Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (7)

VII. Рейна

Тълпите бяха пристигнали.

Туристите плъзнаха сред руините на групи от по двайсет и трийсет човека, като оглеждаха вилите, обикаляха калдъръмените пътища и ахкаха при вида на пъстрите фрески и мозайки.

Рейна се притесняваше от това как ще реагират при вида на дванайсетметровата статуя на Атина в средата на двора, но Мъглата работеше на високи обороти и успя да изкриви видяното от смъртните. Всеки път, когато някоя група приближеше, хората се спираха на края на двора и заглеждаха разочаровани статуята. Един британски гид обяви:

— Ох, пак ремонт. Явно в момента реставрират тази част от града. Жалко. Да вървим нататък.

И тръгваха нататък.

Все пак беше по-добре, отколкото Атина Партенос да закрещи МРЕТЕ, НЕВЕРНИЦИ! и да ги направи на прах. Рейна помнеше разправията си с една статуя на богинята Диана, която правеше точно това. Определено не беше най-спокойният й ден.

Спомни си какво й бе казала Анабет за Атина Партенос — че вълшебната й аура пропъжда чудовищата, но в същото време ги и привлича. И наистина, Рейна от време на време забелязваше с периферното си зрение сияйни духове с римски облекла, които се плъзгаха над руините и се мръщеха на статуята.

— Тези лемури са навсякъде — промърмори Глийсън. — Засега се държат на разстояние, но на свечеряване трябва да сме готови да тръгнем. Духовете винаги са най-лоши нощем.

Нямаше нужда да й напомнят това.

Видя възрастна двойка с еднакви пастелени на цвят ризи и бермуди да минава през близка градина. Радваше се, че не идват по-наблизо. Тренер Хедж бе поставил всякакви капани, включително и такива за гигантски мишки. Нямаше да помогнат срещу чудовищата, но можеха и да видят сметката на някой възрастен човечец.

Въпреки топлата утрин, Рейна потръпна от съня си. Не можеше да прецени кое е по-ужасяващо — предстоящото унищожение на Нов Рим или начинът, по който Октавиан тровеше легиона отвътре.

„Пътуването ви е към своя край.“

Лагер „Юпитер“ имаше нужда от нея. Дванайсетият легион имаше нужда от нея. Рейна обаче бе на края на света и гледаше как един сатир пече боровинкови гофрети на огъня.

Искаше да обсъди кошмарите си с някого, но реши да изчака Нико да се събуди. Не бе сигурна, че ще има смелостта да ги опише два пъти.

Нико обаче продължи да хърка. Рейна бе установила, че веднъж заспи ли, беше много трудно да бъде събуден. Тренерът можеше да затропа в танц до главата му, но синът на Хадес нямаше дори да се размърда.

— Ето — подаде й Хедж чиния топли гофрети с прясно киви и ананас. Оказаха се изненадващо вкусни.

— Откъде вземаш цялата тази храна? — изуми се Рейна.

— Хей, аз съм сатир. Ние сме много добри в опаковането — отхапа той от гофретата си, — а също и в оцеляването.

Докато Рейна се хранеше, тренер Хедж извади тетрадката си и започна да пише. Когато свърши, сгъна хартията на самолетче и го подхвърли във въздуха. Бризът го отнесе надалече.

— Писмо до жена ти? — попита Рейна.

Очите на Хедж под периферията на шапката му бяха кръвясали.

— Мели е облачна нимфа. Духовете на въздуха постоянно си пращат съобщения чрез самолетчета. Надявам се братовчедите й да отнесат писмото през океана и то да я открие. Не е бързо, колкото съобщение по Ирида, но е хубаво на детето да му остане нещо в случай, че…

— Ще те върнем у дома — обеща Рейна — и ще видиш детето си.

Хедж стисна челюсти и не отвърна нищо.

Обикновено Рейна умееше да предразполага хората да говорят. Според нея бе важно да познава другарите си. Едвам обаче бе успяла да убеди Хедж да й разкаже за Мели, жена му, на която й предстоеше раждане в лагера на нечистокръвните. На Рейна не й бе лесно да си представи тренер Хедж като баща, но пък разбираше прекалено добре какво е да израснеш без родители. Нямаше да допусне това да се случи с детето му.

— Ами добре. — Сатирът хапна още от гофретата си, като погълна и част от шишчето. — Жалко само, че не можем да напредваме по-бързо. — Той посочи с брадичка Нико. — Не виждам как малкият ще издържи и един скок още. Колко ще трябват, за да стигнем до дома?

