Фабиан Ленк
Клетвата на самурая (8)

Майстори в преобличането

Мийу събуди приятелите на зазоряване. В кухнята Юкико даде на всекиго по купичка соба^[1] и студени оризови топчета, пълнени с мариновани сливи.

— Да си оближеш пръстите! — възкликна Ким.

Закуската се услади и на двете момчета. За Кия Юкико бе приготвила няколко вкусни късчета риба.

После приятелите и Мийу обслужиха гостите в залата за хранене. Даймьото се държеше по обичайния високомерен и начумерен начин и Леон, който му сервираше чая, много внимаваше да не го ядоса с нещо. Атмосферата в странноприемницата бе напрегната. Мийу и семейството й очакваха с ужас деня на предстоящия разпит.

 

 

Приятелите получиха задачите си за деня — да изчистят стаите и да ги подредят. Въоръжен с метла, Леон се запъти към стаята на актьорите и почука. Ким и Юлиан имаха далеч по-неблагодарната задача да се погрижат за стаите на даймьото и неговите приближени.

Никой не отговори на почукването на Леон, нито пък му отвори вратата. Момчето почука още веднъж, но отново не получи отговор. Поколеба се за момент, а след това натисна дръжката. За негова изненада, вратата се оказа отключена и той влезе в стаята. Наоколо бяха разхвърляни в безпорядък костюмите на актьорите, очевидно извадени от няколкото отворени сандъка. Момчето видя и част от реквизита, който кабуки трупата използва във вчерашното представление — сред тях бе и жълтото чадърче.

Странно, помисли си момчето, стаята би трябвало да е заключена. Отиде до другите две стаи, наети от актьорите, и откри, че също не бяха заключени. Изглеждаха обитаеми, но от актьорите нямаше и следа.

Леон потърси Моцаемон и го откри в кухнята.

— Заминаха ли си вече актьорите? — попита той.

— Не, или поне не са се сбогували — отвърна съдържателят.

Леон му докладва за незаключените стаи.

— Хм, това е доста странно наистина. Може би просто са забравили да заключат и се разхождат из Едо. А сега се връщай на работа!

Леон се подчини, но случилото се не му даваше покой.

 

 

По обяд приятелите получиха разрешение за малка почивка и им дадоха супа с фиде и каша от гинко^[2]. Те седнаха в сянката на едно дърво и тихичко се заприказваха. Моцаемон бе заповядал да разковат малката сцена, тъй като актьорите така и не се появиха. Леон разпита всички гости в странноприемницата, но никой не ги бе виждал.

— Това е изключително странно — отбеляза тихо Юлиан, когато чу разказа на Леон. — Не е възможно да се изпарят ей така.

— Така е, освен това не вярвам, че всички са забравили да си заключат вратите — додаде Ким. — Тук нещо не е наред, момчета!

Леон остави купичката си настрана и подръпна крайчеца на лявото си ухо.

— Очевидно не са имали време да си стегнат багажа… — каза той, като разтегляше думите.

— Нищо не разбирам — отвърна Юлиан.

— Може би са били арестувани — предположи Леон.

Юлиан и Ким все още не можеха да разберат накъде клони.

— Ами ако актьорите изобщо не са били актьори, а нинджи? — попита Леон. — Нинджите, които миналата нощ нападнаха даймьото! Това би обяснило защо днес изчезнаха така безследно. Пък и никой не е видял кого са отвели самураите в палата, нали така ни каза Мийу.

Юлиан кимна замислено.

— Смяташ, че нинджите са се представяли за актьори и са се настанили в странноприемницата, за да са по-близо до даймьото?

— Именно! Спомни си думите на Тебелман в музея. Нинджите са майстори в преобразяването!

Юлиан възкликна:

— Трябва да призная, че това е доста дръзка теория. Но звучи убедително!

— Така е — съгласи се Ким. — Но има един малък недостатък. Не разполагаме с никакви доказателства.

— Имаш право — отвърна Леон. — Но няма да стоим със скръстени ръце. Трябва да отидем в палата и да се опитаме да разберем кой е бил задържан миналата нощ.

Ким смръщи чело.

— И как ще стане това?

Леон загриза долната си устна. Ким, за съжаление, бе права. Те бяха просто слуги в някаква странноприемница и по всяка вероятност достъпът до най-могъщия човек в Япония им бе забранен.

В този момент Мийу се втурна в двора.

— Шогунът! — извика тя, загубила ума и дума. — Идва в странноприемницата, един вестоносец току-що съобщи!

— Шогунът ли? — Леон не можеше да проумее как този високопоставен човек се е решил да напусне палата.

Мийу нервно си играеше с кичур коса.

— Какво ли може да иска от нас?

Всички трескаво се втурнаха да украсяват залата за хранене, тъй като Моцаемон бе категоричен, че там ще посрещнат високия гост.

Вече се чуваше чаткането на конски копита. Леон погледна през прозореца и видя процесия от най-малко петнайсет самураи в пълно бойно снаряжение, която се приближаваше към странноприемницата. Конникът най-отпред носеше флага на шогуна с трите листенца от слез, разположени в кръг.

