Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (3)

2

„— Трепериш, а? — изрече онзи ненавистен глас. — Няма да те набия, ако се държиш добре.“

Джорджет Хейър, „Дяволският клуб“

Шугар Бет преглътна мъчително и изхриптя:

— Господин Бърн?

Тънките му, неусмихващи се устни едва помръднаха.

— Точно така. Господин Бърн.

Тя се опита да си поеме дъх. Талула не й беше казала, че той е купил „Френчманс Брайд“. Леля й съобщаваше само онези новини, които според нея трябваше да знае племенницата й. Сякаш времето се върна назад. Двайсет и две. Той беше на двайсет и две, когато тя, още почти хлапе, съсипа кариерата му.

В онези дни изглеждаше толкова смешен с фигурата си на Икабод Крейн^[1] — прекалено висок, прекалено слаб, с твърде дълга коса и голям нос. Всичко в него беше ексцентрично за един малък южняшки град — външността, акцентът, мирогледът.

Естествено, момичетата бяха очаровани. Той винаги се обличаше в черно, най-често в черни износени пуловери, с копринени шалове около врата. Имаше няколко — с ресни, с индийски десен и един толкова дълъг, че стигаше до бедрата. Използваше фрази като „дяволски ужасно“, „да не се размотаваме“ и само веднъж „малко сгафихме, а?“.

През първата седмица от занятията го бяха видели да пуши цигара с баровско цигаре от черупка на костенурка. Когато дочул някакви момчета да си шепнат, че сигурно е обратен, той свел към тях дългия си нос и ги изгледал надменно, заявявайки, че приема думите им като комплимент, тъй като много велики хора били хомосексуалисти.

За съжаление — беше добавил, — аз съм осъден на доживотна скучна хетеросексуалност. Мога само да се надявам, че на някои от вас ще им провърви повече.

Това бе повод за жалби от страна на родителите и провеждането на добре познатите учителско-родителски срещи.

Но младият учител, когото тя помнеше, беше бледа сянка на внушителния мъж, застанал пред нея. Бърн все още изглеждаше странен, но по доста по-притеснителен и необясним начин. Непохватното му мършаво тяло беше станало мускулесто и атлетично. При все че беше слаб, вече не беше толкова кльощав, а лицето му се бе оформило — не бе така изпито, дори някогашният му клюнест нос сега изглеждаше патрициански.

Шугар Бет познаваше мириса на парите, който сега обгръщаше бившия й учител като валма тютюнев дим. Когато го бе видяла за последен път, косата му стигаше до раменете. Сега беше все така гъста, но бе подстригана в къса стилна прическа, драматично разрошена като на кинозвезда. Трудно беше да се каже дали блясъкът на тъмните коси е резултат от грижите на модни стилисти, или от добро здраве, но в едно бе сигурна — не се бе подстригвал в Париш, Мисисипи.

Носеше елегантен пуловер с поло яка, който сякаш крещеше „Армани“, и черни вълнени панталони с дискретна златиста нишка. Икабод Крейн не само беше пораснал, но и се бе научил да се облича изискано, след това беше купил тази къща и я бе превърнал в нещо чуждо и безлично.

Рядко й се налагаше да гледа мъж от долу нагоре, особено когато беше на толкова високи токчета, но сега трябваше да повдигне глава, за да се взре в тези надменни нефритенозелени очи, които помнеше. Цялата й стара неприязън отново се събуди.

— Никой не ми е казал, че живеете тук.

— Нима? Колко забавно. — Не бе изгубил английския си акцент, макар Шугар Бет да знаеше, че акцентът може да се променя. Нейният например можеше да бъде северняшки или южняшки в зависимост от обстоятелствата. — Влез. — Отстъпи назад, за да я покани в собствения й дом.

Искаше да му покаже среден пръст и да го прати по дяволите. Но бягството беше поредният житейски лукс, който повече не можеше да си позволи, наред с истеричните пристъпи и изпразването на кредитни карти. Презрението, стаено в ъгълчетата на тънките му устни показваше, че той отлично разбира колко я бе засегнала поканата. Знаеше, че той очаква тя да побегне, затова изпъна решително рамене и прекрачи прага на… „Френчманс Брайд“.

