Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (15)

14

„Кога смяташ да сложиш край на това безумие?“

Джорджет Хейър, „Старите сенки“

Апартаментът над „Съкровища от вчера“ беше тесен и неприветлив, претъпкан с мебели, които или не бе успяла да продаде, или още не бе изложила в магазина. Единствената обитаема стая с голи тухлени стени имаше два високи прозореца, гледащи към главната улица, и разтегаем диван. Ъгълът на старомодната баня се заемаше от пластмасова душкабина, а в кухненската ниша се виждаше допотопен хладилник, модерна микровълнова печка и огромна газова печка от златното време на седемдесетте. Контрастът с дома на Уини бе поразителен и при все че тук не се чувстваше щастлива, не беше и нещастна.

Отнесе чашата с билков чай „Слийпи Тий“ до френската масичка за кафе, която бе взела от витрината, за да има върху какво да се храни, и се загледа в тъмната празна улица долу. Наближаваше единайсет и магазините отдавна бяха затворени. Червената неонова табела над химическо чистене „Ковнър“ примигваше в ситния дъжд, който бе започнал да ръми, а светлините на фаровете на преминаващите коли се отразяваха във витрината на книжарницата на Джуъл. Уини беше на трийсет и две години и за пръв път оставаше сама. Не че от толкова дълго беше сама. Това бе едва втората й нощ.

— Това е тъпо! — възкликна Джиджи възмутено, когато днес следобед след училище нахлу в магазина. — Снощи татко ме накара да правя всичко. След като вечеряхме пица, трябваше да почистя кухнята, а след това ми нареди да изхвърля боклука. Дори не се помръдна да ми помогне: просто се затвори в кабинета си. Кога ще се прибереш у дома?

Уини бе толкова изумена от черното облекло на Джиджи и грима й, че в първия миг остана безмълвна. Нейното малко момиченце! Колкото и да бе жадувала дъщеря й да се избави от развлечените дрехи от Армията на спасението, все пак не бе очаквала подобна метаморфоза. Какво беше следващото? Татуировки и пиърсинг на езика?

Отпи от чая. Дори горгоните не знаеха, че се е пренесла тук, макар че Дона Гримли, новата продавачка, бе започнала да подозира нещо.

Долу на улицата светна червен светофар и една самотна мъжка фигура зави зад ъгъла. Той беше висок, с широки рамене, вдигнал яката на сакото си, за да се предпази от дъжда. Беше Райън и пулсът й се ускори, както когато беше момиче. Връхлетя я вихрушка от желания, които не бе изпитвала от дълго време, и Уини стана от масата, за да пристъпи по-близо до прозореца.

Когато приближи тротоара, той забави крачка. Забеляза я и наклони глава, за да я вижда по-добре. Тя отпусна буза до мръсното стъкло и притисна топлата чаша чай между гърдите си.

Той вдигна рязко палеца си.

Отвори вратата, по дяволите, и ме пусни.

Дъхът й образува матов кръг върху прозореца. Преди щеше да очертае инициалите му вътре в този кръг. А сега се отдръпна и поклати глава.

Гневът му долетя като стрела към нея, праведният гняв на онеправдан съпруг, имал нещастието да попадне на неблагодарна, истерична съпруга. Той отново вдигна яростно палец във въздуха.

Тя отново поклати глава. У дома, на закачалката, висеше резервен ключ. Или той никога не го бе забелязал, или не се бе сетил, че може да го използва. Дъждовните капки блестяха в косата му, раменете му се сковаха. Той се отдалечи с бързи, гневни крачки по мокрия тротоар.

Дълго след като изчезна от погледа й, Уини продължи да стои до прозореца, стиснала чашата в ръце, в очакване сълзите да рукнат.

Но очите й останаха сухи.

 

 

На следващата сутрин Шугар Бет се успа. Къби и приятелчетата му отново цъфнаха миналата нощ — две нощи подред — и я държаха будна с виковете си.

Шугар… Шугар… Шугар…

Тя побърза да се облече и когато пристигна във „Френчманс Брайд“, намери бележка от Колин, че заминава по работа в Мемфис и ще се върне чак вечерта. Накрая бе добавил: „Запазил съм маса за двама ни довечера в «Париш Ин». Ще те взема в седем“.

Не можа ли да измисли нещо по-глупаво? Явно това бе предсмъртното му желание. Защо иначе ще му хрумне подобна дивотия? Едно беше да работи за него — на хората това им харесваше, но съвсем друго да се появят заедно на публично място. Тя скоро щеше да си тръгне от Париш, но той се бе установил тук. И без значение колко бе известен, все още си оставаше чужденец. Ако местните жители разберяха, че унижението вече не е главната цел в живота му, щеше да изгуби трудно извоюваното им уважение.

Тя стана и хвърли бележката в кошчето за боклук, където й бе мястото, сетне погледна към Гордън, който току-що привършваше закуската си.

— Май сама се направих на глупачка, какво ще кажеш? Това до нищо добро няма да доведе.

