Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (30)

XXX. Нико

Тренер Хедж избра точно този момент, за да излезе на сечището, размахал хартиен самолет и да извика:

— Хора, добри новини! — След което видя римлянина и замръзна. — О… няма значение.

Сгъна самолетчето и го изяде.

Рейна и Нико станаха на крака. Аурум и Аргентум притичаха до Рейна и изръмжаха към натрапника. Как бе успял да приближи толкова, без да го забележат? Нико не разбираше.

— Брис Лорънс — каза Рейна, — новото бойно куче на Октавиан.

Римлянинът килна глава на една страна. Очите му бяха зелени, но не като тези на Пърси, които бяха с цвета на морето. Тези напомняха тресавище.

— Авгурът има доста бойни кучета — каза Брис, — аз просто имах късмета да ви открия. Лесно е да проследиш гърчето, което имаш за приятел. — Той кимна с брадичка към Нико. — Той вони на Подземния свят.

— Значи познаваш отвъдното — изтегли меча си Нико. — Искаш ли да ти уредя визита?

Брис се изсмя. Предните му зъби бяха в два различни жълти цвята.

— Мислиш, че можеш да ме уплашиш? Аз съм наследник на Оркус, богът на нарушените клетви и вечното страдание. Чувал съм писъците от Полята на мъченията и те са музика за ушите ми. Скоро ще добавя още една прокълната душа към хора им. — След тези думи се ухили към Рейна. — Отцеубийство, а? Октавиан ще е очарован. Арестувана си за многобройни нарушения на римското право.

— Присъствието ти тук нарушава римското право — отвърна Рейна. — Римляните не пътуват сами. Освен това си пробацио, като и това ти е много. Нямаш никакво право да ме арестуваш.

— Във военно време някои закони стават врата в полето, през която такива като мен минават — сви рамене Брис, — но ти не се безпокой. Щом те отведа на съд, ще ме възнаградят с пълноправно членство в легиона. Мисля, че дори ще ме назначат за центурион. Несъмнено ще се освободят места след предстоящата битка. Има офицери, които няма да оцелеят, особено ако не са лоялни към властта.

Тренер Хедж вдигна бухалката си.

— Не ви знам обичаите в Рим, но настоявам да фрасна този по главата.

— Колко интересно — каза Брис, — фавн. Чувал бях, че гърците наистина имат вяра на козите хора.

— Аз съм сатир — изблея Хедж, — а ти имай вяра, че ще намериш бухалката ми в главата си, малка отрепка такава.

Тренерът се устреми напред, но щом кракът му докосна камъните, те изригнаха, все едно бяха кипнали. Скелети се надигнаха от гроба — спартои, облечени в парцаливите униформи на британци.

Хедж отстъпи назад, но първите два скелета го вдигнаха от земята. Сатирът изпусна бухалката и зарита с копита.

— Пуснете ме, глупави кокали такива! — извика той.

Нико гледаше парализиран как гробът изплюва още и още британски войници — пет, десет, двайсет. Умножаваха се толкова бързо, че Рейна и металните й кучета бяха обкръжени още преди той да съумее да вдигне меча си.

Как можеше да пропусне толкова много мъртъвци, и то толкова близо?

— Забравих да спомена — каза Брис, — че всъщност не пътувам сам. Както виждате, имам си компания. Тези войничета обещали милост на колонистите, а после ги избили. Мен ако питате, няма нищо по-хубаво от доброто старо клане, но понеже са нарушили клетвата си, духовете им са прокълнати да останат завинаги под властта на Оркус. Което означава, че са под моя контрол. — Той посочи Рейна. — Хванете я.

Спартоите се стрелнаха напред. Аурум и Аргентум свалиха първите няколко, но бяха бързо притиснати към земята. Скелетни пръсти затиснаха муцуните им. Войниците хванаха ръцете на Рейна. Бяха невероятно бързи за немъртви.

Нико най-накрая дойде на себе си и замахна към спартоите. Мечът му обаче мина през тях. Опита се да им заповяда да се разпаднат, но те се държаха, все едно изобщо не съществува.