Рейна споделяше загрижеността му. Оставаха им единайсет дни, докато гигантите събудят Гея. Октавиан смяташе да нападне лагера на нечистокръвните същия ден. Това едва ли бе съвпадение. Може би Гея нашепваше нещо в ушите му, влияеше на решенията, които той вземаше подсъзнателно. Или пък Октавиан бе неин слуга. Рейна не искаше да си представя, че дори той е способен да предаде съзнателно легиона, но след всичко, видяно в съня й, не можеше да бъде сигурна в него.

Приключи закуската си, когато група китайски туристи минаха покрай двора. Беше се събудила преди по-малко от час, но вече нямаше търпение да продължат.

— Благодаря за закуската, тренер. — Тя стана на крака и се протегна. — Моля да ме извиниш, но където има туристи, има и тоалетни. Ще трябва да използвам едната.

— Давай. — Треньорът се заигра със свирката на врата си. — Стане ли нещо, ще свирна.

Рейна остави Аурум и Аргентум на пост и се смеси с тълпите смъртни, докато не намери информационен център с тоалетни. Успя да се измие, доколкото й беше по силите, но й стана смешно, че се намира в истински римски град, а не може да си вземе хубава римска баня. Трябваше да се оправя с мокри кърпички, малко течен сапун и много немощен сешоар.

Не искаше дори да коментира самите тоалетни.

Докато се връщаше, мина покрай малък музей, през чиито прозорци се виждаха редица гипсови фигури, замръзнали в смъртта. Младо момиче се бе свило в ембрионална поза, жена стоеше разкривена от агония, вдигнала ръце над главата си и отворила уста в беззвучен писък. Мъж бе коленичил с наведена глава, сякаш за да приеме неизбежното.

Рейна се загледа, завладяна от комбинация от ужас и погнуса. Бе чувала за тези фигури, но никога не ги бе виждала. След изригването на Везувий облак пепел бе погребал града и се бе втвърдил на камък около умиращите римляни. Телата им бяха изгорели, оставяйки след себе си празни кухини. Ранните археолози бяха излели гипс в тях и така бяха създали зловещи реплики на древните римляни.

Това й се струваше нередно. Смъртта на тези хора бе изложена на показ, сякаш беше панаир, но въпреки това тя не можеше да отклони поглед.

През целия си живот бе мечтала да посети Италия. Бе мислила, че това няма как да й се случи. Древните земи бяха забранени за съвременните герои, считаха ги за прекалено опасни. Тя обаче бе искала да последва стъпките на Еней, синът на Афродита и първият герой, който се бе заселил тук след Троянската война. Искаше да види истинския Тибър, където Лупа бе спасила Ромул и Рем.

Но никога не бе искала да стъпи в Помпей. Това бе най-известната римска трагедия — цял град, погълнат от земята… След кошмарите това й идваше малко в повече.

Досега по време на пътуванията си из древните земи бе видяла само една забележителност, на която държеше — двореца на Диоклециан в Сплит. Но дори и тогава нещата не бяха минали по план. Рейна бе мечтала да иде там с Джейсън, за да се наслади на дома на любимия си император. Бе си представяла как се разхождат из стария град, как посрещат залеза на стените.

Вместо това пристигна в Хърватия с дузина гневни духове на вятъра подире си. В двореца срещу нея се изправиха призраци. След това грифони раниха смъртно пегаса й. Всичко, което бе получила от Джейсън, бе мъничка бележка, скрита в мазето под един бюст на Диоклециан.

Така и от онова място й останаха лоши спомени.

Не се ядосвай — скара си се тя наум. — И Еней е страдал, както и Ромул, Диоклециан и всички останали. Римляните никога не са се оплаквали от съдбата си.

Но загледана в гипсовите мъртъвци през прозореца на музея, тя се запита какво ли са си мислели те, когато пепелта се бе спускала над тях. Едва ли: Ние сме римляни! Не се оплакваме от съдбата си!

През руините мина повей и се чу глух стон. Слънцето блесна през прозореца и за миг я заслепи.

Рейна се сепна и вдигна поглед. Слънцето грееше право над нея. Как бе възможно вече да е обед? Бе напуснала Дома на Фавна малко след закуска. Бе стояла тук само няколко минути… или?

Откъсна се от прозореца и ускори крачка, като се опита да сподави подозрението, че мъртвите жители на Помпей шепнат зад гърба й.

 

Остатъкът от деня мина изнервящо тихо.

Докато тренер Хедж спеше, Рейна остана на пост, но нямаше какво да пази. Туристите идваха и си отиваха. Разни харпии и духове на вятъра летяха в небето. Кучетата й ръмжаха предупредително, а чудовищата ги подминаваха.