Блажено изтегнат, след като бе заситил стомаха си, Гордън й хвърли многозначителен поглед от рода на: „Казах ли ти аз?“.

Тя грабна гъбата и се захвана с плота. Рано или късно, като всеки разумен човек, Колин щеше да се откаже да я преследва. Възкачил пиедестала на високите си морални принципи, той не желаеше да гледа на нея като на краткотрайно сексуално забавление, тъй като го смяташе за долно и гнусно. Но кой е казал, че долното и гнусното винаги е лошо? Понякога е просто практично.

Шугар Бет работи цял ден като бясна — зареди всички шкафове с продукти, изчисти хладилника, подреди дрешниците. Когато отиде в кабинета, за да сортира пощата, вече съжаляваше, че още вчера не му каза за новата си работа в книжарницата на Джуъл.

Жалко, че не бе намерила ръкописа на „Отражения“. Когато го попита дали може да го прочете, той й каза, че няма нов екземпляр. Тя отвърна, че и старият ще й свърши работа, но Колин продължи да го усуква, докато накрая тя не му заяви направо, че да напада отдавна отишлата си от този свят Диди, едва ли отговаря на понятието за честна игра. Но той не й обърна внимание и оттогава колкото и да душеше наоколо, Шугар Бет така и не откри ръкописа, дори и във файловете в компютъра. Забеляза върху бюрото отпечатаните първи няколко глави на новата му книга. Бележките с червено мастило по страниците й напомниха за последната година в гимназията, когато същият критичен почерк бе нашарил полетата на всичките й съчинения по английски.

Върна се в кухнята и реши да приготви няколко блюда и да ги остави във фризера по почина на останалите му обожателки от Париш. Накрая, след като повече не можеше да отлага, набра номера на мобилния му телефон.

— Обажда се Франсес Елизабет — обяви, след като той вдигна.

— Не знаех, че това е името ти.

— Кажи го на психиатъра си. — Шугар Бет седеше до Гордън на дивана в остъклената стая. — Къде си?

— Скоро ще се прибера. Ти как си?

— Добре, защо?

— Какво стана със спазмите?

— Ъ… изчезнаха.

Но той бе доловил колебанието в гласа й, а и все пак беше по-умен от средностатистическа мечка.

— Излъгала си ме! Не е имало изобщо никакви спазми. Повече няма да търпя това, чуваш ли? — Звучеше възхитително надменен и подчертано засегнат.

— Извинявай — промърмори тя, — но миналата вечер бях уморена и не исках да нараня егото ти, като те отхвърля директно. Понякога мъжете са толкова чувствителни. А и не забравяй, че отдавна съм се специализирала как да се измъквам най-лесно суха от водата.

— Защо ли започват да ме налягат лоши предчувствия относно този разговор?

Трудно бе да надхитриш мечето Йоги, което все повтаря, че е по-умно от всеки средностатистически мечок.

— Всъщност имам новина за теб. Новината е добра, не се притеснявай. Нищо чудно да пожелаеш да спреш край пътя и да изтанцуваш танца на радостта. — Тя погали козината на Гордън. На самата нея никак не й беше до радостни танци. — От утре сутринта вече няма да работя за теб.

— Какви ги дрънкаш?

— Джуъл ме назначи на работа. Няма да ми плаща много, но пък и ти не беше особено щедър, така че няма кой знае каква разлика. Не че съм забравила за чека за две хилядарки, плод на гузната ти съвест, който, между другото, скъсах.

Зачака избухването му. Не й се наложи да чака дълго.

— Това е абсолютно неприемливо!

— Защо? Ти ме уволни, забрави ли?

— Нали отново се договорихме?

— Кога?

— Много добре знаеш за какво говоря.

— Само не ми казвай, че гледаш на това, което правихме в неделя сутринта, като на трудов договор.

— Престани да се инатиш. Работата в книжарницата ще те превърне в мишена за всеки, който влезе през вратата. Няма да можеш да се защитиш от обидите на старите си врагове. Джуъл би трябвало да има повече мозък в главата си.

— Престани, татенце, плашиш ме.

— Подигравай се, колкото си искаш. Докато работиш във „Френчманс Брайд“, ти си защитена. В книжарницата ще бъдеш лесна жертва.

— Познавала съм немалко безразсъдни мъже, но ти си начело в списъка. Забрави ли, че искаше да се отървеш от мен?

Както очакваше, той подмина въпроса й без отговор.

— Защо първо не го обсъди с мен?

— Нямаше време. Тя ми предложи работата вчера сутринта.

Бавното, зловещо и монотонно ръмжене по телефона й подсказа, че е допуснала стратегическа грешка.

— Знаела си го от вчера, а едва сега благоволяваш да го споменеш?

— Имах други занимания. Между другото, благодаря ти за помощта на тавана. Трябваше още вчера да ти благодаря, но както сигурно си забелязал, ми е доста трудно да изказвам благодарност.

