Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (22)

21

„Госпожица Крийд се качи унило на леглото и остана дълго край отворения прозорец на спалнята, взирайки се невиждащо в градината, обляна от лунна светлина. Нямаше съмнение, че това беше най-нещастният ден в живота й.“

Джорджет Хейър, „Коринтянинът“

Картината е била тук, през всичките тези години — безумна паяжина от алено и черно, кобалт и охра, с яростни ивици от жълто и експлозии в зелено. Не беше постелка. Никога не е било постелка. Тя изхлипа задавено и се свлече на колене до огромното платно, проснато върху бетонния под, прокара длани по капсулования капак от кутията от боя, дори по фосилизирания фас. Всички тези предмети не бяха захвърлени просто така, а реликви, оставени съзнателно, бележейки мига на творческия изблик на художника. В гърлото й заседна сподавен хлип. Нямаше нищо случайно в тези пръски и мазки, разлети по платното. Това бе стройна композиция, изригване на форма, цвят и емоция. Сега, когато разглеждаше картината, не можеше да повярва, че я бе помислила за постелка за под. Шугар Бет изпълзя до другия край и откри подписа в ъгъла. Плъзна пръст по единствената дума: АШ.

Отпусна се на пети. Дори и на мъждивата оранжева светлина от единствената крушка, висяща от таванската греда, цветният калейдоскоп бе в тон с хаоса, царящ в сърцето й. Леко се залюля. Остави се на яростния ритъм да я успокои. Раздвижи се. Отдаде се на страданието. Взря се в душата на картината.

— Шугар… Шугар… Шугар Пай…

Дюдюкане. Свиркане. Викане.

— Шугар… Шугар… Шугар Пай…

Тя рязко вдигна глава.

— Шугар… Шугар… Излез да си поиграем…

Скочи на крака. Къби Боумар и приятелите му се бяха върнали.

Стояха на малката поляна с форма на полумесец пред пристройката за карети — шестима мъже — с кутии с бира в ръце, извърнали лица към луната, виещи името й.

— Ела, Шугар Бет… Ела, сладурче…

Дюдюкане и рев.

— Шугар… Шугар… Шугар…

Викаха и пъхтяха.

— Шугар… Шугар… Шугар…

Вълче ръмжене, вой, пиянско свинско грухтене.

Тя се втурна към тях.

— Къби Боумар, писна ми от всичко това. Веднага престанете!

Къби разпери ръце и се блъсна в Томи Лилбърн.

— Но, Шугар Бет, ние искаме само малко любов.

— Ще получите само една тлъста ругатня от мен, ако ти и жалките ти приятелчета не се изметете моментално от моята собственост!

Джуниър Батълс политна напред.

— Ти не искаш да ни изгониш, Шугар Бет. Хайде, стига. Пийни бира с нас.

— Жена ти знае ли, че си тук?

— Не бъди толкова сурова. Ние просто се забавляваме по мъжки.

— По-скоро по глупашки.

— Ти си най-красивата жена на света! — обяви Къби, пъхна свободната си ръка под мишницата, размаха я като петльово крило и отново заскандира: — Шугар… Шугар… Шугар…

— Шугар… Шугар… Шугар… — не остана по-назад и Джуниър.

Томи отметна глава, от устата му изригнаха бирена струя и гръмък рев.

— О, за бога, по-тихо!

Тя се извъртя, готова да се нахвърли върху него, когато сякаш от нищото изникна Колин, като мрачен отмъстител, и се втурна към групата.

Къби изохка от болка, когато лакътят на Колин се заби в гърдите му и го повали на земята. Джуниър бе следващата му жертва — силен удар в челюстта го накара да изреве и го запрати към едно дърво. Карл Рей Норис се опита да избяга, но Колин се метна на гърба му, събори го, като междувременно повали и Джак Маккол. Томи, който стоеше на около два метра и половина, рухна на земята сам, преди Колин да го докопа.

Постепенно Колин осъзна, че никой не се бие. Изруга и се изправи. Застана със стиснати юмруци, подпрени на кръста, с разтворени крака, в очакване Къби, Джуниър, Джак или Карл да отвърнат на ударите му. Лунната светлина проблясваше върху тъмната му коса и бялата риза. Приличаше на пират, на черната овца на аристократичен род, принуден да търси щастието си, плячкосвайки испански галеони.

Той разтвори длани и заговори подигравателно с нисък, но суров тон:

— Хайде, момчетата. Искате да си поиграете? Поиграйте си с мен.

