Пол Кристофър
Златото на Кортес (5)

5.

Аркади Томас Крус, капитанът на корабчето, стоеше на румпела на вонящия стар рибарски кораб и пафкаше цигара. Зад него няколкото светлинки в селото, които използваше като навигационен ориентир, започваха бавно да избледняват в далечния край на залива. Той поправи малко курса, усещайки неохотния отговор на руля на движението на румпела. Корабът беше кубинското изпълнение на класическия „Кор Саундър“, който плава по едноименното езеро в Северна Каролина, с ниски гладки бордове, грациозно извити към широкия нос. Кърмата бе нежно извита, за да се избегнат острите ръбове, които биха могли да скъсат мрежите. В носовата част имаше проста кабина, подслонила миниатюрен камбуз, две койки и място за управление в случай на лошо време с нещо като остъклена кутия с люк, откъдето щурманът можеше да гледа. Дължината на корабчето беше десет метра. То имаше стара ръждясала плочка с регистрация от провинция Гуантанамо на носа. Името „Панда“ беше грубо изписано с черни букви на кърмата. Това определено не беше обичайният команден пост на Аркади Томас Крус.

Аркади беше мелез с тъмното, опалено от слънцето, почти индианско лице на своя баща и високите скули и яркосините очи на майка си — рускиня. Родителите му се бяха срещнали в Русия, където баща му беше следвал в Първия ленинградски медицински институт, а майка му работела като лекар в Адмиралтейската корабостроителница, която съществува от времето на царете. Аркади беше прекарал ранните си години в Ленинград, като се връщаше веднъж годишно в Куба със своя баща, затова никога не беше изпитвал усещане за принадлежност.

Говореше добре испански, но не като местен, а студът на мястото, където се беше родил, някак преливаше в неговата самоличност, правейки го плах и затворен. През 1984 г. той завърши Нахимовското военноморско училище, а през 1986 г. и Висшето флотско училище за подводничари. Изкара първата част на своята кариера в служба на подводниците, известни на Запад като „Жулиета“ и „Фокстрот“. След смъртта на майка си през 1992 г. се върна в Куба заедно със своя баща. От 1993 г. до тяхното изваждане от употреба той командваше четирите подводници „Фокстрот“ на кубинската флота. През 2000 г. тази флота се сви до една действаща подводница, която от време на време патрулираше по крайбрежието, а през 2004 и тя бе обявена за бракувана, макар да се носят слухове, че е потънала някъде в Наветрения проток между Източна Куба и Западно Хаити и всички моряци са загинали.

По време на престоя си в СССР Аркади сключи кратък и без значение брак с жена на име Марина Гелфриел, която работеше като младши уредник в Ермитажа, но понеже той прекарваше по-голямата част от времето в бази като „Видяево“ на 360 километра северно от Мурманск отвъд Полярния кръг, още от самото начало бракът бе обречен на леден неуспех. Слава богу, не се бяха родили деца.

Аркади Томас погледна към носа на около миля напред. Там растеше гъста джунгла и макар да беше толкова навътре във водата, той усети вонята й като горещата пара, която се вдига от врящата супа. Усмихна се, когато усети потта под мишниците си и струйките, които се стичаха по гръбнака му, защото все още си спомняше студа на Колския полуостров — мястото, което някога беше смятал за свой дом. Той приведе глава и запали поредната „Популар“. Стисна цигарата със зъби срещу вятъра и завъртя румпела още няколко отметки, за да заобиколи носа и да вкара корабчето в следващия залив.

Сега на около половин миля пред него се издигаше прояжданият от ръждата корпус на кораб — неприятно разтърсваща геометрия на фона на хаотично преплетената и опръскана с цветове джунгла. Останките лежаха на около двеста метра от неравния пуст бряг с кърмата към брега и пречупен на две при потъването корпус. Носовата част бе откъсната и потънала в по-дълбоките води пред плитчините, където сега лежаха останките на кърмата.

