Фабиан Ленк
Клетвата на самурая (11)

Мъжът с белега

Приятелите отидоха в кухнята на палата, както им бе заповядано. Вътре беше непоносимо горещо. Над безбройните казани с ориз се кълбеше пара, а върху нагорещени каменни плочи готвачи приготвяха различни меса. Имаше и дълги маси, на които многобройни помощници режеха зеленчуци.

Един дребен, поизнервен мъж се приближи към децата.

— А! Вие трябва да сте тримата новаци с котката. Никога не сме имали животно в кухнята, но такава е волята на шогуна — каза той вместо поздрав и се представи: — Аз съм главният готвач Озаму.

След това ги изпрати да режат зеленчуци.

— Побързайте! — подкани ги той. — Храната днес трябва да е перфектна.

Приятелите се заловиха за работа. Леон режеше на тънки ивици комбу^[1], Ким кълцаше на дребно гъби шийтаке^[2], а Юлиан ситнеше парчета риба тон на кубчета. Тайно даде няколко парченца на Кия. Една готвачка разбъркваше всичко това в голям казан, където се вареше супа.

След това приятелите помагаха в приготвянето на цукемоно^[3]. Налагаха китайско зеле, цвекло, краставички, патладжани и сини сливи в саламура.

— Когато се върнем в Зибентан, трябва да си приготвим такова нещо — прошепна Леон на приятелите си.

— Много добра идея, ще ти я припомня в най-скоро време — усмихна се Ким. — Готвачът Леон!

— Само почакай, ще ти покажа на какво съм способен! — заяви Леон. — Но само ако ми обещаеш да изядеш всичко.

Ким се потупа по челото.

— Да не съм луда? Ще вземеш да сготвиш някакви водорасли!

— Ще сготвя най-различни неща — отвърна Леон. — Не само водорасли.

— Е, добре де, съгласна. А ти, Юлиан?

— И аз — ухили се Юлиан.

През следващите два часа приятелите се претрепаха от работа в задушната кухня. После слугите трябваше да сервират храната в голямата зала, където шогунът даваше вечеря в чест на даймьото и свитата му.

Процесия от трийсетина слуги, сред които Леон, Ким и Юлиан, понесе вкусните ястия към тържествената зала. Със сведени очи те сервираха супа, яйца с октопод, печена змиорка в сладък соев сос, панирано пилешко на бамбукови шишове, сурова риба върху маринован ориз и пастет от мечешко с мед. Напитките бяха зелен чай и саке.

Бързо и възможно най-тихо слугите сервираха блюдата на гостите, които се бяха настанили с кръстосани крака на пода пред ниски масички. След това слугите се пръснаха из залата, за да могат да откликнат на всяко желание на гостите.

Леон, Ким и Юлиан стояха до широката двукрила врата. Оттук можеха по-добре да наблюдават залата. Топлата светлина на лампионите и свещите се отразяваше в лакирания дървен под, а червеникавите му отблясъци падаха върху копринените килими с наситени кафяви и зелени тонове. По стените, в рамки от слонова кост, висяха картини с планински и морски пейзажи. Леон видя огромни вълни, надвесени застрашително над малка рибарска лодка, бос селянин, който пристъпваше по висящ мост, приведен под тежестта на товара си, водопад, който падаше от високи скали. Паравани от шест части, богато изрисувани, бяха разпръснати наоколо и създаваха усещането, че залата е разделена на части. На един от тях се виждаше смяната на годишните времена — изобразено бе яворово дърво през всеки от четирите сезона — пролет, лято, есен и зима.

От малки метални купички, пръснати из залата, се носеха благоухания от запалените в тях ароматни пръчици. Леон разпозна мириса на канела и борова смола.

След това погледът му се спря върху шогуна, който единствен не седеше на пода, а на стол от кедрово дърво, лакиран със златист лак.

Владетелят бе облечен в червено кимоно, с невероятно широки ръкави и с дълъг бял шлейф. Под кимоното се виждаше бял, широк панталон с червен подгъв. Зад шогуна се бяха настанили двете ужасни кучета без козина, за които се грижеше специален слуга и който им се покланяше всеки път, когато им даваше нещо за ядене.

Сайкаку и самураите му се нахвърлиха върху изисканите блюда като глутница изгладнели кучета. Леон забеляза, че дори в парадната зала всички воини носеха двата си меча. Мъжете бяха облечени в удобни кимона, част от униформата им. Сакето се лееше в изобилие и в значителна степен допринасяше настроението да става все по-добро.

Появи се и ансамбъл гагаку^[4]. Единият от музикантите свиреше на шамисен, другият — на кото^[5]. Напомня ми на цитра, помисли си Юлиан. Беше виждал цитра, когато неотдавна с родителите си беше на почивка в Алпите. Третият музикант надуваше рютеки^[6], а един друг удряше върху какко^[7]. Заедно с квартета излезе и певец на годините на приятелите със звънък като камбанка глас.