Шугар Бет отклони поглед от Колин към изпопадалите на земята мъже, към Томи, който пълзеше на четири крака, докато се опитваше да намери бирата си. Кръвта забуча в ушите й.

— Какво става? Никой ли няма да се сбие с него заради мен?

Къби потри удареното си коляно.

— По дяволите, Шугар Бет, ние сме доста пияни.

— Но вие сте шестима! — извика тя.

— Може да го нараним.

— Ами нали това е идеята, глупак такъв!

Джуниър разтри челюстта си.

— Това е Колин, Шугар Бет. Той е писател. Ако го натупаме, всички ще ни се нахвърлят.

— Тогава аз ще го направя, безполезни кучи синове! — изкрещя тя и се втурна срещу него.

Изненадан, Колин политна назад и едва не падна. Тя замахна и той изпръхтя, когато юмрукът й се стовари в слепоочието му. От своя страна Шугар Бет изсъска от болка — главата му беше по-твърда от ръката й — но това не я спря. Кракът й се стрелна и се заби в сгъвката зад коляното му.

Двамата паднаха заедно.

Той изохка шумно, когато лакътят й се заби в корема му.

— Какво правиш? — простена, а дъхът му излезе със свистене.

— Сритвам ти задника, подло, гадно копеле!

Опита се да се изправи на колене, за да продължи атаката си, но се подхлъзна на влажната трева, пльосна върху него и заудря с юмруци гърдите му.

— Ще се нараниш!

Той я улови за колана на джинсите, отдръпна я и се претърколи настрана, увличайки я със себе си. Прикова я към земята.

Тя се втренчи в него, очите й мятаха сребристосиви мълнии.

Зъбите на Колин проблеснаха в усмивка, а очите му се свиха до две цепки.

— Ще се успокоиш ли най-сетне?

Юмрукът й го халоса с все сила.

Той трепна, сграбчи ръцете й над лактите и ги притисна към тревата. Тя се опита да освободи коляното си, но Колин предугади намерението й и блокира крака й с бедро. Шугар Бет го изрита с другия крак в прасеца. Двамата отново се претърколиха, но този път тя беше отгоре. Вместо да отвърне на ударите й, той се опита да я укроти, което още повече я вбеси.

— Бий се, лъжливо английско мамино синче!

— Престани! — Той се опита да улови другия й крак. В същото време изръмжа на мъжете: — Махнете я от мен, преди да си е счупила нещо!

— Според мен се справя много добре — обади се Джуниър.

— Пази се от другото й коляно! — извика Карл Рей.

Ала предупреждението му закъсня и Колин изрева от болка. Тя пропусна най-уязвимото му място, но го удари в бедрото, при това достатъчно силно, за да го заболи. Колин изруга тихо, почти злобно и отново я затисна с тялото си.

Ще бъдеш жена на всички времена, Шугар Бет.

Отгласът от думите на майка й отекна в главата й. Заля я вълна от срам и адреналинът, който подклаждаше гнева й, внезапно пресекна. Поредният мъж. Поредното сбиване. Догади й се.

Постепенно Колин осъзна, че тя е спряла да се бие. Отслаби натиска върху гърдите й и се свлече от нея.

Тя чу пукот от отварянето на бирена кутия, последвана от гласа на Къби:

— Изглежда, представлението свърши, приятели. Май е по-добре да си вървим.

Чу се трополене от отдалечаващи се стъпки.

— Лека нощ, Шугар Бет.

Издрънчаха нечии ключове.

— Лека нощ, Колин.

Оригване.

— Пазете се.

Миг по-късно се чу рев на автомобилни двигатели.

Колин се изправи. Накъсаното му дишане нарушаваше нощната тишина, а гърдите му тежко се надигаха. Той погледна надолу към нея, после й подаде ръка, за да й помогне да се изправи.

Тя преднамерено я пренебрегна и сама се надигна на колене. Одраният й лакът изгаряше от болка, джинсите й бяха скъсани. Почувства нещо горещо върху лицето си, но чак след няколко секунди осъзна, че са сълзи.

Сърцето на Колин се сви от мъка, когато видя сълзите да блестят върху красивите й високи скули. Най-сетне го беше постигал. Най-сетне беше поставил Шугар Бет Кеъри на колене.