— Изобщо нямаш проблем с изказването на благодарност. И ще ти бъда признателен, ако престанеш да се опитваш да се измъкваш от всеки неприятен за теб разговор, като изтъкваш въображаемите си недостатъци.

Той беше опасен мъж и тя побърза да смени темата.

— Не смяташ ли, че е време да изтанцуваш танца на радостта?

— Поне един от нас трябва да се погрижи за интересите ти. Веднага се обади на Джуъл и й кажи, че си размислила.

— Няма да го направя.

— Ние с теб имаме споразумение. Нямам намерение да ти позволя да го нарушиш.

— Я почакай. Единственото споразумение, което някога сме имали, е за това, че ти смяташе да ми вгорчиш живота колкото е възможно повече, а аз на свой ред възнамерявах да се изправя мъжествено срещу непоносимата ситуация, както подобава на една доблестна южнячка.

— Ще поговорим за това на вечеря — сряза я той, явно достигнал границата на търпението си.

— Колкото до това…

Той прекъсна разговора, преди тя да успее да каже нещо повече.

 

 

Колин беше в отвратително настроение, докато се обличаше, за да изведе Шугар Бет на вечеря. С типичното си безразсъдство тя само усложняваше още повече живота си. Приемайки работата в книжарницата, щеше да зависи от милостта на всеки, който й имаше зъб. Сложи си часовника. Нейните виещи обожатели отново се бяха довлекли миналата нощ. Той четеше в кабинета на втория етаж, затова не ги чу веднага, а когато слезе долу, те вече бяха отпрашили, лишавайки го от удоволствието да ги разкара.

Огледа спалнята. Тя се бе погрижила да има чисти дрехи, изпрани чаршафи и запас от любимите му тоалетни принадлежности. Беше започнал да свиква някой да се грижи за удобството му, при все че беше напълно способен да го прави сам. И все пак понякога му се изплъзваха дреболии като например лъснатата до блясък червена ябълка, поставена на бяла салфетка върху нощното му шкафче. Една ябълка. Тази жена наистина го вбесяваше. Намръщи се и пристегна ръкавелите си.

Докато вървеше към пристройката за карети, не спираше да се упреква, задето не й каза съвсем ясно, че отново е наета на работа, но се съмняваше, че това би имало някакво значение. Шугар Бет обичаше да се държи непредсказуемо и да разваля всичко. През целия ден мислите му бяха заети с нея — как го гледаше, докато се любеха, омекнала от страст в ръцете му, с премрежени от нега сребристи очи. След това тя се бе сгушила в прегръдките му, развличайки го с дръзкото си остроумие. Работата бе в това, че Колин не беше от лекомислените и безгрижни хора, но когато бе с нея, усещаше нещо подобно на безгрижие. Твърде късно се сети, че би трябвало да й донесе цветя — типично южняшки, дъхави и екзотични. Нещо красиво, претенциозно и изплъзващо се, като самата нея.

Приближи вратата на пристройката за карети. Само при мисълта, че отново ще я види, мрачното настроение, което го съпътстваше през целия ден, изчезна. И тогава зърна бележката, закачена на вратата.

Пак имам спазми.

 

 

Шугар Бет гризеше лениво пърженото сладко картофче и се взираше през прозорците на ресторанта „Лейкхаус“. Отвъд пристана водата се простираше, тъмна и тайнствена, очакваща завръщането на водните ски и плувците. Докато бяха в гимназията, обичаха да се мотаят край Алистър Пойнт, където пиеха нелегално бира, разказваха си мръсни вицове и се натискаха. Запита се дали Колин някога се е натискал върху одеяло на плажа, миришещо на бира и плажно масло. Не можеше да си представи подобна картинка.

Бутна настрани наполовина изядения сандвич барбекю, специалитетът на заведението, който поднасяха с тамалес, царевичен хляб и маринован копър. Тъй като беше делнична вечер, ресторантът бе полупразен, но тя все пак си избра маса в далечния край на помещението, ала въпреки това й се наложи да отблъсне набезите на Джефи Стивънс.

Тази вечер беше дошла в „Лейкхаус“, водена от носталгията и спомена за вкусното барбекю, с което бе отраснала. Простоватият декор на старомодно речно корабче си беше все същият, както го помнеше: месингови лампи с абажури от зелено стъкло, стени, облицовани с груби дъски, светлокафяви первази, дървени столове с пластмасови седалки, специално за клиентите с мокри бански, на които им бе забранено да идват в този вид за вечеря — правило, което много удобно биваше забравено през сезона от май до октомври, когато бизнесът беше в разгара си. Големите прозорци с изглед към водата някога бяха украсени със зелени кадифени завеси с волани. Сега завесите бяха червени със златисти ресни, а дървеният под бе свежо боядисан в стоманеносиво. В ъгъла до малкия дансинг имаше музикален автомат, предвидливо поставен до вратата, водеща към бара.

Тя посегна към чашата с кока-кола и едва не я събори, когато видя Райън да влиза в същия този бар. Няма що, голям късмет извади! Беше дошла тук, за да не се появи на публично място с Колин, а ето че сега се натресе на Райън. Може би нямаше да я забележи. Но точно пред него, върху стената имаше голямо огледало и когато барманът му подаде бирата, Райън вдигна глава.