По края на двора се събираха призраци. Очевидно ги бе страх от Атина Партенос и Рейна не ги обвиняваше за това. Колкото по-дълго стоеше в Помпей, толкова по-гневна изглеждаше статуята. Рейна цялата настръхна.

Най-накрая, малко преди залез слънце, Нико се събуди. Той изяде едно авокадо и сандвич със сирене. Това бе първият път, в който хапваше добре, след като бяха напуснали Дома на Хадес.

Рейна не искаше да му разваля вечерята, но нямаха много време. Когато денят започва да преваля, духовете заприиждаха, по-близо и все повече на брой.

Разказа му за сънищата си — за това как земята поглъща лагер „Юпитер“, за това, че Октавиан е обсадил лагера на нечистокръвните, за ловеца с бляскави очи, който я бе прострелял насън.

Нико се загледа в празната си чиния.

— Този ловец е гигант, предполагам.

— Предпочитам да не разбирам — изсумтя тренер Хедж. — Викам да тръгваме.

— Нима се готвиш да избягаш от битката? — усмихна се криво Нико.

— Виж какво, бухтичке, обичам хубавия въргал повече от всеки друг, но си имаме ядове с достатъчно чудовища. Само някакъв ловец на глави ни липсва. Хич не ми харесва тая работа с огромните стрели.

— Поне веднъж — отвърна Рейна — и аз да съм съгласна с Хедж.

Нико разгъна авиаторското си яке и прокара пръст през дупката от стрела в ръкава си.

— Мога да помоля за помощ — каза с нежелание — Талия Грейс…

— Сестрата на Джейсън — сети се Рейна.

Никога не я бе срещала. Всъщност съвсем наскоро научи, че Джейсън изобщо има сестра. Според него тя бе гръцка героиня, дъщеря на Зевс, която водеше група ловджийки на Диана… всъщност на Артемида. От всичко това на Рейна й се завиваше свят.

Нико кимна.

— Ловджийките на Артемида се занимават с… ами, с лов. Ако някой е чувал нещо за този ловец гигант, това е Талия. Мога да пробвам да й пратя съобщение по Ирида.

— Но не звучиш особено въодушевен — забеляза Рейна. — Да не сте скарани?

— Не сме скарани.

Аурум изръмжа на няколко крачки от тях. Това означаваше, че Нико лъже.

Рейна обаче реши да не го притиска.

— Аз също мога да опитам да се свържа със сестра си Хила — каза тя. — Лагер „Юпитер“ е добре охраняван. Ако Гея нападне там, амазонките може да помогнат.

— Не искам да те обиждам — намръщи се Хедж, — но какво може да направи армия амазонки срещу лавина от пръст?

Рейна се опита да потисне ужаса, който изпитваше. Подозираше, че той е прав. Нямаше защита срещу това, което бе видяла в сънищата си. Трябваше да попречат на гигантите да пробудят Гея, а тази задача бе възложена на екипажа на Арго II.

Бе се свечерило. Духовете в двора вече бяха цяла тълпа — стотици сияещи римляни, помъкнали призрачни тояги и камъни.

— Ще обсъдим това след следващия скок — реши Рейна. — Сега трябва да се измъкнем оттук.

— Така е — изправи се Нико. — Ако имаме късмет, може да стигнем Испания. Само нека…

Тогава призраците изчезнаха като свещички, духнати от рожденик.

— Какво стана? — плъзна ръка Рейна към кинжала си.

Погледът на Нико мина през руините. Изражението на лицето му не я успокои.

— Не… не съм сигурен. Но едва ли е за добро. Бъди нащрек. Аз ще се вържа за статуята. Ще ми отнеме само няколко секунди.

— Които нямаш — изправи се тренер Хедж.

Стомахът на Рейна се сви.

Хедж говореше с гласа на жена. Жената от кошмара й.

Изтегли кинжала си.

Хедж се обърна към нея с безизразно изражение на лицето. Очите му бяха напълно почернели.

— Радвай се, Рейна Рамирес-Арелано. Ще умреш като римлянка. Ще се присъединиш към духовете в Помпей.

Земята около тях се разтърси. Навсякъде из двора се завихриха струи пепел и образуваха груби човекоподобни фигури — черупки, приличащи на онези в музея. Те загледаха към Рейна с празните дупки, които се намираха на мястото на очите им.

— Земята ще ви погълне — каза Хедж с гласа на Гея, — както погълна и тях.