Пол Кристофър
Златото на Кортес (6)

6.

— Кажи ми отново защо се носим по М1-11 в мъглата, за да посетим някакъв богословски колеж в Кеймбридж? — подхвърли Били, докато се взираше с присвити очи през предното стъкло на реното „Лагуна“, което бяха наели на Хийтроу. — Става дума за францискански монах, покръстен швейцарски евреин, който бил приятел с някакъв продавач на пишещи машини през Втората световна война. Или нещо такова, нали?

— Не е бил продавач на пишещи машини. Казва се Оливети. Произвеждал е пишещи машини. Милиони пишещи машини.

— Обаче францисканският монах е бил покръстен евреин, нали? И същевременно шпионин.

— Ти май ме поднасяш — отвърна Фин.

— Ужасен съм от теб — отговори Били Пилгрим. — За непроницателния поглед ти си само привлекателна жена на двайсет и няколко с приятен характер и хубава усмивка, докато всъщност си бомба, която тиктака до следващата си експлозия. Изглежда твоят живот е една безкрайна игра на зайци и ловци. Ала човек никога не е сигурен кой е заекът и кой ловецът.

— Но не съм скучна. Това трябва да ми признаеш — каза тя и му се усмихна.

— Скучна? О, не, точно обратното. Ти си много вълнуваща. В един момент стрелят по нас в центъра на Лондон, а в друг се бием срещу малайски пирати рамо до рамо със съвременен Робинзон Крузо, обсебен от сиренето.

— Нарочно го казваш така, че да прозвучи шантаво — възрази Фин. — Но всъщност не беше толкова странно.

— О, не — иронично кимна Бил. — Просто още един ден в канцеларията на нашата Фиона. — Той присви очи. — Какво пише на табелата?

— А-1134 — отговори Фин.

— По дяволите — изръмжа той и завъртя волана надясно. Голямото рено веднага реагира и се стрелна към следващия изход от магистралата. Те заплуваха по мъгливите и доста тесни улички на Кеймбридж. Групички студенти изскачаха от мъглата като призрачни, бързо прелитащи прилепи в своите академични тоги. От време на време се разминаваха с по някоя кола, чиито фарове проблясваха жълти като очите на изненадан в полет бухал.

— Мястото изглежда пусто — подхвърли Фин. — Никакви хора, никакви коли. Прилича на призрачен град.

— Средата на юни е — възрази Били. — Край на семестъра. Всички се прибират вкъщи за ваканцията, с изключение на натегачите.

— Натегачите?

— Подмазвачите, които са предложили да свършат някаква работа на своите професори.

— Точно както в Калъмбъс, Охайо — подхвърли Фин с усмивка.

— По дяволите, госпожице Райън, обзалагам се, че и ти си била натегач.

— Никога. Ако не бях на разкопки с родителите ми, работех в „Майки Ди“ като останалите ми приятели и се черпех в събота вечер.

— Фиона Райън като лошо момиче. Трудно ми е да си го представя. — Той отново се вторачи през предното стъкло. — Мамка му — измърмори отново.

— Намира се на улица, която се нарича Ридли Хол Роуд — каза Фин, докато гледаше надолу в картата на Кеймбридж в „Синия гид“.

Те стигнаха до края на Фен Коузуей и завиха надясно.

— Оттатък Мартин Лейн.

— Това не е далеч от стария „Гранта Пъб“ — подхвърли Били. — Хубав овчарски пай, ако добре си спомням студентските си години.

— Мислех, че си завършил в Оксфорд.

— Да, но имах приятелка в Кеймбридж.

— Какво стана с нея?

— За съжаление не можеше да понася лодки. Омъжи се за някакъв лекар и се пресели в Нова Зеландия. Предполагам, че е предпочела да бъде съпруга на богат гинеколог, а не обедняла херцогиня.

— Завий там — нареди Фин и посочи наляво. Показа се улица, където талазите мъгла се бяха вкопчили в клоните на елшите по тротоарите.

— А сега надясно — каза тя след няколко секунди. И тогава се озоваха на Ридли Хол Роуд.

— Трудно мога да нарека това улица. Дълга е само една пресечка — възмути се Били, докато спираше до бордюра. От лявата им страна се издигаше покрита с шисти сграда, чиито тухлени стени, зидани през годините, бяха в различни цветове — от тъмночервено до бледожълто. Викториански прозорци, прозорци от средата на миналия век и модерни стъклопакети.