Шугар Бет се извърна и се втренчи в прозореца, преструвайки се, че не го е забелязала, но той тръгна право към нея. Беше облечен в сив костюм, бяла риза, с разхлабена вратовръзка. Главите на всички присъстващи се извиха към тях. Тя заби поглед в чинията си и процеди през стиснати устни:

— Да не си полудял? Махай се!

Той издърпа с крак стола срещу нея и се стовари върху него с бутилка в ръка.

— Нямам такова намерение.

Младежът, когото си спомняше, никога нямаше да седне, без да е поканен. Но онова момче бе много по-учтиво от този шеф на фабрика с твърд поглед. Жалко, че кучето не беше с нея.

— Говоря сериозно, Райън. Всички ще кажат, че съм те примамила тук. И честно казано, малко съм уморена да ме държат отговорна за падението на човешкия род.

Косата му не беше стилно разрошена като тази на Колин. Стърчеше на всички посоки, сякаш много пъти бе прокарвал пръсти през нея, а бръчките на лицето му изглеждаха много по-дълбоки, отколкото преди четири вечери. Сакото му се разтвори, когато протегна крака и посочи с бутилката към чинията.

— Смяташ ли да дояждаш този сандвич?

— Да.

Но той вече бе придърпал чинията към себе си. Докато вземаше недоядената половина, спомените нахлуха в нея с такава сила, че свят й се зави. Колко пъти той бе дояждал храната й вместо нея, докато бяха в гимназията. Тя бе много капризна и повече се интересуваше от забавленията и флирта, отколкото от храната, а като всеки подрастващ тийнейджър той имаше великански апетит. Внезапно й се прииска всичко да се върне: пропуснатите възможности, изгубената вяра в себе си, блажената самонадеяност, която я караше да вярва, че нищо лошо никога нямаше да й се случи. Искаше майка си. Искаше горгоните. Но най-много искаше живота, който би живяла, ако бе останала с първия си любим, макар че вече много отдавна не го обичаше.

Момчето, обречено на успех, изяде сандвича й и отпи от бирата.

— След като си замина, мислила ли си за Париш?

— Опитвах се да не го правя.

— Спомняш ли си как мечтаехме да заминем от тук? Да отидем в големия град и да го покорим?

— Ти щеше да го покориш, а аз просто щях да обикалям магазините.

Колин би се забавлявал на тази размяна на реплики, но Райън сякаш не я чуваше. Дори още като деца двамата не се смееха на едни и същи неща. Неговият хумор винаги беше по-изтънчен, като на Уини. Той обели с палец ръба на етикета върху бутилката.

— Някога мислила ли си за мен?

Умората от дългия ден най-сетне я надви и тя въздъхна.

— Върви си у дома, Райън. Или по-добре аз да си тръгна.

Тя захвърли салфетката и понечи да се изправи, но ръката му се стрелна през масата и сграбчи китката й.

— Мислила ли си? — повтори той яростно.

Шугар Бет не беше в настроение за подобни изпълнения, затова се отпусна обратно на стола и издърпа ръката си.

— Мислех за теб през цялото време — тросна се тя. — Когато Дарън Тарп ме биеше и хвърляше през стаята, аз мислех за теб. Когато ми изневеряваше наляво и надясно, аз мислех за теб. В нощта, когато влязох, олюлявайки се, в църквата в Лас Вегас със Сай, двамата бяхме толкова пияни, че едва можахме да произнесем сватбените клетви, аз пак мислех за теб. Една сутрин — и забележи, това се случи след развода ми, защото, за разлика от съпрузите ми неудачници, аз не съм им изневерявала — една сутрин се събудих в евтин хотел с мъж, за когото можех да се закълна, че никога не съм виждала, и, скъпи, трябва да ми повярваш, че тогава аз пак мислех за теб.

Върху лицето му се изписа смесица от противоречиви емоции: шок, жалост и леко задоволство, че е била наказана за това, което му бе причинила. Напълно човешката му реакция потуши гнева й и Шугар Бет тъжно се усмихна.

— И преди да се преизпълниш със злорадство, най-добре е да ти кажа, че спрях да мисля за теб в деня, в който срещнах Емът Хупър. Обичах този мъж с цялото си сърце.

Самодоволството му помръкна и тя разбра какво ще последва. Вдигна ръка, за да го спре.

— Не бързай да се разтапяш от съжаление. По време на краткия ни брак двамата с Емът бяхме по-щастливи, отколкото много двойки през целия си съвместен живот. Аз наистина бях голяма късметлийка.

За нейна изненада, той се наежи.

— Ние с Уини също бяхме много щастливи.

— Не правех сравнения.

— Всички двойки понякога имат трудни моменти.

Двамата с Емът нямаха. Той умря твърде рано.

