когато някое от момичетата заявяваше, че баща й е много секси.

Като цяло Джиджи приличаше на него, имаше същите уста и овал на лицето. Но косата й бе тъмнокестенява, а не руса, и очите й не бяха златисти. Нейните бяха като на майка й — светлосини и леко зловещи. Искаше й се да бяха златистокафяви като неговите. Без значение какво твърдеше баба Сабрина, Джиджи приличаше повече на баща си, отколкото на майка си.

Жалко, че той работеше толкова много. Ако баща й прекарваше повече време у дома, майка й може би нямаше да отвори магазина. Семейството им със сигурност не се нуждаеше от пари. Но майка й бе заявила, че след като Джиджи е на училище, а баща й — до късно на работа, тя нямало какво да прави, въпреки всичките си комитети. Според Джиджи можеше да си стои у дома и да приготвя прилични салати.

Той занесе чашите до масата и всички седнаха. Майка й прочете молитва, а баща й й подаде подноса с пържолите.

— И така, Джи, как върви училището?

— Скука.

Родителите й се спогледаха и тя тутакси съжали, че не си бе държала голямата уста затворена. Те смятаха, че една от причините за слабите й оценки е недостатъчното интелектуално ниво на самите учители, неспособни да заинтригуват учениците в часовете, което беше истина, но нямаше нищо общо с понижаването на успеха й. Напоследък Джиджи се притесняваше, че може да я изпратят в пансион за надарени деца, както бяха направили родителите на Колби Снийд, а Колби не беше и наполовина умен колкото нея.

— Най-вече заради тъпотиите на съучениците ми — побърза да се поправи Джиджи. — Тази седмица уроците бяха много интересни, а учителите ми са супер.

Майка й повдигна вежди, а баща й поклати глава. Поне едно бе сигурно за родителите й… не бяха глупави.

Той посоли пържените си картофки.

— Странно, че въпреки това не си могла да получиш повече от четворка на теста по история.

Джиджи знаеше, че стъпва по тънък лед. Да е отличничката на класа — с изключение на онази скапанячка Гуен Лу — и при това най-богатото момиче в града, бе достатъчно основание всички да я мразят, но ако оценките й станеха прекалено ниски, за нула време можеше да се озове в пансион и тогава нямаше да й остане нищо друго, освен да се самоубие.

— Болеше ме стомахът. Сигурна съм, че следващия път ще се представя много по-добре.

В очите на баща й се мярна онова тревожно изражение, което напоследък виждаше доста често.

— Защо в събота не дойдеш с мен във фабриката? Няма да остана дълго, а ти можеш да поиграеш на компютрите колкото си искаш.

Тя завъртя очи. Когато беше малка, обичаше да ходи с баща си във фабриката, но сега това й се струваше скучно.

— Не, благодаря. Двете ни с Челси ще ходим в дома на Шанън.

— Ние с Челси — поправи я майка й.

— Да не би и ти също да си поканена у Шанън?

— Достатъчно, Джи — скастри я баща й. — Престани да остроумничиш.

Момичето се намръщи, но не се осмели да му отвърне подобаващо, както правеше с майка си, защото той щеше да се ядоса, а и без това едва бе успяла да измоли да й върнат телефона.

През останалата част от вечерта майка й почти не продума, което беше необичайно, защото обикновено когато баща й си беше у дома за вечеря, тя се стараеше с всички сили да го забавлява — бъбреше оживено, намираше интересни теми за разговор и тям подобни. Тази вечер обаче дори не му обръщаше внимание и Джиджи се зачуди дали настроението на майка й нямаше нещо общо с факта, че Тази, Чието Име Бе Забранено Да Се Произнася, се е върнала в града.

Джиджи се пръскаше по шевовете от яд, че те все още не бяха казали нищо по въпроса. Тя бе научила новината от Челси, която я беше чула от майка си. Родителите на Джиджи продължаваха да се държат така, сякаш тя все още е дете, но всички знаеха, че баба Сабрина се бе омъжила за бащата на майка й, Грифин Кеъри, чак когато майка й била в последния клас на гимназията и че преди това той имал друго семейство, но на кого му пукаше? Обаче, ако трябваше да бъде честна, си умираше от любопитство.

Телефонът й иззвъня и тя скочи, защото знаеше, че се обажда Челси.

