Пол Кристофър
Златото на Кортес (24)

24.

Още преди да го видят, подушиха лагера. Киселата миризма на стотина мъже, живеещи в теснотия и рядко ползващи душа. Телесна миризма, човешки отпадъци и сладко-киселият аромат на храна, готвена върху огнища с дървени въглища. Докато стигнат края на голямата поляна, слънцето беше почти залязло. Охранителните кули се издигаха като мрачни силуети на фона на умиращия ден.

— Как ще влезем? — попита шепнешком Ели Санторо.

До него, скрит зад последната редица храсталаци в края на джунглата, Гарза гледаше през бинокъла. Лагерът представляваше голям правоъгълник със стена от изрината с булдозер пръст, която завършваше с палисада от бамбукови колове. На всяка от кулите имаше по двама пазачи, като единият винаги стоеше зад .50-калибровите картечници. Лагерът имаше голяма предна порта от бамбук и бодлива тел, край която пазеха още четирима души. Над бамбуковата палисада в далечния край на лагера можеха да видят руините на стар храм. Наоколо се носеше изненадваща шумотевица: викове, смях и някакво бучене като фон.

— Шумни са — отбеляза Гуидо, който носеше раницата на Гарза на широките си рамене. Той нервно прокара длан по голямата си гола глава.

— Безгрижни — отговори Гарза. — Не им пука кой може да ги чуе.

— Намират се в средата на джунглата — възрази Ели. — Защо да дават пет пари?

— Заради хора като нас — мрачно отговори Гарза.

— Ти все още не си отговорил на въпроса ми — отбеляза Ели. — Как ще минем покрай пазачите и кулите?

— Руините — отговори Гарза. — Те са единственото бяло петно откъм кулите.

Подобно на много от храмовете на маите, и този, който формираше центъра и източната част от стената на лагера, е бил построен на етапи в течение на няколко века, като всяка династия добавяла по нещо към издигнатото от предходните.

Този пред тях, никога неоткрит, разкопан или ограбен, беше най-малко на две хиляди и петстотин години и навремето сигурно се беше издигал на не по-малко от тридесет метра над земята. Сега достигаше едва шест метра и беше покрит с увивни растения, дървета и гъст листак до такава степен, че трудно се различаваше като дело на човешките ръце.

На Гарза, Ели и Гуидо им трябваше почти половин час, за да заобиколят лагера до далечния край на поляната, а дотогава сенките се сгъстиха още повече. Гарза се оказа прав. На мястото, където храмът се издигаше над бермата от пръст, нямаше палисада и самата стена беше с лека извивка, която закриваше зрителното поле от двете охранителни кули.

Тримата изчакаха още петнайсет минути мракът да се спусне напълно, след което просто излязоха на полянката и бързо започнаха да се изкачват по плетеницата от увивни растения и листак по леко наклонената стена на пирамидата.

— И сега какво? — попита Ели, след като се настаниха зад разпадащите се останки от нещо, което някога трябва да е било голяма каменна статуя на ягуар, поставена в единия ъгъл на стената. Под тях се простираше дългият правоъгълен лагер. В очертанията му се издигаше голяма сграда с ламаринен покрив, на юг се виждаха известен брой по-малки бараки на колове, които стигаха до южната стена и главната порта. А в противоположния край на лагера имаше и голяма ламаринена барака от Втората световна война, марка „Куонсит“. Пред нея на метални подпори се издигаше отворена тента срещу мухи. Отдолу бяха разположени няколко ярки волтови лампи, до които се проточваха дебели гумени кабели, идващи от бараката. От нея се чуваше и приглушеното боботене на генератор. Двете бомби бяха положени върху дебели дървени скелета, които явно бяха специално построени за целта. Под тентата стояха четирима души — тримата изглежда разглобяваха устройствата, а четвъртият ги ръководеше. И четиримата мъже носеха военни униформи, за разлика от камуфлажните бойни комплекти на пазачите и останалия персонал в границите на лагера. И четиримата носеха хирургически маски и бяха китайци.

— Жълтурковци? — невярващо възкликна Гуидо.

— Какво, по дяволите, търсят тук китайците? — попита Ели.

Зад гърбовете им се чу отчетливият звук на заредено автоматично оръжие.

— Може би аз трябва да ви задам същия въпрос — произнесе натъртено един глас от мрака и малко след това пред тях застана Аркади Томас Крус.

 

 

— Този проклет тунел продължава до безконечност — измърмори Били Пилгрим, докато сечеше шубраците, издигащи се в тесния проход, който водеше дълбоко навътре в храма обсерватория.

На Фин й трябваха по-малко от десет минути, за да намери входа, но досега бяха изгубили повече от час, за да направят просека през тунела, като единият държеше фенерчето, а през това време другият сечеше с мачетето и останалите инструменти, които Гарза им беше оставил.

— Не бъди толкова зъл — отговори Фин, докато държеше фенерчето. — Това е важно. Тук никой не е прониквал. Мястото е неосквернено. Не може да се каже какво ще открием.

— Буболечки — изръмжа Били. — Ще има бръмбари, а ако няма, тогава ще са змии. А може би и двете.