— Ще желаете ли нещо, господин Галантайн? — изчурулика сервитьорката. Очите й блестяха от любопитство, когато застана до масата. — А вие, госпожице, да ви донеса ли още нещо?

— За мен още една бира — рече Райън, — а за нея шоколадов пай.

— На мен донесете само сметката — поправи го Шугар Бет.

— Нека са два пая — уточни Райън.

— Разбира се.

— Аз не искам пай — каза му Шугар Бет, когато сервитьорката се отдалечи. — Искам да се прибирам. И след като си такъв голям светец, явно не ти е хрумнало, че Уини ще чуе за малкия ни задушевен разговор. Предполагам, че няма да го приеме много добре, така че това едва ли е най-добрият начин да изгладите различията си.

— Няма защо да се чувствам виновен.

Райън изрече думите прекалено внимателно и Шугар Бет го изгледа изпитателно.

— Ти искаш Уини да научи за тази среща?

— Подай онези картофки, ако няма да ги ядеш.

— Не обичам да ме използват.

— Ти си ми длъжница.

— Не и след неделята.

Той се втренчи в мокрия кръг, оставен от бутилката върху масата.

— Говориш за Джиджи.

— Умен както винаги.

— Няма да се извинявам за това, че тогава бях разстроен.

— Тогава си идиот. Двамата с Уини успяхте да ме превърнете в забранен плод и можеш да се обзаложиш, че Джиджи вече е измислила начин как да ме види отново.

Вместо яростно да възрази, Райън прокара пръст по мокрия кръг.

— Навярно си права.

Сервитьорката се върна с бирата, две парчета пай и сметката на Шугар Бет. Когато се отдалечи, Шугар Бет разбърка със сламката последните парченца лед в кока-колата си.

— Тя е страхотно хлапе, Райън. Още отсега задава въпроси, които не са хрумвали на повечето от нас на нейната възраст.

— Мен нищо не ме е питала.

Тя повдигна вежди.

— Ние се разбираме много добре — заоправдава се Райън. — Винаги сме разговаряли.

— Преди да стане тийнейджърка.

— Не би трябвало да има разлика.

— Говориш като деветдесетгодишен старец. Сигурно си спомняш какъв си бил на нейните години. Аз не съм родител и освен това имам незавидна репутация, което тутакси ме прави неустоима довереница в нейните очи.

— И какви въпроси ти задава тя?

— Това е поверително. Ще трябва да ми се довериш.

Той дълго се взира в нея. Шугар Бет очакваше да й каже, че тя е последният човек, на когото би се доверил, ала той не го стори.

— Колин е прав. Ти си се променила.

Събеседницата му сви рамене. Той отново се заигра с бирената бутилка.

— Някога питала ли си се какво щеше да е, ако бяхме останали заедно?

— Нямаше да останем. Моят стремеж към саморазрушение е огромен. Ако не те бях зарязала заради Дарън Тарп, щеше да е заради някой друг.

— Предполагам, че вината не е в теб.

— Чакай малко. Нали няма толкова лесно да ми помахаш с маслиновото клонче?

— Баща ти беше безчувствен кучи син. Ако ти беше обръщал малко повече внимание, може би нямаше да прилагаш спрямо мъжете политиката на изгорената земя.

— Момичетата и техните татенца.

Той потръпна.

— Райън, между теб и Джиджи няма да се случи нещо подобно. Тя знае, че я обичаш. С времето всичко ще си дойде на мястото. Просто я остави да направи една-две грешки.

— Не се прицелвай в Колин, Шугар Бет — смени рязко темата той, преди тя да го предусети. — И той кърви като всички ни, да не говорим за множеството рани, останали след самоубийството на жена му.

— По-добре се тревожи за себе си. — Тя побутна пая към него. — И не ме използвай като пионка в проблемите ти с Уини.

— Това ли мислиш, че правя?

— Да.

Райън се облегна на стола си и я погледна право в очите.

— Ами ако ти кажа, че все още мисля за теб?

— Ще ти повярвам, но не бих му придала особено значение. Между нас не е останала дори искрица от някогашния огън.

— Ти все още си красива жена.

— И ти си прекрасен мъж. Порасналите Кен и Барби. Наистина изглеждаме добре заедно, но нямаме какво да си кажем.

Той се усмихна и на нея й се стори, че част от предишната непринуденост помежду им се възроди.

Преди да си тръгне, Шугар Бет взе чантата си и побутна сметката си към него.

— Благодаря за вечерята. Пожелавам ти да измислиш достатъчно правдоподобно обяснение за пред Уини. Късмет.

 

 

Когато Райън се прибра, къщата му се стори изоставена и унила. Не го чакаше усмихната съпруга с чаша вино в ръка. От спалнята на горния етаж не гърмеше рокмузика. Хвърли сакото си върху облегалката на кухненския стол, над оставения от вчера пуловер. Новият „Спортс Илюстрейтид“ лежеше отворен върху масата. Върху кухненския плот бяха разхвърляни рекламни листовки, сметки и отчети от брокера, които не бе успял да прегледа. Винаги се бе смятал за организиран и подреден, но когато тази сутрин се обличаше, не можа да си намери нито скъпия черен колан, нито резачката за нокти. Опита се да си представи реакцията на Уини, когато разбереше за срещата му с Шугар Бет. Може би това най-сетне щеше да я отрезви и да я накара да се прибере у дома.

