Пол Кристофър
Златото на Кортес (12)

12.

Кардинал Енрико Микеланджело Роси, помощник държавен секретар в Държавата Ватикана, крачеше бавно по централната пътека в огромния вътрешен двор Белведере, дело на Браманте, приближавайки се към голямата бронзова шишарка, прочутата Пиня^[1], която някога е била в центъра на един от многото фонтани в двора. Фонтаните отдавна ги нямаше, Белведере беше превърнат в проста ливада, украсена с една от позлатените „Сфера в сфера“ на Арналдо Помодоро, сякаш за да подчертае простотата на „новата“ Църква.

Възрастният човек се усмихна при тази мисъл. Той крачеше в средата на най-ценния недвижим имот в Рим, заобиколен от сгради с неизмерима архитектурна стойност, изпълнени с безценни произведения на изкуството. Всичко това беше платено с потта по челата на милиони бедняци. За тези неща не бяха плащани никакви данъци и придобиването им беше свързано с обещанието за безсмъртие и рай, една от великите световни приказки и невероятна застрахователна измама.

Освен всичко друго кардинал Роси беше практичен човек. Вярата в Църквата беше крайъгълният камък в неговия живот. Вярата в благосклонния Бог или изобщо в Бог беше нещо съвсем друго. Той не виждаше някакво противоречие в това. Апостол Тома се е съмнявал във Възкресението, докато сам не е видял и докоснал следите от раните Христови. Роси щеше да повярва в рая или ада, когато пристигнеше на едно от тези две местоназначения. Дотогава щеше да служи на Страшния съд, знаейки, че работата, която върши на тази земя, е в името на засилването и безопасността на Църквата и съвсем случайно — и на неговите амбиции в нейните редове.

Мъжът, който крачеше до него, беше облечен в простото расо на енорийски свещеник. Това беше костюм, който нямаше право да носи, но му осигуряваше лесен достъп до Ватикана и навсякъде, където искаше да отиде в Рим. Нямаше нищо друго, което така да се губи на градския фон, като гледката на католически свещеник. Мъжът беше чернокос и носеше очила с дебели стъкла. Последната услуга, която извърши за кардинала, беше убийството на един книжар в Париж.

Кардиналът заговори тихо.

— Добре ли мина?

— Нямаше затруднения.

— Книгата?

— Вече им я беше дал.

— Откъде знаеш?

— Видях да влизат в магазина по-рано. Излязоха с малък пакет, завит в хартия. Предположих, че не става дума за съвпадение.

— Тогава защо го уби?

— Ти ми каза да го направя.

— За да им попреча да открият местоположението на кораба.

— Беше прекалено късно да видя сметката на другия, затова духнах свещичката на този.

— Сигурен ли си, че са били те?

— Да, същите хора, които проследих в Севиля. Червенокосата красавица и английският лорд.

— Това, че още са живи, усложнява нещата. Съществува дълга нишка, която свързва всички участници. За Черните рицари ще бъде катастрофа, ако нишката доведе до мен. Ще бъде нещастие и за цялата Църква. По никакъв начин не бива да ни свързват с тези събития.

— Ваше Високопреосвещенство, аз съм винаги на твое разположение — каза мъжът с дебелите стъкла на очилата.

Кардиналът се смръщи при мисълта, че мъжът може би си позволява словесни шегички за негова сметка.

— Подобно на вярно куче, нали?

— Ние сме Божиите кучета — отговори свещеникът.

— Не е там работата — отговори кардиналът и се спря пред чешмата с извисяващата се над нея платформа, която сега подслоняваше стареещата патинирана бронзова шишарка, и се опита да си спомни какво е нейното религиозно значение, но не успя. Толкова много светци, грешници и знаци имаше на небесата. Беше трудно да си в крак с дългата и объркана митология на това място, която сякаш всяка година се променяше. Някога беше тачен св. Христофор и днес милиони медальони украсяваха огледалата за обратно виждане на всеки уважаващ себе си шофьор на камион. Дори св. Валентин беше развенчан, но той очевидно не беше нищо повече от измислица на Джефри Чосър и неговия Парламент на глупците.

— Питам се кой ли е светецът покровител на убийците? — заговори кардиналът отново.