От гърдите му се изтръгна задавено възклицание. Той се отпусна на земята до нея и я привлече в прегръдките си. Тя не се възпротиви. Покри с целувки клепачите, страните й, попиваше с устни солената влага. Очите му пареха и той примигна, за да спре напиращите си сълзи. Прокара длан по вълнообразната линия на гръбнака й. Целуна слепоочията й. Той беше човек на словото, ала не можа да измисли какво да й каже, освен глупавите думи, произнесени с дрезгав шепот:

— Виждам, че си прочела книгата ми.

Тя кимна и главата й се удари в гърдите му.

Колин притисна чело в нейното. Вдъхна издишания от нея въздух. Опита се да измисли някакъв начин, по който да заличи всички лоши неща, но нищо не му идваше наум.

— Почувствах се, сякаш бях изнасилена — пророни Шугар Бет.

Той потръпна.

Дъхът й погали лицето му.

— Зная, че всичко това е било написано много преди да се върна. И всяка дума е истина. Зная го. Аз бях лесна плячка. Повече от лесна. А ти можеше да ме опишеш с много по-черни краски след всичко, което ти причиних. Дори разбирам защо не ми каза веднага. Каква полза би имало? А сега поне съм подготвена.

— Недей, любима — прошепна той. — Не се опитвай да оправдаваш това, от което толкова те боли. — Обхвана лицето й в шепи, целуна мократа диря върху бузата й. — Ако можех да започна отначало, бих го написал другояче.

— Фактите не може да се променят.

— Но може да се промени гледната точка върху същите тези факти.

Можеше да остане така, на колене, редом с нея, за цял живот, но тя се отдръпна от него и седна на мократа трева, като подви единия крак под себе си.

— Тази вечер намерих картината — рече бавно тя.

Още един нож се заби в сърцето му.

— Наистина ли?

— В ателието. Постелката върху пода. Постелката е картината.

Колин си каза, че трябва веднага да й признае всичко, но тя продължи да говори:

— Докато растях… Колко пъти претърсвах ателието, когато се върнах… сякаш съм била сляпа, нито веднъж не прогледнах. До тази вечер.

Време беше да забие и последния гвоздей в ковчега си. Колин се изправи.

Тя последва примера му. Косите й се разпиляха върху бузата й и тя ги отметна с трепереща ръка.

— Нищо чудно, че баща ми винаги се смееше, когато се заговореше за картината. Леля Талула я е била скрила пред погледите на всички.

Горното копче на блузата й се бе разкопчало и се виждаше краят на сутиена, кремавобял, като душата й.

— Значи си намерила това, за което дойде — рече той.

Шугар Бет кимна.

— Последното платно на Аш с такъв размер се продаде на търг за четири и половина милиона долара.

— Ще бъдеш богата жена. Независима.

— Това платно няма да струва толкова.

— Няма ли?

— Искам тази картина да бъде изложена в музей, а не скрита в някоя частна колекция. Това ще ограничи броя на купувачите. Но за мен главното е да получа достатъчно, за да обезпеча живота на Дилайла.

— Пак ще ти останат доста пари.

— Предполагам.

— Нашата благородна, самопожертвователна героиня. — Не го изрече саркастично, но тя настръхна и той прокле тази част от душата си, която толкова се ужасяваше от най-малкия признак на сантименталност, че всяка проява на чувства бе белязана с цинизъм въпреки волята му. Насили се да зададе въпроса, който го ужасяваше. — Кога смяташ да заминеш?

— Веднага щом уредя всичко около картината.

— Това няма да ти отнеме много време.

— Може би седмица.

Колин докосна косата й.

— Обичам те, знаеш го.

Устните й затрепериха и върху миглите й блесна сълза.

— Ще го преживееш. Повярвай ми, казва го човек с опит. Любовта не е чувство, което трае вечно.

— А ти преживя ли любовта си към Емът?

— Сигурно съм я преживяла, иначе нямаше да се влюбя толкова бързо в теб.

Толкова откровено признание на чувствата й би трябвало да го зарадва, но вместо това само усили болката му.

— Нима толкова малко вярваш в себе си?

— Не става дума за вяра. Просто съм реалист.

— Ако беше истина, ти нямаше да заминеш. Всичко, от което имаш нужда, е тук, в Париш.

— Грешиш.

— А какво ще стане с онази книжарница за детски книги, за която говореше? Сега тази мечта може да се осъществи. Тук е твоят дом, Шугар Бет, мястото, на което принадлежиш.