— Това трябва да е Ридли Хол — отбеляза Фин.

— Което значи, че онова пък е резиденцията на нашия тайнствен францисканец — отговори Били, като кимна надясно. — Поплар Котидж.

— Не виждам никакви тополи^[1] — каза Фиона, докато се навеждаше, за да погледне през прозореца на Били. — Освен това не бих нарекла това хижа.

Къщата срещу Ридли Хол беше голяма и имаше леко опушен вид с половин дузина стрехи и почти толкова комини, които стърчаха от всички ъгли. Сградата беше на два етажа и половина, с мазилка в тютюнев цвят. Прозорците бяха високи и с арки, затулени с нещо, което приличаше на тежки драпирани завеси. Беше от местата, обитавани от представителите на висшите класи в историите на Шерлок Холмс или от църковните отци със съмнителен вид в романите на Агата Кристи. Сякаш за да смекчи мрачното излъчване на сградата, предната градина представляваше пожар от цветове, защото навсякъде растяха цветя.

Бил и Фин слязоха от колата и тръгнаха по пътеката, застлана с плочи. Голямата дъбова порта с арка висеше на огромни ковани железни панти, а чукчето й имаше форма на лъвска глава. Под него беше завинтена износена на вид медна табелка с надпис „Брат Лука Пачиоли“.

— Не ми звучи кой знае колко еврейски — отбеляза Били.

След миг вратата се отвори широко и един възрастен мъж в плетена вълнена жилетка и кадифени панталони ги загледа през яркозелените стъкла на очила за четене. Имаше дълга снежнобяла коса и грижливо поддържана брадичка а ла Ван Дайк. Приличаше на дядо Коледа, подложен на диета за идващото лято. Изглеждаше на осемдесетина години, но още беше в доста добра форма. В едната си ръка стискаше стара лула от бриар.

— Мартин Керцнер? — попита Фин.

Очите на мъжа се уголемиха.

— Невероятно — каза той. — Не са ме наричали така от войната.

— Матю Пенер от Лозана ви праща поздрави. Аз се казвам Фин Райън. А това е моят съдружник Били Пилгрим.

— Брат Матю. Мили боже, а аз смятах, че отдавна е умрял.

— Каза ни, че можете да ни отговорите на някои въпроси за брат Бартоломѐ де лас Казас и Ордена на черните рицари.

— Зная — отговори възрастният мъж, — че брат Бартоломѐ е отдавна в гроба, и нямам съмнение, че се върти весело там, но рицарите са съвсем друга работа. — Той направи крачка назад. — Влезте, а аз ще направя чай с малко бисквити и ако искате, ще ви разкажа всичко.

Вътрешността на къщата имаше излъчването на интериор в роман от Агата Кристи — също като външния й вид. Коридорът беше тъмен, с дървена ламперия до височината на раменете, а върху стената над нея имаше цветни шарки, които бяха напълно избелели и почти не се различаваха. Веднага вляво се намираше трапезария с еркерен прозорец. Вдясно бяха кухнята и килерът. По-нататък следваше тъмно извито стълбище, по което се отиваше на втория етаж. След него бяха разположени още две стаи: отляво всекидневната, а отдясно библиотеката. И двете помещения имаха камини, в които горяха малки огньове, а прозорците им гледаха към дълга тясна градина, в която бяха оформени 5–6 цветни лехи. В нея се издигаха няколко огромни дъбови дървета, които изглеждаха на по няколко столетия.

Мъглата бе започнала да се разнася и вече можеха да се видят ивици синьо небе. Три от четирите стени на библиотеката бяха покрити с лавици за книги, които направо преливаха. Върху всяка водоравна повърхност имаше книги и вестници, включително и на пода. Срещу прозореца стоеше старо писалище с множество белези по плота, на което бяха струпани купища листа подобно на снежни лавини. Фин веднага се почувства у дома. Кабинетът на нейния баща до голяма степен беше изглеждал също така. Пред писалището бяха разположени две кожени кресла. Без да се церемони, възрастният мъж бутна на пода купищата листа и книги, които бяха струпани на тях, и покани с жест Фин и Били да се настанят.

— Ще се върна след минутка — каза той и изчезна.

— Приятен стар тип — каза Били, докато оглеждаше топлото, разхвърляно помещение.

— Според моята информация на Карибите е заключил човек в горящ кораб. Бил е убиец на израелското разузнаване.

— Откъде успяваш да намериш такива хора? — попита Били. — Той напълно успя да ме заблуди.