— Свети Гунтрам — отговори мъжът, който стоеше зад него. — Повикал лекар, за да излекува умиращата му жена, и когато той не успял да й помогне, Гунтрам му прерязал гърлото с бръснач.

— И ти ако не знаеш… — измърмори Роси. След това се обърна и закрачи обратно към лъскавата статуя на разбита сфера от Помодоро. — Свържи се с Гусман. Разкажи му за тези търсачи на съкровища. Трябва да изчезнат без много шум и колкото може по-бързо. И този път никакви грешки.

— Както наредиш — кимна мъжът.

— Добре — кимна кардиналът. — А сега си върви. — Той благослови убиеца с два пръста.

Група монахини екскурзиантки в старомодни провиснали раса прелетяха като ято черно-бели чайки, неизбежно тромави. Той благослови и тях. Всички се спряха, поклониха се и бързо се прекръстиха, прошепвайки „Боже, помилуй“, докато минаваха покрай него. Кардиналът се обърна отново към очилатия мъж с дебелите лупи, но той вече си беше тръгнал.

— Бог с теб — каза божият служител, без да влага нищо в думите.

 

 

Кат Кий е частен остров, разположен на юг от Бимини, който се рекламира като един от капитан Моргановите острови на съкровищата. През годините беше служил за база на корабите на Конфедерацията, които пробиваха блокадата, а през Втората световна война като лагер за физическа подготовка и място, където уиндзорският херцог показваше на нищо неподозиращата публика оксфордски обувки за голф с пискюли и дълги аргайлски чорапи. Всъщност той е малък безличен остров във веригата острови Бимини, но понеже е най-близо до Маями, си спечели голяма известност като сборно място на контрабандистите на ром по време на Сухия режим, както и на удобно място за срещи на малки и големи бандити и политици, когато им се приискваше да залагат и да чукат. Освен това беше отлично място за лов на риба тон. Сюжетът в последния роман на Хемингуей се развива в този район, както безкрайно повтарят местните новобогаташи. Последното действие в съдбата на острова е в ръцете на семейство Рокуел, подаващо най-ниските оферти за всички търгове на НАСА, включително за космическата совалка с нейните несекващи затруднения през годините.

Островът имаше формата на двузъба рибарска кукичка, като дебелата й част сочеше на юг, а тясната на север. На дебелата част бе разположено игрището за голф с девет дупки, някога обгрижвано от уиндзорския херцог и карираните му чорапи в качеството му на генерал-губернатор на Бахамите по време на Втората световна война. Абдикиралият от престола крал играеше безкрайни партии голф, докато неговата жена с орлово лице прескачаше до Маями, за да си пазарува ненаблюдавана.

Всеки със стик Голямата Берта може да запрати топката през целия остров право в Атлантическия океан или Флоридския пролив в зависимост от това накъде е бил обърнат. Днес с двайсет и пет хиляди долара можете да попаднете на Кат Кий и малко повече от половината на тази сума ще ви позволи да останете на острова, стига комитетът по членството да одобри дълбочината на вашата банкова сметка и дължината на яхтата или частния ви самолет. В своето време Ал Капоне, Мейер Лански, Ричард Никсън, Бебѐ Ребозо и Спиро Егню обичали да посещават Кат Кий. Единствената друга претенция за слава на малката варовикова точица беше кулата за риба тон — алуминиева платформа, прикрепена към рибарската лодка, която се използва за откриване на рибите.

На площадката пред седмата дупка на игрището за голф „Уиндзор Даунс“ Джеймс Ноубъл нагласи своята топка „Максфлай Блек Макс“ и след това ядно запрати струващото пет долара на изстрел кълбо на около двеста и седемдесет метра над дърветата и плажа право в океана.

— По дяволите, какво ти става? — попита Ноубъл сина си, който играеше ролята на момче за стикове.

Въпреки че пушенето на игрището беше строго забранено според клубните правила, фармацевтичният магнат запали пура „Кохиба Страйт Пирамид“ и я засмука на пламъка на златния си „Дънхил“, докато се разпали.

— Направих точно това, което ми каза — отговори Харисън Ноубъл.

— Казах ти да решиш проблема, а не да го обявиш на целия шибан свят. С траулер? Харисън, за бога! — По-възрастният Ноубъл постави още една топка и я изстреля по дирите на първата.

