Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (2)

1

„Боя се — призна Пен, — че нямам много добро поведение. Леля ми все повтаря, че съм зле възпитан.“

Джорджет Хейър, „Коринтянинът“

Дивата и непокорна Шугар Бет Кеъри се бе завърнала в Париш — града, който някога бе напуснала завинаги. Тя отклони поглед от предното стъкло на колата и се загледа в отвратителния пес, излегнат на съседната седалка.

— Зная за какво си мислиш, Гордън, така че давай направо. Кажи го. Чудиш се как могъщите личности могат да паднат толкова ниско, нали? — Тя се засмя горчиво. — О, върви по дяволите. Само… — Очите й пак се насълзиха и тя примигна. — Просто… върви по дяволите.

Гордън вдигна глава и я изгледа презрително. Явно я мислеше за пълен боклук.

— Не и аз, приятел. — Потръпна и включи отоплението на овехтялото си волво. Този ден в края на февруари беше доста студен. — Грифин и Диди Кеъри управляваха този град, а аз бях тяхната принцеса. Момичето, способно да покори този свят.

Сякаш че чу бурен смях, изтръгнал се от гърлото на късокракия басет.

Нямаше какво да му възрази. Сега Шугар Бет беше така очукана от живота, както редицата от къщи с покриви от тънка ламарина, покрай които колата й минаваше. Дългата й руса коса, спускаща се на вълни по раменете й, вече не блестеше така ярко, както навремето, а миниатюрните златни сърчица на ушите й вече не се полюшваха игриво. Пухкавите й устни не се извиваха в кокетна усмивка, а някога румените й бузи бяха загубили невинността си след трима бивши съпрузи.

Гъстите й мигли все така обрамчваха изумително чистите й сини очи, но в ъгълчетата им вече се очертаваше паяжина от ситни бръчици. Преди петнайсет години тя беше най-добре облеченото момиче в Париш, ала сега имаше малка дупка в подметката на единия от високите си ботуши. А плътно прилепналата по тялото й аленочервена плетена рокля, със скромна висока яка и не толкова скромна дължина, не беше купена от скъп бутик, а от магазин за дрехи втора употреба.

Град Париш е бил основан през двайсетте години на деветнайсети век като център за търговия с памук в североизточната част на щата Мисисипи. По-късно, по време на войната между Севера и Юга, се спасил от опожаряване от северняците благодарение на хитростта на местните жени, които посрещнали окупаторите с толкова покоряващ чар и неустоимо южняшко гостоприемство, че никой от нашествениците не дръзнал да драсне първата клечка. Шугар Бет беше пряка наследница на тези жени, но в дни като днешния й бе трудно да си го спомни.

Когато наближи Шорти Смит Роуд, тя включи чистачките и се загледа в двуетажната сграда, издигаща се в края на града, празна и тиха в този неделен следобед. Благодарение на финансовите инжекции и безпардонния натиск на баща й върху градските власти, гимназията в Париш и до днес се смяташе за един от малкото успешни примери за смесено общинско училище. Някога тя царуваше в училищните коридори. Единствено тя определяше коя от съученичките й ще седне на най-хубавата маса в столовата, с кои момчета да се срещат момичетата, дали можеш да носиш имитация на чанта на „Гучи“, ако бащата ти не е Грифин Кеъри и не можеш да си позволиш оригинала. Руса и великолепна, тя властваше еднолично в цялото училище.

И при все че невинаги беше великодушен диктатор, рядко оспорваха властта й. Дори и учителите. Един от тях бе опитал да й се противопостави, но Шугар Бет бързо се справи с него. Колкото до Уини Дейвис… Какви шансове имаше една тромава, смотана и неуверена зубърка срещу могъществото на Шугар Бет Кеъри?

Докато се взираше през пелената от ситен февруарския дъжд към гимназията, в ушите й сякаш зазвуча музиката от онова време: „Инексес“, „Маями Саунд Машин“, Принс. В онези дни, когато песента на Елтън Джон „Свещ на вятъра“ възпяваше само Мерилин.

Гимназията. Последният път, когато светът бе в краката й.

Гордън пръдна.

— Господи, как те мразя, гаден пес.

Пренебрежителната гримаса на Гордън й подсказа, че той пет пари не даваше за мнението й. Впрочем напоследък и на нея не й беше до него.

Провери колко бензин бе останал в резервоара. Оказа се съвсем малко, но не искаше да харчи пари за зареждане, докато не стане крайно необходимо. Пък и ако погледнеше позитивно на ситуацията, кому е нужен бензин, щом е стигнал крайната точка на пътуването си?

Зави зад ъгъла и видя празния парцел, където някога се издигаше къщата на Райън. Райън Галантайн беше нейният Кен, а тя — Барби. Най-популярното момче в града и най-популярното момиче. Винаги ще те обичам. Разби сърцето му в първи курс в университета на Мисисипи „Оле Мис“, когато се увлече по Дарън Тарп, истинска звезда на спортния небосклон, който стана първият й съпруг.