Аркади Томас Крус знаеше много добре историята на съда. Това беше моторният кораб „Атлантик Чемпиън“, известен в по-късните си години и като „Анджела Харисън“, построен от заваръчната корабостроителница в Куре, Япония, през 1954 г. за „Нешънъл Булк Кериърс“. В годината на създаването си корабът беше най-големият танкер, порещ океаните. Някога дължината му беше 260 метра, а ширината 38. Издълженият навигационен мостик бе висок колкото четириетажна сграда, а отзад лежеше по-ниският салон на горната палуба. За щастие през 1974 година, когато потъна, бе на буксир на път за скраповите пристанища в Испания и не беше разлял товара си на брега на Голфо де ла Гуаканаябо. Панамската фирма, която по това време бе собственик на танкера, не направи опит да извади кораба заради затрудненията, които щеше да има с кубинското правителство. След като местните предприемачи бяха свалили всичко ценно от него, той ръждясва там в продължение на едно десетилетие, като постепенно се превърна в част от пейзажа, невидим за всички, освен за несвикнали очи.

С монотонно боботене „Панда“ навлизаше в издигащата се над нея сянка на големия танкер и Аркади Томас вдъхна миризмата на желязо и олющена боя, която се беше пекла цял ден на безмилостно горещото слънце. Той се ухили. Вътрешността на корпуса трябва да е била пещ през по-голямата част от деня, като едва сега бе започнала да се охлажда до приемливи температури. Привилегиите на званието. Той завъртя румпела няколко градуса и изчезна зад наветрената страна на танкера. Огромната стена от ръждясваща стомана сега се издигаше между него и възможните погледи откъм брега. На около двайсетина метра напред видя зеещия отвор в борда на кораба, завъртя румпела още няколко градуса и насочи корабчето през зейналата дупка в корпуса на стария танкер.

По някаква едва ли не идиотска ирония идеята беше дошла от един филм за Джеймс Бонд. Заснет през 1977 г., три години след потъването на моторния кораб „Анджела Харисън“ пред крайбрежието на Баракоа, сюжетът на филма се въртеше около супертанкер, който поглъща подводници. Очевидно идеята, че супертанкерът може да отвори носовата си част и да глътне няколко ядрени подводници, беше научна фантастика. Обаче хрумването, че една корабна развалина може да се превърне в замаскирана действаща база за руско-кубинска подводница от клас „Фокстрот“ не беше. В средата на 80-те години, когато в съветските каси още имаше пари, корпусът на стария танкер бе изтърбушен и преоборудван като изходна база за тайни подводни патрули. След рухването на Съветския съюз и началото на онова, което Кастро евфемистично наричаше „тежки времена“, едва ли имаше нужда от кубинска флота, да не говорим за четири скъпи за поддържане и използване образци на вече старомоден клас дизелови подводници. Обаче имаше причина да запазят една от тях: корпус B-510 на Адмиралтейската корабостроителница, пуснат на вода на 20 октомври 1983 г. и предаден на Кубинския революционен военноморски флот на следващата година през февруари. Причината беше също толкова налудничава като сюжета на филма за Джеймс Бонд „Шпионинът, който ме обичаше“.

От 1972 г. военноморският флот на САЩ заедно с ЦРУ и Американската телефонна и телеграфна компания подслушваха съветските телефонни кабели в Охотско и Баренцово море, използвайки индукционни устройства, които се обслужваха редовно като пощенски маршрут. В продължение на десетилетие американците подслушваха тайните комуникации между съветските военноморски бази и техните началници в Москва. Най-после, към края на 1982 г., руснаците откриха така наречените „подслушвателни кошове“, в които намериха множество части с надпис „Произведено в САЩ“. Макар подслушвателните уреди да бяха открити, операцията продължава да се смята за един от най-големите разузнавателни успехи през Студената война. В непреодолимата си арогантност американците никога не си бяха помисляли, че може да им се случи същото. Арогантността им не беше съвсем безпочвена. Повечето тайни военни и разузнавателни комуникации извън САЩ се извършваха чрез пренос на шифровани сигнали със сателити още от времето на „Телстар“ и най-ранните телекомуникационни сателити в началото на 60-те години. Само на едно място това не беше така — Хавана.