— Опитах се да направя така, че да прилича на нещастен случай.

— Е, получи ли се?

— Не останах, за да видя с очите си.

— Значи може и да си свършил работата, а?

— Още не знам.

— А траулерът?

— Хаитянски. Един от хората на мексиканеца ми го предложи.

— Ако все още са живи, вече знаят, че някой ги преследва.

— Няма доказателства, че изобщо са намерили нещо.

— Разбери.

— И как да го направя?

— Внимателно — каза по-възрастният мъж, докато поставяше поредната топка на тийпада. Този път се опита да я запрати на феъруея някъде между окосената част и площадката. Замахна наляво и прекара топката над неравностите откъм плажа и зейналия пясъчен капан на около петнайсетина метра от площадката. Всъщност мразеше голфа и не го биваше в тази игра. Играеше единствено защото казиното не отваряше преди седем вечерта, а неговият кардиолог му беше препоръчал повече движение. Дръпна от пурата и вкара голям облак сладък дим в дробовете си. Издуха дима през носа си като бик от рисуваните филмчета и се загледа в сина си. Той го караше да се чуди на човешкия геном. Там, където Джеймс Ноубъл беше хладнокръвен, Харисън Ноубъл бе буен. Там, където възрастният Ноубъл беше неискрен, по-младият беше глупаво прозрачен. Стволът беше здрав, но клонът изсъхнал. Синът му беше като тъп инструмент. Време беше да го използва като такъв.

— Организирай следенето им. Стой настрана и не прави нищо, докато не ти кажа. — Направи пауза, за да си дръпне още веднъж дълбоко от пурата. — Когато дойде време, убий ги. Всички. Този път никой не бива да оцелее.

— Това си ми го казвал и преди.

— Да, но този път гледай да го запомниш.

Ноубъл закрачи надолу по феъруея, а синът му се затътри подире му, след като метна на рамо струващата девет хиляди долара чанта за голф „Луи Вюитон“.

 

 

Някогашната офицерска каюткомпания на влекача беше превърната в лаборатория на „Еспаньола“. Намираше се точно зад големия салон на главната палуба и продължаваше почти до кърмата, като ширината й обемаше почти цялата централна секция на кораба. Таванът й беше нисък, но ярко осветен, и разполагаше с дузина илюминатори на левия и десния борд. Покрай стените се издигаха тесни рафтове с инструменти и материали. Центърът на помещението беше зает от голяма прозрачна изследователска маса с размери два и половина на три метра и пластмасова повърхност, осветена отдолу с разсеяна светлина. В представите на Фин Райън тя беше в центъра на всичко, което вършеха. Младата жена стоеше до масата по шорти и любимата си тениска с емблемата на кафене „Търман“. На левия й крак имаше дълга червена ивица от натъртване, а на дясната ръка дълбока драскотина, но като изключим това, беше преживяла нападението с траулера без други щети. Гуидо не беше извадил толкова късмет и се наложи да му направят няколко шева на бузата, за които реши, че може да му оставят шикозен белег на дуелист. Били накуцваше болезнено заради разтегнато сухожилие на левия крак. И тримата се бяха разминали на косъм — ако Брайни Хансон не беше успял да скъса дългия трал, останките на „Сан Антон“ щяха да се превърнат в техен гроб. Когато Ели Санторо си облече неопрена и се гмурна към корабните руини, петстотингодишният корпус се накланяше опасно към близката синя дупка, повлечен от куките на трала, които се бяха забили в дървото. Корабът се беше наклонил напред и оръдейният порт бе затрупан, така че Ели трябваше да намери друг вход, за да спаси тримата си приятели. Той се вмъкна във вътрешността на корпуса през тесния отвор на бака, наречен сейкър, по името на средното оръдие, което се промушваше оттам, за да стреля право напред. Тъй като сега корабът беше опасно нестабилен, нямаше време за пълен оглед, но Фин беше успяла да намери един артефакт в полуразрушената капитанска кабина, преди да излязат на повърхността. Сега този предмет лежеше на изследователската маса пред тях.

— Какво е това пред нас? — попита Брайни Хансон, докато палеше поредната си парфюмирана с карамфил цигара. До него Рън-Рън направи физиономия заради сладникавата миризма, но знаеше, че е по-добре да си мълчи.

