Пол Кристофър
Златото на Кортес (11)

11.

„Еспаньола“ измина пътя от Насау до Бимини за петнайсетина часа с лекота. Пристигна точно преди разсъмване и хвърли котва пред Норт Рок в кристалночиста вода с дълбочина седем-осем метра. От Маями, който беше разположен на десетина километра източно, не се виждаше нищо. Денят беше прекрасен. Нямаше голямо движение, ако не се смятат няколкото лодки с твърде ентусиазирани туристи и техните екскурзоводи, които търсеха бонфиш из плитките води. Изглежда никой не им обръщаше внимание.

От друга страна, Фин и Били знаеха, че вестта за тяхното пристигане щеше да се разнесе из малкия остров, приличен по форма на рибарска кукичка, с бързината на вятъра. Подобно на всеки малък град Бимини живееше и дишаше клюки.

— Всичко е малко като сън — отбеляза Били, облегнат на релинга на главната палуба. — Цялото това щуране в търсенето на стари карти със съкровища и търчането след ацтекското злато… Баща ми не би нарекъл това честна работа.

— С какво се занимаваше баща ти?

— Беше член на парламента.

— И това ли наричаш честна работа? — сряза го Фин. — Все едно да кажеш, че политиците никога не лъжат.

— Все пак…

— Моят баща и майка ми прекараха живота си в разкопаване на миналото. Те караха историята да оживява. Освен това повечето хора не мислят правилно. Всичко, което сме сега, е резултат на натрупвания от неща, които сме правили в миналото. Като проучваме какво сме правили, можем да решим какво да правим или да не правим в бъдеще. Търсейки търговски пътища на изток, испанците откриха Запада. Без тях и технологията, която позволи на Кортес да стигне там, сега нямаше да има Маями.

— Това може би щеше да е благословия.

— Ако не изучавахме ацтеките и защо са изчезнали така внезапно, нямаше да разберем модерната технология. Те са измрели заради свръхобработка на земята и настъпилия заради това глад, а не поради войни. Всичко е взаимосвързано и със сигурност е почтена работа.

— Така ли е, или сме куп алчни задници, които търсят приключения?

— Днес нещо не си във форма — въздъхна Фин и огледа мрачния си приятел.

— Мисля, че ме е обхванало едно от онези настроения, когато се питаш какъв е смисълът на живота — промърмори Били.

Сега беше ред на Фин да въздъхне.

— Ако не се бяхме срещнали, какво щеше да правиш сега? — попита тя.

— Сигурно щях да се опитвам да продам някое парче от семейното имение, за да купя нова трюмна помпа за яхтата — изсумтя той. — Онази, която преди време в Амстердам едва не взривиха под краката ни.

— И това ли е честна работа? Това ли е смисълът на живота? Кой казва, че не можеш и да се позабавляваш? Кой твърди, че днес светът няма нужда от приключения?

— Предполагам, че се дължи на калвинисткия ми произход — закима Били. — Работи безспирно и така нататък. — Той вдигна рамене. — Смятах да се занимавам с лодки, докато забележа първите бели косми, и чак тогава да се заема със сериозни дела.

— Например?

— Предполагам, че нещо смислено.

— Направил си докторат по испански в Оксфорд, а дисертацията ти е за трилърите на Джон Д. Макдоналд. Колко смислено е това… д-р Пилгрим?

— Предполагам, че бих могъл да стана учител.

— И да учиш други хора как да станат учители — поклати Фин глава. — Аз съм възпитана да вярвам, че важен е пътят, а не местоназначението.

— Сигурно смяташ, че се държа глупаво — въздъхна Били.

— Не — отвърна Фин, — зная, че се държиш глупаво.

Ели Санторо излезе от надстройката на няколко метра от тях.

— Нещо се появи на екрана на страничния сонар — съобщи едноокият моряк. — И то точно на мястото, където каза, че ще бъде.

Фин и Били го последваха в дългата каюта с нисък таван. Тя беше претъпкана с всякакви електронни уреди: от монитори до автоматични телевизионни камери, екрани на джипиеси, радари за бури, уреди за откриване на магнитни аномалии и рибни пасажи, хидроакустични апарати и странично сканиращи сонари.