Шугар Бет си спомни как Уини Дейвис гледаше Райън, когато си мислеше, че никой не я наблюдава. Сякаш тази смотанячка, всеобщо посмешище, от която всички страняха, имаше някакъв шанс да спечели такъв чаровник като Райън Галантайн. Приятелките на Шугар Бет, или горгоните, както се наричаха, едва не се подмокряха от смях зад гърба на Уини. Споменът още повече я потисна.

Докато караше към центъра на града, тя забеляза, че Париш бе извлякъл изгода от новопридобитата си слава като място на действието на документалния бестселър „Последната гара на границата за никъде“. Новото туристическо бюро бе успяло да привлече стабилен поток туристи и градът процъфтяваше. Плочите по тротоара пред презвитерианската църква вече не бяха разнебитени, както някога, а грозните улични фенери, с които тя бе израсла, сега бяха заменени с високи и елегантни стълбове с очарователни лампи в стила на началото на века. Къщите по Тайлър стрийт, от времето преди Гражданската война, викториански или имитации на древногръцки стил, бяха наскоро пребоядисани, а меден ветропоказател красеше купола на грамадната къща на мис Юли Бейкър в италиански стил от края на деветнайсети век. Шугар Бет и Райън се бяха разхождали по алеята зад тази къща вечерта, преди да се любят.

Зави по „Бродуей“, главната улица на града, с всичко четири пресечки по цялата й дължина. Стрелките на часовника на съда вече не бяха застинали на десет и десет. Фонтанът в парка вече не беше мръсен и запуснат. Над банката и съседните шест бизнес сгради бяха опънати тенти на тъмнокафяви и зелени ивици. Никъде не се виждаше знамето на Конфедерацията. Шугар Бет продължи наляво по „Вали“ и се насочи към старата изоставена железопътна гара, намираща се на следващата пресечка. За разлика от останалите сгради в центъра на града, старата гара се нуждаеше от сериозен ремонт и основно почистване.

Също като нея.

Не можеше повече да отлага. Подкара към Мокингбърд Лейн и къщата, известна като „Френчманс Брайд“^[1].

При все че „Френчманс Брайд“ не беше от историческите къщи в Париш, тя бе най-внушителната постройка с извисяващите се колони, широките веранди и елегантните еркерни прозорци. Красива смесица от типичния южняшки плантаторски стил с архитектурата от епохата на кралица Ана, къщата бе кацнала върху ниско възвишение, отдалечена от улицата и заобиколена с магнолии, див рожков, азалии и гъсти храсти кучешки дрян. Това беше мястото, където бе израснала Шугар Бет.

Подобно на историческите къщи по Тайлър стрийт, и тази бе отлично поддържана. Дървените капаци бяха наскоро боядисани с черна лъскава боя, а ветрилообразният прозорец над двойната входна врата проблясваше от меката светлина на полилея във вестибюла. От години тя се бе изолирала от ставащото в града, като се изключеше откъслечната й кореспонденция с леля Талула, така че не знаеше кой е купил къщата. И това напълно я устройваше. И без това животът й гъмжеше от хора, които ненавиждаше, а нейното име бе начело в списъка.

„Френчманс Брайд“ беше едната от единствените три къщи на Мокингбърд Лейн. Вече бе задминала първата — романтична двуетажна сграда във френски колониален стил. За разлика от „Френчманс Брайд“, Шугар Бет знаеше кой живее в нея. Крайната цел на пътуването й беше третата къща, която бе принадлежала на леля Талула.

Гордън се размърда. Това куче беше истинска напаст, но покойният й съпруг Емът го обичаше, затова Шугар Бет се чувстваше задължена да го задържи, докато му намери нов собственик. Но засега нямаше късмет. Доста трудно беше да намериш дом за басет с дълбоко, силно личностно разстройство.

Сега дъждът се лееше като из ведро, образувайки почти непрогледна пелена, и ако не познаваше толкова добре пътя, може би щеше да подмине буренясалата алея за коли, извиваща се от другата страна на високия жив плет, оформящ границата с „Френчманс Брайд“. Годините отдавна бяха отмили чакъла и износените гуми на волвото изсвириха в знак на протест срещу изровения път.

Пристройката за карети изглеждаше още по-порутена, отколкото я помнеше, но покритите с мъх изсветлели тухли, двукрилният стръмен покрив с фронтоните и насмолената покривка й придаваха очарованието на къщичка от детска приказка. Построена по едно и също време с „Френчманс Брайд“, тя по нищо не приличаше на постройка за карети, но баба й смяташе думата „гараж“ за твърде обикновена. По-късно, през петдесетте, мястото бе преустроено и превърнато в жилище за Талула, лелята на Шугар Бет. Тя живя там през остатъка от живота си и когато почина, пристройката за карети бе част от наследството на Шугар Бет — доказателство за отчаянието, белязало последните дни на леля й Талула, която никога не я бе одобрявала.

Зная, че не си преднамерено суетна и егоистична, Шугар Бет, Бог да благослови сърцето ти. Сигурна съм, че някой ден ще надмогнеш тези недостатъци.

Талула смяташе, че може да обижда племенницата си колкото си иска, стига да благославяше сърцето й, докато го прави.