Входната врата се затръшна.

— Татко! — разнесе се отчаян вик.

Той изпусна вестника. Тази вечер дъщеря му бе отишла на вечеря с Уини в „Париш Ин“ и той хукна към преддверието. В съзнанието му се заредиха една от друга по-страшни сцени.

Тя стоеше задъхана на прага, а очите й бяха като две езера, пълни с болка. Той протегна ръце към нея.

— Скъпа, какво се е случило?

— Татко! — Момичето се притисна треперещо към гърдите му. — Татко, мама ни е напуснала.

 

 

Уини стисна волана. Повече не можеше да държи Джиджи в неведение. Може би двамата с Райън трябваше да й го кажат заедно, но тогава всичко щеше да изглежда твърде сериозно, а тя не искаше да я плаши. Освен това се съмняваше, че Райън ще се съгласи да говорят заедно с Джиджи. Беше й прекалено сърдит.

Когато преди няколко часа разговаря с него по телефона, той беше враждебен и саркастичен, изцяло превъплътил се в ролята на многострадален съпруг, обременен с полудяла жена. И може би беше прав. Коя нормална жена със здрав разум ще напусне съпруга си, защото не я обича достатъчно? При все това тя не съжаляваше, че миналата вечер не му позволи да се качи при нея.

Странно, но двете с Джиджи прекараха много приятно на вечеря, особено след като Уини се съвзе от шока при вида на косата на дъщеря си. Тя не само беше добавила червени кичури, но и я бе накълцала на неравни пластове около лицето, като от едната страна почти нищо не бе останало. Но дъщеря й изглеждаше щастлива и Уини дори успя да измънка един комплимент. Не каза нищо за грима й, нито за твърде тесните черни дрехи. След първоначалната неловкост Джиджи се разбъбри за това, как някои момичета не разбират собствената си сила — тема, която за пръв път надигна грозната си глава след тайната й среща с Шугар Бет.

— … например, когато едно момиче изтърси глупост в час, за да разсмее някой тъпак. Или когато момичетата позволяват на учителките да ги пренебрегват. Госпожа Къркпатрик изпитва много по-често момчетата, отколкото момичетата, защото момчетата не стоят мирни на чиновете си, а тя обича в час да е тихо. Днес поне шест хиляди пъти вдигнах ръка, но тя все не ме забелязваше. Накрая скочих от мястото си и започнах да махам с ръце, докато тя най-накрая не схвана.

— Спомням си, че мен също не ме забелязваха.

— Защото си била тиха и примерна.

Уини кимна.

— Но Колин никога не ме е пренебрегвал. В някои отношения той беше много лош учител, а в други — най-добрият. — Заговори с престорен британски акцент: — Джаспър, дръж си задника на проклетия чин, докато не те вдигна. Говори, Уини! Ужасно се страхувах от него.

Джиджи се изкиска и за няколко минути всичко стана както преди. Тогава донесоха бисквитената торта с ягоди на Джиджи и Уини осъзна, че повече не можеше да отлага неизбежното.

— Има нещо, което искам да ти кажа, преди да си го чула от някой друг и да си направиш неверни изводи. — Усмихна се насила, сякаш ставаше дума за нещо не по-неприятно от посещение при зъболекар. — Реших, че се нуждая от малко време за себе си. Не е нищо особено и ти определено няма за какво да се тревожиш. Но за известно време ще остана в апартамента над магазина.

В първия момент Джиджи не разбра.

— Но това е тъпо! Не е честно! Сега прекарваш в магазина много повече време, отколкото преди да назначиш Дона.

Уини опита отново, като подбираше старателно думите си.

— Не става дума само за работа. Има някои неща, които трябва да премисля и осъзная. С баща ти се оженихме много млади, но докато остаряват, хората се променят. Искам добре да обмисля някои неща. Няма да е за дълго, навярно няколко седмици. Или месец. Не е нещо сериозно, не искам да си мислиш нещо подобно, но ти вече си голяма и не е нужно да крием от теб.

Отначало капризното изражение на дъщеря й се смени с объркване, сетне се прокраднаха наченки на прозрение, а накрая на ужас. След секунди Джиджи стигна до опустошително заключение.

— Двамата с татко се развеждате!

— Не! Не, скъпа, няма такова нещо — увери я Уини, надявайки се, че Джиджи няма да забележи собствените й съмнения. — С баща ти не се развеждаме. Просто трябва да остана малко сама, за да подредя някои неща.

Нацупената и вкисната тийнейджърка изчезна и на нейно място се появи беззащитно малко момиче. Джиджи се разплака.

— Вие се развеждате.