— Не, сега това е твоят град.

— И е твърде тесен за двама ни, така ли?

— Знаеш, че няма да се получи.

— Трябва да останеш. Имаш семейство. — Пое дъх пресекливо. — И имаш мен.

Печал забули очите й.

— Тъкмо затова трябва да замина. — Сведе очи и се извърна. — Не мога да го направя. Прости ми.

— Намерих картината миналата седмица.

Тя рязко се извърна към него.

— Когато претърсвахме ателието. Бил съм там десетки пъти, но… в онзи ден бях в ужасно настроение. Знаех, че те губя, а ти стоеше точно до нея. Извърнах глава, за да ти се тросна за пореден път. Нещо в ярките цветове, в безумните мазки на боята… сграбчи ме за гърлото.

Шугар Бет кимна, сякаш го разбираше, при все че той самият все още не можеше напълно да определи бурята от емоции, връхлетяла го в онзи момент.

— Кога смяташе да ми кажеш?

— Всеки един ден през изминалата седмица.

Тя не се разсърди, както Колин очакваше, в погледа й не се четеше укор. Дори го гледаше с нещо като разбиране.

— Искам да се омъжиш за мен — изтърси той, усетил, че тя се готви отново да се отдалечи от него.

Очите й се разшириха.

Ненадейните слова би трябвало да го разтърсят — никога не бе очаквал, че отново ще ги произнесе — но на душата и сърцето му беше спокойно, като че ли цялото му същество отдавна ги бе очаквало. Пристъпи към нея и обхвана с шепи прекрасното й лице.

— Жалко, че нямам магнолия или поне гардения. Нещо, което да подхожда на голям романтичен жест. Напълно съм способен на подобно нещо, знаеш го.

Шугар Бет притисна за миг буза към дланта му.

— Никога не бих ти го причинила.

Страхът й го вбеси. Беше твърде познато, твърде много приличаше на миналото.

— Няма да те моля, Шугар Бет. Веднъж в живота си съм молил жена и никога повече няма да го направя. Или си достатъчно силна, за да ме обичаш. Достатъчно силна, за да ми позволиш да отвърна на любовта ти с любов — или не си. Кое от двете?

— Предполагам, че това, което ти смяташ за липса на смелост, за мен е проява на мъдрост.

— Няма нищо мъдро в това, да бягаш от любовта.

— Има, когато става дума за мен.

И тя си тръгна, оставяйки го сам във влажната пролетна нощ.

 

 

През следващите дни Шугар Бет се движеше като насън. Нито веднъж не видя Колин, само понякога зърваше колата му, докато завиваше по алеята към дома му. Той дори спря да работи по зида. Увереността, че е взела правилното решение за двамата, не смекчаваше факта, че бе причинила болка на човека, когото обичаше. А колкото до това, което бе причинила на себе си… Рано или късно, щеше да го преодолее. Както винаги.

Докато обслужваше клиентите в „Джемайма Букс“, Шугар Бет се опитваше да се убеди, че Колин грешеше, като я обвиняваше в страхливост. Хората, които не се учеха от грешките си, заслужаваха да бъдат нещастни. Не можеше да се прехвърля презглава от един мъж на друг, да дарява щедро с топлината си всеки избраник, отдавайки му сърцето си, да се влюбва в самата любов, а след това да се разочарова. Колин не разбираше, че тя го защитаваше.

Развълнуваните представители на „Сотбис“ пристигнаха в сряда, за да вземат картината. Ателието изглеждаше празно без нея, но Шугар Бет не съжаляваше, че картината я няма. Стигаха й собствените й объркани и тревожни емоции и нямаше нужда да гледа нечии други, изобразени върху платното с безумие от тонове и цветове.

Седмицата бавно се изнизваше. Тя опитваше да се убеди, че ще понесе с достойнство унижението, което я очакваше, когато „Отражения“ излезе на пазара. И преди бе оцелявала.

Шугар Бет получи малък заем от банката, с който да преживее, докато картината бъде продадена. Платното на Аш беше много по-голямо, отколкото си бе представяла в най-смелите си мечти. След като учредеше попечителски фонд за Дилайла, щяха да й останат достатъчно пари, за да открие детска книжарница. Колин беше прав. Липсваше й призвание да продава недвижими имоти. Нищо не можеше да се сравни с радостта, която изпитваше, когато запознаваше едно дете с нова книжка. Веднага щом пристигнеше в Хюстън, щеше да започне да търси подходящо място и щеше да забрави, че вече го е намерила в изоставената гара в Париш, Мисисипи.

