Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (24)

XXIV. Рейна

Рейна протегна ръка към меча си, след което се сети, че няма такъв.

— Бягай от тук! — Фебе опъна лъка си.

Селин и Наоми изтичаха към опушения коридор, но там намериха само черните стрели, които ги покосиха.

Фебе изкрещя от гняв и отвърна на огъня, а амазонките изтичаха напред, вдигнали мечове и щитове.

— Рейна! — дръпна я за ръката Хила. — Трябва да бягаме!

— Не мога просто…

— Стражите ми ще ти спечелят време! — извика Хила. — Но подвигът ти трябва да успее!

Рейна се затича след сестра си, макар да се мразеше, че го прави.

Стигнаха далечната врата и погледна назад. В склада нахлу цяла глутница вълци — като онези в Португалия. Амазонките ги пресрещнаха. Скоро прагът бе препречен от телата на падналите — Селин, Наоми, Фебе. Червенокосата ловджийка, която бе преживяла хилядолетия, лежеше неподвижна, изцъклила очи от изненада. Огромна черна стрела я бе пронизала в корема. Амазонката Кинзи се спусна напред, а дългите й ножове заблестяха. Тя прескочи телата и потъна в пушека.

Хила издърпа Рейна в коридора. Двете побягнаха.

— Те всички ще умрат! — извика Рейна. — Трябва да има нещо…

— Не бъди глупава, сестро! — Очите на Хила блестяха от сълзи. — Орион ни надхитри. Той превърна засадата ни в клане. Единственото, което можем да направим, е да го задържим, докато се измъкнеш. Трябва да занесеш статуята на гърците и да победиш Гея.

Тя поведе Рейна по стълбище, а след това в лабиринт от коридори, преди да завият зад един ъгъл, който ги отведе до съблекалня. Там се оказаха лице в лице с огромен сив вълк. Преди звярът да успее да изръмжи, Хила го фрасна между очите. Той подбели очи и падна.

— Насам — изтича до най-близките шкафове амазонката. — Оръжията ти са вътре. Побързай!

Рейна взе ножа, меча и раницата си. След това последва сестра си по кръгло метално стълбище. Краят му водеше до тавана. Хила се обърна към сестра си и я погледна строго.

— Нямам време да обяснявам. Просто ме следвай и не изоставай.

Рейна се запита какво ли може да е по-лошо от сцената, която оставаше зад гърба им. Хила отвори една тайна врата и двете се покатериха в… старата им къща.

Холът изглеждаше досущ както го помнеше Рейна. Мътни лампи светеха от високия пет метра таван. Белите стени бяха голи, а мебелите от дъб, стомана и черна кожа — безлични и мъжкарски. И от двете страни на стаята имаше тераси, което винаги караше Рейна да се чувства, сякаш я наблюдават. И често наистина бе така.

Баща им бе направил всичко по силите си, за да превърне вековната хасиенда в модерен дом. Бе добавил лампите, бе боядисал всичко в бяло, уж за да е по-свежо. Вместо това мястото приличаше на добре запазен труп в лъскав костюм.

Тайната врата ги изведе в камината. Защо изобщо бяха имали такава в Пуерто Рико, Рейна никога не разбра, но двете с Хила често се правеха, че огнището е тайно скривалище, където баща им не ще може да ги намери. Представяха си, че през него могат да стигнат и други места.

Сега Хила бе превърнала това в реалност. Бе свързала подземното си леговище с бащиния дом.

— Хила…

— Казах ти, че нямаме време.

— Но…

— Сградата вече е моя. Подправих завещанието.

— Какво си направила?

— Омръзна ми да бягам от миналото, Рейна. Реших да го приема.

Рейна се вторачи в нея потресена. Можеше да приеме изгубен телефон или чанта на летището, може би дори и радиоактивен отпадък, но не и тази къща, не и след всичко, случило се в нея. Как беше способна да приеме нещо подобно?

— Сестро — рече Хила, — губим време. Идваш или не?

Рейна погледна към балконите, като почти очакваше сияйните силуети да се появят по перилата.

— Виждала ли си ги?

— Някои от тях.

— Татко?

— Не, разбира се — сопна се Хила. — Знаеш, че него вече го няма.