Гуидо Дерлаген седеше пред цветния екран на страничния сонар и бързо натискаше клавишите, за да изчисти изображението. То приличаше на отпечатък от стар, подкован с цинтове ботуш, леко разширен в центъра и по-тесен към края.

— Три мачти. Висок при носа и кърмата. Въоръжен испански търговски кораб. Дълъг е около двайсет и четири или двайсет и седем метра — обясни холандецът. — Лежи на около десет метра дълбочина върху пясък.

— Дааа — намеси се Рън-Рън Максевъни, който се беше настанил зад барплота до вратата и отпиваше от стара емайлирана чаша, — а може и да е парче корал, което да прилича на не знам си какво. — Той направи гримаса. — Защо никой не го е видял, след като е толкова лесно?

— Всичко е нанесено на картите — намеси се Ели Санторо. — Подвижни дюни. Това е подводна пясъчна река. През последните няколко години имаше доста урагани. Време, каквото описва Ал Гор. Вероятно тогава е бил изровен.

— Въпреки това може да е някое тъпо парче корал.

— Ти май наистина си заядливо старче, а? — засмя се Били.

— Аз съм шотландец. Ние по природа сме кисели. Причината е в шибаните зими в опушения Единбург — отговори кльощавият нисък мъж с гримаса, при която проблеснаха златните му зъби. — Отнасям се философски към това и може би така се проявява китайското у мен.

— Всички сте луди — възкликна Фин. — Е, кой иска да се гмурне?

 

 

Тя се носеше леко във водата с притиснати към страните ръце. Размахваше големите плавници „Дейкър“ в бавен ритъм и те я изстрелваха напред в топлите прозрачни дълбини. Докато се гмуркаше надолу към корабните останки, усещаше кислородните бутилки на гърба си като успокояваща тежест. Позицията, която се видя на екрана във влекача, беше на около петстотин метра от мястото, където стоеше на котва „Еспаньола“, и те използваха дългия три и половина метра „Зодиак 420“, който държаха като плаваща база за гмуркане върху покрива на помещението за карти.

Да бъде отново във водата беше облекчение след дългия полет от Хийтроу и предхождащата го обиколка на половин Европа. Понякога на Фин й се струваше, че е прекарала половината от своята младост в нещо като академична околна среда — библиотеките например или онзи архив в Испания. Макар да ценеше изследователската работа, понякога копнееше за приключението да бъде на самото място. С баща й и майка й беше същото. Когато анотираха експонати в Калъмбъс, те копнееха за джунглата, и обратното. При археологията беше така: едната половина от живота си прекарваш в търсене, а другата в изучаване на намереното.

Тя се усмихна на себе си, но без да отделя устни от силиконовия мундщук, който стискаше в уста. Следването беше свършило и започна ловът. Сега долови първата миризма на ловната плячка, която лежеше точно под нея, заровена в проблясващия пясък на дъното на Флоридския пролив.

 

 

Брайни Хансон стоеше на релинга на открития мостик до щурманската рубка на „Еспаньола“, пушеше една от карамфиловите си цигари и от време на време поглеждаше през стар бинокъл „Цайс“, който притежаваше от години и беше последната му връзка със старата „Батавия Куин“. Той се усмихна с присвити очи, когато погледна към полюшващия се от малките вълни „Зодиак“ на около четиристотин метра от стария влекач.

Изминал бе дълъг път от малкия датски крайбрежен град Торсминде. Като син на рибар на херинга твърде далеч от Южнокитайско море, прекара съзнателния си живот, навигирайки стари ръждясали влекачи като „Куин“ от едно наплюто от мухи островно пристанище до друго, плавайки бавно наникъде, без да има място, което да нарече свой дом.

А ето го сега, яхнал прилива пред Маями Бийч, капитан на кораб, оборудван с всичко освен гореща вана. Родното му пристанище беше островен рай и като се изключат появяващите се от време на време колумбийци в бързи скутери, които се опитваха да имитират „Маями Вайс“, всичко беше спокойно. Това беше достатъчно, за да го накара да се чувства виновен.