Уини осъзна, че не е трябвало да й съобщава подобна новина в ресторанта, но си мислеше, че ако й го каже на публично място, няма да изглежда толкова важно. Отново бе сгрешила.

— Всичко е заради мен, нали? — подсмръкна Джиджи. — Защото бях такава гаднярка.

— Не, скъпа. Не. Това няма нищо общо с теб. — Не добави, че държането на Джиджи може би също бе изиграло някаква роля. Вместо това побърза да отведе дъщеря си в тоалетната, където я прегърна, изтри размазания й грим и направи всичко по силите си, за да убеди и двете, че това е само временно.

Тя все още трепереше, докато се изкачваше по стълбите към малкия и неприветлив апартамент, превърнал се в жилище на най-богатата жена в Париш, Мисисипи. След като се преоблече в тениска и новото долнище на пижама на сини и бели квадрати, се зае да отхвърли малко бумащина, но не можа да се концентрира. Взе „Съдърн Ливинг“ и прелисти рецептите, но изведнъж осъзна, че сега няма за кого да готви. Телефонът иззвъня. Предположи, че може би е Райън. Навярно Джиджи вече му бе казала за разговора им и той сигурно бе бесен. Ако не вдигнеше телефона, както й се искаше, само щеше още повече да влоши нещата.

— Ало.

— Уини, ние сме долу в уличката. — Не беше Райън, а Мерилин. — Слез долу и отключи вратата.

Тя се надяваше, че ще минат още няколко дни, преди горгоните да разберат, че се е изнесла от вкъщи.

— Ей сега идвам. — Докато се спускаше надолу по стълбите, обмисляше дали нямаше да успее да ги убеди, че е решила да остане в апартамента, за да започне инвентаризацията по-рано сутринта. Май нямаше голяма надежда.

Те изглеждаха, сякаш се бяха приготвили за домашно парти: Лий Ан носеше избелели панталони капри и памучна мъжка карирана риза, Мерилин бе надянала жълт спортен клин, блуза в същия тон и яке с цип, а Хайди беше по джинси. Ейми сигурно бе ходила на вечерната служба, защото беше издокарана в розов костюм с бели копчета. Те се втурнаха по стълбите, донасяйки със себе си уханието на тежък парфюм и страстта да си пъхаш носа в чуждите работи.

— Носим почерпка. — Мерилин извади от пъстрата си пазарска чанта бутилка водка и сребърен шейкър за коктейли. — Благодаря ти, Господи, за постоянните цистити на Ейми. Винаги знаем къде има запас от червена боровинка.

— Благодарение на тях вече съм по-добре. — Ейми извади от торбата бутилка „Оушън Спрей“ и две кутии кока-кола, тъй като не пиеше алкохол.

— Ако пишкаше веднага, след като с Клинт сте правили секс, нямаше да се разболяваш толкова често. — Хайди се запъти към кухнята и започна да отваря шкафовете за чаши.

— Но аз пишкам — оправда се Ейми, — обаче не помага.

Хайди размаха чашата срещу нея.

— Веднага след това? Или след като се понатискате?

— Зависи.

— Аз винаги пишкам — обади се Мерилин, — но въпреки това понякога имам цистит.

Да се опиташ да спреш горгоните, след като веднъж са се развихрили, беше все едно да спреш цунами. Уини се свлече върху изкорубения диван и ги остави да действат. Лий Ан извади кутия шоколадов зрънчо от торба с емблемата на „Рейдиошак“.

— Това е единственият шоколад, останал в къщата. Децата са излапали всичките ми запаси „Хърши“.

Последния път, когато спешната помощ „Горгоните“ включваше водка, сок от червени боровинки и шоколад, Лий Ан се разведе. Уини кръстоса крака.

— За какво е всичко това?

— От всички хора да се случи тъкмо Сю Ковнър. — Лий Ан изсипа шоколадовия зрънчо в купата, която Хайди й подаде.

Сю беше прочута клюкарка и съпруга на собственика на химическо чистене „Ковнър“, което се намираше на улицата срещу „Съкровища от вчера“.

Мерилин се запъти към кухнята.

— Да не сте посмели да кажете и една дума, докато не приготвя питиетата.

Горгоните бяха свикнали да работят в екип и не след дълго бяха насядали край дивана с чаши в ръка. Върху френската масичка за кафе, придърпана до дивана, бяха подредени кутията с шоколадов зрънчо и пакетче дражета „Скитълс“, изровени от дъното на чантата на Хайди.

— Можете да ми се подигравате колкото искате — подхвана Ейми, — но това е сериозна работа и трябва да започнем с молитва. — Улови ръцете на Уини и Лий Ан. — Господи Исусе, ние сме тук в името на светлия дух на нашето приятелство, за да помогнем на Уини и Райън в техните неволи. Молим те да вселиш опрощение в сърцата им, за да разрешат проблемите си, каквито и да са те. Напомни им колко силно се обичат един друг. И това, което Ти си съединил, Господи наш Исусе, не позволявай на никой, подчертаваме на никой, да раздели. Да е благословено името Ти. Амин.

