Скот Уестърфийлд
Грозните (8)

„Ръждивите руини“

Няколко слепи прозорци гледаха мълчаливо надолу към тях от корубите на гигантските сгради. Всички стъкла отдавна бяха изпочупени, дървото беше изгнило и не беше останало нищо друго, освен метални конструкции, мазилка и камък, които се рушаха в прегръдката на поглъщащата ги растителност. С поглед, прикован в зейналите черни дупки на вратите, Толи настръхна при мисълта да се спусне и да надзърне в някоя от тях.

Двете приятелки се промъкваха между порутените сгради безмълвно, все още високо във въздуха, сякаш да не нарушат покоя на призраците в мъртвия град. Улиците под тях бяха задръстени от останките на опожарени коли, притиснати между надвисналите стени. Каквото и да беше погубило този град, хората в него се бяха опитвали да се спасят до последния миг. От последната си училищна екскурзия до руините Толи си спомняше, че техните коли не са могли да летят. Просто са се търкаляли по земята на гумените си колела. Ръждивите са били приклещени сред сградите като плъхове, попаднали в капана на горящ лабиринт.

— Шай, нали си съвсем сигурна, че няма опасност сърфовете ни изведнъж да излязат от строя? — тихо попита тя.

— Не се безпокой. Който и да е строил този град, е обичал да прахосва метал. Неслучайно казваме на това място „Ръждивите руини“.

Толи и сама можеше да се убеди в това. Всяка сграда наоколо беше обкичена с безформени метални прътове, които стърчаха от порутените й стени като костите от тялото на отдавна умряло животно. Тя си припомни, че ръждивите не бяха използвали висящи конструкции, затова постройките бяха тромави, недодялани и масивни и се нуждаеха от стоманен скелет, за да не паднат.

А някои от тях бяха направо огромни. Ръждивите не са строили заводите си под земята и всички са работели заедно, на едно място, като пчели в кошер, вместо у дома. И най-малките руини тук бяха значително по-големи даже от най-голямото общежитие в „Града на грозните“, по-големи дори от „Къщата на Гарбо“.

Сега, през нощта, руините се виждаха на Толи много по-реални, отколкото през деня. По време на училищните екскурзии учителите правеха така, че останките на стария град да изглеждат смешни и глупави. Човек не можеше да повярва, че някога хората са живели по този начин — изгаряли са дърветата, за да разчистят земята, използвали са нафта за отопление и енергия, а накрая са подпалили и атмосферата с техните оръжия. Но сега, на лунна светлина, тя можеше да си представи съвсем ясно как хората се катерят върху горящите коли, за да избягат от рухващия град, ужасени, че все пак трябва да напуснат тази необитаема грамада от метал и камък.

Гласът на Шай извади Толи от унеса й.

— Ела насам, искам да ти покажа нещо.

Шай беше стигнала чак до края на застроената част и вече кръжеше над дърветата.

— Сигурна ли си, че можем…

— Погледни надолу.

Под краката си Толи зърна блясък на метал между короните на дърветата.

— Руините са много по-големи от онова, която ни позволяват да видим — каза Шай. — Те са разчистили само малко място, за да го използват като музей по време на училищните екскурзии. Но градът е безкраен.

— И има още много метал?

— Тонове. Не се безпокой, прелетяла съм над целия град.

Толи преглътна, вперила поглед в развалините под краката си, доволна, че Шай се движи стабилно и с равномерна скорост.

Сред дърветата се появи силует, дълъг гръбнак, чиято линия се издигаше и спускаше като скована от лед вълна. Той тръгваше накъде под тях и се губеше в мрака далече напред.

— Ето го.

— Ясно, ама какво е това? — попита Толи.

— Казва се скоростно влакче. Нали помниш, че обещах да ти го покажа.

— Хубаво е. За какво е служило?

— За забавление.

— Стига, бе!

— Напротив, точно така е. По всичко личи, че и ръждивите са се забавлявали. Това е нещо като релса. Те са пускали по нея коли и са се движели с най-високата възможна скорост — нагоре, надолу и в кръгове. Нещо като летене, но без да се откъсват напълно от земята. Релсата е направена от някакъв вид неръждаема стомана, предполагам заради безопасността.

Толи сбърчи вежди. Досега си беше представяла само как ръждивите работят в огромните си каменни кошери и в опитите им да се спасят през онзи последен ужасен ден. Но не и как се забавляват.

— Хайде и ние да го направим — да се спуснем по релсата на скоростното влакче.

— Как?

— Със сърфовете. — Шай се обърна към нея и продължи сериозно: — Само че наистина трябва да си страшно бърза, иначе е опасно.

— Защо.

— Сама ще разбереш.

Шай й обърна гръб и се спусна надолу по релсата, летейки съвсем близо до нея. Толи изпъшка и се хвърли стремглаво след приятелката си. Нали това все пак беше метал.

Спускането се оказа страхотно. Беше като летенето, но сега под краката й имаше здрава опора с отвесни завои, стръмни изкачвания, последвани от дълги спускания и дори поредица от сложни виражи, при които Толи се озова с главата надолу и трябваше да се задействат противоударните гривни, за да не изпадне от дъската. Беше невероятно колко добре е запазена релсата. Явно ръждивите я бяха направили от някакъв специален материал, точно както каза Шай.

Релсата се издигаше много по-високо, отколкото един сърф можеше да стигне сам. Да се спускаш по нея беше като да летиш като птица.