Шугар Бет се наведе през седалката и отвори вратата на Гордън.

— Ще потичаш ли?

Кучето мразеше да си мокри лапите и погледът, който й хвърли, ясно показваше, че очаква тя да го внесе вътре.

— Да бе, явно доста ще трябва да почакаш.

То оголи зъби срещу нея.

Тя грабна чантата си, това, което бе останало от най-евтината кучешка храна, която бе успяла да намери, и стека с шест коли. Останалите вещи можеха да останат в багажника, докато дъждът спре. Слезе от колата и закрачи бързо към къщата с невероятно дългите си стройни крака, без да обръща внимание, че късата й пола се бе вдигнала почти до кръста.

Когато искаше, Гордън можеше да се движи доста пъргаво и сега се понесе като стрела по трите стъпала, водещи до малката веранда. Зелената дървена табела със златен кант, която леля Талула бе поръчала да заковат върху тухлите преди четирийсет години, все още заемаше почетно място до входната врата.

„ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1954 ГОДИНА

ТУК ЖИВЯ И ТВОРИ ВЕЛИКИЯТ АМЕРИКАНСКИ

ХУДОЖНИК АБСТРАКЦИОНИСТ И ЕКСПРЕСИОНИСТ

ЛИНКЪЛН АШ“

И бе оставил един от шедьоврите си на Талула, който сега принадлежеше на племенницата й, Шугар Бет Кеъри Тарп Загурски Хупър. Картина, която Шугар Бет трябваше да намери колкото можеше по-скоро.

Избра от връзката с ключове този, който й бе изпратил адвокатът на Талула, отключи вратата и пристъпи вътре. Тутакси я лъхнаха миризмите от света на леля й: на гела за мазане „Бен Гей“, плесен, пилешка салата и неодобрение. На Гордън му беше нужен един поглед, за да забрави мигом за мокрите си лапи, и отново изскочи навън. Шугар Бет остави на пода пакетите и се огледа.

Къщата бе отрупана с уютния кошмар на семейни реликви: прашни столове в стил „Шератон“, масички с ожулени крака с формата на лъвски лапи, писалище в стил „Кралица Ана“ и закачалка за шапки от варен бук, обвита в паяжини. Върху махагоновия бюфет се мъдреше часовник „Сет Томас“ в компанията на две грозни чаши от китайски порцелан и сребърно ковчеже с гравиран благодарствен надпис за дългогодишната служба на Талула Кеъри в „Дъщерите на Конфедерацията“.

Обзавеждането явно не бе подчинено на определен декораторски замисъл. Износеният ориенталски килим си съперничеше по избелялост с цветната кретонена дамаска на дивана. Жълто-кафявите шарки на тапицерията на креслото надничаха изпод плетените възглавнички. Протритата зелена кожена отоманка не се връзваше с пожълтелите дантелени завеси. При все това цветовете и шарките, помътнели от годините, се сливаха в известна унила хармония.

Шугар Бет отиде до бюфета, изтри с пръст паяжината и отвори сребърното ковчеже. Вътре имаше дванайсет сребърни прибора, изработка на „Горам Чантили“. Откакто Шугар Бет се помнеше, два пъти месечно Талула изваждаше чаените лъжички в чест на членовете на клуба за канаста, които се събираха в сряда сутринта. Шугар Бет се запита колко можеха да струват дванайсет сребърни прибора на „Чантили“.

Недостатъчно. Нуждаеше се от картината.

Пикочният й мехур щеше да се пръсне, коремът я присвиваше от глад, но не можеше да чака повече. Трябваше да огледа ателието. Дъждът не спираше да се лее, затова грабна стария и вмирисан бежов пуловер на Талула, оставен до вратата, наметна го върху раменете си и изскочи навън. През дупката в подметката й се просмукваше вода, но тя крачеше упорито по каменистата пътека, заобикаляща къщата и извеждаща до гаража. Старомодните дървени порти висяха накривено на пантите си. Тя завъртя ключа в катинара, който й бе дал адвокатът, и ги разтвори.

Ателието си беше същото, каквото Шугар Бет го помнеше. Когато пристройката за карети бе превърната в жилище на старата мома, Талула не позволи на дърводелците да разрушат тази част от някогашния гараж, която Линкълн Аш бе използвал за ателие. Тя се бе задоволила да живее само в малката дневна и тясната кухня, а всичко останало запази като музей на художника. По грубо скованите дървени лавици още стояха бурканите с изсъхнали бои, в които Аш преди петдесет години е потапял четката си, за да създаде шедьоврите си. Тъй като двата тесни прозореца пропускаха малко светлина, той бе работил при отворени врати, а платната си бе разстилал на пода. Преди години леля й бе покрила изцапаната с бои постелка на пода с дебел найлон, който сега бе потънал в прах, мръсотия и умрели насекоми, така че цветните петна под него трудно се различаваха. В дъното на помещението се издигаше стълба, също завита с найлон. До нея беше работната маса на Аш с кутията с инструменти, с колекцията му от старомодни четки, ножове, шпатули, всичките нахвърляни в безпорядък, все едно че бе излязъл навън за една цигара. Разбира се, Шугар Бет не очакваше леля й да е оставила картината до вратата в очакване на пристигането на племенницата й. Това би било прекалено хубаво. Потисна въздишката си. Първата й работа утре ще бъде основно да претърси всичко тук.