— Може ли да отида в стаята си?

Зачака майка й, както винаги, да каже „не“, но тя не го направи, затова Джиджи грабна телефона и хукна към горния етаж. Тази вечер атмосферата вкъщи беше много странна.

Уини гледаше мълчаливо след дъщеря си и се питаше какво бе станало с малкото момиче, което не се отделяше от полата й. По това време миналата година Джиджи нахлуваше у дома след училище, толкова нетърпелива да разкаже как е минал денят й, че дори заекваше.

Райън погледна към вратата.

— Иска ми се да не й позволяваш да прекарва толкова време с Челси. Това хлапе прилича на реклама за детско порно.

Уини стисна юмрук в скута си, но когато заговори, гласът й бе спокоен.

— И как точно според теб мога да й попреча?

— Извинявай — въздъхна Райън. — Просто се чувствам безсилен. Все си мисля, че ще стане чудо и нашата дъщеря ще се върне обратно.

Уини и Райън се караха много рядко. Имаха разногласия, но за повече от тринайсетгодишния си брак нито веднъж не си бяха казали груби думи. Всичко се изчерпваше до няколко ледени мълчания. Уини наистина не проумяваше как могат Мерилин и Дийк да се държат така. По време на един от скандалите им Дийк беше пробил с юмрука си дупка в стената на гаража, а след това двамата се смееха, когато го разказваха.

— Не можех да ударя нея — обясняваше Дийк, а Мерилин се кискаше.

Уини не можеше да си представи такива отношения. Никога не би понесла подобно напрежение.

Райън се облегна в стола си.

— Прилича на улично дете с тези дрехи.

Още нещо, за което бе виновна Уини. Днес дъщеря й бе облякла онази ужасна блуза, която настоя да си купи от магазина на Армията на спасението. Уини трябваше да се досети, че скъпите дрехи на Джиджи ще я направят обект на присмех, и навреме да отстъпи. Но искаше дъщеря й да изглежда добре и така да засили самочувствието й, поради което твърде дълго бе отстоявала погрешната си позиция.

Уини захвърли салфетката на масата.

— Този път ти трябва да поговориш с нея. И без това вече достатъчно ме е намразила.

Как можа да се стигне дотук, питаше се Уини. Тя толкова се стараеше да бъде за Джиджи майката, за която самата тя толкова бе мечтала, докато беше малка. Уини вярваше, че Сабрина е правела всичко по силите си, но във финансово отношение майка й твърде много бе зависела от добрата воля на Грифин Кеъри и затова отдаваше цялата си енергия и старание за осигуряване на удобството му, като не оставяше нищо за жадната си за обич дъщеря. Сабрина мразеше Диди Кеъри от все сърце и мисълта, че Диди бе родила ослепителната Шугар Бет, а тя бе дала живот на толкова безлично дете, я изпълваше с горчивина. Дори фактът, че Грифин обожаваше Уини, не намаляваше тревогата й. Сабрина познаваше добре вродената жестокост на любовника си и постоянно бе нащрек, че ще насочи привързаността си към законната си дъщеря. Но това никога не стана и Уини и до днес тъгуваше за баща си.

— Джиджи не те мрази — увери я Райън. — Тя просто е в трудна възраст.

— Не е само това. Иска ми се здравата да набия онези момичета, които миналото лято така жестоко й се подиграваха. И то само от завист.

— Джиджи им игра по свирката и те се възползваха от това, но тя ще го преодолее.

Въпреки думите на съпруга си Уини знаеше, че и той се тревожи за дъщеря им. Тя стана от масата и отнесе чиниите до мивката.

— За десерт има само сладолед.

— Може би по-късно. — Райън не беше придирчив към храната. Често дори забравяше да яде и затова оставаше така строен, докато Уини трябваше да следи за всяка своя хапка.

Трябваше да му разкаже, че Шугар Бет е идвала в магазина. Иначе щеше да излезе, че придава на появата й твърде голямо значение. Но докато се опитваше да намери подходящите думи, чашата, която плакнеше, се изплъзна от пръстите й и се счупи в мивката.

— Добре ли си? — Той се изправи и се приближи към нея.

Уини искаше Райън да я прегърне, ала той само стоеше и се взираше в разбитите парчета.