— Какво става, сине на Хадес? — Гласът на Брис бе пълен с фалшиво съчувствие. — Нещата май ти се изплъзват.

Нико опита да си проправи път през скелетите, но те бяха прекалено много. Брис, Рейна и тренер Хедж бяха като зад стена.

— Нико, бягай оттук! — извика Рейна. — Вземи статуята и бягай!

— Да, бягай — съгласи се Брис. — Но ти сигурно се сещаш, че следващият скок в сенките ще ти е последен. Нямаш сили за такъв. Но поне ще отнесеш Атина Партенос.

Нико погледна надолу. Все още държеше меча от стикска стомана, но ръцете му бяха тъмни и прозрачни като опушено стъкло. Разпадаше се дори на слънчева светлина.

— Спри това! — нареди той.

— Но аз не правя нищо — отвърна Брис. — Все пак ми е интересно да видя какво ще стане. Ако вземеш статуята, ще изчезнеш с нея завинаги. Ако пък не я вземеш… е, аз имам заповеди да отведа Рейна жива на съд за измяна. Но за теб и фавна не са ми казвали нищо такова…

— Сатир! — изрева Хедж и ритна с копито един скелет там, където трябваше да го боли най-много, но изглежда пострада повече от него. — Глупави английски мъртъвци!

Брис сведе копието и ръгна сатира в корема.

— Чудя се на колко ли болка можеш да издържиш. Експериментирал съм с различни животни, дори убих центуриона си. Но не съм пробвал с фавн… о, извинявай, сатир. Вие се прераждахте, нали? Колко болка може да поемеш, преди да се превърнеш в стрък теменужки?

Гневът на Нико стана тъмен и студен като острието му. Бяха го превръщали в растение и не му бе харесало. Мразеше хора като Брис Лорънс, които причиняваха болка, за да се забавляват.

— Остави го на мира — предупреди Нико.

— Или какво? — повдигна вежда Брис. — Защо не опиташ нещо адско, Нико? Ще ми е забавно да го видя. Подозирам, че ще те изпрати буквално по дяволите. Завинаги. Но давай, пробвай се.

— Брис, забрави за него — опита Рейна. — Ако ме искаш за затворник, хубаво. Ще дойда доброволно с теб, за да чуя глупавата присъда на Октавиан.

— Хубаво предложение. — Брис завъртя копието си и приближи острието му на милиметри от очите на Рейна. — Наистина не знаеш какво е замислил Октавиан, нали? Толкова е зает да харчи парите на легиона…

— Октавиан няма право… — стисна юмруци Рейна.

— Негово е правото на силата — прекъсна я Брис. — Ти загуби властта си, когато избяга към древните земи. На първи август гръцките ти приятели от лагера на нечистокръвните ще разберат колко неприятен враг може да бъде Октавиан. Видях дизайна на машините му… дори аз съм впечатлен.

Нико чувстваше как костите му се превръщат в хелий, по начина, по който бог Фавоний го бе превърнал във вятър.

След това срещна погледа на Рейна. Силата й се вля в него — вълна от храброст и издръжливост, която отново го направи материален и го закотви в света на смъртните.

Дори обкръжена от живи мъртъвци и изправена пред екзекуция, Рейна Рамирес-Арелано имаше достатъчно смелост, за да я сподели с него.

— Нико — каза тя, — направи това, което трябва. Прикривам те.

Брис се изсмя. Очевидно се наслаждаваше на момента.

— О, Рейна, и как точно го прикриваш? Ще е забавно да те влача до трибунала и да те принудя да признаеш, че си убила баща си. Надявам се да те убият по стария обичай — да те затворят в торба с бясно куче и после да я хвърлят в реката. Винаги съм искал да видя това. Нямам търпение малката ти тайна да излезе наяве.

Малката ти тайна да излезе наяве.

Брис прокара върха на копието си по лицето на Рейна и остави кървава драскотина.

А гневът на Нико се стовари върху него.