Гордън я последва обратно в къщата. Когато натисна ключа на абажура с ресните, отчаянието, което я гризеше от седмици, отхапа по-голям къс от сърцето й. Преди петнайсет години беше напуснала Париш, абсолютно уверена, че светът е в краката й. Беше глупаво, отмъстително девойче, което не искаше да повярва, че вселената не се върти само около него. Но последният смях бе запазен за вселената.

Бавно пристъпи към прозореца и дръпна прашната завеса. Над високата ограда от жив плет се виждаха комините на „Френчманс Брайд“. Името бе останало от някогашното имение. Баба й беше замислила къщата, дядо й я беше построил, баща й я бе обновил, а Диди я бе изпълнила с любов. Един ден „Френчманс Брайд“ ще бъде твоя, Шугар Бет.

В доброто старо време тя би се разплакала горчиво заради несправедливостта на живота. Но сега просто пусна завесата и се обърна, за да нахрани недоволното си куче.

 

 

Колин Бърн, собственикът на „Френчманс Брайд“, стоеше до прозореца на господарската спалня на втория етаж на къщата. На външност изумително много приличаше на мрачните елегантни господа от отдавна отминали времена, може би от Регентството или която и да е друга епоха, в която на мода са били моноклите, кутиите за емфие и салонните приеми. Имаше хлътнали, нефритенозелени очи, дълго тясно лице и остри изсечени скули, с падини като запетайки под тях. Опашките на тези „запетайки“ се извиваха към тънки, сериозни устни. Това можеше да е лице на изнежено конте, ако не беше големият нос — дълъг, тънък, аристократичен, невероятно грозен, но при все това удивително хармоничен с останалите черти.

Тъмновиолетовият кадифен халат му стоеше така непринудено, както суитшъртът на друг мъж. Облеклото му се допълваше от черно копринено долнище на пижама и домашни чехли с избродирани яркочервени китайски йероглифи. Дрехите прилягаха безупречно на високата широкоплещеста фигура, но големите работнически ръце — с широки длани и дебели пръсти — подсказваха, че не всичко у Колин Бърн е такова, каквото изглеждаше на пръв поглед.

Докато стоеше до прозореца и наблюдаваше как светват светлините в пристройката за карети, суровата линия на устата му стана още по-твърда. Изглежда… Слуховете бяха верни. Шугар Бет се бе върнала.

Бяха изминали петнайсет години, откакто я видя за последен път. Тогава самият той беше почти момче. Двайсет и две годишен, погълнат изцяло от собствените си преживявания, екзотична чуждестранна птица, долетяла в малкия южен град, за да пише първия си роман и — а, да — и да преподава през свободното си време в училището. Имаше нещо утешително в това, толкова дълго да таи обидата. Като скъпо френско вино, тя увеличаваше градусите си, вкусовите си качества, придобиваше нюанси, което не би било възможно при едно бързо разрешение на конфликта.

По устните му пробягна лека усмивка. Преди петнайсет години той беше беззащитен срещу нея. Но не и сега.

Той бе пристигнал в Париш от Англия, за да преподава в местната гимназия, макар че не притежаваше нито талант, нито призвание за тази професия. Но Париш, като всеки друг малък град в Мисисипи, отчаяно се нуждаеше от учители. Воден от желанието да запознае своите младежи с големия свят, специален комитет от най-известните представители на щата се свърза с английски университети, предлагайки работа в местните училища на отличниците на випуските, заедно с работни визи.

Колин, който отдавна бе запленен от писателите на Американския юг, бе побързал да се възползва от този шанс. Какво по-добро място да напише своя велик роман от плодовитата литературна почва на Мисисипи, родина на Фокнър, Юдора Уелти^[2], Тенеси Уилямс, Ричард Райт^[3]? Написа обширна автобиография, в която силно преувеличаваше любовта си към преподавателската професия, приложи хвалебствени препоръки от неколцина от професорите си, както и първите двайсет страници от романа, който току-що бе започнал, предполагайки — както се оказа, съвсем основателно — че щат с толкова впечатляващо литературно наследство навярно ще предпочете един бъдещ писател. Месец по-късно той получи известие, че кандидатурата му е одобрена, и скоро след това младият ентусиаст бе на път за Мисисипи.

Влюби се от пръв поглед в проклетия пущинак — в гостоприемството и традициите, в очарованието на малкото градче. Но не и в работата, с която не му провървя и която от тежка се превърна в непоносима благодарение на Шугар Бет Кеъри.

Колин нямаше специален план за отмъщение. Никакъв макиавелски замисъл, над чиято разработка да е прекарал последните десет години — никога не би й дал толкова много власт над себе си. Което обаче не означаваше, че е готов да забрави отдавна подхранваната омраза. Вместо това щеше да изчака и да се остави да го води писателското въображение.

