Пол Кристофър
Златото на Кортес (21)

21.

Анхел Гусман седеше зад писалището си в сградата на главната квартира в лагера в джунглата, пушеше пура и слушаше потропването на дъждовните капки по ламаринения покрив над главата му. Тромавият дребен луд посръбваше бренди от личната си чаша от „Старбъкс“ и оглеждаше хубавата фигура на красивия млад Харисън Ноубъл, завързан за обикновения кухненски стол до печката. Тя беше натъпкана с клонки и от повърхността й се вдигаше пара, щом някоя заблудена дъждовна капка попаднеше върху нея и започнеше да подскача със съскане по горещия метал. Харисън Ноубъл беше гол. По кожата му имаше кръгли червени петна, където Анхел Гусман беше допирал разпаления връх на своята пура.

Харисън Ноубъл плачеше. А през по-голямата част от нощта и пищеше. Сега беше ранна утрин. Анхел Гусман не се опитваше да измъкне информация от младия мъж. Той знаеше всичко, което си заслужаваше да знае. Просто го измъчваше, като проява на своята власт. Това беше едно от нещата, които неговите хора очакваха да върши. Беше известен с това, че причинява неспирна болка на всеки, който се превърне в негов враг. Анхел Гусман не беше най-проницателният политик на света, но знаеше, че неупражняваната власт не е никаква власт и може много лесно да бъде сметната за своята противоположност — слабостта.

Като повечето боледуващи от мегаломания, Анхел Гусман не беше човек, който вижда живота си като поредица добре подредени събития, основаващи се на поредица логически стъпки, а по-скоро като кристално ясно изображение на самия себе си в различни ситуации.

Като дете редовно се беше виждал като Христос, седнал върху магарето, да излъчва слаба светлина, докато язди из селото, точно както в ярко оцветената картинка в учебника за неделното училище. Това нямаше нищо общо с нещата, които свещеникът го караше да прави в малката църковна ризница след службата, но тази картина не избледняваше: той беше спасителят на своето село. Другите изображения включваха пътуване с лимузина до императорския дворец в Мексико Сити в униформата на генерал, посръбване на шампанско в частен самолет, заобиколен от различни кинозвезди, и едно особено любимо — как поздравява папата и как Светият отец целува пръстена на Анхел, а не обратното. Точно сега, докато гледаше Харисън Ноубъл да се гърчи на кухненския стол в другия край на помещението, Гусман се виждаше в Овалния кабинет на Белия дом, наслаждавайки се на възможността да се снима с президента. Картината изглеждаше напълно реалистична.

— Защо — каза мъжът с малкото шкембенце — американците смятат, че са по-умни от всеки, който говори езика им с акцент?

— Какво? — попита стреснато младият Ноубъл.

— Вашият президент не може да произнесе името на страната, в която нахлу, но смята мексиканците за по-низши същества, защото не говорят добре английски. Вие американците сте много арогантни. Имало е испаноговорещи народи, когато вашите прадеди са живеели по ирландското крайбрежие в колиби, покрити със слама.

— Не разбирам — измърмори Харисън Ноубъл.

— Естествено, че не разбираш. Смятал си, че ти и наетите от теб главорези можете да дойдете в моята джунгла, за да откраднете онова, което искате, и дори да ме убиете при това. Така ли е?

— Не сме се разбирали така — възрази Ноубъл.

— Вярно — усмихна се Гусман.

— Ти наруши думата си.

— А ти какво си очаквал? — Сега Гусман се разсмя истински. — В края на краищата аз съм просто един селянин, който живее в джунглата, а не достоен и почтен човек като Джеймс Джонас Ноубъл.

— Имахме уговорка.

— Така е. Фирмата на баща ти искаше правата върху всички фармацевтични растения, открити в сектора от Юкатан, който е под мой контрол. В замяна аз трябваше да получа част от приходите. Една справедлива уговорка. На пръв поглед.

— Ти се съгласи — изграчи Харисън Ноубъл.

— По това време не осъзнавах, че вие знаете какво търсите, нито колко е ценно. Ти ми каза, че „Ноубъл Фармасютикълс“ търси средство да произведе лекарство срещу запек, което да се продава без рецепта. Поредният американски еликсир, който да раздвижи червата на американците. Какво беше онова ново лекарство, което баща ти иска да извади на пазара догодина?

— „Целатропамин“.

— Лекарство, което ти позволява да ядеш колкото искаш, но въпреки това да слабееш. Така ли е?

— Да.

— Златна мина. По-добро от виаграта.

— Да.

— И?

— Заради екстракта от твоето растение то прави хората зависими.

— И така златната мина се превръща в диамантена.

— Да.

— Обаче вие не ми казахте това. Не ми съобщихте и че същата добавка в моя кокаин увеличава неговото въздействие хиляда пъти. Не, искахте да запазите всичко за себе си.