Дръпна си за последен път от цигарата с аромат на карамфил и я изгаси в импровизирания пепелник, който беше закрепил с тиксо на релинга. Той представляваше кутийка от нескафе, пълна с пясък. Още един спомен от дните му на „Батавия Куин“. Фин вечно му опяваше заради зависимостта му от никотина, но Хансон беше упорит привърженик на вредния навик. Сигурно скоро щеше да се окаже единственият пушач на планетата.

Той вдигна бинокъла и отново погледна към гумената лодка. Фин, лордът и холандецът бяха във водата. Малкият „Зодиак“ беше празен, но достатъчно осигурен с двата буя, които се подмятаха от двете му страни във водата. На всеки имаше червена табелка с надпис „Водолази под водата“.

Хансон плъзна бинокъла по водата. Тя беше плитка навсякъде и слънчевите лъчи с лекота се отразяваха в пясъчното дъно, осеяно с по-тъмни места, които сигнализираха за дълбоки ями и едно или две от кръглите образувания, известни като „сини дупки“^[1], които се срещат сравнително често на Бахамите.

Дупките са били оформени преди последния ледников период, когато цялото Бахамско плато е било над морското равнище и във варовиковите формации с времето по естествен път са възниквали дупки. Поради липсата на циркулация в повечето сини дупки водата е аноксична и понякога изобщо не съдържа свободен кислород. Затова в тях често няма никакъв морски живот. Според страничния сонар корабните останки, които Фин и останалите проучваха, се намираха само на няколко метра от подобна дупка. Ако корабът беше потънал малко по-встрани, щеше да изчезне в нея и никой никога повече нямаше да го открие.

Хансон рефокусира бинокъла и започна да оглежда по-далечния хоризонт. Според информацията, която лордът и Фин бяха получили от парижкия книжар, „Сан Антон“ беше потънал на линията между плитчините в горния край на остров Северен Бимини, сега наричан Блъф, и образуванието от варовикови скали на около двеста-триста метра навътре в морето, видимо само при отлив, което се наричаше Норт Рок.

Според морските карти водата наоколо беше с дълбочина между шест и девет метра. В посока на плитчините и брега ставаше плитка, а откъм Флоридския пролив дъното се спускаше рязко до шейсет и повече метра.

Бордовият дневник на капитана на „Сан Антон“ казваше, че корабът е бил запратен в плитчините от урагана и е потънал точно там, пред брега. Също според дневника „Сан Антон“ превозвал малък товар подправки, в по-голямата си част пипер, и не си заслужавало да се правят опити да бъде изваден. От друга страна, както правилно отбеляза лорд Били, ако не е превозвал ценен товар, защо капитанът си е направил труда да даде толкова подробно описание на мястото, където е потънал?

Хансон свали бинокъла и запали друга цигара. Цялата тази работа беше далеч от него. Той все още си получаваше всеки месец чека със заплатата и вече беше свикнал с тропическото родно пристанище, да не говорим за кефа да не се главоболи с товари като бананов чипс, каучук, а веднъж дори му се бе случил кошмарът да превозва ужасяващ товар от течно гуано.

Той вдигна бинокъла и отново внимателно огледа водната повърхност. Нямаше какво да види освен слънцето, което ослепително проблясваше по тюркоазните вълни, простиращи се чак до хоризонта. Затвори очи, за да даде възможност на сетивата си да запомнят този миг. Усмихна се на себе си, когато усети топлината на слънцето върху потъмнялата кожа на красивото си лице. Точно от това имаше нужда, курс право напред и нищо заплашително на хоризонта.

 

 

Фин се носеше над корабните останки, докато Били и Гуидо извършваха фотографското проучване. Лордът държеше голяма цифрова камера „Никон“, а холандецът стискаше двуметровата разграфена летва за определяне на размерите. Преди да се откаже от работата си като фирмен адвокат, представата на мускулестия холандец за приключение беше да посещава три пъти седмично гимнастическата зала. По това време дори не знаеше да плува.