— Очевидно буца — каза потомъкът на китайка и шотландец.

— Буца, но от какво? — попита Гуидо. — Има вид на нещо много кофти, което понякога плува на повърхността в амстердамските канали.

— Все още не съм сигурен защо изобщо да спасяваме подобно нещо — обади се Били, докато всички зяпаха предмета. — В моите необучени очи не изглежда особено привлекателно. — Той поклати глава. — Готов съм да се съглася с Гуидо.

Предметът беше малко по-дълъг от трийсетина сантиметра, почти цилиндричен и двайсет и два — двайсет и пет сантиметра в диаметър. Повърхността му беше черна като катран, а в двата края се стесняваше. С една дума, грозен.

— Дан жуан — обади се Рън-Рън.

— Дон Жуан? — учуди се Били. — Какво общо има той с това?

— Дан жуан — повтори дребничкият инженер. — Палачинка, английски глупако. Струва ми се, каза, че си следвал в Оксфорд?

— Точно така — кимна Били и погледна към Фин, която седеше от другата страна на масата. — Това е вкаменила се китайска храна за вкъщи отпреди петстотин години. Обаче и това не обяснява защо я измъкна от останките на „Сан Антон“?

— Ами защото е толкова… безполезно — обясни Фин. — Прав си, прилича на…

— Прилича на огромно, старо, черно лайно — сухо подхвърли Рън-Рън.

— Точно така — отговори Фин с усмивка. — Пита се какво прави тогава в каютата на капитана? Защо той ще държи при себе си нещо толкова гадно и грозно?

— Какви ги е вършило кучето през нощта? — подхвърли Били и кимна важно.

— Какво? — опули се Рън-Рън.

— Шерлок Холмс — обясни гордо лордът.

— Моля?

— Тоест друго време. Това е оксфордски лаф — ухили се Били.

Фин обърна гръб на масата и провери множеството инструменти, които бяха подредени пред нея. Нахлузи си чифт латексови ръкавици, които извади от картонена кутия, взе малък ъглошлайф „Страйкър“ и се обърна отново към масата. Притисна обекта към нея и допря режещия диск до горния му ръб, след което го прекара от единия до другия край, почти без да упражнява натиск.

— Пфу — извика Рън-Рън и сбръчка нос заради непоносимата воня, която изпълни помещението.

— Все едно изгоряла гума — измърмори Брайни Хансон.

— Гутаперча — обясни Фин, — а в този случай много по-вероятно чикъл^[2] или гутабалата.

— Чикъл като в „Чиклетс“^[3]? — удиви се Ели Санторо.

Фин кимна.

— В началото е използвана за производството на дъвка. Гутаперчата е нещо като каучук. Използвали са го, за да изолират трансатлантическите кабели, и все още се прилага в зъболечението. Гутабалатата е централноамериканската му разновидност, почти едни и същи са.

— Водонепроницаемост — възкликна Били, който се беше досетил.

— Точно така — усмихна се Фин. Отне й още пет минути, за да обели дебелото, черно като катран покритие от гутабалата, за да се види какво лежи под него: обикновена керамична бутилка с широко гърло, което беше защитено от втори слой восък за печати.

— Бутилка? — удиви се Хансон.

— Вероятно за вино или ром — кимна Фин.

— Брей, това се казва отлежало питие — ухили се Гуидо.

— Досега виното трябва да е свършило — поклати глава Били.

Фин порови из инструментите и взе скалпел, след което прекара още пет минути, отделяйки и режейки восъчния печат. Под него имаше оловна тапа, която внимателно измъкна. Най-сетне бутилката беше отворена.

— Има ли нещо вътре? — попита Били.

Без да отговори, тя взе щипци със защитени от гумени калъфки върхове и внимателно ги пъхна в широкото гърло на бутилката. Измъкна парче стар на вид пергамент, сух и съхранен, макар да беше прекарал половин хилядолетие под тюркоазните води на Карибите. Вече развълнувана, тя взе пинсети и с леко трепереща ръка внимателно започна да разгъва милиметър по милиметър пергамента. Показа се редица от фигури с ярки цветове: ацтекски воини. Фин прибра нервно зад ушите дългата си червена коса и се усмихна широко.

— Господа, представям ви Кодекса на Кортес.