— Амин — повториха всички.

Уини отпи от сока от боровинки, примесен с водка — повече водка и по-малко сок — и погледна примирено Мерилин, която се наведе напред.

— И така, приятелки, да се залавяме за работа. — Тя смръщи чело. Протегна ръка и докосна коляното на Уини. — Скъпа, Сю Ковнър ми се обади днес следобед. Каза, че през последните две вечери прозорците на апартамента над магазина светели, и тя мисли, че спиш тук. — Огледа многозначително облеклото на приятелката си. — Отвърнах й, че сигурно нещо греши, но очевидно тя е била права.

— Сю Ковнър да си гледа нейната работа! — сопна се Уини.

— Не може, защото явно е заета с чуждата. — Лий Ан грабна шепа от шоколадовия зрънчо и подви крака под себе си.

— Дийк се обадил днес на Райън във фабриката — продължи Мерилин. — Каза, че звучал ужасно.

— Отлично — изтърси Уини, изненадвайки себе си почти колкото приятелките си.

Хайди обгърна чашата си с длан и погледна към останалите.

— Всички знаете каква интуиция имам. Казах ви, че сигурно имат проблеми.

През годините интуицията на Хайди се бе доказала като доста по-ненадеждна, отколкото местната прогноза за времето, и на Уини й се искаше точно в този случай да не се бе оказала вярна.

— Минаваме през нещо като неравен път — поде тя предпазливо. — Не е нищо сериозно и не ми се иска да го обсъждам, а всичко това е излишно хабене на качествена водка.

Мерилин погледна към останалите и Уини се притесни, като видя многозначителните им физиономии. Ейми взе чашата на Лий Ан и тайно обърна една глътка. Лий Ан се извърна към Уини.

— Скъпа, ние смятаме, че е нещо повече от неравен път. Затова сме тук.

— И защо смятате така? — попита Уини бавно.

— Сю ми се обади два пъти, вторият — преди не повече от час. — Мерилин махна безпомощно с ръка. — О, дявол да го вземе, ще се разплача.

Ейми я потупа съчувствено по рамото, но не откъсваше поглед от Уини.

— Дъщерята на Сю й се обадила от „Лейкхаус“. — Поглади нервно с пръсти кръста си, като заприлича на опечалената Богородица. — Райън бил там. — Пое дъх, бавно и дълбоко. — Вечерял в компанията на Шугар Бет.

Всички заговориха вкупом.

— Толкова съм му бясна, че бих могла да се изплюя…

— Трябваше да дойдем и първи да те предупредим…

— Знаеш, че Райън никога не би погледнал друга жена. Ако не беше Шугар Бет, никой дори не би обърнал внимание.

— Толкова я мразя! Не мога да го превъзмогна. Този път няма да се измъкне толкова лесно.

Отначало Уини обвини себе си. Ако не беше напуснала дома си, това нямаше да се случи. Ако миналата вечер бе позволила на Райън да се качи при нея… Ако беше по-сговорчива по телефона… Сякаш киселина прогаряше стомаха й. Е, поне вече беше наясно с някои неща.

— Райън е голямо момче — чу се да казва. — Той е достатъчно силен, за да отбие набезите й, ако желае.

— Но ако не желае? — изтърси Лий Ан. — Какво ще правим тогава?

Не ти. Ние. Дали беше от водката, или от страх, но сърцето на Уини се преизпълни с любов към тези жени.

Те започнаха да я разпитват. Какво точно бе направил Райън? Откога имаха проблеми? За коя се мислеше Шугар Бет? Уини пресуши чашата си, призна им колко много ги обича, но категорично отказа да отговаря на други въпроси.

— Ние сме най-добрите ти приятелки — възрази Мерилин и напълни отново чашата си. — Ако не можеш да разговаряш с нас, то с кого ще можеш?

— Очевидно не и с онова копеле, за което съм се омъжила.

Като чу да наричат златното момче на Париш, Мисисипи, копеле, Хайди хлъцна от изненада и водката влезе в носа й и всички се изкискаха, дори и Уини. Накрая жените се успокоиха. Заедно с водката Хайди погълна едно шоколадово зрънчо, попаднало в чашата й. Ейми пресуши питието на Лий Ан. Мерилин напълни отново шейкъра за коктейли. Лий Ан изчопли лака от ноктите си.

Приятелството им обгръщаше Уини като топло одеяло.

Лий Ан обу обувките си, а смехът в очите й помръкна.

— Райън е много специален мъж и тъжният факт е, че ако не внимаваш, Шугар Бет ще ти го задигне под носа.

— Лий Ан е права — присъедини се Мерилин. — Райън е специален. Не можем да й позволим да ти го отнеме. Трябва да се бориш за него.

— Аз също съм специална — чу се да казва Уини. — И мисля, че е време Райън Галантайн да осъзнае, че се налага той да се бори за мен.

Всички се вторачиха в нея, но Уини, изпълнена с новопридобитата си сила, дори не трепна.

— Всъщност мисля, че отдавна е време.