— Знаеш, че разполагаме с ограничени количества, докато не го синтезираме. Тези растения се срещат само около храма.

— Расли са върху моите водородни бомби и са мутирали поколение след поколение.

— Нас бомбите не ни интересуват. Важни са само растенията.

— Затова дойдохте да ги откраднете — въздъхна Гусман, стана от мястото си зад писалището и излезе на широката веранда.

— Вземи затворника — нареди той на дежурния войник.

Мъжът изчезна в покритата с ламарина колиба и извлече Харисън Ноубъл, който все още беше вързан за кухненския стол.

На подгизналия двор в основата на Т-образното скеле, което беше вкопано дълбоко в почвата, се бяха образували малки езерца. На всяко от полюшващите се рамене на скелето висеше по един човек надолу с главата.

Двамина от войниците от хеликоптера „Блекхоук“ бяха застреляни по време на първоначалната засада. Тибор Черка, командирът, и неговият заместник, един мъж на име Бостик, бяха успели да оцелеят. Подобно на Харисън Ноубъл, двамата бяха съблечени голи и цяла нощ висяха под дъжда надолу с главите. Ръцете им бяха вързани с белезници, а главите им бяха на трийсетина сантиметра от калта.

Дъждът се спускаше на прави поточета от наклонения покрив на верандата с непрекъснато плискане. Двамината от „Блекхоук“ бяха далеч от това да вдигат шум, макар и да бяха в пълно съзнание.

— Такава глупост — обади се Анхел Гусман. — Да решиш, че можеш да се справиш само с четирима души. И сега ме остави аз да се оправям с тази бъркотия.

— Ние искахме само растенията — изстена Харисън Ноубъл, вторачен в скелето и подгизналите мъже, които висяха на него.

— Кой би помислил, че простата жълта аламанда ще се окаже толкова ценна. Allamanda cathartica. В Мексико расте като бурен и той ще ме направи богат.

— Ти няма да можеш да го синтезираш. Имаш нужда от нас, за да го пречистим.

— Мисля, че нашите кубински приятели могат добре да се справят с тази задача. Представи си какво би направил достъпът до този „Целатропамин“ за тяхната икономика.

— Ти сключи сделка с баща ми!

— А вие сключихте сделка с дявола — отговори Гусман.

Дребният наркобарон с оредяващата коса отиде при пазача на Харисън Ноубъл, и издърпа мачетето от зелената му платнена ножница. То беше съвсем обикновено, покрито с петна и подбито на места, а дръжката му бе обвита с черна лепенка. Беше дълго около шейсет сантиметра и много добре наточено.

Без да каже нищо и без никакво колебание Анхел Гусман хвана по-здраво мачетето в ръка, тръгна надолу по стъпалата на верандата и прекоси двора под леещия се дъжд. Спря се пред Т-образното скеле и замахна силно с мачетето, стоварвайки го върху голия кръст на Тибор Черка с умел бекхенд на редовно играещ тенис. Първият удар сряза месото до гръбнака. Вторият прекъсна гръбнака и проникна по-дълбоко. Третият, сега нанесен като форхенд от противоположната страна, отряза торса на Черка от останалата част на полюшващото се тяло.

Торсът, който очевидно беше още жив, се загърчи в калта, а устата на Черка се отваряше и затваряше, но не издаваше никакъв звук. Органите му се разсипаха, докато той се гърчеше насам-натам с изскочили очи.

Макар че не беше ял отдавна, Харисън Ноубъл повърна в скута си.

Без да обръща внимание на нещото, което се гърчеше на земята, Гусман се качи обратно по стълбите на верандата, изми мачетето на течащата от ламаринения покрив вода и го пъхна обратно в канията на пазача. Последният не показваше някакво особено вълнение. Гусман отиде до Харисън Ноубъл и го потупа леко по рамото.

— Ние провеждахме опити. Когато човек виси така толкова дълго, цялата кръв нахлува в мозъка. Той ще живее шест или седем минути с напълно работещ мозък, който ще се опитва да измисли как да се измъкне от това затруднение. Може да бъде твърде забавно.

— Ти си луд!

— Господин Ноубъл, уверявам те, че това е най-малкият от проблемите ти. Ще се наложи да обясниш на татенцето защо си се провалил.

— Ще ме пуснеш да си вървя?

— След малко, но не преди да се позабавлявам още за твоя сметка. А щом приключа, дори ще изпратя мостра по теб. Разбира се, растенията вече са преместени, както и бомбите, но съм сигурен, че ние с баща ти можем да стигнем до някаква уговорка.

Торсът на Черка се беше плъзнал по-близо до верандата, оставяйки мазна следа от вътрешности след себе си.

— Струва ми се, че иска да говори с теб. Да му подам ли ръка, за да се качи по стълбите?

Харисън Ноубъл повърна отново.