— Добре съм. Искаш ли да направиш кафе, докато аз почистя тук?

Докато изхвърляше по-едрите парчета стъкло в кошчето, тя се запита защо не изпита повече удовлетворение от днешната среща. Годините бяха отнели много от блясъка на Шугар Бет и Уини за пръв път в живота си усети, че я бе изпреварила.

Тя започна постепенно да се разхубавява в последния клас от гимназията, след като Шугар Бет и Райън се записаха в колежа. Престана да преяжда и събра смелост да подстриже късо косата си. В душата си оставаше все същата скована тийнейджърка, но походката и осанката й придобиха нова увереност, която стана още по-забележима след сватбата на Грифин и Сабрина. Внезапно се бе превърнала в богато момиче, което живееше във „Френчманс Брайд“.

Пръстите на Уини се плъзнаха по перлите на шията й. Смаяното изражение на Шугар Бет беше кулминацията на мечтата й за дълго лелеяното отмъщение. Би трябвало да му се наслади много повече.

Миналото се прокрадна през звука от цъкането на пещта и уханието на кафеените зърна, които Райън мелеше. Изведнъж тя отново беше на шестнайсет и минаваше напряко през гимнастическия салон, когато се спъна и тетрадката й по алгебра падна разтворена в краката на Шугар Бет.

— Дай ми я! — Гласът на Уини, висок и писклив, отекна от гредите на залата.

Но Шугар Бет само се качи на по-високия ред пейки с отворената тетрадка в ръка. Висока и гъвкава като върба, русокоса и красива, Шугар Бет бе самото въплъщение на злото до дъното на черното си сърце.

— Слушайте всички. Нашата Уини не само е решавала сложни задачи по алгебра.

Момичетата от „Горгоните“ зарязаха клюките. Сърцето на Уини биеше толкова бързо, че сякаш всеки миг щеше да се пръсне.

— Шугар Бет, предупреждавам те…

Но Шугар Бет само се усмихваше и се качи на по-горния ред на пейките. Уини хукна след нея, но маратонката й се закачи за една от седалките и тя се спъна.

— Дай ми тетрадката!

Шугар Бет се ухили злорадо.

— Не разбирам защо вдигаш такава пара. Тук сме само момичета.

Ейми докосна златния кръст на врата си.

— Може би не бива да го четеш, ако Уини не иска.

Шугар Бет не й обърна внимание.

— Направо не е за вярване какво пише тук.

Уини примигна гневно, за да спре напиращите сълзи. Искаше й се поне веднъж да съумее да се защити, но Шугар Бет бе твърде силна.

— Това е лично. Веднага ми го дай.

— О, не бъди толкова задръстена.

Златните халки в ушите на Шугар Бет проблеснаха, когато тя отметна прекрасната си руса грива. После започна да чете.

— Той погледна зърната на голите ми гърди.

Момичетата прихнаха, дори и Ейми, макар че докосна отново кръста си. Под мишниците на Уини се стичаха струйки пот. Преди няколко месеца беше започнала да записва фантазиите си в специална тетрадка, която криеше в дъното на шкафчето си, но днес в занималнята бе проявила небрежност.

— Спри, Шугар Бет!

— Не, не спирай! — Лий Ан напръска краищата на бретона си с лака за коса, който държеше в чантата си, но очите й оставаха приковани в Шугар Бет.

Шугар Бет вдигна крак и подпря една от лъскавите си балеринки на пейката пред нея.

— Сетне той пъхна широката си силна длан в миниатюрните ми дантелени бикини. — Като Шугар Бет натърти на думата „миниатюрни“, не особено деликатен намек за това, че бикините на Уини далеч не бяха миниатюрни. — Разтворих краката си по-широко.

Уини никога повече нямаше да може да стъпи в гимназията на Париш.

— Той плъзна другата си ръка нагоре по бедрото ми… — Сините очи на Шугар Бет се разшириха от престорено смайване. — Боже, Уини Дейвис, това си е чиста порнография.

— На мен ми харесва. — Лий Ан направи балон с дъвката си.

Шугар Бет обърна страницата.