Телефонът иззвъня и мъжът се отдръпна от прозореца, за да го вдигне. Заговори с резкия английски акцент, който годините, прекарани в южното лоно на Америка, не бяха смекчили.

— Бърн на телефона.

— Колин, Уини е. Опитах се да се свържа с теб по-рано през деня.

Той работеше върху третата глава на новата си книга.

— Извини ме, скъпа. Още не съм успял да си проверя гласовата поща. Нещо важно ли има? — Отнесе телефона до прозореца и погледна навън. В пристройката за карети светна още една лампа, този път на втория етаж.

— Събрали сме се на традиционната вечеря. В момента момчетата гледат заключителния етап на рали „Дейтона“, а не сме те виждали цяла вечност. Искаш ли да наминеш? Липсвате ни, господин Бърн.

Уини обичаше да го дразни, като му напомняше ранните им отношения между учител и ученичка. Двамата със съпруга й бяха най-близките му приятели в Париш и за миг той едва не се поддаде на изкушението. Но там щяха да бъдат всички от горгоните и техните партньори. Обикновено женската компания го забавляваше, но тази вечер не беше в настроение да слуша бъбренето им.

— Трябва да поработя още малко. Покани ме следващия път, става ли?

— Разбира се.

Погледът на Колин се рееше по ливадата. Не му се искаше той да й съобщи новината.

— Уини… В пристройката за карети свети.

Възцари се кратко мълчание, преди тя да отговори с глух, едва чуващ се глас:

— Тя се е върнала.

— Така изглежда.

Уини вече не беше срамежливата и несигурна тийнейджърка и в мекия й южняшки глас се прокраднаха стоманени нотки.

— Е, добре. Играта започва.

 

 

Уини се върна в кухнята точно когато Лий Ан Пъркинс щракна капачето на мобилния си. Очите й блестяха от вълнение.

— Няма да повярваш!

Уини подозираше, че ще повярва.

Останалите четири жени в кухнята зарязаха заниманията си и се заслушаха. Лий Ан имаше навик да говори пискливо, когато е възбудена, и удивително приличаше на южняшка Мини Маус.

— Обади ми се Рене. Нали помните, тя е роднина на Лари Картър, който работи в „Куик Март“, откакто изкара рехабилитационната програма. Никога няма да познаете кой е платил на касата само преди два часа.

Лий Ан млъкна, за по-голям драматичен ефект, а Уини взе ножа и се насили да се съсредоточи върху рязането на шоколадовата торта на Хайди Петибоун. Ръката й леко трепереше.

Лий Ан пъхна телефона в чантата си, без да откъсва поглед от приятелките си.

— Шугар Бет се е върнала!

Лъжичката, която Мерилин Джаспър плакнеше, изтрака в мивката.

— Не може да бъде!

— Знаехме, че си идва. — Челото на Хайди се сбърчи от възмущение. — Но все пак как може да е толкова нагла?

— Шугар Бет винаги е била безкрайно нагла — напомни й Лий Ан.

— Това ще създаде най-различни проблеми — промърмори Ейми Греъм, докато си играеше със златния кръст на шията си.

В горните класове на гимназията тя се славеше като ревностна християнка и беше президент на Библейския клуб. Все още притежаваше склонността при всеки удобен случай да привлича привърженици за своята вяра, но Ейми беше толкова добра и почтена, че приятелките й си затваряха очите пред този недостатък. Сега тя отпусна ръка върху рамото на Уини.

— Добре ли си?

— Напълно.

Лий Ан тутакси доби разкаяно изражение.

— Не биваше да го тръсвам ей така. Отново се проявих като безчувствен пън, нали?

— Както обикновено — съгласи се Ейми. — Но ние пак те обичаме.

— Както и Исус — додаде Мерилин, преди Ейми да се задълбочи в религиозната тематика.

Хайди подръпна миниатюрното сребърно мече — една от обеците, които носеше в тон със синия си пуловер с мече отпред. Тя колекционираше мечета и понякога се забравяше.

— Колко дълго мислите, че ще остане?

Лий Ан пъхна ръка в дълбокото си деколте и оправи презрамката на сутиена си. От всички членове на „Горгоните“ тя имаше най-хубавите гърди и обичаше да ги показва.

— Обзалагам се, че няма да е за дълго. Господи, какви малки кучки бяхме.

В кухнята се възцари тишина. Ейми я наруши, осмелявайки се да изрече това, което мислеха всички останали.

— Уини не беше.

Защото Уини не беше една от тях. Единствено тя не беше част от групата. Каква ирония, след като сега беше техен лидер.

Идеята за клуба беше хрумнала на Шугар Бет, когато беше на единайсет. Бе се спряла на името заради някакъв сън, който бе сънувала, макар че никоя от тях вече не помнеше за какво е бил. Тя обяви, че „Горгоните“ ще бъде частен клуб, най-забавният и щур клуб, съществувал някога, за най-популярните момичета в училище. Подразбираше се, че те ще бъдат избрани лично от самата нея. Трябваше да се признае, че като цяло тя бе свършила отлична работа, защото повече от двайсет години по-късно „Горгоните“ все още беше най-интересният клуб в града.