С усилие на волята пропъди образа на старите тухлени стени, рафтовете с книги и малката къщичка на колела, превърната в уютно място за четене. Не желаеше да си представя кокетното кафене, разположено върху някогашната товарна платформа, нито релсите, обрасли в бурени, заменени от дървета в големи саксии и кошници с цветя. Предпочиташе да се съсредоточи върху работата си.

Джуъл бе пуснала обява, че търси продавачка, но Шугар Бет не одобри нито една от кандидатките.

— Трябва да назначиш някоя, която обича детските книги.

— Вече го направих — отвърна дребничката й шефка. — Намерих теб.

И точно в този момент, заобиколена от книгите на Сандра Киснерос^[1] и Мери Хигинс Кларк, Шугар Бет избухна в сълзи. Джуъл я прегърна, но някои неща не бяха подвластни на човешка утеха.

 

 

Уини обяви, че в понеделник вечерта устройва сбирка — десерт на помирението и опрощението, за да се сдобри Шугар Бет с горгоните, преди да напусне града.

— Честно казано, не съм сигурна какво помирение и опрощение ще се получи — додаде сестра й. — Те тъкмо свикнаха с мисълта за завръщането ти, а ти отново заминаваш. Ще го приемат като лична обида.

— Ти знаеш, че нямам друг избор.

— Зная, че ти така смяташ.

Шугар Бет прочете в очите на Уини, че тя също се чувстваше предадена.

Нощно време почти не спеше. Стоеше с часове до прозореца, загледана във „Френчманс Брайд“ и се бореше с почти непреодолимото желание да изтича при него. Как можа да я помоли да се омъжи за него? Нима е забравил да брои? Що за идиотско хрумване, какъв миг на умопомрачение го бе накарал да пожелае да стане четвъртата й жертва?

Съботата беше последният й ден в книжарницата. Слухът, че си заминава, бе плъзнал навред и половината град се извървя, за да се сбогува с нея. Поне този път нямаше да мислят само лоши неща за нея. Късно следобед напливът най-после секна и тя отиде за последен път в детската секция. Тъкмо подреждаше малките столове, когато Уини нахлу през вратата.

— Райън току-що се обади от „Френчманс Брайд“! Колин напуска Париш още днес.

— Какви ги дрънкаш?

— Той си тръгва. Заминава завинаги.

Кръвта на Шугар Бет се вледени.

— Не ти вярвам.

— В момента прибира вещите си в багажника на колата. Колин е предупредил Райън да не ти казва нищо, докато не замине.

— Колин обича Париш! Не може да замине. Този град означава всичко за него. — Докато го изричаше, в съзнанието й изплува първото изречение от „Отражения“: Дойдох в Париш два пъти. Първият път, за да напиша велик роман. Вторият — повече от десет години по-късно — защото исках да се върна у дома. — Защо заминава? — промълви отмаляло.

— Мисля, че и двете знаем отговора.

— Вярва, че ако замине, аз ще остана — изрече Шугар Бет на един дъх, сетне притисна пръсти към устата си.

— Той смята да ти продаде „Френчманс Брайд“.

Шугар Бет я изгледа смаяно.

— Трябва да се свържеш с адвоката му и да предложиш цена.

Тя изпъна рамене.

— Не може да го направи. Къде са ми ключовете?

— Моята кола е отпред. Побързай!

Двете изтичаха на улицата, където точно под табелата „Паркирането забранено“, под странен ъгъл бе спрян мерцедесът на Уини. Гумите изсвистяха, когато Уини даде на заден и рязко потегли.

— Всичко оплеска — процеди гневно тя, докато преминаваше на червено.

Рамото на Шугар Бет се удари във вратата, когато завиха зад ъгъла, и тя заби нокти в дланите си.

— Вродена дарба.

— Предполага се, че си голям експерт по мъжете и знаеш как да се оправяш с тях — изпухтя подигравателно Уини. — Всъщност си национално бедствие, ето какво си ти!

— Не започвай отново с нравоученията.

— Ти си идеална за него. Всичко е толкова объркано. И аз не го разбрах веднага. Как бих могла, когато става дума за теб? Но сега вече ми е кристално ясно. Ти си единствената жена, която притежава достатъчно сила, за да му се опъне. Той плаши всички останали. И се нуждае от теб. Вчера, когато се видяхме, говореше уж както обикновено и на място, но сякаш нещо в него се бе пречупило, като че ли беше изгубен.