Няколко минути по-късно възрастният францисканец се появи отново с поднос, на който имаше прибори за чай и малка дълбока чиния с купчинка различни бисквити. Той остави подноса на бюрото и им приготви чая според техните предпочитания. След това си взе бисквитка с пълнеж от крем с ром, отпусна се на креслото зад писалището, топна бисквитката за кратко в чая и си отхапа от навлажнения сладкиш.

— Зъбите ми вече не са както едно време — обясни, докато дъвчеше доволно. Отпи глътка чай, издаде одобрителен звук и се облегна на скърцащата стара кожа на креслото.

— След като ме познавате под името Мартин Керцнер, трябва по едно или друго време да сте срещнали Абрамо Вергадора.

Вергадора беше италиански историк, с когото Фин се беше запознала преди две години, докато проучваше Изгубения легион на Луцифер Африкански и изчезването на така нареченото Евангелие от Луцифер.

— Да, за кратко — отговори Фин.

— Ако не ме лъже паметта, вие, госпожице Райън, бяхте замесена в неговото убийство.

— Да, бях с него малко преди да го убият — отговори тя малко сопнато.

— В края на краищата отговорността беше струпана пред прага на „Терца Позиционе“, или „Третата позиция“ — крайна терористична група в Италия.

— За пенсиониран преподавател по теология сте доста добре осведомен — отбеляза Фин.

— Чували ли сте за организация на име Р-2, също италианска?

— Не.

— Съкращението означава „Пропаганда дуе“. Това беше тайно общество, свързано с Ватикана, което си постави за цел да се бори с комунизма чрез създаването на полувоенна „авторитарна демокрация“ в Италия. По едно време бяха проникнали във всички равнища на италианското общество. От университетските професори и полицията чак до самия министър-председател. „Втората позиция“ беше една от фронтовите им групи. По време на скандала с ватиканската банка през 1981 г. се разчу за съществуването на обществото и то беше разтурено.

— Искате да кажете, че това не е вярно?

— Да. То просто се прероди под друго име.

— Кавалиери Неро, Орденът на черните рицари — се обади Били.

— Точно така, лорд Пилгрим.

Били се учуди.

— Знаете кой съм?

— Да, както и коя е госпожица Райън. Милорд, може да съм стар, но не и глупак. Моите приятели от Лозана ме предупредиха достатъчно рано, да не говорим, че миналата година шествахте по страниците на вестниците с вашето малко драматично измъкване от Южнокитайско море.

— Бих предпочел да ме наричате просто Били.

— А не Уилям?

— Баща ми беше Уилям. Били е добре.

— Както желаете.

— Орденът на черните рицари — напомни Фин. — Брат Бартоломѐ де лас Касас.

— О, да — измърмори възрастният човек. — Ацтекската ерес на Ернан Кортес. И съдбата на „Нуестра Сеньора де лас Ангустиас“ пред Кий Уест, Флорида.

— От която на практика на следващата 1522 година изваждат цялото съкровище и спасяват и брат Бартоломѐ де лас Касас — допълни Били.

Старият човек се засмя и си взе друга бисквитка.

— Севиля. Архивите на съкрушените мечти. Хиляди скроени планове, десет хиляди карти на описани съкровища. Знаехте ли, че Томазо де Торквемада, първият Велик инквизитор, провежда встъпителното заседание на трибунала на Испанската инквизиция в същата сграда, където сега се съхранява Архивът на Индиите? Ако тези стени можеха да говорят, щяхте да чувате писъците на осъдените.

— Все още не виждам връзката с този Орден на черните рицари — подхвърли Фин.

— На практика Р-2 беше продължение на Инквизицията, Ватиканската инквизиция, тоест на цялата, а не само на испанския клон. Както преди, тяхната задача е да изкореняват враговете на светата Църква и да се разправят с тях. Често пъти насилствено. На някои равнища трябва да бъдат на ръка разстояние от Ватикана, затова дават специални права на Доминиканския орден, за да може да се оправя. Така наречените Божии кучета, Domine Canis, но се страхувам, че това е малко стара шега. Тяхната работа е да откриват еретиците. Срещу особено силните и важните като Ернан Кортес действа още по-тайна група сред доминиканците — Кавалиери Неро, или Черните рицари. На практика те са били убийците на Ватикана. — Той направи пауза. — И продължават да са.

— Кортес е бил еретик?