Той бе обезобразил нейния дом. Беше й достатъчен само един поглед. Още една красива южняшка къща бе съсипана от чуждестранен мародер.

Кръглото преддверие и витата стълба бяха същите, но той бе унищожил романтичните пастелни тонове на Диди, като бе боядисал дъговидните стени в тъмнокафяво, а старите дъбови корнизи — в тебеширено бяло. Дразнеща абстрактна картина висеше на мястото, заемано някога от портрета на Шугар Бет в пълен ръст, на пет години. На него тя беше в ефирна рокля от бяла дантела с розови панделки и се бе сгушила в краката на красивата си майка, обути в модни изящни пантофки. Диди бе настояла художникът да нарисува малък бял пудел, какъвто те нямаха, въпреки горещите молби на Шугар Бет да й позволят да има кученце. Ала майка й бе заявила, че няма да търпи в къщата си същество, което ближе интимните си части или нечии други.

Изтърканият дъсчен под бе заменен от бели мраморни плочи, на сиво-кафяви ивици. Старинните скринове бяха изчезнали ведно с позлатеното огледало в стил „Мария Антоанета“ и двете кресла, тапицирани в златен брокат. Сега по-голямата част от пространството се заемаше от малък черен роял. Роял в преддверието на „Френчманс Брайд“… Бабата на Шугар Бет, с нейния авангарден вкус, може би щеше да хареса подобна екстравагантност, но Диди със сигурност се обръщаше в гроба си.

— Виж ти, виж ти… — Южняшкият акцент на Шугар Бет се усили, както винаги, когато се окажеше в неизгодна позиция. — Май навсякъде сте оставили своя отпечатък?

— Правя това, което ми харесва. — Той я изгледа с високомерното изражение на благородник, принуден да говори с кухненската помощничка, но тя бе заслужила враждебността му. Без значение колко я дразнеше, беше време да понесе последствията от стореното. При това отдавна беше време.

— Написах ви писмо, за да се извиня — рече младата жена.

— Нима? — пророни той равнодушно.

— Получих го обратно. Бяха го върнали на подателя.

— Не думай.

Явно възнамеряваше да я държи тук, докато стане на камък. Тя не заслужаваше нещо по-добро, но нямаше намерение да се стеле в краката му, затова реши да направи компромис между дълга си към него и задълженията към себе си.

— Разбирам, че е твърде недостатъчно и твърде късно. Но какво пък, по дяволите? Разкаянието си е разкаяние.

— Не бих могъл да зная. Не съм имал за какво да се разкайвам.

— В такъв случай не е зле да се вслушате в този, на който това често му се е налагало. Понякога, господин Бърн, едно просто „извинявай“ е най-доброто, на което човек е способен.

— А понякога най-доброто не е достатъчно, нали?

Той нямаше намерение да й прости и това не я учудваше. В същото време извинението й не прозвуча искрено, а тъй като той заслужаваше искреност, вродената й почтеност настояваше да я прояви с цялото си сърце. Но не и тук, застанала като слугиня в преддверието.

— Имате ли нещо против да разгледам наоколо? — Не дочака разрешението му, а се шмугна покрай него в гостната.

— Разбира се, че не — изрече той провлачено, с явен сарказъм.

Сиво-кафявите стени бяха в тон с блестящия мрамор на пода, докато дълбоките кожени кресла и диванът с аеродинамична форма бяха в същия тъмнокафяв тон като стените във вестибюла. Над камината, която не беше онази от детството й, висяха симетрично разположени четири снимки в светлокафяви тонове на мраморни бюстове. Някогашната дъбова полица над камината, изгорена на няколко места от пламъците, когато Диди бе забравяла да отвори клапата на отдушника, бе заменена с масивна полица в неокласически стил с тежък корниз и резбован фронтон, напомнящ на гръцки храм. В друга къща навярно би харесала дръзкото смесване на класиката и модернизма, но не и във „Френчманс Брайд“.

Извърна се и го видя да стои на вратата. Позата му отразяваше съвършената арогантност на мъж, свикнал да владее положението. Той беше само с четири години по-голям от нея, което означаваше, че е на трийсет и седем. Когато беше неин учител, тези четири години представляваха непреодолима пропаст, но сега не означаваха нищо. Шугар Бет си спомни колко романтичен го намираха момичетата от „Горгоните“, но тя нямаше намерение да се увлича по някой, който толкова упорито устояваше на кокетните й заигравки.

