Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (22)

XXII. Рейна

Осъзна отговора още преди да се върне напълно в съзнание.

Знаците върху табелата на „Барачина“ гласяха ХУДП.

— Не е смешно — промърмори се Рейна, — ама хич.

Преди няколко години Лупа я бе научила да спи леко, да се буди лесно и да бъде готова за нападение. Сега успя да усети обстановката още докато идваше в съзнание.

Торбата все още бе захлупена върху главата й, но не бе затегната около врата. Рейна бе вързана за твърд стол — дървен, ако можеше да съди по допира. Въжета се впиваха в ребрата й. Ръцете бяха затегнати зад гърба, но глезените й бяха свободни.

Или похитителите й бяха немарливи, или не бяха очаквали да се събуди толкова бързо.

Рейна размърда пръстите на ръцете и краката си. Не знаеше какво приспивателно бяха използвали, но ефектът му бе преминал.

Някъде пред нея отекнаха стъпки по коридор. Звукът приближи. Рейна позволи на мускулите си да се отпуснат и опря брадичка в гърдите си.

Изщрака ключалка. Отвори се врата. Ако съдеше по звука, Рейна бе в малка стая с тухлени или бетонни стени, вероятно изба или килия. Вътре влезе друг човек.

Рейна пресметна разстоянието. Около метър и половина.

Скочи напред, като завъртя краката на стола към тялото на похитителя си. Силата на удара го счупи, а похитителят рухна със стон.

От коридора долетяха викове и се чуха още стъпки.

Рейна се претърколи назад, приклекна, промуши вързаните си ръце под краката, така че да са отпред, и свали торбата от главата си. Похитителката — младо момиче в сив камуфлаж — лежеше замаяна на земята с нож в колана си.

Рейна взе ножа, хвана я и опря острието в гърлото й.

Още три момичета се появиха на прага. Две от тях изтеглиха ножове. Третата постави стрела в лъка си. За миг всички замръзнаха.

Сънната артерия на пленницата й пулсираше под острието. Момичето обаче бе умно и не опита да се измъкне.

Рейна започна да пресмята наум как би могла да победи и трите си съпернички. Всички носеха сиви камуфлажни ризи, избледнели черни дънки, черни маратонки и колани, като че отиват на планина… или на лов.

— Вие сте ловджийките на Артемида — осъзна Рейна.

— Леко — посъветва я момичето с лъка. Червената й коса бе подрязана отстрани, но иначе бе оставена да порасте. Изглеждаше като професионален боец. — Останала си с погрешни впечатления.

Момичето на пода изпъшка, но Рейна знаеше този номер. Искаше да я прилъже да отпусне хватката си. Рейна притисна ножа по-силно в гърлото й.

— Вие сте останали с погрешни впечатления — отвърна. — Ако смятате, че може да ме нападнете и плените. Къде са приятелите ми?

— Където ги оставихме, живи и здрави — рече червенокосата. — Виж, съотношението на силите е три към едно, а ръцете ти са вързани.

— Правилно — изръмжа Рейна. — Доведете още шест от вашите и битката може да стане равностойна. Искам да видя предводителката ви, Талия Грейс.

Червенокосата премигна, а спътничките й стиснаха неспокойно ножове.

Пленницата на Рейна се разтресе на пода. Рейна помисли, че е получила пристъп, преди да осъзнае, че момичето се смее.

— Нещо смешно ли казах? — попита тя.

— Джейсън ме предупреди, че си добра — прошепна момичето, — но не каза точно колко.

Рейна огледа по-внимателно пленницата си. Изглеждаше на около шестнайсет, с късо подстригана коса и пронизващи сини очи. На челото й блестеше сребърна корона.

— Ти ли си Талия?

— Да, и ще ти обясня всичко — отвърна Талия, — ако не ми прережеш гърлото преди това.

* * *

Ловджийките я преведоха през лабиринт от коридори. Стените бяха направени от бетонни блокове, боядисани във войнишко зелено и без прозорци. Единствената светлина идваше от слабите флуоресцентни лампи, разположени на всеки шест метра. Коридорите завиваха и криволичеха, но червенокосата ловджийка на име Фебе водеше уверено и явно знаеше накъде отиват.

Талия Грейс куцукаше до тях, като държеше ребрата си на мястото, където Рейна я бе ударила със стола. Сигурно я болеше, но очите й блещукаха весело.

— Отново извинявай, че те отвлякохме — каза Талия, без да звучи все едно наистина съжалява, — но тази база е тайна. Амазонките си имат определен протокол…

— Амазонките. За тях ли работиш?

— С тях — поправи я Талия. — Имаме взаимно разбирателство. Понякога амазонките ми изпращат нови попълнения. Понякога попадаме на момичета, които не искат да останат деви завинаги и ги изпращаме на амазонките. Те нямат клетви като нашите.

Една от другите ловджийки изсумтя отвратено.

— Държат мъжете затворници с оранжеви униформи. Бих предпочела глутница диви кучета.

— Не са роби, Селин — скара й се Талия, — просто са послушни. — След това погледна към Рейна. — Амазонките и ловджийките не винаги са единни, но откакто Гея започна да се пробужда, работим заедно. Предвид това, че лагер „Юпитер“ и лагера на нечистокръвните са се хванали за гушите, някой трябва да следи чудовищата. Силите ни са пръснати по целия континент.

