Пол Кристофър
Златото на Кортес (23)

23.

Кардинал Роси, обул чифт спретнати шорти за голф „Грег Норман“ с едно плисе, тъмносиня риза за голф „Бен Хоугън“ и чифт скъпи модни обувки „Фут Джой“ за същата цел, се прицели внимателно, удари малкото бяло топче и го запрати на сто и осемдесет метра надолу по петия феъруей на игрището за голф „Уиндзър Данс“ на Кат Кий. Той проследи с поглед неговия полет и наклони леко глава, когато то изви леко нагоре над просторната площ, покрита с чимове, и се насочи към грийна. Не беше лошо постижение за стар човек с лек бурсит^[1].

— Изглежда Бог е на твоя страна — подхвърли Джеймс Ноубъл ядосано, докато гледаше как топката пада като по конец.

— Винаги — усмихна се Роси. — Това е един от плюсовете на професията. — Той пусна титановия стик в торбата за голф и започна да тегли количката към феъруея. — Чувал ли си се скоро със сина си?

— През последните няколко дни изгубихме връзка.

— В джунглата ли е?

— Да.

— С твоите приятели?

— Да.

— Тревожа се — обяви кардиналът.

— Няма нужда да се тревожиш за каквото и да било.

— Винаги има причина човек да се тревожи за всичко — възрази кардиналът. — Прекарах във Ватикана по-голямата част от половин век. Виждал съм всичко: от убийства до чудеса. Тревогите съпътстват и двете, а и всичко останало помежду им. Контролът е всичко.

— Аз контролирам положението — успокои го Ноубъл. Неговата връзка с италианеца беше източник на непрестанно раздразнение. Как можеш да очакваш от човек, вярващ в непорочното зачатие, да разбира нещо от бизнес?

— Не, не е така — сухо отбеляза кардиналът. — Забърка Църквата с мексиканския наркобарон и кубинския диктатор.

— Не Църквата — възрази Ноубъл старши. — Една от банките, които й принадлежат.

— Не се прави на идиот. Връзката води право до Ватикана.

— Имаш предвид Дванайсетте.

— Не се опитвай да ме заплашваш с онова, което смяташ, че знаеш, господин Ноубъл. Миналата година твоята фирма направи дванайсет милиарда долара от бизнеса. Почти половината беше инвестирана на твое име от мои приятели. Много влиятелни хора.

— Е, сега кой кого заплашва? — изсумтя производителят на лекарства.

— Господин Ноубъл, аз никога не заплашвам, а просто информирам.

— Какво намекваш?

— Ако „Ноубъл Фармасютикълс“ не извади целатропамина на пазара през следващата година и половина, твоите загуби ще бъдат огромни. Ако се появи изглед това да се случи, „Банко Вениция“ веднага ще оттегли своята подкрепа.

— Защо? Трябва време, докато едно лекарство си спечели известност. Не ни трябва разрешение от Федералната агенция за лекарствата, защото целатропаминът е добавка, а не лекарство.

Те стигнаха до мястото на феъруея, където лежеше топката на кардинала. Той избра един по-малък дървен стик „Калауей“, почти не се поколеба и с лекота запрати топката нагоре по грийна.

— Господин Ноубъл, аз съм предпазлив човек и проучвам нещата. Федералната администрация по лекарствата е вписала целатропамина като хранителна добавка в Съединените щати. Когато от ФАЛ открият, че целатропаминът увеличава потенциала за пристрастяване към всичко, с което се съчетае, като се почне от паста за зъби и се стигне до бебешката пудра, вашето правителство ще предприеме незабавни стъпки за ограничаването на лекарството, ако не и за пълната му забрана. Представи си целатропамина добавен към цигарения тютюн. Боже милостиви, човече!

— Аз смятах, че това е най-вече във ваш интерес — каза Ноубъл, докато крачеха към парчето по-ярка зеленина в средата на дистанцията.

— Което ни връща отново към въпроса за контрола. Прекалено много хора са замесени. Всяко изтичане на информация би било катастрофално.

— Няма да има изтичане — поклати глава Ноубъл. — На сина ми са дадени строги указания.

— По отношение на Гусман?

— Да.

— Кубинците?

— Да.

— Разполагаш ли със сили, чрез които да се справиш с положението?

— Възможно най-добрите.

— Кога ще научиш резултата?

— Утре вечерта. Тогава ще се проведе операцията по извеждане.

— И ще носи нужната проба?

— Ако не я носи, ще го убия — отговори Ноубъл.

Роси бръкна в чантата и извади един красив стик „Пинг“. Клекна със стика и се прицели за удара. Трябваше да изпрати топката около осем метра нагоре по възвишението с лек наклон надясно. Той хвърли стрък трева във въздуха. Денят беше почти безветрен. Кардиналът зае позиция, пое си дълбоко дъх и го изпусна бавно. След това се обърна към Ноубъл с безизразно лице.