Обаче Гуидо нищо не вършеше наполовина и само след осемнайсет месеца плуваше по-добре от Фин и вече беше специалист по гмуркане с акваланг. На всичко отгоре четеше с килограми книги по антропология и археология и накара Брайни Хансон да почне да го учи на навигация по звездите.

Фин се беше вторачила във формите долу. В главата й нямаше никакво съмнение, че това беше „Сан Антон“, потънал тук през юли 1521 година под командването на капитан Гонсало Родригес, мъжът, водил дневника, който им беше показал Пиер Жумер в Париж. Корабът не беше по-дълъг от двайсет и пет метра и би се побрал с лекота между първата база и домашната плочка на обикновен бейзболен диамант^[2].

На испански „нау“ означаваше кораб и този беше последният от дълга поредица плавателни съдове, развивали се през вековете. Кърмата и носът бяха построени високи като крепостни кули, откъдето копиеносци и стрелци можеха да нападат другите кораби. В случая със „Сан Антон“ крепостната кула, която представляваше бака на кораба, се издигаше на два или три метра над пясъка. Задната горна палуба не се очертаваше толкова ясно. Главната палуба на кораба беше напълно засипана от пясък и единственото доказателство, че има такава централна част, беше остатъкът от главната мачта, който стърчеше черен от златистия пясъчен език, приличен на неподвижна река, водеща към синята дупка само на няколко метра от останките. Беше очевидно, че корабът е полегнал на едната си страна, и Фин знаеше, че „късметът на ирландците“ е на тяхна страна. Още един ураган и съдът вероятно щеше да бъде неизбежно засмукан от вертикалната варовикова пещера и почти сигурно разкъсан на части.

Когато Били свърши със заснемането на останките, Фин се гмурна надолу към каравелата. Тя заплува покрай нея, като я оглеждаше за някакъв начин да проникне в корпуса. Ако Жумер беше прав, капитан Родригес е знаел, че превозва нещо много ценно за своите господари в Испания, и по всяка вероятност е гледал да е близо до него.

Ако Кортесовият кодекс наистина е бил на борда, най-вероятно все още се намираше в каютата на капитана, разположена под горната палуба. При първия оглед Фин не откри отвор, което означаваше, че ще трябва да извадят големите вакуумни помпи и маркучите, за да изсмучат излишния пясък. Ако стигнеха достатъчно дълбоко, вероятно щяха да открият дупка в корпуса, пробита, когато корабът е заорал в близките плитчини, гонен от урагана. Да се влезе откъм дъното при наличието на подвижен пясъчен нанос обаче беше твърде опасно. Да намерят път навътре откъм палубата щеше да е много по-сигурно.

Тя спря и леко се обърна във водата. Чу в далечината нещо подобно на лека вибрация, сякаш някъде далече трещяха гръмотевици. Кораб. Автоматично погледна нагоре, за да го намери, и видя сянката на гумената лодка и тънката черта на котвеното въже, което се спускаше надолу към останките. Бяха се погрижили да сложат буйове със знак „Водолази под водата“, затова не се разтревожи много. Вероятно беше някой от местните, който идваше да хвърли едно око на „Еспаньола“. Фин се зае отново да проучва останалото от „Сан Антон“.

 

 

Хансон чу кораба още преди да го види. Тежкото боботене на големи дизели идваше някъде от изток заедно със силния плясък и съскане на носовата вълна. Без дори да го види, Хансон знаеше, че корабът е голям. Не се чуваше воят на извънбордов двигател, нито плясъкът на блъскащия се във вълните корпус от фибростъкло. Трябва да беше някакъв кораб работяга. Той насочи бинокъла към протока между Норт Рок и Блъф и зачака неспокойно. Заради закотвените буйове и ясно видимата гумена лодка не се притесняваше много, но всеки голям плавателен съд в този район представляваше потенциален проблем. Винаги можеше да стане нещастие, дори в такива съвършено прозрачни води като тази.