— Обичам те, Уини, с цялата си ог-не-на страст. — Замълча, докато очите й пробягваха надолу по редовете, търсейки нещо, което да унищожи окончателно Уини. Не й се наложи да го търси много дълго. — Мили боже, чуйте това: Разтворих крака още по-широко и силните му пръсти започнаха да ме милват. Простенах името му…

Ушите на Уини зазвъняха. Гимнастическият салон се завъртя. От устните й се изтръгна тих безнадежден стон.

— О, скъпи мой, скъпи мой… Райън!

Кръвта на Уини се смрази във вените й.

— Хей, Шугар Бет, какво правите там?

Райън Галантайн идваше към тях от дъното на залата заедно с Дийк Джаспър и Боби Джароу. Тримата носеха спортни якета с емблемата на отбора, защото вечерта имаха мач. Уини видя само Райън — висок, златокос, обектът на всичките й фантазии. Ужасена, тя го гледаше как се изкачва по пейките.

— Е, Шугар, мислех, че имате сбирка.

— Тъкмо отивах. Но се зачетох в нещо, което е написала Уини. Наистина е добро.

— Така ли? — Той я целуна, пренебрегвайки училищната забрана за публично изразяване на чувствата, сетне погледна надолу към Уини и я дари с разсеяна усмивка. — И аз искам да чуя.

Уини осъзна, че ще трябва завинаги да избяга от Париш. Когато отстъпи назад, кракът й се подхлъзна върху пейката и тя се пльосна като чувал, а бедрата й заседнаха между седалките.

— Престани — рече Ейми, но също като останалите и тя малко се страхуваше от Шугар Бет, затова думите й не прозвучаха много убедително.

— Не, продължавай да четеш. Искам да чуя по-нататък. — Лий Ан направи още един балон.

Шугар Бет стрелна с очи Уини, после ги насочи отново към тетрадката.

— Да се върна ли на голите зърна, или да продължа с миниатюрните гащички?

Райън се засмя и собственически обви ръка около раменете на Шугар Бет.

— Хей, това ми звучи добре.

Шугар Бет погледна надолу към Уини, злобата в гласа й се точеше като гъст сироп.

— Или може би да продължа оттам, където тя мълви името на любимия си?

Уини се изплаши, че ще повърне.

— Да, ще започна точно оттам. О, скъпи мой…

— Достатъчно, Шугар Бет.

Всички се извъртяха, когато чуха гласа с резкия британски акцент. Уини някак си бе успяла да се изправи на крака и гледаше как любимият й учител приближава към редиците от пейките. Днес беше с жилетка на сиви и бели ивици, надяната върху стария черен пуловер с поло яка. Дългата му коса бе вързана ниско на тила на конска опашка.

Макар че беше най-младият учител в училището, почти всички се страхуваха от него заради язвителния му парлив език. Но в същото време хлапетата го уважаваха. Той не прожектираше филмчета в час и изискваше всички здравата да се трудят. Уини го обожаваше. С нея никога не беше саркастичен и дори й бе дал да прочете една от книгите му, защото, както й заяви, трябвало да разшири хоризонтите си.

За разлика от останалите, Шугар Бет не изглеждаше притеснена или изплашена. Точно обратното, погледна го право в очите.

— Здравейте, господин Бърн. Просто си убиваме времето, нали, Уини?

Уини не можеше да раздвижи устни. Нищо не можеше да направи.

— Двете елате с мен.

— Сега имаме сбирка, господин Бърн — рече Шугар Бет със сладкия си, любезен глас. — Трябва да обсъдим приготовленията за бала на випускниците. Ще си бъдете ли в кабинета след час? — Звучеше също като Диди, която беше известна с умението си да съобразява заседанията на училищния съвет с любимите си телевизионни сериали.

Никой от другите учители не смееше да противоречи на Шугар Бет от страх да не изпадне в немилост пред майка й, но господин Бърн все още не беше осъзнал голямото влияние на Диди в града.

— Не ме интересува какви сбирки имаш.

Шугар Бет сви рамене и подаде тетрадката на Райън.

— Аз ще я взема — намеси се господин Бърн.

Сърцето на Уини заседна в гърлото й, докато Райън я връщаше на Шугар Бет. Първо Уини бе публично унизена пред съученичките си, а сега и господин Бърн щеше да разбере каква перверзница е. Колкото до Райън… Никога повече нямаше да може да го погледне в очите.