— Ернан Кортес бил баснословно богат по времето, когато приключва с Мексико. И не си е тръгнал, защото го разтревожил губернаторът на Куба по онова време, дон Диего Веласкес. По някакъв начин той разбрал, че Кортес е скрил огромно богатство от кралския двор, и притежавал доказателство за това.

— Кодексът.

— Да — кимна францисканецът. — Пълната история, включително и точно описание как да се стигне до тайното богатство, един въображаем град от злато в Юкатанските джунгли.

— Какво е станало с кодекса? — попита Били.

— Бартоломѐ де лас Касас го е носел на Ватикана. Изгубен бил на борда на „Нуестра Сеньора де лас Ангустиас“. Унищожен в останките.

— Обаче историята не свършва тук, нали? — попита Фин.

— Историите никога не свършват. Така се превръщат в мистерии и легенди.

— И как свършва тази?

— С въпросителна — усмихна се старецът — и слухове.

— Какви слухове? — поинтересува се Фин.

— Слухове, че дон Диего де Веласкес, губернаторът на Куба и заклет враг на Кортес, не е бил глупав. Накарал да направят препис на ръкописа и го изпратил с друг кораб, „Сан Антон“ — една каравела, и заради това много по-малка от галеоните, превозващи съкровища. Някои каравели са били по-леки от сто тона. Били са бързи и са използвани главно за превоз на пътници и важни документи.

— Като например копието на кодекса — вметна Били.

— Да — кимна възрастният мъж, — точно като копието на кодекса.

— Какво е станало с каравелата? — поиска Фин да научи.

— Потънала като „Нуестра Сеньора де лас Ангустиас“ заради същия ураган — отговори възрастният мъж. Той си сипа още една чаша чай и си взе трета бисквитка от чинията.

— Къде?

— О — усмихна се старият човек, а очите му започнаха да проблясват зад очилата с цвят на морава, — това е напълно различна история.

— И сте готов да ни я разкажете? — попита Фин тихо.

— Бих се радвал, но това е далеч извън моя днешен мандат.

— Мандат? — възкликна Били. — Каква странна дума.

— Чували ли сте някога за организация, наречена „Ватиканска стража“?

— Боже мили, нека не е друго тайно общество — засмя се лорд Били.

Старият францисканец също се усмихна.

— Няма нищо секретно, макар да не рекламираме нашето съществувание твърде усилено.

— Какво представлява тази „Ватиканска стража“?

— Сдружение на загрижени католици, миряни и такива като мен, хора с религиозно призвание. Ние наблюдаваме дейността на определени групи в Светия престол. Дискретно. Човек би си помислил, че Ватиканът би трябвало да може да следи собствените си дейности, обаче различни събития през последните стотина години за съжаление опровергават това предположение.

— Quis custodiet ipsos custodes? — усмихна се Били.

— О, плодовете на класическото образование — кимна възрастният мъж.

— Кой ще наблюдава наблюдателите? — преведе си Фин. — Човек научава някои неща и в държавните училища.

— Точно така — кимна старецът, — права сте да ме укорявате. На стари години взех че станах сноб. — Той отново потопи бисквитката си в чая. — Платон и след него Ювенал са били напълно прави. Наблюдателите не са способни сами да се наблюдават, защото всеки пост може да се корумпира. Затова наблюдението трябва да легне на плещите на хора извън организацията, която се наблюдава. Така възникна „Ватиканска стража“.

— И „Ватиканска стража“ наблюдава Черните рицари?

— Да, и то от много години.

— Какво общо имат тези две неща с Кортес и неговия кодекс? — попита Фин с леко раздразнение в гласа.

— Нищо пряко — усмихна се възрастният мъж, — но през последните десетина години Черните рицари сключиха някои съмнителни съюзи, за да подпомогнат своята кауза.

— Какви съюзи? — попита Били.

— Опасни. Самият кодекс не е толкова важен, важно е къде води. Ние сметнахме за притеснителни хората по пътя му до местоназначението.

— Кои са те? — попита Фин направо.

— Не е в моите пълномощия да кажа. Моята цел всъщност беше да ви предупредя да не се занимавате повече с това.

— А ако решим да не се вслушаме във вашето предупреждение?

— Тогава вървете си с Бог — каза старецът, — но преди това ви предлагам да посетите един мой приятел.

— Кого?

— Казва се Пиер Жумер. Живее в Париж. Има книжарница на Рю дьо ла Хушет. Може би той ще може да ви помогне повече от мен.