В разцвета си клубът имаше дванайсет членове, но някои заминаха, а Дрийма Шепърд почина. Останали бяха само четирите жени, събрали се сега в кухнята на Уини. Те бяха станали най-добрите й приятелки.

Фил, съпругът на Хайди, надникна в кухнята. Подаде на жена си вече празната електрическа тенджера за бавно готвене, която допреди малко съдържаше пикантния сос „Ротел“ от разтопени парченца сирене „Велвита“ и нарязани на кубчета домати, в който мъжете обичаха да топят хрупкавия тортила чипс — любимото им предястие.

— Клинт ни кара да гледаме голф — оплака се той. — Кога ще вечеряме?

— Скоро. Никога няма да познаеш какво чухме току-що. — Сребърните мечета на ушите на Хайди подскочиха развълнувано. — Шугар Бет се е върнала.

— Без майтап? Кога?

— Днес следобед. Лий Ан току-що го научи.

Фил се втренчи за миг в жените, сетне поклати глава и изчезна. Явно бързаше да съобщи новината на останалите мъже.

Жените се заловиха за работа и за няколко минути в кухнята отново се възцари тишина, когато всяка от тях се потопи в мислите си. Тези на Уини бяха най-горчивите. В детството им Шугар Бет притежаваше всичко, за което тя бе копняла: красота, популярност, самочувствие и Райън Галантайн. А от друга страна, Уини бе имала единственото нещо, което желаеше Шугар Бет. Ала накрая това нещо се оказа най-важното и решаващото в живота им.

Ейми извади от фурната печения свински бут и тава със специалитета на майка й — сладки картофи, задушени с няколко капки ликьор „Драмбуйе“. От другата печка Лий Ан издърпа тавичката с „индиански“ качамак със сирене, спанак и артишок, подправен с чесън. Просторната кухня на Уини с шкафчета от вишнево дърво и голям кухненски остров в средата, превръщаше помещението в най-удобното място за редовните им сбирки. Тази вечер бяха оставили децата си с племенницата на Ейми. Уини бе помолила дъщеря си да ги наглежда, но напоследък тя преминаваше през труден период и отказа.

Като истински южнячки, дамите от „Горгоните“ се обличаха особено грижливо, което означаваше, че прекарваха първата част от всяка сбирка в обсъждане на облеклото си. Това бе наследено от майките им, които се докарваха с дамски чорапи и обувки на висок ток само за да отидат до пощенската кутия. Но Уини не принадлежеше на „Горгоните“ и въпреки всичките увещания на майка й бяха необходими много години, докато се научи на изкуството да се облича.

Лий Ан облиза качамака от пръста си.

— Чудя се дали Колин знае.

— Ти свърза ли се с него, Уини? — попита Ейми. — Толкова се развълнувахме от новината, че съвсем забравихме за него.

— Да — кимна Уини, — говорих с него, но той работи.

— Той винаги работи — промърмори Мерилин и се протегна за книжна кърпа. — Човек ще си помисли, че е истински янки.

— Помните ли колко се страхуваме от него в гимназията? — засмя се Лий Ан.

— С изключение на Шугар Бет — изтъкна Ейми. — И Уини, разбира се, защото тя беше любимка на учителите.

Всички се ухилиха.

— Боже, колко го желаех — въздъхна Хайди. — Макар и странен, определено беше много секси. Не че сега не е секси.

Позната тема. Бяха минали пет години, отколкото Колин се върна в Париш и те чак сега започнаха да свикват с това, че бившият им учител, от когото навремето най-много се страхуваха, сега бе член на веселата им компания.

— Всички го желаехме. С изключение на Уини.

— И аз малко го желаех — заяви Уини, сякаш искаше да се оправдае. Но всъщност не беше истина. Може и да бе въздишала по мрачната романтична отчужденост на Колин, но никога не си бе мечтала за него като останалите момичета. За нея съществуваше единствено Райън. Райън Галантайн, момчето, което обичаше Шугар Бет Кеъри с цялото си сърце.

— Къде съм дянала кухненските ръкавици? — зачуди се Хайди.

Уини ги подаде на приятелката си.

— Колин знае, че тя се е върнала. Видял е да свети в пристройката за карети.

— Питам се какво ли ще направи той?

Ейми сложи дългата вилица за сервиране в подноса с печеното месо.

— Е, във всеки случай аз не смятам да говоря с нея.

— Ще говориш и още как, ако ти се удаде възможност — тросна й се Лий Ан. — Всички ще го направим, защото умираме от любопитство. Интересно, как ли изглежда?