Шугар Бет скочи надолу по пейките с тетрадката в ръка. С пресъхнало гърло Уини гледаше как я подава на учителя.

Светлобежовите стени на салона сякаш се прихлупваха отгоре й, докато крачеше по коридора към класната стая на господин Бърн. Шугар Бет бъбреше оживено и изглежда, не я беше грижа, че той не й отвръща. Уини се влачеше след тях с крака, натежали като олово.

Когато стигнаха вратата на класната стая, господин Бърн спря. Уини се втренчи в грозните кафяви плочки на пода. Той беше обут със стари черни мокасини, които всеки ден лъскаше.

— Доколкото разбрах, това е твое, Уини.

Тя вдигна с мъка глава и през пелената от горчиви сълзи видя познатото надменно изражение в очите му, примесено с доброта, която, изглежда, никой освен нея не забелязваше. Подаде й тетрадката.

Уини не можеше да повярва, че й я връща, и ръката й трепереше, докато я поемаше.

— Б-благодаря.

Шугар Бет се изсмя безгрижно.

— Господин Бърн, трябваше първо да прочетете какво е написала Уини. Всички знаем колко е умна, но се обзалагам, че дори и вие не подозирате какво творческо въображение притежава.

— Ще се видим утре в час, Уини — рече той, без да поглежда към Шугар Бет. — Очаквам да измислиш нещо свежо за тази печална Хестър Прин^[2].

Уини кимна рязко и притисна тетрадката към гърдите си. Но тъкмо преди да се обърне, улови изражението на Шугар Бет — в погледа й проблясваше познатата стара омраза. Уини знаеше причината за тази ненавист и защо тя никога нямаше да стихне. При все че Шугар Бет имаше всичко, което Уини нямаше — красота, популярност, самоувереност и Райън Галантайн — Уини притежаваше единственото нещо, за което Шугар Бет толкова отчаяно копнееше.

Обичта на техния баща.

Уини хвърли в кошчето последните парчета стъкло от чашата. Мислите й се отнесоха към друг спомен от същата година, безкрайно по-мъчителен, отколкото разкриването на сексуалните й фантазии. Но дори след всичките тези изминали години тя не можеше да го понесе. Погледна към вече порасналия Райън. Той бе запретнал маншетите на светлосинята си риза. Уини обичаше китките му, формата на ръцете му и тяхната сила.

Тя стана негово гадже през онова лято, когато се опитваше да утеши мъката му, след като Шугар Бет го заряза и се омъжи за Дарън Тарп. При все че по време на отсъствието му Уини не успя да се превърне в красив лебед, тя вече не беше грозното пате и той го забеляза.

Тя, а не той, се стремеше към секс и той остана изненадан, когато в един прекрасен ден се озова в леглото с нея. През този следобед родителите му бяха на работа. Като разбра, че е бременна, тя трепереше от ужас как да му го каже, но той постъпи като истински мъж и се ожени за нея. Дори й каза, че я обича, а тя се престори, че му повярва. Но и тогава, и сега знаеше, че чувствата на Райън към нея са само бледа имитация на това, което той изпитваше към Шугар Бет. И до днес той нито веднъж не бе погледнал Уини така, както някога гледаше съперницата й.

Тя извади от шкафа две керамични чаши за кафе и ги постави на плота.

— Помниш ли онзи ден, в който… Шугар Бет взе тетрадката ми в гимнастическия салон и се опита да я прочете на глас.

Райън надникна в хладилника.

— Има ли прясно мляко?

— Зад портокаловия сок. Аз… бях описала сексуалните си фантазии за нас двамата.

— Наистина ли? — Той се изправи с картонената кутия в ръка и й се усмихна. — Какви сексуални фантазии?

— Тя не ти ли разказа?

— Не помня, дявол да го вземе. — Усмивката му се стопи. — Та това беше преди сто години. Сякаш си обсебена от това, което се е случило в гимназията. — Захлопна вратата на хладилника с такава сила, че кутийката за чай от осемнайсети век, оставена отгоре на хладилника, застрашително се разклати. — Не мога да проумея защо още се вълнуваш от това. В края на краищата ти получи всичко. „Френчманс Брайд“, няколко милиона в попечителски фонд. Дори фабриката един ден ще бъде твоя. Защо си губиш времето да си мислиш за онова, което се е случило в гимназията?