Накрая на релсата имаше широк плавен завой, който водеше там, откъдето бяха тръгнали. За да влязат в него обаче, трябваше да преодолеят едно стръмно изкачване.

— Тая част я мини с много висока скорост — провикна се през рамо Шай, докато се отдалечаваше напред.

Толи я последва с максимална скорост, стрелвайки се по тънката релса. Мерна руините в далечината: порутени черни шпилове на фона на дърветата. А отвъд тях нещо проблясваше на лунната светлина, може да беше и морето. Явно наистина беше стигнала много нависоко!

Чу вик на наслада, когато наближи върха. Шай беше изчезнала. Толи се наклони напред, за да увеличи скоростта.

Внезапно сърфът пропадна под краката й. Той просто се отдели, оставяйки я да лети във въздуха. Релсата отдолу беше изчезнала.

Толи сви юмруци в очакване противоударните гривни да се задействат. Но и те бяха станали също толкова безполезни, колкото и сърфът, просто две тежки стоманени брънки, които я теглеха надолу към земята.

— Шай! — изкрещя тя, докато пропадаше в мрака.

После видя в тъмното пред себе си гръбнака на релсата.

Оказа се, че от нея липсва само малка част.

Внезапно противоударните гривни я дръпнаха нагоре и тя усети под краката си стабилната повърхност на сърфа. Значи само благодарение на инерцията беше стигнала до другия край на дупката! Явно през всичките тези смразяващи мигове на пропадане дъската е летяла до нея.

Когато дойде на себе си, Толи вече главоломно се спускаше по релсата към дъното, където я чакаше Шай.

— Ти си луда! — изкрещя Толи.

— Страхотно е, нали?

— Не, не е! — кресна Толи. — Защо не ми каза, че е счупена?

Шай сви рамене.

— Така е по-забавно.

— По-забавно ли?! — Сърцето й биеше лудо, но мисълта й оставаше изненадващо бистра. Тя преливаше от гняв, облекчение и… радост. — Е, може и така да се каже. Но ти ме измами.

Толи слезе от дъската и се разтъпка по тревата с омекнали крака. Откри един достатъчно голям камък и се отпусна трепереща на него.

Шай също скочи от сърфа.

— Ей, извинявай!

— Това беше ужасно, Шай. Аз пропадах.

— Нали не продължи дълго. Най-много пет секунди. Пък и вече си скачала с бънджи от оная сграда.

Толи погледна косо към Шай.

— Да, но тогава знаех, че няма да се сплескам на земята.

— Права си. Но и на мен никой не ми каза за дупката, когато за първи път се спуснах по релсата на скоростното влакче. Въпреки това си помислих, че е страхотно сам да откриеш всичко. Първият път е най-хубаво. Исках и ти да го изпиташ.

— Според теб пропадането е страхотно, така ли?

— Е, може би отначало бях доста ядосана… Да, определено беше така. — Шай широко се усмихна. — Но бързо ми мина.

— Тогава ми дай време и на мен да ми мине, Кльощо.

— Колкото искаш.

Дишането на Толи постепенно се успокои и сърцето й вече не се опитвате да изскочи от гърдите. Умът й продължаваше да е все така бистър, както и по време на падането и тя усети, че се пита кой пръв беше открил скоростното влакче и колко още грозни са идвали тук оттогава.

— Шай, кой ти показа всичко това?

— Приятели, по-големи от мен. Грозни като нас двете, които се опитват да открият как работи цялата машинария около нас. И как да я надхитрят.

Двете вдигнаха очи към древната извита релса на скоростното влакче и лозите, които обвиваха металното й тяло.

— Чудех се от колко време грозните идват тук.

— Сигурно дълго време е минало оттогава. Сама можеш да прецениш. Един е открил как да надхитри сърфа си, друг е стигнал до бързеите, трети се е добрал до руините.

— А после някой е бил достатъчно смел, за да прескочи дупката в релсата на скоростното влакче. — Толи преглътна. — Или просто е попаднал случайно на нея.

Шай кимна.

— Но накрая всички са се превърнали в красиви.

— Ето, това е щастлив край — каза Толи.

Шай сви рамене.

— Откъде разбра, че на това му викат скоростно влакче? Прочете ли го някъде?

— Не — отговори Шай. — Един човек ми каза.

— Но как са научили?

— Тоя човек знае много — как да заблуждаваме техниката, разни неща за руините. Наистина си го бива.

Нещо в гласа на Шай накара Толи да се обърне и да я хване за ръка.

— Но предполагам, че сега е красив.

Шай се дръпна и загриза нокътя си.

— Не, не е.

— Но аз си мислех, че всичките ти приятели…

— Толи, ще ми обещаеш ли нещо? Ама наистина.

— Разбира се. Какво да ти обещая.

— На никого да не казваш за онова, което ще ти покажа.

— Това не включва свободното падане, нали?

— Не.

— Добре тогава, кълна се. — Толи вдигна ръката с белега, който я свързваше с Перис. — На никого да не казвам за това, което ще видя.

Шай се взря в очите й за миг, сякаш усилено търсеше нещо там, после кимна.

— Хубаво. Защото искам да те запозная с някого. Тази нощ.

— Тази нощ ли? Но ние няма да се върнем в града чак до…

— Той не е в града — усмихна се Шай. — Той е тук, навън.