„Русокоса и съвършена“, помисли си Уини. Пребори се с желанието да се втурне към огледалото, за да се увери, че вече не е дебелата и тромава Уини Дейвис. При все че бузите й не бяха загубили детската си закръгленост и не можеше да стори нищо за дребния си ръст, наследен от баща й, тя беше стройна и слаба, благодарение на изтощителните часове, които прекарваше всяка седмица във фитнеса. Като останалите жени, и тя бе умело гримирана, с подбрани с вкус бижута, макар и по-скъпи от тези на приятелките й. Тъмната й лъскава коса бе подстригана в модерна прическа, дело на най-добрия стилист в Мемфис. Тази вечер беше с блуза, украсена с мъниста, тъмновиолетови панталони и чехли в тон. Целият й гардероб бе модерен и елегантен, толкова различен от торбестите и развлечени дрехи, които носеше в училище, когато се ужасяваше, че някой може да я заговори.

Колин, който също беше странна птица, я разбираше отлично. Още от самото начало той беше добър с нея, много по-добър, отколкото към съучениците й, които много често ставаха мишена на острия му циничен език. При все това момичетата си мечтаеха за него. Хайди, прочута със страстта си към исторически любовни романи, бе тази, която му измисли прякора.

Той ми напомня на изстрадал млад английски херцог, загърнат в голяма черна пелерина, която се развява от вятъра, и всеки път, когато отвън вилнее буря, той кръстосва неуморно по крепостните стени на замъка си, потънал в скръб по рано отишлата си от този свят красива млада невеста.

Оттогава Колин носеше прозвището Херцога, макар че никой не смееше да го нарече така в лицето. Той не беше от учителите, които поощряват подобна фамилиарност.

Мъжете заприиждаха в кухнята, привлечени от уханието на храна и желанието да разберат как се чувстват съпругите им след новината за завръщането на Шугар Бет.

— Ей сега идваме — опита се да ги изгони Мерилин, но те не й обърнаха внимание, както всеки път щом наближеше времето за ядене.

Примирени, жените започнаха своя танц около тях, докато пренасяха храната от кухнята към бюфета от края на осемнадесети век, заемащ цяла стена от изискано обзаведената трапезария на Уини.

— Колин знае ли, че Шугар Бет се е върнала? — попита Дийк, съпругът на Мерилин.

— Точно той е казал на Уини. — Мерилин тикна в ръцете му купата със салатата.

— А вие, сладурчета, се оплаквате, че в Париш никога нищо не се случва. — Клинт, съпругът на Ейми, бе отрасъл в Меридиан, но толкова добре бе запознат с всички истории от детството им, че те бяха забравили, че не е бил един от тях.

Брад Симънс, който търгуваше с домашни електрически уреди, се изхили. Той беше кавалерът на Лий Ан за вечерта. Тя всъщност не го харесваше особено, но след развода си беше успяла да „преслуша“ почти всички достойни ергени в Париш, ведно с неколцина не толкова достойни, но никой не говореше за това, защото Лий Ан не понасяше критика. С две деца, едното от които умствено изостанало, и бивш съпруг, който винаги закъсняваше с издръжката, тя заслужаваше някакво развлечение и никой не би могъл да я упрекне.

Последен се появи съпругът на Уини. Той беше най-високият от мъжете, строен и невероятно добре сложен, с пшениченоруса коса, светлокафяви очи, с почти съвършени черти на лицето. Мерилин неведнъж беше изтъквала, че той трябва да изпълни мисията си, възложена му от Бога, и да стане щатен донор на сперма. Жените от „Горгоните“ бяха твърде добре възпитани, за да го подложат на кръстосан разпит, както им се искаше, но тайничко го наблюдаваха, докато вземаше тирбушона, за да отвори виното.

Старата болка отново прободе гърдите на Уини. Те бяха женени от малко повече от тринайсет години. Имаха страхотно дете, красива къща и почти идеален живот. Почти… защото колкото и усърдно да се стараеше Уини, тя винаги щеше да заема второто място в сърцето на Райън Галантайн.

 

 

След два дни на кока-кола и изсъхнали бисквити, Шугар Бет не можеше да отлага повече посещението в супермаркета. Изчака до вторник вечерта, надявайки се, че по това време „Биг Стар“ ще е празен, и подкара към града. Късметът беше на нейна страна и тя успя да вземе всичко, от което се нуждаеше, без да се натъкне на някой познат, като се изключат Пег Друкър, която стоеше зад касата, и толкова се развълнува, че маркира два пъти желето от грозде, и Къби Боумар, който я засече, докато Пег прибираше продуктите в кесията. Къби се ухили широко, разкривайки зееща дупка на мястото, където някога е бил единият от кучешките му зъби.

— Хей, Шугар Бет, ти си дори по-прекрасна, отколкото те помня, кукличке. — Погледът му се плъзна от гърдите й до ниско изрязаната талия на панталоните. — Сега имам свой бизнес. „Химическо чистене на килими Боумар“. Справям се доста добре. Какво ще кажеш да отскочим до „Дъдли“ да обърнем по някоя и друга бира и да си припомним доброто старо време?

— Съжалявам, Къби, но се заклех да избягвам страхотните мъже, откакто реших да стана монахиня.

— По дяволите, Шугар Бет, та ти дори не си католичка.

— Е, това ще бъде изненада за моя добър приятел, папата.

— Не си католичка, Шугар Бет. Просто си придаваш важност, както винаги.