— Ако не я донесе, ще те убия — заяви той. После се обърна към топката и изигра удара.

 

 

Макс Кеслер стоеше по средата на моста „Боулдър“ в Рок Крийк Парк с притиснати една в друга длани, докато гледаше над парапета към плитката рекичка, която течеше под едносводовия мост, построен някъде пред 1920-те години. Като се изключат бълбукането на водата и шумоленето на ветреца из дърветата наоколо, цареше пълна тишина. По пътя зад него не беше минавала кола вече половин час. Беше хубава вечер, а последните светлини на летния вашингтонски ден избледняваха бавно, превръщайки се в нощен мрак. Дърветата бяха достатъчно плътна преграда срещу записването на гласове от оптически лазери по линията на зрителното поле, а бълбукащата под моста вода щеше да обезсмисли записващото устройство, ако събеседникът му беше снабден с такова. Освен това Кеслер носеше за всеки случай и вибриращ малък детектор в джоба на сакото си, който би уловил буквално всеки радиосигнал на предавател.

Много високият плешив мъж, който стоеше до него, беше д-р Саймън Андрю Грунард. Той носеше очила с дебели пластмасови рамки и ортопедични обувки. Беше старши изследовател в „Ноубъл Фармасютикълс“ и директор на техния отдел за етноботанически проучвания. Беше стигнал до Макс Кеслер посредством дълга и внимателно подбрана верига от връзки, която започваше от Лас Вегас и криволичеше из цяла Америка, докато стигне до изследователския център на Ноубъл в Чапъл Хил, Северна Каролина.

— Може би е време да почваме — измърмори Кеслер.

— Не съм сигурен дали постъпвам правилно — отговори Грунард.

— Докторе, аз не съм вашата съвест. Тук съм, за да подпомогна вашите интереси, както и моите. Не съм дошъл, за да обсъждаме правилното и неправилното.

— Това е трудно за мен.

— Гадно — отговори Кеслер, — но често казано, сър, не ми пука особено. Какво знаете за целатропамина?

— „Ноубъл Фармасютикълс“ се готви да пусне една форма на това вещество под името „Целедаун“.

— Лекарство за отслабване.

— Да.

— Под каква форма?

— Като хранителна добавка, за която не е нужна рецепта.

— Заместител на храна?

— Да.

— Кога?

— След осем месеца. Очакваме да ни доставят проба от изходния материал.

— Какъв е той?

— Екстракт от растение, от който може да се синтезира лекарството.

— Не може ли да се синтезира без него?

— Възможно е, но е много по-лесно да клонираш молекули от оригиналния растителен източник. Затова изпращат етноботаници да търсят растения из амазонските джунгли.

— Вие значи сте открили целатропамина?

— Да, основният растителен източник. В Юкатан.

— Доколкото разбрах, веществото идва от някакъв вид мутирало растение.

— Да, малка концентрация на напълно променена Allamanda cathartica. Никога не съм я виждал някъде другаде.

— Донесли сте проби в Чапъл Хил?

— Да, достатъчно за неголеми проучвания.

— Но не и за синтез.

— Не.

— Веществото изглежда е силно пристрастяващо. Така ли е?

— Не към самото себе си. А към всичко, към което се добави.

— Значи хората ще се пристрастят към добавката „Целедаун“?

— Да. Добавката вече съществува като слабително средство. Всеки, който се храни само с нея, ще слабее много бързо. Обаче дългосрочните странични ефекти могат да бъдат много опасни. Например обезводняване.

— Целатропаминът може ли да бъде добавян към други продукти?

— Да.

— Със същия резултат?

— Да.

— А ако предварително се появят сведения за веществото?

— Вероятно почти веднага ще бъде забранено.

— И ще донесе големи загуби на „Ноубъл Фармасютикълс“.

— Да.

— Или голямо богатство, ако човек знае предварително, че веществото ще бъде забранено преди изобщо да стигне до пазара. Може набързо да разпродаде акциите.

— Не разбирам нищо от търговия с акции, но схващам какво искате да кажете.

— Притежавате ли опции върху акции?

— Аз работя за Ноубъл вече двайсет и пет години. От самото начало.

— И сега искате да се пенсионирате като богат човек.

— Предполагам, че това е откровеният начин да се каже — кимна Грунард.

— Аз съм откровен човек, доктор Грунард.

— Можете ли да ми помогнете? — попита етноботаникът.

— Можем да си помогнем взаимно — усмихна се Макс Кеслер, хвана високия мъж под лакътя и го поведе през моста. — Хайде да повървим и да обсъдим подробностите.