Трябваше отново да се извини и този път да го стори както трябва, но презрителният му поглед, съчетан с оскверняването на дома й, надделя над добрите й намерения.

— Може би съм ви направила услуга. С учителската заплата никога нямаше да можете да си купите всичко това. Между другото, поздравявам ви за книгата.

— Чела си „Последната гара“?

Скептичната извивка на елегантните му вежди я вбеси.

— Господи, наистина се опитах. Но в нея има толкова много трудни и сложни думи.

— Така е. Ти никога не си обичала да обременяваш мозъка си с нещо по-сложно от модно списание, нали?

— Хей, ако никой не ги чете, тогава цялото женско войнство ще се облича само в карирани полиестерни дрешки. И само си помислете каква шибана гледка би представлявало това — изтърси тя и драматично разшири очи. — Опа… сега ще ме изгоните от училище заради циничен език.

Изминалите години явно не бяха подобрили чувството му за хумор.

— Подобни наказания никога не са имали ефект върху теб, нали, Шугар Бет? А и твоята майка никога не би го допуснала.

— Диди определено винаги е имала категорично мнение за това, кое е добро и лошо за мен. — Тя наклони леко глава, така че косата й се отметна и откри фалшивите диамантени обици. — Знаете ли, че тя не ми разреши да участвам в конкурса „Мис Мисисипи“. Заяви, че със сигурност ще спечеля, но тя никога няма да позволи кракът на дъщеря й да стъпи в този покварен Атлантик Сити. Последва бурна кавга, но вие знаете каква беше Диди, когато си науми нещо.

— О, да, спомням си.

Разбира се, че си спомняше. Тъкмо Диди бе накарала да го уволнят. Още една причина да свали оръжията и да се опита да сключи доста закъснялото примирие.

— Съжалявам. Наистина. Стореното от мен беше непростимо. — Да издържи погледа му, се оказа много по-трудно, отколкото си представяше, но този път тя не отстъпи. — Казах й, че съм излъгала, но дотогава злото вече бе сторено и вие бяхте напуснали града.

— Странно. Не си спомням майка ти да се е опитвала да ме намери. Още по-странно е как една интелигентна жена не се е досетила да ми позвъни и да ми каже, че всичко е простено, че аз не съм — как се бе изразила тя в онзи ден? — опозорил своята професия, злоупотребявайки с добродетелта на невинната й дъщеря.

Начинът, по който наблегна на последните три думи, й подсказа, че той знаеше съвсем точно какво бяха правили двамата с Райън Галантайн на задната седалка на червеното й камаро.

— Не, не го е направила. А аз нямах смелостта да кажа истината на баща ми.

При все това Грифин беше разбрал, когато няколко месеца след смъртта на майка й беше открил сред книжата й писмото на Шугар Бет, в което тя признаваше истината.

— Но трябва да признаете, че татко се постара да поправи извършената несправедливост. Разказа на всички за лъжата ми, все едно бе пуснал обява във вестника.

— Но оттогава бе изминала цяла година, нали? Малко късно. Аз вече бях принуден да замина за Англия.

Тя понечи да изтъкне, че той все пак е успял да се върне в Щатите — върху задната обложка на книгата му бе отбелязано, че сега той е американски гражданин — но се боеше, че думите й ще прозвучат като оправдание. Мъжът пристъпи в стаята и се запъти към стената, в която имаше вграден бар с напитки. Бар с алкохолни питиета в гостната на Диди Кеъри…

— Искаш ли нещо за пиене? — Не беше покана на гостоприемен домакин, а тихо изречено начало на игра на котка и мишка.

— Вече не пия.

— Крачиш по правия път?

— Дявол да го вземе, не. Просто не пия. — Вече се чувстваше безкрайно изтощена от усилието да се държи с някогашния си непукистки маниер, но май нямаше особен успех.

Той си наля два пръста кехлибарена течност, приличаща на много скъпо малцово уиски. Шугар Бет беше забравила колко големи са ръцете му. В миналото твърдеше пред всеки, който искаше да слуша, че господин Бърн е най-големият бъзливец и женчо в града, но дори тогава само тези ръце на месар бяха достатъчни, за да изобличат лъжата й. И както някога, те сякаш принадлежаха на човек, който декламираше сонети наизуст или понякога си връзваше косата с черна кадифена панделка.