— Откъде мога да го знам? Как можа да се върнеш? И защо?

— За да разбера! — извика Хила. — Не искаш ли да разбереш защо му се случи такова нещо?

— Не! Не можеш да научиш нищо от духовете, Хила. Ти би трябвало най-добре да знаеш това.

— Тръгвам си — отсече Хила. — Приятелите ти са на няколко преки оттук. Идваш ли с мен, или да им кажа, че си загинала в собственото си минало?

— Не аз съм тази, приписала си това ужасно място!

Хила се завъртя на пети и излезе през предната врата.

Рейна се огледа за последно. Помнеше последния си ден тук, когато бе на десет. Почти можеше да чуе страховития крясък на баща си, който отекваше в съседната стая, както и призрачния хор на виещите духове от балконите.

Изтича към изхода и излезе на топлата слънчева светлина. Осъзна, че улицата не се е променила, нито пък порутените пастелни сгради, синия калдъръм и дузините котки, които спяха под колите или в сенките на банановите дръвчета.

Рейна почти почувства носталгия…

Само дето сестра й бе на няколко крачки от нея, лице в лице с Орион.

— Ето ви и вас — усмихна се гигантът, — двете дъщери на Белона. Заедно. Отлично.

 

Рейна се почувства обидена. Представяше си Орион като огромен уродлив демон, дори по-неприятен от гиганта Полибот, нападнал лагер „Юпитер“.

Вместо това Орион изглеждаше като човек — висок, мускулест и красив мъж. Кожата му бе с цвят на препечен хляб, тъмната му коса бе внимателно подстригана и оформена на шипове. С черните си кожени панталони и яке, ловен нож, лък и колчан, можеше да мине за по-хубавия, но пък лош брат на Робин Худ.

Само очите не пасваха. На пръв поглед изглеждаше сякаш носи войнишки очила за нощно виждане. После обаче Рейна осъзна, че това не са очила. Бяха бронзовите механични очи, изковани от Хефест и поставени в кухините на гиганта. Когато погледна към нея, те изщракаха, завъртяха се и се фокусираха, а лазерните им мерници пробляснаха червени и зелени. Рейна изпита неприятното чувство, че той вижда не само нея, но и жизнените й показатели — телесната температура, пулса, нивото на адреналин.

До него имаше сглобяем лък, почти толкова високотехнологичен, колкото и очите му. Множество тетиви минаваха през серия макари, напомнящи устройството на миниатюрна парна машина. Ръкохватката от полиран бронз бе обсипана с бутони и ръчки.

Нямаше заредена стрела. Не направи заплашително движение.

Усмихна се толкова широко, че й бе трудно да повярва, че е неин враг — някой, убил поне половин дузина ловджийки и амазонки, за да стигне до тук.

— Върви, Рейна — изтегли ножовете си Хила. — Ще се оправя с това чудовище.

— Хила Убиващата Два Пъти — изсмя се Орион. — Не ти липсва смелост, но такава имаха и лейтенантите ти, а сега всичките са мъртви.

Хила направи крачка напред. Рейна я хвана за ръката.

— Орион! — извика тя. — Имаш достатъчно амазонска кръв по ръцете си. Защо не опиташ римска?

Очите на гиганта изщракаха и разшириха зениците си. Червени точки зашариха по нагръдника на Рейна.

— Малкият претор. Признавам, че бях любопитен. Преди да те убия, може би ще ме просветиш. Защо дете на Рим полага такива усилия, за да помогне на гърците? Изостави титлата и легиона си, превърна се в престъпник. За какво? Джейсън Грейс те изостави, Пърси Джаксън те отхвърли. Не се ли чувстваш достатъчно… как беше думата… зарязана?

Ушите на Рейна запищяха. Спомни си предупреждението на Афродита отпреди две години в Чарлстън. „Не ще намериш любовта там, където я търсиш. Няма герой, който да стопли сърцето ти.“

Принуди се да срещне погледа на гиганта.

— Не момчетата, които ме харесват или не, определят каква съм.

— Големи думи. — Усмивката на гиганта я вбеси. — Но ти не си по-различна от амазонките, ловджийките или самата Артемида. Говориш за сила и независимост, но щом срещнеш истински мъж, коленете ти омекват. Страх те е от силата му, а това те привлича. Затова бягаш, предаваш се или умираш.