Шугар Бет се взираше право напред, кършейки пръсти.

Когато спряха пред „Френчманс Брайд“, Шугар Бет видя лексуса, паркиран отстрани. Колин слагаше нещо в багажника. Райън слизаше по стълбите, понесъл кашона с компютъра. Тя изскочи от колата и затича през поляната. Гордън я видя и се разлая. Колин я наблюдава за миг, после се обърна намръщено към Райън, когато тя приближи.

— Помолих те да не й казваш.

— Тук нещата следват собствения си ход — обясни Райън. — Вече би трябвало да го знаеш.

Колин грабна кашона от ръцете му, заобиколи колата и го остави на задната седалка. Райън се насочи към Уини, а Шугар Бет пристъпи към Колин. Той изглеждаше надменен и отчужден, но притежаваше нежната и уязвима душа на поет и високомерната му маска вече не можеше да я заблуди.

— Това е лудост! Какво си мислиш, че правиш?

— Ти си тази, която реши, че не можем и двамата да живеем в този град — отвърна той и се наведе, за да премести някакъв кашон.

— Ти! — извика тя. — Ти си този, който трябва да живее тук.

— Хайде, стига — подсмихна се той, сякаш заминаването му беше нещо незначително. — И двамата знаем, че Париш е по-скоро твой дом, отколкото мой.

— Това не е вярно. Сега градът е твоят дом. Колин, не го прави.

— Всеки от нас прави своя избор. Ти реши да бъдеш страхливка, а аз — да го приема.

— Аз не съм страхливка. Просто се опитвам да проявя разум. Ти не можеш да си тръгнеш от „Френчманс Брайд“. Това е твоят дом. Тук си вложил сърцето и душата си.

— Не, Шугар Бет — тихо промълви той. — Сърцето и душата ми са вложени в теб.

Тя потръпна.

Той отново се наведе в колата и премести един кашон с книги. Тя видя на пода купичката за вода на Гордън. Колин се изправи и хлопна вратата. Маската на отчужденост не слизаше от лицето му.

— Говори с адвоката ми за къщата. Веднага щом реша къде ще отседна на първо време, ще си прибера останалите вещи, но междувременно ти спокойно можеш да се нанесеш.

— Не мога да повярвам, че го правиш. — Погледът й се стрелна към Уини и Райън, мислено умолявайки ги да кажат нещо, което ще го застави да размисли и промени решението си, ала те изглеждаха безпомощни като нея. — Моля те — прошепна тя. — Веднъж вече те прогоних от града. Не ми позволявай отново да го направя.

— Ти, мила моя, си тази, която реши, че това място е тясно за двама ни. — Извади нещо от джоба си и го пъхна в ръката й.

Когато се отдалечи, за да стисне за сбогом ръката на Райън, тя видя, че й е дал ключовете от „Френчманс Брайд“.

— Кажи на Джиджи, че довечера ще й се обадя. — Прегърна Уини. — Грижете се за себе си, госпожо Дейвис.

Уини го стисна силно за рамото.

— Вие също, господин Бърн.

— Не! — Шугар Бет се втурна напред. — Не, няма да го позволя, чуваш ли ме? Тази твоя благородна жертва няма смисъл, защото аз също ще замина, независимо дали ти ще останеш тук, или не. Говоря сериозно, Колин. Всичко това е напразно. Следващата седмица напускам завинаги този град.

— Това би било много глупаво. — Той се приближи към нея, повдигна брадичката й и нежно докосна устните й. Искаше й се нещо повече, но когато се опита да го прегърне, той се отдръпна. — Сбогом, любов моя.

— Колин…

Мъжът, когото обичаше с цялото си сърце, й обърна гръб, заобиколи колата и отвори вратата на мястото до шофьора.

— Да вървим, Гордън.

Кучето мигом изприпка до него и скочи в колата — какъв отвратителен предател! Колин затвори вратата. Гордън опря предните си лапи върху облегалката на седалката и се втренчи в Шугар Бет. Уини пристъпи до нея и улови ръката й.

— Не го прави — прошепна Шугар Бет.

Колин я погледна за последен път и отвори вратата откъм шофьора. Но тъкмо когато се канеше да седне, Гордън се изстреля покрай него и изскочи навън.

— Гордън? — Колин щракна с пръсти.