— Не мисля.

Излъга. Онези трудни години оформиха целия й живот: интелекта й, прекалено голямото внимание, което отделяше на външността си и дори отношението й към обществото.

Кафемашината изсвистя за последен път и Райън издърпа стъклената кана с кафето и започна да го налива в чашите. Уини разбра, че повече не можеше да протака.

— Шугар Бет се отби днес в магазина.

Само една съпруга можеше да забележи лекото потрепване на един мускул в ъгъла на челюстта му. Той напълни чашите, върна каната и се облегна на ръба на плота.

— И какво искаше?

— Просто да разгледа. Едва ли знаеше, че е мой.

Той обичаше кафето с мляко, но сега отпи, без дори да отвори кутията.

— Париш е малък град. Рано или късно, щяхте да се срещнете.

Уини започна да плакне чиниите от вечерята.

— Пуловерът й беше евтин. Изглеждаше уморена. — Със същия успех би могла да увеси на шията си табела със собствените си комплекси. — Но още е красива. И по-слаба от всякога.

Райън сви рамене, сякаш бе изгубил интерес към разговора, но продължаваше да отпива от черното кафе. На нея й се искаше да смени темата, но не можа да измисли какво да каже. Може би той се чувстваше по същия начин, защото остави чашата си и плъзна поглед по нея.

— Защо не ми разкажеш за онези сексуални фантазии?

Тя затвори кранчето на чешмата и се усмихна сковано.

— Тогава бях само на шестнайсет, затова написаното беше доста сковано и скучно. Но може би ще успееш да ме убедиш за нещо по-дръзко и раздвижено, след като Джиджи заспи.

Той скръсти ръце и ъгълчетата на красивите му устни леко се извиха.

— Така ли?

Тя обичаше усмивката му, но днес бе уморена, изнервена и искаше само едно — гореща вана и да се сгуши в леглото с книга в ръка. Но пристъпи към мъжа си и пъхна ръка между бедрата му.

— Определено.

Той зарови глава в гърдите й.

— В този момент ми се иска да нямахме тийнейджърка у дома.

Уини издърпа ръката си и се насили да измърка чувствено:

— Нали няма да ми позволиш да забравя обещанието си?

— О, няма. Можеш да разчиташ на мен. Няма да го забравя, за нищо на света. — Целуна я набързо по бузата. — Междувременно ще е по-добре да отида да напомня на Нейно Височество, че почистването на кухнята е нейна работа.

— Благодаря.

След оттеглянето му Уини загърна остатъците от пържолите и ги прибра в хладилника, преди Джиджи да ги е изхвърлила на боклука. После взе чашата си и я отнесе в кабинета. Трябваше да подготви някакви документи за градския съвет по благоустройство и да позвъни за концерта, но вместо това се приближи до прозореца.

Беше само на трийсет и две, твърде млада, за да секне напълно либидото й. Трябваше да го обсъди с лекаря си, но Пол и Райън бяха съученици и заедно играеха във футболния отбор на гимназията.

Откога е този проблем с липсата на желание, Уини?

От известно време.

Можеш ли да си по-конкретна?

Можеше да излъже и да каже, че е от година. Това не звучеше толкова зле, колкото три… или може би четири години. Най-много пет.

Обсъждала ли си го с Райън?

Как можеше една жена да каже на любимия си мъж, че през цялото това време се е преструвала в леглото? Райън не само щеше да се засегне, но и щеше да остане изумен. Той беше прекрасен любовник, напълно лишен от егоизъм, но още от самото начало всичко беше погрешно. Уини не искаше да бъде резервата, жалката заместничка на Шугар Бет, затова бе отишла докрай, преди още да е готова за това. И макар той да бе по-опитният партньор, тя още от самото начало влезе в ролята на сексуалния агресор и оттогава продължаваха все така. Тя винаги беше на негово разположение, нито веднъж не се оплака от главоболие. Сексуалните им отношения си оставаха обезсърчаващо еднообразни. Тя винаги беше готова, на неговите услуги. Не се извиняваше с неразположение, не го оставяше да се моли за ласките и любовта й. Тя бе тази, която преследваше, а Райън беше преследваният. И колкото и да го обичаше, тя го презираше за това.

Не много. Не през цялото време. Само понякога. И то за кратко.