Секцията за Съединените щати в швейцарското посолство знаеше много добре, че огромният Център за разузнаване на сигнали в Лурд точно от другата страна на летището може да улови и проследи всеки сателитен разговор с континента. Затова деветте силно кодирани високоскоростни линии за пренос на данни, излизащи от посолството, използваха оригиналния кабел на кубинския клон на АТК, който вървеше от хаванското пристанище към Кий Уест и излизаше на повърхността в един бетонов тръбопровод между Форт Закари Тейлър Парк и Уайтхед Спит. Кабелът, положен през 1921 г., беше и продължава да е единствената телефонна връзка с пряко избиране между двете страни. Връщането на жеста беше нормално и кубинското разузнаване подслушваше трафика от 1986 г., като B-510 трябваше да обслужва оборудването.

На всеки деветдесет дни подводницата напускаше сигурното си убежище в стоманения търбух на танкера, поемаше по Стария бахамски канал до Флоридския пролив и заемаше позиция на линията между Олд Мен Кий и Кий Уест на дълбочина петдесет и пет метра. Предишната мисия до това устройство беше вдигнала първоначалния червен флаг, довел до претърсването от Агенцията за борба с наркотиците и Бреговата охрана, а това от своя страна бе причината за извънредното посещение на Аркади в моторния кораб „Анджела Харисън“.

Той върна още газта на „Панда“, когато леко се промъкна през зейналия отвор в борда на стария кораб. Очите му бързо се приспособиха към внезапно настъпилия сумрак, докато плаваше в подобния на пещера корпус. B-510, дълга 91 метра, беше пришвартована към бетоновата стоянка, построена, за да я подслони откъм подветрената страна на корабния корпус. Подобно на всички студеноводни руски подводници, първоначално и тази беше боядисана в скучно сиво-черно. Тъй като действаше в карибските води, кубинците мъдро я бяха пребоядисали със скъпа нерефлектираща светлосиня боя. Дори на повърхността и през деня B-501 не можеше да бъде видяна, докато не я наближиш на 500 метра.

Крус с привързаност загледа своя мрачен команден пост, чиято тумбеста кула бе осеяна с перископи и шнорхели, а на извитите бордове сега при отлива се виждаха торпедните апарати, показващи същите заоблености като „Буик Роудмастър“, какъвто неговият Паскуал караше в Хавана. За разлика от повечето модерни, задвижвани с ядрена енергия ракетни подводници, B-510 беше запазила тесния обтекаем външен вид на своя непосредствен предшественик, германския модел XXI, разработен в края на Втората световна война. Корпусът на B-510, дизелите и електродвигателите бяха същите като на старите нацистки съдове. Вероятно това се дължеше на факта, че бяха създадени от същите инженери. Най-голямата разлика беше в липсата на палубно въоръжение. Модел XXI е имал две противосамолетни оръдия на носа и кърмата, а B-510 нямаше никакви оръжия, като се изключат няколкото лични пистолета, шестте торпедни апарата отпред и двата отзад. Екипажът ги наричаше „пръднята“ и „кура“. Това нямаше голямо значение, защото какво би могло да направи противосамолетно оръдие срещу един F-18? За разлика от повечето подводници и други плавателни съдове в онова, което някога беше съветският флот и останките от кубинската военна флота, B-510 беше получила името Бабалу^[1]. То беше изписано с дебели черни букви върху носа. На кулата имаше рисунка на Деси Арнас, свиреща на барабани конга, и надпис на английски „Скъпа, прибрах се!“. Много изненадващо името и емблемата бяха одобрени със смях лично от Великия.