— Погледни — прошепна Фин и плъзна лъча по стените. Много отдавна, може би преди четиристотин-петстотин години големите камъни са били покрити с дебел слой мазилка. Докато е била все още мокра, са я използвали като платно за поредица фрески, които изпълваха стените на равнището на очите. — Същите като в кодекса, който намерихме на борда на кораба — обясни тя. На стените имаше поредица релефни фигури, които очевидно бяха на испански войници и на мъж със стоманен шлем, но с маянска наметка от пера. — Самият Кортес — измърмори Фин. — Той трябва да е.

— Можеш ли да го разчетеш?

— Не, като изключим това, че и преди пристигането на Кортес мястото е било използвано от кралските особи. Това иска да каже изображението на мъжа с голямата украса на главата.

— Кралска обсерватория?

— Възможно е — кимна приятелката му, — обаче изображението е много по-късно.

— Припомни ми отново защо вършим това посред нощ в центъра на някаква революция в сърцето на джунглата? — попита Били, когато спря да си почине с отпуснати върху коленете ръце, дишайки тежко от усилията да сече стволовете на шубраците.

— Гарза има нужда от място за плутониевите ядра — отговори Фин. — Което означава, че трябва да открием езеро под този храм.

— О, вярно. — Били кимна леко. — Плутониевите ядра от водородните бомби, които изглежда са паднали в ръцете на мексиканския наркобарон. — Той вдигна мачетето и започна отново да сече шубраците. — Фиона, как успя да се забъркаш в това? Обясни ми отново. — Младият английски лорд въздъхна тежко. — Последния път бяха тайни шифри в картини на Рембранд и тайфуни. Преди това скорпиони в либийската пустиня и потънали туристически кораби. А още по-рано — откраднати произведения на Микеланджело под нюйоркските улици. — Той поклати глава. — За подобни неща наистина трябва талант.

— А може би просто късмет — отговори тя. — Продължавай да сечеш.

— Глупости — изръмжа Били. Замахна отново с мачетето и изведнъж земята под него изчезна, а той пропадна в нищото.

 

 

— Ние сме тук за бомбите там долу — отговори сухо Гарза на английски.

— Мексиканци, а? — попита Аркади.

— Център за изследване на националната сигурност.

— Аха — кимна Аркади, но не отмести тъмносивия „Макаров“ от центъра на гърдите му.

— А ти? — попита Гарза. — Кубинец?

— Да.

— Един от онези — кимна Гарза.

— Един от онези — потвърди Аркади. — Кафяв руснак. Понякога ми викат рубинец.

— А китайците?

— Мои приятели.

— Дошли за бомбите?

— Така си мисли Гусман.

— Гусман? Анхел Гусман, наркобаронът?

— Той не се нарича така.

— Не думай.

— Напълно е превъртял. Маниаци не бива да разполагат с водородни бомби. Сталин и водородната бомба не биха могли да съществуват съвместно на тази планета. Сталин трябва да си отиде.

— Звучиш много сигурен.

— Аз съм половин руснак. Ние руснаците разбираме тези неща.

— Защо трябва да ти вярвам? — попита Гарза.

— Първо, защото аз имам пистолет. Второ, защо ми трябва да лъжа, щом вместо това мога просто да ви застрелям? — Аркади погледна към другите двама. — Кои са тези?

— Приятели. Част от археологическа експедиция, която попадна на пътя на едни много големи мравки.

— Чухме, че са наблизо. Гусман мисли, че са чудовища, създадени от неговите бомби. Смята това за знак, че трябва да стане крал на Мексико.

— Иди Амин от Юкатан.

— Нещо подобно.

— Добре, и какво ще правим?

— За начало можеш да свалиш пистолета.

Аркади наведе леко оръжието.

— И сега какво?

— Ще работим заедно. На около километър и половина има обсерватория. На мястото, където бяха бомбите преди.

— Знам го.

— Тези хора имат приятели, които са сигурни, че храмът е построен върху подземно езеро. Ще донесеш ядрата и ще ги потопим в него.

— Ние се готвехме да ги взривим тук на място. Така ще се отървем от бомбите и от Гусман едновременно.

— И ще превърнете няколко квадратни километра от моята родина в пустиня?

Аркади вдигна рамене.

— Във всеки случай няма да е кубинска пустиня. Затова не е мой проблем.

— Не е твой, но е мой.

— Разполагаш ли с възможност да взривиш обвивките?

— В раницата.

— Ние се готвехме да заложим капан на взривателите.

— И да се измъкнете навреме?

— Щеше да е на ръба, но моите китайски приятели са доста сигурни.

— Ако твоите азиатски приятели бъдат заловени, ще се получат големи неприятности. Международни.

— Или ако бъде хванат кубинец — усмихна се Аркади. — Особено половин руснак като мен.

— Най-добре би било, ако е възможно, да го избегнем, след като целите ни са едни и същи. Или поне ти така твърдиш.

— Съмняваш ли се в мен? — попита Аркади.

— Съмнявам се във всичко — отговори мексиканецът. — Такава ми е работата. — Той замълча. — Примирие?

— Засега — отговори Аркади. — Докато решим какво ще правим. Примирие.