Коленете на момчето омекнаха, когато видя нахълтващите конници с тъмните, ужасяващи маски, еполети^[3], наподобяващи крила, и с по два меча.

Първият конник скочи от коня и зад него момчето видя богато украсена носилка, носена от четирима самураи. Една ръка дръпна пердето й.

— Шогунът пристигна! — съобщи Леон.

— На колене! — прошепна Моцаемон, без да може да си поеме дъх.

В този момент самураите се втурнаха в странноприемницата.

Леон сведе глава към дървения под, без да посмее да вдигне поглед.

— Кой е Моцаемон? — чу се властен глас.

— Аз — едва чуто отвърна друг глас.

— Изправете се! Всички! — прозвуча кратка команда.

Леон се изправи и погледна към шогуна.

В този момент една ръка, облечена в ръкавица, го сграбчи, натисна го надолу и го принуди да застане на колене. Момчето усети болка.

— Кой ти е разрешил да гледаш шогуна? — изрева самураят. — Заповядано ви беше да се изправите, а не да гледате към него! Кой ти разреши това?

— Никой — прошепна Леон.

— Добре, добре — едва промълви шогунът. — Може да ме погледне.

Леон се подчини, треперейки. Видя остро изсеченото лице на мъж, среден на ръст, на около четирийсет и пет години. Очите на Токугава Цунайоши бяха тесни и воднисти, носът му — плосък, а устата — като черта.

Шогунът носеше снежнобяло копринено кимоно с избродирани върху него листенца на слез и с широки ръкави. Върху кимоното бе облякъл нещо като елече с подплънки, които трябваше да създават илюзията, че раменете му са много широки. В краката му се бяха свили две невероятно грозни кучета. Не бяха много по-големи от Кия, но пък бяха ужасно дебели и без никаква козина.

Кия изсъска и им показа оголените си зъби.

„О, не, Кия, за бога, недей!“, мислено се помоли Леон и бързо се поклони на кучетата, когато видя, че и останалите им се покланят. След това установи, че даймьо Сайкаку също е в трапезарията и внимателно наблюдава случващото се.

Единствено на Кия и през ум не й минаваше да отдаде почит на песовете. Кучетата започнаха да скимтят и шогунът даде знак на един от самураите — гордият воин трябваше да изнесе животните и да ги остави в носилката пред странноприемницата.

— Моцаемон — започна тихо шогунът, а в гласа му се долавяше заплаха, — искам лично да чуя от теб какво се е случило в тази странноприемница миналата нощ. Един от верните ми даймьо е бил нападнат в твоя дом. Не мога да допусна подобно нещо! Нинджите мълчат, но не те съветвам да постъпваш като тях…

Леон хвърли бърз поглед към съдържателя. Мъжът трепереше като вейка насред буря.

Моцаемон заекваше от страх, но разказа това, което знаеше.

— На пода! — изрева Токугава Цунайоши към него, когато свърши.

Моцаемон се хвърли на пода.

Шогунът отново направи знак и един от воините изтегли своята катана. Стоманеното острие проблесна застрашително.

— Не! — изтръгна се вик от Мийу, но тя бързо покри устата си с ръка и захлипа.

В този момент Леон пристъпи напред.

— Той не е направил нищо! — заяви твърдо момчето и сам се учуди на смелостта си. — Ние видяхме нападението на нинджите. Моцаемон е невинен!

Шогунът го погледна смаяно. На лицето му изби опасна червенина.

— Какво си позволяваш!?

Леон преглътна. Сега вече нямаше да му се размине, но поне всичко да свърши по-бързо.

— Вие се славите в цяла Япония като мъдър владетел и никога няма да извършите несправедливост — каза ясно и без колебание момчето. — Затова аз, като покорен ваш слуга, смятам за свое задължение да ви обърна внимание върху невинността на Моцаемон.

За момент се възцари напрегната тишина. Опасната червенина изчезна от лицето на шогуна.

— Ти си смел, бих казал дори твърде смел. Но аз обичам смелите, така че имаш късмет. Само че може и да се лъжеш. Твърде възможно е Моцаемон да е съучастник на нинджите, а сега да се прави, че няма нищо общо с тях. Но ще разберем това в палата.

И шогунът махна с ръка. Двама самураи изправиха гостилничаря на крака и го отведоха.

Мийу заплака тихичко, а майка й не смееше да вдигне очи.

— Не съм направил нищо! Кълна се! — простена Моцаемон, но Токугава Цунайоши не се смили. Вместо това се обърна към даймьото, който почтително се поклони.

— А вие, княже, заедно със самураите си сте мои гости в палата.

Съвестта на шогуна не е чиста, помисли си Леон. Затова кани даймьото в палата по-рано от определеното.

— Това е голяма чест за мен! — отвърна Сайкаку. — Веднага ще се разпоредя да тръгваме.

— Така да бъде! — отвърна шогунът и с премерена крачка се отправи към изхода.

Леон бе отчаян. Какво да направят, за да спасят Моцаемон?