Една вечер тяхната тайфа беше излязла доста късно от училището и го видяха на футболното игрище с топка. Европейският футбол не беше популярен в Париш и те никога не бяха виждали подобно нещо. Учителят им по английски прехвърляше топката от едното коляно на другото, подхвърляше я с прасеца, с бедрото, задържайки я във въздуха толкова пъти, че им загубиха бройката. После започна да снове по терена, тичайки с все сили, като през цялото време топката бе между краката му. След този случай мнението на момчетата за него се промени и много скоро започнаха да го канят да играе баскетбол с тях.

— Трима съпрузи, Шугар Бет? — Дебелите му работнически пръсти стискаха кристалната чаша. — Дори за теб ми се струва малко множко.

— Едно нещо никога не се променя в Париш. Клюките все още са любимото занимание на този град. — Усети хладен полъх по корема си, когато плъзна ръце в джобовете на черното си кожено яке и ги дръпна назад. Върху опънатата на гърдите й къса яркорозова тениска с блестящи букви бе изписано ЗВЯР. Беше малко крещяща, но струваше само 5,99 долара, а и върху тялото на Шугар Бет всяка дреха изглеждаше модерна и секси. — Ще ви бъда благодарна, ако свалите онази верига от моята алея.

— Нима си способна на благодарност? — Той се отпусна в едно от кожените кресла, но не я покани да седне. — Май никак не ти е провървяло със съпрузите. Доста окаян списък.

— Мислите ли?

— Така се говори — изрече той провлачено. — Доколкото си спомням, си се запознала със съпруг номер едно в колежа.

— Дарън Тарп, типичен американски любимец, бейзболна звезда. Известно време игра за „Брейвс“. — Тя замахна ловко, все едно съсичаше с томахавка.

— Впечатляващо. — Той отпи от чашата, която почти се губеше в дланта му, и я изгледа насмешливо над ръба й. — Чух още, че те е зарязал заради друга жена. Жалко.

— Казваше се Саманта. За разлика от мен, тя успя да завърши колежа, но едва ли дипломата й е привлякла Дарън. Оказа се, че е имала вродена дарба за фелацио.

Чашата така и не стигна до устните му.

Тя го дари с най-ослепителната усмивка от арсенала си на южняшка красавица, в която нямаше и капка искреност. С малко упражнения — и ако Диди не бе толкова предубедена срещу Атлантик Сити — тази усмивка можеше да спечели на Шугар Бет нещо много по-впечатляващо от короната на кралица на абитуриентския бал в гимназията.

— Предполагам, че интелектът може да отведе едно момиче доста далеч. — Бърн нямаше намерение да й позволи да се отклони от темата. — Очевидно си заминала за Холивуд с парите от издръжката.

— Спечелих си всеки долар.

— Но не са те засипали с предложения за роли в киното.

— Колко мило от ваша страна, че живо сте се интересували от мен.

— Сигурно нещо не съм разбрал както трябва. Вторият ти съпруг е бил нещо като член на „Ангелите на Ада“^[2].

— Щеше да бъде много по-вълнуващо, но се боя, че Сай беше просто каскадьор. Изключително талантлив до деня, в който загина, опитвайки се да скочи с мотора си от пристана в Санта Моника върху палубата на луксозна яхта. Снимаше се във филм, в който смели и доблестни ченгета се бореха срещу злодеи наркотрафиканти, така че си казах, че е загинал за справедлива кауза. Не че тогава от време на време не изпушвах по някой джойнт.

— Доколкото си спомням, в гимназията не беше само един.

— Грешите, ваша светлост. Тогава си мислех, че са просто цигари, които миришат малко странно.

Той не се усмихна, но тя и не очакваше подобно чудо да озари гранитната му физиономия.

Беше напуснала Сай няколко месеца преди онази фатална каскада. Нито едно момиче на тази земя нямаше по-голям талант от нейния да се омъжва за лъжливи загубеняци. Емът беше изключение, но той бе на седемдесет в деня на сватбата им, а мъдростта идваше с годините.