Аркади изгаси двигателя на корабчето и го остави да се плъзне по мастилената мазна вода, докато не се блъсна в старите камионни гуми, които служеха за фендери по протежение на бетонния док. Неговият помощник Енрико Рамирес надзираваше товаренето на Бабалу с дузина торпеда 65–67 „Кит“. Във всяко бяха натъпкани 418 килограма чист хероин, скрит на мястото, където би трябвало да е бойният заряд. Наркотикът беше произведен от най-чистия афганистански опиум, превозен до държавна лаборатория в Зенгченг, Китай, където беше преработен първо в морфин, а след това в хероин. От там се превозваше до Ксинтанг, пристанището на Перлената река, откъдето го товареха на някой от съдовете на Китайската компания за презокеански превози, който щеше да разтоварва в Куба. По правило това бяха кораби за насипни товари, които превозваха зърно, или по-малки съдове, транспортиращи смесени товари. Щом пристигнеше в пристанище Манзанило на южното крайбрежие на Куба, поставяха хероина в старите торпеда, които щяха да бъдат натоварени на Бабалу. Зърното и хероинът се плащаха на бартер със захар. След това хероинът се превозваше със старата руска подводница до Юкатан, за да бъде доставен през границата в Съединените щати.

Благодарение на системата за ранно предупреждение, захранвана с информация от редовното подслушване на телефоните в Кий Уест, схемата беше напълно безопасна. Никой съд на Бреговата охрана нямаше да посмее да спре държавен китайски кораб в открито море, а след като кубинският флот вече нямаше подводници, никой не ги и търсеше вече. Както при всяка криминална дейност с подобни мащаби, от време на време изтичаше информация, но заговорът беше толкова заплетен и невероятен, че дори най-параноичният агент от Агенцията за борба с наркотиците отхвърляше носещите се слухове като плод на размътен мозък. Ако пратки от 2700 килограма хероин редовно бръмчат под водата из Карибите, агентите би трябвало да си върнат значките и да си ходят вкъщи. Дори и това да се случваше, те не искаха да мислят за него. Аркади Крус също не искаше. Той никога не се беше виждал като търговец на наркотици, а от това, че се бе забъркал с луд човек като мегаломана Анхел Гусман, му се повдигаше. От друга страна, парите на Гусман поддържаха в движение старата B-510 и Аркади беше склонен да играе ролята на Фауст за Гусмановия Мефистофел, щом това означаваше, че ще може да държи „Бабалу“ на вода.

Той завърза корабчето и се изкачи по мръсните стълби на пристана. Спря се, за да запали поредната „Популар“, и после тръгна към лебедката, където стоеше Рамирес и гледаше как вкарват дебелите сиви торпеда през предния люк.

— Рико, как върви работата?

— Горе-долу добре. Никой не ни предупреди. Не трябваше да излизаме поне още две седмици.

— Не се оплаквай. Трябва да направим един извънреден курс.

— Много добре. Значи ще трябва да слушам писукането на сонарите на АУАКС-ите и бреговата охрана в лодка, пропита с вонята на петдесет човека, за които има две бани и три тоалетни. — Той замълча и се замисли за миг, след това поклати глава. — Две тоалетни, защото предната отново не отмива.

Аркади Томас се засмя.

— Въведи дажби на тоалетна хартия за Пайо. Сержантът непрекъснато запушва клозета.

Истината обаче беше, че „Бабалу“ вече беше стар, наближаваше трийсет и на първо място, никога не е бил предназначен за кръстосване из тропиците. Беше съд за студените води и бързо остаряваше.

— Кога можем да потеглим? — попита Аркади, докато хвърляше фаса на цигарата в плискащата се в пристана мазна вода.

— Кажи го три часа — отговори Рамирес. — Веднага щом се стъмни. Тогава приливът ще бъде най-висок и ще е достатъчно тъмно.

— Тъмнината вече не е прикритие — възрази Аркади. — Пускат онези безпилотни самолети, които летят насам-натам като комари с инфрачервени очи. Веднага щом минем рифа, искам да вкараш лодката под вода.

— Да, адмирале.

— Дръжки адмирал — усмихна се Аркади Томас на стария си приятел.