Внезапно корабът се появи. Беше някакъв плоскодънен траулер, наполовина по-малък от „Еспаньола“ и много стар. Някога корпусът е бил боядисан в контрабандистко сиво, но сега ръждата по него приличаше на ивици засъхнала кръв. Имаше само един димоход, който бълваше черен дим, носещ се като дълга опашка зад него, докато носът тежко пореше прозрачната вода, вдигайки облак пяна. Двата задни трала бяха спуснати и той плаваше с пълен ход, като курсът му сочеше право към гумената лодка.

Рън-Рън Максевъни беше почувствал предизвиканите от траулера вибрации долу в машинното отделение и изскочи на палубата под открития мостик, където стоеше Хансон. И двамата мъже веднага видяха опасността.

— Шибан идиот! За бога, какво си мисли, че прави?

Траулерът беше от онези с дългите няколко километра тралове и от мачтите му висяха два комплекта въжета. Всяко от тях беше свързано с дъските отстрани по мрежата, които я държаха отворена и на постоянно разстояние под водата. Въжетата бяха разделени на други, допълнителни, осеяни със стотици куки със стръв. Влачейки две основни въжета с още допълнителни, траулерът сигурно теглеше хиляди смъртоносни куки на неизвестна дълбочина. Водолаз, който се закачи на тях, ще бъде разкъсан на парчета за секунди или влачен с мили, докато се удави. Хансон се втурна надолу по металната стълба от лявата страна на мостика и се понесе към големия червен бутон на главната конзола до дроселите. Стовари дланта си върху него и започна да го натиска на къси интервали, събуждайки големите въздушни корабни сирени „Каленберг“ С-2, които нададоха басов гърлен рев, сякаш забързан товарен влак се беше понесъл към рибарското корабче.

— Защо тая свинска глава не сменя курса? — изрева Хансон и започна да ругае на датски.

Рън-Рън се появи на мостика задъхан.

— Този миризлив задник няма да спре!

— Вдигай котвата! — изкомандва Хансон.

Рън-Рън се хвърли към конзолата, натисна бутона на главния рудан и котвата започна да се вдига болезнено бавно. Хансон знаеше, че нямат много време. Веднага щом усети лекото поклащане на откъсналата се от пясъчното дъно котва, той издърпа двата дросела докрай и хвърли двата големи дизела от празен ход в пълен напред за част от секундата. Веднага щом преобразуваният влекач се отлепи от мястото си, Хансон завъртя румпела докрай към бакборда в отчаян опит да отреже пътя на траулера. Успехът им щеше да е на кантар.

 

 

Фин се спускаше към оголената страна на корабните останки, когато долови с ъгълчето на окото си някакво движение и същевременно чу дрънчене. Вдигна глава и видя Гуидо, който удряше с дръжката на водолазния си нож върху кислородната бутилка и махаше с дясната си ръка нагоре-надолу. Това беше знакът за опасност. Когато видя, че го гледа, той се обърна и посочи на изток. Фин замръзна.

Над тях се приближаваше с висока скорост могъща сянка, а в нейния килватер на голяма дълбочина проблясваха хиляди светли точки. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Сянката беше траулер, който плаваше към гумената лодка, а проблясващите точки във водата бяха бели стоманени рибарски куки, които отразяваха проникващите във водата слънчеви лъчи. Куките се простираха на поне сто и петдесет метра ширина и се приближаваха с всяка изминала секунда. От лявата й страна се появи Били, а подводната камера беше закачена на водолазния му колан. Той я хвана за ръката и я бутна към пясъчното дъно. Тя кимна и без да се бави, се гмурна надолу, където се подслони в плитка ниша под извития борд на потъналия кораб. След секунда към тях се присъедини и Гуидо.

Сега боботенето от двигателя на траулера започна да блъска в ушите на Фин. Гуидо им направи знак с три извити във формата на куки пръсти. Той посочи нагоре и Фин осъзна какво иска да каже на нея и Били. Ако имаше достатъчно куки по основните и допълнителните въжета, които траулерът влачеше зад себе си, те щяха да разполагат с достатъчно сила, за да повдигнат останките на „Сан Антон“ и да смажат под тях тримата водолази. Нямаха никаква възможност да се доберат неразкъсани до повърхността. Нямаше къде да отидат, освен ако не се опитат да стигнат до отвора на синята дупка на няколко метра от тях.