Хила измъкна ръката си от хватката на сестра си.

— Ще те убия, гиганте — каза тя. — Ще те насека на парченца толкова малки…

— Хила — прекъсна я Рейна. Каквото и да станеше тук, не можеше да гледа как сестра й умира. Предпочиташе гигантът да се съсредоточи върху нея. — Орион, ти казваш, че си истински мъж, но не можа да спазиш клетвите си и си отиде отхвърлен. Сега тичаш да изпълняваш заръките на майка си. Затова кажи ми сега от какво точно трябва да ме е страх?

Орион стисна челюсти. Усмивката му стана по-тънка и по-студена.

— Добър опит — призна той. — Искаш да ме ядосаш. Може би смяташ, че подкрепленията ще те спасят, ако ме забаламосаш с приказки. Уви, преторе, подкрепления няма. Подпалих бърлогата на сестра ти със собствения й гръцки огън. Няма оцелели.

Хила изрева и нападна. Орион я цапна с лъка си. Тя отлетя назад и падна на улицата. Гигантът изтегли една стрела от колчана си.

— Стига! — извика Рейна.

Сърцето й бясно ускори ритъма си. Трябваше да намери слабостта на гиганта. „Барачина“ бе на няколко преки, а и бе невъзможно всички ловджийки да са мъртви. Те обикаляха целия периметър на стария град. Някои от тях все трябваше да са там…

— Чудеше се, Орион, защо си правя труда — изрече тя, като положи усилие гласът й да остане равен, — но не трябва ли да се чудиш за себе си? Защо жените не искат такъв голям хубав мъж като теб?

— Бъркаш ме с Нарцис — постави стрелата на тетивата Орион. — Уви, ласкателствата няма да ти свършат работа.

— Не, разбира се — каза Рейна. Хила се изправи с изопнато от ярост лице, но Рейна се протегна към чувствата й и се опита да й сподели най-трудния вид сила. Това да сдържиш гнева си. — И все пак трябва да е дразнещо. Първо те разкара смъртна принцеса…

— Меропа — изсъска Орион. — Хубаво момиче, но твърде глупаво. Да имаше малко акъл, щеше да разбере, че флиртувам с нея.

— Нека отгатна — предположи Рейна. — Вместо това е извикала стражата.

— Тогава нямах оръжия. Не ходиш с лък и стрели на среща с принцеса. Стражите ме победиха с лекота, а царят им ме ослепи и прогони.

От покрива над главата на Рейна се търкулна камъче. Може би си въобразяваше, но помнеше звука от нощите, в които Хила се измъкваше от заключената си стая и се качваше на покрива, за да я провери как е.

Рейна с върховно усилие на волята не погледна нагоре.

— Но имаш нови очи — каза тя на гиганта. — Явно Хефест се е смилил.

— Да… — Погледът на Орион помръкна. Рейна го осъзна, тъй като червените мерници изчезнаха от нагръдника й. — Озовах се в Делос и там срещнах Артемида. Знаеш ли колко странно е да видиш смъртния си враг и да се влюбиш в него? — Гигантът се изсмя. — Какво говоря, преторе? Разбира се, че знаеш. Може би чувствата ти към гърците са като моите към Артемида. Гузно увлечение, възхищение, прераснало в нещо повече. Любовта обаче е отровна, особено когато остане несподелена. Дори да не разбираш това, Рейна Рамирес-Арелано, скоро ще ти стане ясно.

Хила закуцука напред с вдигнати ножове.

— Сестро, защо оставяш това изчадие да ломоти? Да го довършим!

— Но можете ли? — запита се Орион. — Мнозина са опитвали. Дори собственият брат на Артемида бог Аполон се пробва в древни времена. Разбира се, с измама.

— Не се ли зарадва, че излизаш със сестра му? — Рейна се ослушваше към покрива, но не чу нищо.

— Аполон е ревнив. — Пръстите на гиганта се свиха около тетивата и той я изпъна назад. Макарите на лъка зажужаха.

— Страх го бе, че ще завъртя главата на Артемида и тя ще забрави клетвите си да остане девица. И кой знае? Без намесата му можеше и така да стане. Щеше да е по-щастлива!