Кучето сведе унило глава и се повлече към Шугар Бет, влачейки уши по тревата. Тя коленичи до него, опитвайки се да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.

— Върви, приятелю — прошепна младата жена и го погали по главата. — Вече си неговото куче.

Но Гордън въздъхна жално и легна на тревата в краката й.

— Е, какво да се прави — сви рамене Колин.

Говореше нехайно, сякаш не му пукаше, като че ли и това поредно предателство е било неизбежно. След миг завъртя стартера на мотора и колата потегли по алеята.

— Не! — Шугар Бет се стрелна напред, готова да се хвърли пред колата, но Райън я улови за ръката и я дръпна назад.

— Недей, Шугар Бет. Имай малко гордост.

— Пусни ме!

Твърде късно. Колин Бърн бе потеглил завинаги от последната гара.

Гордън зави — скръбен, раздиращ сърцето звук, изтръгнал се от глъбините на кучешката му душа. Шугар Бет трепереше толкова силно, че чак зъбите й тракаха. Отскубна се от Райън и коленичи до кучето. Изведнъж си спомни за купичката за вода на пода пред задната седалка в колата на Колин. Къде ли щеше да е той, когато я забележи? На някоя бензиностанция? Ще сваля куфара си, за да отседне в крайпътен мотел? Той бе преживял толкова много загуби: обичта на бащата си, която би трябвало да му принадлежи по право, съпругата, която го бе предала, защото не бе имала смелостта да живее, нероденото дете, Гордън… и тя.

Вдигна глава тъкмо навреме, за да види как Райън привлича Уини в обятията си. Тя се сгуши до гърдите му, но той не гледаше към нея. Взираше се в Шугар Бет. И в златистокафявите му очи тя видя голямото му любящо сърце, дълбоко вкоренената му почтеност. Видя мъж, способен на вярност, мъж, заслужаващ доверие. Мъж, който знаеше как да обича… завинаги.

В ушите й запищя нещо шумно и пронизително. Сърцето й блъскаше глухо в гърдите. Свлече се в тревата и тупна толкова силно, че си натърти опашната кост.

Мили боже, ето че отново го бе направила!

— Шугар Бет? — Уини се изтръгна от прегръдката на Райън и се спусна към нея. — Добре ли си?

Тя не можеше да диша. Не можеше да се движи. Отново бе обърнала гръб на любовта на един добър мъж. Уини коленичи до нея и я разтри по гърба.

— Всичко ще се оправи.

Шугар Бет отпусна глава на коленете й. Колин й бе казал, че няма да я моли, и бе удържал на думата си, но тогава в него бе говорила мъката, а не гордостта. Той не си тръгваше от Париш, за да остане тя. Тръгваше си, защото не можеше да понесе болката, че отново се е влюбил в жена със страхливо сърце.

От самото начало той е бил прав. Тя го отхвърли не от храброст. Направи го от страх. Прогони го, защото не бе съумяла да намери в себе си достатъчно мъжество, за да им даде поне един шанс.

Гордън я лизна по бузата. Шугар Бет вдигна глава към Уини.

— Много се страхувам — прошепна.

Уини стисна рамото й.

Късното следобедно слънце се показа иззад един облак и лъчите му заслепиха Шугар Бет. Сякаш я прониза електрически ток и тя скочи на крака.

— Чантата ми! Трябва ми мобилния телефон. Къде ми е чантата?

— Остана в книжарницата — отвърна Уини. — Ще донеса моя.

Но Райън вече й подаваше неговия.

— За бога, недей да проваляш и това.

Сърцето й биеше до пръсване, докато набираше номера на Колин. Беше направила огромна грешка, най-голямата възможна грешка и трябваше да я поправи. Двамата с Колин нямаше как да оправят нещата, ако не са заедно. Свлече се в тревата до Гордън, докато телефонът звънеше. Един път, два пъти, три пъти. Включи се гласова поща.

— Той не вдига. — Тя прекъсна връзката, отново набра номера, но той пак не се обади.

— Ближе раните си — рече Уини. — По-късно ще се обади. Хайде да те закарам до книжарницата. След това ще пренесем нещата ти във „Френчманс Брайд“.

Шугар Бет вдигна рязко глава.

— Не мога да се преместя във „Френчманс Брайд“.

Уини я изгледа спокойно.

— Ти вече завинаги се върна у дома. Не можеш да постъпиш другояче.