В този миг Били съзря друга възможност за бягство. Той стисна Фин за рамото, накара я да се обърне и посочи надолу. Под краката си тя успя да види бледа черна и лъкатушеща линия на мястото, където корпусът опираше в пясъка. Тримата водолази се обърнаха надолу и се стрелнаха към корпуса, край който започнаха трескаво да копаят с ръце. Боботенето на двигателите на траулера ставаше все по-оглушително. На дъното назъбената дупка в корпуса на „Сан Антон“ започна постепенно да расте и Фин видя какво представлява: останките от стар оръдеен порт в кърмовата секция, сега наполовина заровен. Той щеше да им осигури път за влизане в кораба.

 

 

С пълни дванайсет възела, виещ рудан на котвата и оглушителен рев на дизелите, „Еспаньола“ се носеше право срещу траулера. Влекачът беше два пъти по-голям от рибарския кораб и дори само с кос удар щеше да го обърне. Траулерът обаче не се поколеба и само след няколко мига водолазните буйове и гумената лодка изчезнаха под вдигащия пенещи се вълни нос. Хансон леко промени курса. Беше твърде късно да блъсне риболовния кораб, но все още имаше шанс.

— Копелето няма име на шибания нос! — изрева Рън-Рън, надвиквайки шума на двигателите. — Мамицата му, този е чист пират!

Хансон рискува да стрелне един бърз поглед. Инженерът беше прав. Името на траулера и номерът на лиценза му бяха замазани със смазка или боя. Ако успееше да избяга във Флоридския пролив, след няколко часа щеше да изчезне сред флотилията от рибарски кораби, порещи тези води.

— На какво разстояние сме?

— По-малко от сто метра — отговори Рън-Рън, който имаше добър окомер. — Може да го ударим в средната секция, но може и да не стане, защото трябва да влачим тази шибана котва.

— Колко от веригата е още във водата?

Рън-Рън надникна през борда.

— Шест метра.

— Тогава ще успеем — кимна той с опънато от яд лице. — Дръж се, старче!

Сякаш и „Еспаньола“ се оказа на висотата на мига, защото със скъсяването на котвеното въже във водата, съпротивлението срещу нейното движение напред намаляваше и носът й се вдигаше все повече. Големият влекач пореше мощно водата, оставяйки зад себе си широк разпенен килватер, докато летеше напред. Оставаха още няколко метра, докато блъсне кърмата на другия плавателен съд.

— Гадното копеле е замело всички следи — изкрещя Рън-Рън.

С ъгълчето на очите си Хансон вида, че шотландецът е прав. Името и родното пристанище на кърмата също бяха замазани.

Влекачът леко потрепери, когато котвата „Данфорт“ и тежката й верига докоснаха двете въжета, които се простираха от издадените навън временни мачти на траулера, и ги разкъсаха. Строшиха ги и ги превърнаха в къси нацепени огризки, които рухнаха на палубата на по-малкия кораб. Въжетата се скъсаха, подхванати от котвената верига, и „Еспаньола“ повлече трала настрани от мястото на гмуркането. Най-сетне котвата изскочи от водата и се блъсна с трясък в клюза, влачейки въжетата като дълги водорасли.

Хансон направи широк завой с „Еспаньола“, с който заобиколи насечения масив на Норт Рок, след това намали и накрая спря. Сега откъм десния борд траулерът се носеше бързо в далечината. Не можеше да става и дума да го гонят. В определен момент витлото щеше да се оплете във въжетата, откъснати от него. По-важно беше да се погрижат за безопасността на Фин и останалите. Хансон вдигна бинокъла и го насочи към мястото, където преди малко се полюшваше гумената лодка. Сега там имаше само няколко парченца от нея и буйовете, които отбелязваха мястото.

— Виждаш ли нещо? — попита тревожно Максевъни.

— Не, абсолютно нищо — отговори Хансон.