Рейна започна да масажира китките си по местата, където я бяха вързали.

— Нали беше казала на Джейсън, че не знаеш нищо за лагер „Юпитер“?

— Тогава не знаех. Благодарение на Хера и на нейните планове, нещата се промениха. — Изражението на Талия стана сериозно. — Как е брат ми?

— Беше добре, когато го видях за последно в Епир. — Рейна й разказа каквото знае.

Намираше очите на Талия за разсейващи — електриковосини, пронизващи и будни, точно като тези на Джейсън. Иначе изобщо не си приличаха. Косата на Талия бе рошава и черна. Дънките й бяха скъсани и закачени с безопасни игли. Носеше метални вериги около врата и ръцете си, а на сивата й камуфлажна риза имаше надпис, който гласеше: ПЪНКЪТ НЯМА ДА УМРЕ. ТИ, ОТ ДРУГА СТРАНА…

Рейна винаги бе смятала Джейсън за типичното добро американско момче. Талия изглеждаше като момиче, което причаква с нож в ръка по ъглите добрите американски момчета и ги обира.

— Надявам се да е добре — отвърна Талия. — Преди няколко нощи сънувах майка ни. Не беше приятно. После получих съобщението на Нико, че Орион е по петите ви. Което бе още по-неприятно.

— Значи затова сте тук. Все пак сте получили съобщението на Нико.

— Не сме дошли в Пуерто Рико на ваканция. Това е едно от най-сигурните укрепления на амазонките. Просто се обзаложихме, че ще можем да ви прекъснем.

— Да ни прекъснете? Но как? И защо?

Фебе спря пред тях. Коридорът завършваше с чифт метални врати. Фебе почука върху тях с дръжката на ножа си — сложна серия от потропвания, подобни на морзовата азбука.

Талия потърка ребрата си.

— Сега трябва да те оставя. Ловджийките патрулират из Стария град в очакване на Орион. Трябва да се върна на бойното поле. — След което протегна ръка. — Ножът ми, ако обичаш?

Рейна й го даде.

— Ами моите оръжия?

— Ще ти ги върнем, щом си тръгнеш. Знам, че ти изглежда глупаво — отвличането, превръзката за очите и всичко останало, — но амазонките приемат сигурността си много сериозно. Миналия месец имаха проблем в центъра си в Сиатъл. Може би си чула за това — едно момиче на име Хейзъл Левеск открадна кон.

Ловджийката на име Селин се усмихна.

— Наоми и аз гледахме записа. Легенда.

— Епично беше — съгласи се третата ловджийка.

— Така или иначе — продължи Талия, — следим Нико и сатира. Неоторизирани мъже не се допускат на това място, но им оставихме бележка да не се притесняват.

Талия извади едно листче от колана си. То бе копие на ръчно написаните думи:

Взехме римския претор.

Ще ви я върнем жива и здрава.

Чакайте.

Иначе ще ви убием.

Ловджийките.

— Страхотно — върна й писмото Рейна. — Това изобщо няма да ги притесни.

— Готино е — ухили се Фебе. — Покрих Атина Партенос с новата камуфлажна мрежа, която измислих. Тя трябва да попречи на чудовищата и дори на Орион да я открият. Освен това, ако съм права, Орион преследва не толкова статуята, колкото теб.

Рейна се почувства все едно са й забили кроше между очите.

— Откъде знаеш?

— Фебе е най-добрият ни следотърсач — каза Талия — и най-добрата ни лечителка. Обикновено е права за тези неща.

— Само за тези? — възрази Фебе.

Талия вдигна ръце в знак, че се предава.

— А защо ви прекъснахме, ще оставя амазонките да обяснят. Фебе, Селин, Наоми — придружете Рейна вътре. Трябва да проверя защитите.

— Очаквате битка — забеляза Рейна. — Нали това място бе сигурно и тайно?

Талия прибра ножа си.

— Не познаваш Орион. Съжалявам, че нямаме повече време, преторе. Бих искала да науча повече за лагера ти и за това как си се озовала там. Напомняш ми на сестра си и все пак…

— Познаваш Хила? — попита Рейна. — Тя в безопасност ли е?

— Никой не е в безопасност — поклати глава Талия. — Трябва да вървя. Успешен лов!

Талия изчезна надолу по коридора.

Металните врати се отвориха със скърцане и трите ловджийки въведоха Рейна вътре.

След клаустрофобичните тунели размерът на склада взе дъха на Рейна. Под огромния таван можеше да лети и ято гигантски орли. Три етажа с лавици потъваха в далечината. Метални ръце се движеха по поточни линии и вземаха кутии. Половин дузина млади жени в черни панталони стояха наблизо и сравняваха данните на таблетите си. Пред тях имаше щайги с надписи: „Експлозивни стрели и гръцки огън (16 в кутия)“ и „Филе от грифон (без консерванти)“.

Точно пред Рейна, зад конферетна маса, отрупана с доклади и хладни оръжия, седеше позната фигура.

— Малката ми сестричка — изправи се Хила. — Ето ни отново у дома, изправени пред сигурна смърт. Трябва да спрем да се виждаме по такива поводи.