— А ти си все същият умник, Къби. Поздрави майка си от мен.

Като излезе от магазина, тя се постара да не гледа афиша, пред който застина на идване.

„Уини и Райън Галантайн

Концерт със симфонична музика

7 март, неделя, 14:00

Втора баптистка църква

Дарения за благотворителност — 5 долара“

На Шугар Бет й се стори, че нощта я захлупва и души. Затова потегли към езерото, но за щастие, навреме си спомни, че не бива да хаби излишно бензина за колата. Зави по Спринг Роуд, недалече от стъкларската фабрика, основана от баща й. Сега над входа беше написано само съкращението КУФ от „Кеъри Уиндоу Фабрик“. Не можеше да повярва, че Уини и Райън организират концерти! Но нали бяха женени вече повече от тринайсет години. Тази мисъл не би трябвало да е толкова болезнена, защото именно Шугар Бет беше тази, която го заряза. С типичната си глупава самоувереност, която й пречеше да преценява правилно хората, хлътна от пръв поглед по Дарън Тарп и забрави за вечната любов. А сега Уини беше един от най-ревностните инициатори за възраждането на града и участваше в бордовете на повечето градски организации.

Покрай нея премина, но в противоположната посока, ванът на „Химическо чистене на килими Боумар“. В гимназията Къби и приятелите му се събираха нощем пред „Френчманс Брайд“, виеха срещу луната и крещяха името й:

— Шугар… Шугар… Шугар…

Баща й обикновено спеше толкова непробудно, че нищо не чуваше, но Диди ставаше от леглото и сядаше до прозореца в спалнята на дъщеря си. Пушеше любимите си „Таритон“ и ги наблюдаваше.

„Ще бъдеш жена на всички времена, Шугар Бейби“ — шепнеше й тя. — „На всички времена.“

— Шугар… Шугар… Шугар…

Жената на всички времена зави с остарялото си волво по Мокингбърд Лейн и погледна към къщата във френски колониален стил, която някога беше собственост на един от най-преуспяващите стоматолози в града, а сега принадлежеше на Райън и Уини. Последните два дни не можеха да бъдат по-отвратителни. Шугар Бет почисти пристройката за карети, за да стане обитаема, но никъде не откри нещо, което да й подскаже къде е скрита картината на Линкълн Аш. А утре я очакваше още по-неприятната задача да се рови из онази полуразрушена стара гара. Защо Талула не й беше завещала „сини чипове“^[4], вместо окаяна пристройка за карети и стара железопътна гара, която трябваше да бъде съборена до основи още преди години?

Стигна до края на Мокингбърд Лейн и натисна спирачките, когато фаровете на волвото осветиха нещо, което не би трябвало да е тук — масивна верига, опъната напречно на неравната чакълеста алея. Беше излязла само за два часа. Явно някой е действал доста чевръсто.

Шугар Бет излезе от колата. Бързосъхнещият цимент вече се беше втвърдил и дори два силни ритника не помогнаха да разклати стълбовете, на които се крепеше веригата. Очевидно новите господари на „Френчманс Брайд“ не бяха проумели, че алеята не е тяхна собственост.

Скапаното й настроение още повече се вкисна. Опита се да се убеди, че е по-разумно да изчака до сутринта, преди да се разправя с тях, но горчивият й опит я бе научил да не отлага неприятностите за утрешния ден, затова закрачи енергично към входа на къщата, в която бе отраснала. Дори със завързани очи щеше да познае подредбата на плочите под краката си, мястото, където пътеката хлътваше и се извиваше, за да заобиколи корените на дъба, повален от бурята, когато беше на шестнайсет. Младата жена приближи предната веранда с четирите изящни колони. Ако прокараше пръст по основата на най-близката, щеше да напипа мястото, където бе надраскала инициалите си с ключа от кадилака на Диди.

В къщата светеше. Шугар Бет си каза, че гаденето в стомаха й се дължи на липсата на прилична храна, но знаеше, че не е така. Преди да потегли за града, тя се беше опитала да си вдъхне увереност с тясната бонбоненорозова тениска, стигаща до пъпа, ниско изрязаните джинси, прилепващи плътно по дългите й стройни крака, и черните сандали с високи токчета, с които ставаше почти метър и осемдесет. Тоалетът й се допълваше от черното яке от изкуствена кожа и големите колкото грахови зърна обици от фалшиви диаманти, в замяна на истинските, които бе заложила. Но за съжаление, в момента тоалетът й с нищо не допринасяше за повдигането на духа й и докато прекосяваше верандата на някогашния си дом, токчетата й потропваха унило по плочите, напомняйки й за това, което бе изгубила. Шугар Бет Кеъри… не живее тук… вече.

Тя изпъна рамене, вирна брадичка и натисна звънеца, но вместо познатата мелодия от седем тона чу дразнещ гонг от два тона. Какво право имаше някой да променя мелодията на звънеца на „Френчманс Брайд“?

Вратата се отвори. На прага стоеше мъж. Висок. Надменен. Бяха минали петнайсет години, но тя го позна още преди той да заговори.

— Здравей, Шугар Бет.