Групата поде закачлива любовна песен и вече нищо не бе в състояние да удържи самураите — те скочиха на крака, запляскаха с ръце и затанцуваха. Само Сайкаку и шогунът останаха по местата си и достолепно наблюдаваха веселбата.

Леон бързо разбра, че тази вечер няма да могат да измолят помилването на Моцаемон. Нямаха никакво основание, фактите си оставаха непроменени, освен това могъщият владетел не ги допускаше до себе си. Обслужваха го две невероятно красиви жени, които не спираха да му се усмихват.

В залата се появи едно момиче, гъвкаво като змия. Угасиха свещите и оставиха да гори един-единствен лампион. В светлината му гъвкавите движения на танцьорката бяха изумителни. След това се появи жонгльор, който изпълни шеговит номер и чашите за саке на самураите полетяха във въздуха. Една чаша обаче падна на пода и се счупи. Дребен, дебел слуга се втурна мигновено и започна да събира счупените парчета. Когато се изправи, Леон видя нещо, което го накара да се ококори — на шията си мъжът имаше зигзагообразен белег! Значи все пак нинджата бе успял да се промъкне в палата! А това означаваше само едно — че над шогуна е надвиснала огромна опасност.

Леон веднага каза на приятелите си какво е видял. Когато дебелият мина повторно край тях, за да изнесе парчетата, Юлиан също видя белега.

— Изглежда досущ като този на нинджата — прошепна той. — Само че няма как да е същият. Нинджата бе слаб, а този е шишко.

Леон кимна, Юлиан имаше право. Но възможно ли е подобно съвпадение? Двама толкова различни мъже да имат еднакъв белег?

Леон не можа да си отговори и изпита непреодолимо желание да поразпита дебелия. Дали този човек не е слуга в палата и едновременно с това нинджа? Може би няма да е зле да поговори и с главния готвач Озаму. Изгаряше от нетърпение да се върне в кухнята и не след дълго, когато трябваше да изнесе една празна табла, получи желаната възможност.

Дебелият обаче не се виждаше никъде. Озаму бе тук, но пък нямаше време да говори с Леон. Главният готвач бе още по-изнервен, въпреки че до този момент нямаше оплаквания, а и по всичко изглеждаше, че шогунът и гостите са изключително доволни от храната. Озаму вероятно си бе наумил да надмине себе си — от тенджерите и тиганите изскачаха нови и нови вкуснотии и армията от слуги не спираше да снове между кухнята и залата.

Едва късно вечерта настъпи затишие. Самураите не искаха нищо друго, освен саке, а за Озаму и хората му това означаваше по-малко работа.

Когато Леон за пореден път влезе в кухнята с празна кана в ръце, той намери главния готвач да похърква, седнал на една табуретка.

Дебелакът с белега сякаш бе потънал вдън земя. Не се беше появявал и в залата. Леон бе дълбоко озадачен, че не го видя през изтеклите часове. Странно наистина…

Затова пък Кия бе в кухнята, излегнала се върху една маса. Тя примигна към Леон с полупритворени очи и тихичко измяука.

— Какво има, нямаш ли си работа? — попита го внезапно Озаму и Леон се почувства като хванат на местопрестъплението. Вероятно Озаму просто бе задрямал.

— Имам, имам! — побърза да отвърне момчето. — Само че съм малко…

— … уморен — завърши вместо него главният готвач.

— Така е, ако трябва да съм честен — кимна Леон.

Озаму се надигна, охкайки:

— Нормално е, и аз съм изморен и изобщо не е за чудене.

Леон си отдъхна. Очакваше главният готвач да го смъмри, а днес все пак бе първият им работен ден.

— Само че все още не сме приключили. Почисти боклуците — разпореди Озаму, прозявайки се, и посочи към един кош, където изхвърляха остатъците от храна.

— Къде да го отнеса? — попита Леон.

— По коридора надолу, след това надясно и излизаш през вратата, това е входът за доставчиците. Има малко дворче и там ще видиш голям сандък, в него хвърляме остатъците от храната — обясни подробно Озаму. — С тях хранят уличните кучета в Едо.

— Отивам — рече Леон и грабна коша.

Намери вратата и стигна до дворчето, едва-едва осветено от мъждива лампа. После се огледа. Видя две двуколки, една бъчва и големия сандък за остатъците от храната. До сандъка имаше куп боклуци, приготвени за изхвърляне. Забеляза счупена рамка за прозорец, разкъсан лампион, лакирани парчета дърво и някакви дрипи.

Дрипи ли?!

Леон остави боклука и се вгледа по-внимателно в купчината. Не бяха дрипи, а две възглавници и едно въже. Момчето подръпна крайчеца на ухото си и се огледа. Наоколо няма никого, съвсем сам е. Без да губи време, той натъпка възглавниците под кимоното си, а за да не се свлекат, ги завърза с въжето.

Внезапно дишането му се учести — слабичкото момче се превърна в шишко!

Дали слабият нинджа не се е превърнал по същия начин в дебел кухненски помощник?

Дали не се е скрил в палата, за да убие шогуна още тази нощ? И как ли се е преоблякъл в момента?