— След това, изглежда, дирите ти са се изгубили за известно време — подхвана нейният инквизитор.

— Работех в ресторантьорския бизнес. Супер ексклузивно.

Беше започнала като хостеса в приличен лосанджелиски ресторант, но я уволниха, задето се бе държала грубо с клиент. След това работи като сервитьорка на коктейли. Когато загуби и тази работа, известно време сервираше лазаня в евтин италиански ресторант, а накрая падна още по-ниско, озовавайки се в долнопробна закусвалня. Осъзна, че е ударила дъното, когато се улови да чете обявите за придружителки. Именно тогава разбра, че вече е крайно време да порасне и да поеме отговорност за живота си.

— А после си уловила Емът Хупър в мрежата си.

— Човек няма нужда от клюкарската агенция в Париш, за да чуе за това. — Усмивката й прикри успешно всяка капка болка, която и до ден-днешен разяждаше сърцето й.

— Вестниците бяха доста щедри на информация, при това твърде забавна. Двайсет и осем годишна келнерка става трофейна съпруга на отвратително богат седемдесетгодишен тексаски петролен магнат, оттеглил се от бизнеса.

Петролен магнат, чиито инвестиции изгърмяха още преди той да се разболее. Емът беше най-добрият й приятел, любовник, човекът, който й помогна най-сетне да порасне.

Бърн вдигна чашата си към нея. Приличаше на отегчен, но много мъжествен модел на „Гучи“.

— Моите съболезнования за загубата ти.

Буцата, заседнала на гърлото й, беше толкова голяма, че й бе трудно да изрече остроумен отговор, но тя все пак се справи.

— Оценявам съчувствието ви, но когато се жениш за някой толкова стар, донякъде знаеш какво те очаква.

Презрението в нефритенозелените му очи й достави удоволствие. Презрението беше за предпочитане пред съжалението. Наблюдаваше го как кръстосва крака със смущаващата комбинация от котешка грациозност и мъжка сила.

— Някога ви наричахме Херцога — изтърси изведнъж тя. — Знаехте ли това?

— Разбира се.

— Всички мислехме, че сте гей.

— И сега ли го мислите?

— И надут снобар.

— Бях. Всъщност все още съм. Дори се гордея с това.

Интересно дали беше женен? Ако не беше, навярно всички свободни жени в Париш се редяха на опашка пред вратата му с кокосови кексове и тенджери с вкусни яхнии. Тя се приближи към камината, като се опита да си придаде самоуверен вид.

— Сигурна съм, че много сте се забавлявали, докато сте опъвали веригата през алеята ми за коли, но смятам, че шегата вече не е смешна.

— О, не мисля така. Аз продължавам да се забавлявам.

Според нея не приличаше на човек, който умее да се забавлява, освен може би, ако си поставеше за цел да завоюва Индия. Съдейки по безупречно чистите му дрехи, едва ли със собствени ръце беше свършил цялата мръсна работа по поставянето на стълбовете в цимента за толкова кратко време.

— Не мислите ли, че ще се озовете в доста неловко положение, ако се обадя в полицията?

— Ни най-малко. Това е моята земя.

— А аз ви смятах за такъв авторитет по историята на Париш. Баща ми е подарил пристройката за карети на леля ми още през петдесетте.

— Къщата да, но не и алеята за коли. Тя все още е част от имота на „Френчманс Брайд“.

Шугар Бет рязко изпъна рамене.

— Не е вярно!

— Аз имам изключително способен и компетентен адвокат, който отделя особено внимание на такива неща като границите на собствеността. — Той се надигна от креслото. — С удоволствие ще ти предоставя скиците на имота. Ако искаш, мога да ти направя и копие.

Нима баща й е допуснал такава глупост? Разбира се, че го е направил. Грифин Кеъри беше изключително прецизен, когато ставаше дума за фабриката за стъкла за прозорци, но рядко небрежен, що се отнасяше до дома и семейството. Нима би могъл да се нарече внимателен един мъж, който имаше съпруга и любовница в малък град, където всички се познаваха?

— Какво искате, господин Бърн? Очевидно не и извинението ми, така че по-добре говорете направо.

— Как какво? Отмъщение, разбира се. А ти какво смяташе, че искам?