— Като твоя слугиня? — изръмжа Хила. — Послушна домакиня?

— Вече няма значение — отвърна Орион. — За жалост, Аполон ме омагьоса така, че да полудея. Поисках да убия всяка жива твар на земята. Хиляди паднаха, преди майка ми Гея най-сетне да сложи край на кървавия ми поход. Тя призова огромен скорпион от недрата на земята, който ме прониза в гръб и отровата му ме погуби. Дължа й услуга.

— Затова, че те е убила? — попита Рейна.

Механичните зеници на Орион засияха.

— Мама ми показа истината. Борих се със собствената си природа и това ми носеше само нещастия. Гигантите не са създадени, за да обичат смъртни или богове. Гея ми помогна да се приема такъв, какъвто съм. Накрая всички се връщаме у дома, преторе. Приемаме миналото, все едно колко тъмно и страшно е то.

Той кимна към вилата зад тях.

— Не направи ли и ти точно това? Не е като да нямаш мрачни тайни от миналото.

Рейна изтегли меча си. „Не можеш да научиш нищо от духовете“ — бе казала тя на сестра си. Може би същото важеше и за гигантите.

— Това не е мой дом — каза тя, — а и между нас няма нищо общо.

— Знам истината. — В гласа на гиганта прозвуча искрено съчувствие. — Ти си фантазираш, че враговете ти могат да те обикнат, но това е невъзможно, Рейна. В лагера на нечистокръвните не изпитват нищо към теб, освен сляпа омраза.

„Няма герой, който да стопли сърцето ти“ — отекнаха думите на Афродита в главата й.

Рейна загледа красивото и жестоко лице на Орион, блестящите му механични очи. За един ужасен миг осъзна как дори една богиня като девата Артемида може да бъде оплетена от сладките лъжи на Орион.

— Досега можех да съм те убил двайсет пъти — каза гигантът, — нали разбираш това? Позволи ми да те пощадя. Трябва само да ми се довериш. Да ми кажеш къде е статуята.

Рейна едва не изпусна меча си. Къде е статуята…

Орион не бе намерил Атина Партенос. Камуфлажът на ловджийките бе свършил работа. През цялото това време гигантът бе преследвал Рейна, което означаваше, че дори да загинеше сега, Нико и тренер Хедж трябваше да оцелеят. Подвигът им не бе обречен.

Почувства се сякаш е свалила двайсеткилограмова броня. След което се изсмя. Звукът отекна по улицата.

— Фебе явно те е надхитрила — каза тя. — Преследвайки мен, изгуби статуята. Сега приятелите ми ще продължат мисията си.

— Ще ги намеря, преторе — сви устни Орион, — след като приключа с теб.

— В такъв случай, предполагам — каза Рейна, — че ние първи трябва да приключим с теб.

— Ето това е сестра ми — гордо каза Хила.

Двете нападнаха.

 

Първият изстрел на гиганта едва не уцели Рейна, но Хила бе по-бърза. Тя съсече стрелата във въздуха и замахна към Орион, докато Рейна се прицели в гърдите му. Той обаче блокира атаките и на двете с лъка си, след което изрита Хила към покрива на една стара кола. Няколко котки изскочиха изпод нея. Гигантът се завъртя, а в ръката му блесна нож. Рейна едвам успя да избегне острието.

Отново замахна, като този път разкъса коженото му яке. Острието обаче само одраска кожата му.

— Добре се биеш, преторе — призна той, — ала недостатъчно добре, че да оцелееш.

Рейна пожела мечът й да се превърне в пилум.

— Смъртта ми няма да ти спечели нищо.

Ако приятелите й оцелееха, тя бе готова да се жертва. Смяташе обаче да рани гиганта така, че да я запомни за цял живот.

— Ами смъртта на сестра ти? — попита Орион. — И тя ли няма да ми спечели нищо?

По-бързо, отколкото Рейна можеше да мигне, гигантът прати една стрела към гърдите на Хила. В гърлото на Рейна се надигна писък, но Хила някак успя да хване стрелата.

След това слезе от покрива на колата и счупи стрелата с една ръка.

— Аз съм царица на амазонките, идиот такъв. Нося пояса на Хиполита. С него ще отмъстя за кръвта, която проля днес.