От тихо произнесените думи по гърба й полазиха тръпки. Едва се сдържа да не погледне с копнеж към чашата с уиски, която той беше оставил, но не беше пила алкохол от близо пет години и нямаше намерение да започва тази вечер.

— Е, много забавно, няма що. И къде точно очаквате да паркирам?

— Ни най-малко не ме интересува. Може би някой от старите ти приятели ще ти помогне.

Моментът беше идеален за едно истерично избухване, но тя отдавна беше забравила как се прави. Вместо това запристъпва плавно към него, леко полюшвайки бедра, макар че костите я боляха като стогодишна старица.

— Струва ми се, че не разсъждавате трезво. Вече изгубих трима съпрузи, един комплект родители, така че ако наистина искате отмъщение, би трябвало да измислите нещо по-грандиозно от тази жалка алейка.

— Играем по струната на съчувствието, а?

Точно така бе прозвучало, и на Шугар Бет й се искаше да си отхапе езика. Вместо това вдигна яката на якето си и се запъти към вратата.

— Майната ти, господин Бърн. Майната и на съчувствието ти.

Не успя да направи и три крачки, когато усети аромата на скъп одеколон. Сърцето й заби учестено, когато той я хвана за ръката и я обърна към себе си.

— Как мислиш, дали това е справедливо отмъщение?

Студеното му, неумолимо изражение й напомни за Дарън Тарп в онзи ден, когато я преби, но Колин Бърн имаше наум друго насилие. Преди тя да успее да се опомни, той се наведе към нея и завладя устата й с безпощадна, безмилостна целувка.

Целувките… Толкова много целувки имаше в живота й. Докосването на гладката кожа на майка й, която я обожаваше. Сухите свити устни на леля Талула. Тийнейджърските целувки с Райън, пропити със секс. Дарън целуваше рядко, а и целувките му не струваха. Пиянските лигави целувки на Сай, както и нейните, лъхащи на джин. И целувките на върволицата от мъже, които смътно си спомняше, с изключение на отчаяния вкус. Спасението дойде с целувките на Емът, преливащи от доброта, желание, страх и накрая — примирение.

Последната целувка получи от дъщеря му Дилайла, която я прегърна през врата и остави влажна следа на бузата й. Обичам те повече от всеки на този свят, скъпа моя Шугар Бет.

Толкова много целувки, но сред тях нямаше нито една като тази. Студена. Пресметлива. Предназначена да я унизи.

Бърн не бързаше да въздаде справедливост. Стискаше брадичката й, без да й причинява болка, но с такава сила, че я застави да отвори устни и езикът му нахлу в устата й. Тя не отвърна на целувката му, но и не се съпротиви.

На него не му пукаше.

Шугар Бет не се изненада, когато ръката му се отпусна на гърдите й. Дори го очакваше.

Поредното клинично изследване, сякаш под кожата й нямаше живо същество, а само плът и кости без душа.

Той обхвана гърдата й с една от големите си длани и плъзна палец по извивката. Когато докосна зърното, я прониза остър копнеж. Не желание — душата й бе твърде опустошена за това, а и той не искаше секс, а отмъщение. Изпита неутолим копнеж по обикновена доброта, доста странно чувство за някой, който толкова рядко даряваше околните с доброта.

По време на брака си с каскадьора тя бе научила много за уличния бой и подлите схватки, затова за миг се замисли дали да не го ухапе, или ритне в слабините, но нямаше да е честно. Той заслужаваше своето отмъщение.

Бърн най-сетне се отдръпна и тя усети лекия дъх на скъпото уиски, което бе изпил.

— Ти заяви, че съм пъхнал езика си в устата ти и съм опипал гърдите ти. — Нефритените му очи я пронизаха като с нож. — Нали това бе лъжата, която каза на майка си, Шугар Бет? Нали именно с тази лъжа ме съсипа, опозори и прогони от града?

— Точно така — пророни тя тихо.

Той прокара палец по долната й устна. Ако беше друг мъж щеше да бъде израз на нежност, ала за този бе клеймото на завоевателя. Тя наистина се разкайваше, но малкото достойнство беше единственото, което й бе останало, и Шугар Бет по-скоро би умряла, отколкото да пролее дори една сълза.

Той отпусна ръка.

— Сега вече не е лъжа.

Кладенецът на душевните й сили бе почти пресъхнал и се наложи да загребе чак до дъното, за да събере сили да повдигне ръка и да докосне бузата му.

— През цялото това време мразех да се чувствам лъжкиня. Благодаря ти, господин Бърн. Ти изчисти душата ми.

Колин усети хладната й длан и осъзна, че последната дума беше нейна. Мисълта го зашемети. Това трябваше да бъде неговата победа. И двамата го знаеха. При все това тя се опитваше да му я открадне.

Мъжът се взираше втренчено в устните, които бе смачкал с целувката си. Вкусът й не беше такъв, какъвто очакваше — не че очакваше нещо, тъй като не бе планирал атаката си. При все това Колин подсъзнателно се бе подготвил за лукавството, хитростта, дребнавостта и чудовищния егоизъм, характерни за това разглезено и жестоко създание. Коя е най-красива на земята? Аз! Аз! Аз! Вместо това откри нещо друго — нещо силно, решително и дръзко. Е, поне последното му бе добре познато.

Тя отпусна ръка и насочи показалец към него, като дулото на пистолет, прицелил се право в самоуважението му. Миг преди да дръпне въображаемия спусък, устните й се извиха в усмивката на опитна куртизанка.

— Пак ще се видим, господин Бърн.

Бам. И тя изчезна.

Той дълго остана неподвижен. Уханието й — подправки, секс, непокорство — остана дълго във въздуха, дори след като вратата се затвори. Отвратителната целувка трябваше да сложи край на това. Вместо това положи начало.

На осемнайсет тя беше най-красивото създание в Париш. Да я наблюдава човек как пристъпва царствено по тротоара към входната врата на гимназията, бе все едно да гледа самото въплъщение на артистичната чувственост: безкрайни крака, полюшващи се бедра, подскачащи гърди, лъчистото сияние на дълга руса коса.

Момчетата се препъваха, докато я зяпат, а музиката от касетофоните им се превърна в саундтрак на живота й. Били Оушън й се молеше да излезе от сънищата му и да седне в колата му. Бон Джоуви се бе влюбил от пръв поглед в нея и просеше любовта й. Кътинг Кру беше готов да умре тази нощ в обятията й. „Гънс енд Роузис“, „Пойзън“, „Уайтснейк“ — всички велики банди — бяха паднали в краката й и умоляваха за трохи от благоволението й.

Шугар Бет все още бе красива. Светлосините й очи, покосяващи мъжете, и идеално симетричните черти на лицето й щяха да я съпътстват до гроба, а облакът руси коси би трябвало да се стеле върху сатенена възглавница на кориците на „Плейбой“. Но младежката свежест бе изчезнала. Тя изглеждаше по-възрастна от своите трийсет и три години и по-закоравяла. Беше и по-слаба. Той забеляза изпъкналите жили на дългата грациозна шия, а китките й бяха толкова тънки, сякаш всеки миг ще се счупят. Но онази опасна и завладяваща сексуалност беше все същата. На осемнайсет нейната струяща чувственост беше неподправена и непреднамерена. Сега беше изкусно шлифована и много по-смъртоносна. Розата може и да бе прецъфтяла, но шиповете й вече имаха отровни върхове.

Колин взе чашата си и се отпусна в креслото. Чувстваше се много по-потиснат и объркан от срещата им, отколкото му се искаше. Докато погледът му се плъзгаше по разкошната къща, купена благодарение на парите му, той си припомни злорадата насмешка на баща си, ирландски зидар, когато Колин бе принуден да се върне в Англия, след като го уволниха от гимназията.

Прибираш се у дома с подвита опашка, а? Дотук с превземките ти и тези на майка ти, момче! Сега ще се заемеш с почтена работа като всички нас.

Само заради това Колин никога нямаше да прости на Шугар Бет Кеъри.

Поднесе чашата към устните си, но дори вкусът на десетгодишното шотландско уиски не успя да изтрие непоколебимото предизвикателство, което бе зърнал в очите на Шугар Бет. Въпреки оскърблението, което й нанесе под прикритието на онази целувка, тя все още смяташе, че командва парада. Колин остави чашата и се замисли как да я изтръгне от тази заблуда.