Хила грабна предната броняна колата и я хвърли цялата към Орион, с такава лекота, все едно го пръскаше с вода.

Автомобилът затисна гиганта до стената на най-близката къща. Циментът се напука, а едно бананово дърво падна. Още няколко котки се разбягаха.

Рейна хукна към разрушението, но той се надигна с рев и отхвърли автомобила настрана.

— Ще умрете заедно! — обеща той. Две стрели се появиха в лъка му, а тетивата се опъна назад.

Тогава дойдоха подкрепленията от покривите.

— УМРИ! — Думите, естествено, бяха на Глийсън Хедж, който се приземи точно зад Орион и заби бухалката си с такава сила в главата му, че тя се пукна на две.

В същото време пред него се появи Нико ди Анджело. Мечът от стикска стомана разряза тетивата на лъка, а макарите изщракаха напразно. Накрая тетивата рикошира с огромна сила назад и фрасна Орион право в носа.

— ОХ! — Гигантът залитна назад и изпусна лъка си.

По покривите се появиха ловджийки на Артемида, които обсипаха Орион с толкова много стрели, че той заприлича на блестящ таралеж. Олюля се като слепец, хванал се за носа, а по лицето му потече златен Икор.

— Хайде! — грабна някой Рейна за ръката.

Талия Грейс се бе върнала.

— Върви с нея! — заповяда Хила.

Рейна почувства как сърцето й ще се пръсне.

— Сестричке…

— Трябва да вървиш! СЕГА!

Хила бе казала същото преди шест години, в нощта, когато бяха избягали от къщата на баща й.

— Ще забавя Орион, колкото мога.

Хила грабна един от краката на гиганта, събори го и го хвърли на няколко преки надолу по Кале Сан Хосе, което подразни още няколко десетки котки. Ловджийките продължиха да го обсипват със стрели от покривите, а остриетата им избухваха в гръцки огън. Орион пламна целият.

— Сестра ти е права — каза Талия. — Трябва да вървим.

Нико и Хедж застанаха до нея. Изглеждаха много доволни от себе си. Явно бяха минали през магазин за сувенири, тъй като бяха сменили скъсаните си ризи с курортни тениски.

— Нико — каза Рейна, — изглеждаш…

— Нито. Дума. За ризата! — предупреди я той. — Нито дума.

— Защо дойдохте при мен? — попита тя. — Можехте да се измъкнете? Гигантът преследваше мен! Ако бяхте избягали…

— Стига, бухтичке — изсумтя сатирът. — Знаеш, че нямаше да тръгнем без теб. А сега да се махаме от…

Той погледна през рамото на Рейна и не довърши думите си.

Рейна се обърна.

Зад нея балконите на втория етаж на семейната й къща се бяха изпълнили с призрачни фигури. Човек със заострена брада и ръждива конквистадорска броня стоеше до друг, който носеше дрехите на пират от осемнайсети век, а ризата му бе продупчена от куршуми. С тях имаше жена в окървавена нощница, капитан от американската армия в бяла униформа, както и още десетина, които Рейна помнеше от детството си. Всички те я гледаха обвинително, а гласовете им шептяха непрестанно в ума й.

„Предателка. Убийца.“

— Не…

Рейна отново се почувства като десетгодишна. Искаше да се свие в ъгъла на стаята си и да запуши уши с ръце, за да не чува шепнещия хор.

— Кои са те, Рейна? — хвана я за ръката Нико. — Какво искат?

— Не — умолително каза тя. — Аз… не… не мога…

Толкова години бе изграждала бента, който да задържа страха. Сега той се срути. Силите я напуснаха.

— Всичко е наред. — Нико погледна към балконите. Призраците изчезнаха, но Рейна знаеше, че не са си отишли наистина. Никога нямаше да си отидат. — Ще се махнем оттук — обеща Нико. — Да вървим.

Талия хвана другата ръка на Рейна. Четиримата изтичаха от ресторанта към Атина Партенос. Зад тях Рейна чу как Орион крещи от болка сред взривовете от гръцки огън.

Но шепотът в ума й не стихваше: „Предателка. Убийца. Престъплението ти ще остане с теб. Завинаги.“