Скот Уестърфийлд
Грозните (5)

С лице към бъдещето

— Ето още един вариант. — Толи докосна интерфейс-пръстена си и образът на екрана се промени.

Тази Толи беше с пригладена коса и много високи скули, издължени котешки зелени очи и плътни устни, извити в отракана усмивка.

— Това, хм, е доста различно.

— Аха. Даже се съмнявам, че изобщо е позволено. — Толи промени параметрите на очите, връщайки извивката им почти до нормалната форма. В някои от градовете разрешаваха екзотични операции само за новите красиви, но местните власти бяха всеизвестни със своя консерватизъм. Тя се съмняваше, че лекарят би удостоил с внимание това морфо^[1], но й беше забавно да изпитва възможностите на софтуера до краен предел. — Мислиш, че видът ми е доста плашещ, така ли?

— Не, но мисля, че изглеждаш като същинска котка — изкиска се Шай. — Ама буквално, точно като консуматор на мъртви мишки.

— Добре тогава, продължаваме нататък.

Следващата Толи беше много по-близо до стандартния морфологичен модел, с бадемови кафяви очи, права черна коса с дълъг бретон и тъмни чувствени устни, напомпани до краен предел.

— Доста банално, Толи.

— О, я стига! Разработвах този вариант доста дълго. Смятам, че бих изглеждала страхотно в този вид. Това е Клеопатра почти едно към едно.

— Четох, че истинската Клеопатра изобщо не е била красавица. Прелъстявала е мъжете с острия си ум и своята начетеност.

— Да, бе. А виждала ли си нейна снимка?

— По онова време не са имали фотоапарати, Кьорчо.

— Благодаря, че ме светна! Тогава откъде знаеш, че е била грозна?

— Защото така пишат историците от нейно време.

Толи сви рамене.

— Възможно е да е притежавала класическа красота, а те даже не са били наясно, че съществува такава. По онова време са имали доста откачена представа за красотата. Освен това и хабер са нямали за биология.

— Късметлии. — Шай впери поглед в прозореца.

— Щом мислиш, че всички мои лица са толкова гадни, защо не ми покажеш някое от твоите? — Толи изчисти екрана и се обтегна на леглото.

— Не мога.

— А, значи може да се подиграваш на другите, а не можеш да понесеш малко критика, така ли?

— Не, наистина не мога да ти покажа някое от моите лица. Никога не съм си правила такива.

Толи зяпна. Всички си правеха морфинги, даже най-малките, чиято лицева структура още не се беше оформила. Да си представяш как би изглеждал като станеш красив си беше стопроцентов купон.

— Ама как, нито едно ли?

— Може би само като бях съвсем малка. Но с моите приятели отдавна престанахме да се занимаваме с такива неща.

— Ясно. — Толи рязко се надигна. — Тогава още сега трябва да поправим това.

— Бих предпочела да посърфираме на чист въздух. — Шай тревожно попипа под ризата си. Толи се досети, че тя спи с включен коремен сензор и лети даже насън.

— По-късно, Шай. Не мога да повярвам, че нямаш нито едно морфо. Моля те…

— Това е глупаво. В повечето случаи докторите правят каквото са си наумили и не ги интересува какво искаш ти.

— Знам, че е така, но въпреки това е забавно.

Шай завъртя очи с досада, но най-накрая се съгласи. Измъкна се от леглото и застана пред екрана, отмятайки косата от лицето си.

Толи изсумтя.

— Значи все пак си го правила и преди.

— Само когато бях много малка, както вече ти казах.

— Да, бе.

Толи завъртя интерфейс-пръстена си, за да извика менюто на екрана, после активира с поглед курсора на мишката, докато избере необходимите опции. Камерата на компютъра проблесна с лазерния си лъч и върху лицето на Шай се появи зеленикава мрежа, която раздели нейните скули, нос, устни и чело на малки квадратчета.

Миг по-късно върху екрана се появиха две лица. И двете бяха на Шай, но между тях имаше очевидна разлика. Едното беше на раздразнена рошава дивачка; другото се отличаваше с леко дистанцираното си изражение, сякаш принадлежеше на някой, който сънува с отворени очи.

— Не е ли страхотна тая програма! — възкликна Толи. — Все едно гледаш две различни лица.

Шай кимна.

— Чак тръпки да те побият.

Грозните лица са винаги несиметрични; едната половина никога не е напълно еднаква с другата. Затова първото нещо, което прави графичният софтуер, е да вземе всяка една от двете половини и да я удвои, сякаш поставя огледало точно по средата на лицето, създавайки пример за идеалната симетрия. Сега двете симетрични лица на Шай изглеждаха къде-къде по-добре от оригинала.

— Е, Шай, кое от двете лица според теб е по-добрата ти половина?

— Защо изобщо трябва да съм симетрична? Предпочитам да имам лице с две различни страни.

Толи безпомощно изпъшка.

— Това е белег на преживян в детството стрес. Никой не иска да изглежда по този начин.

— Божичко, не бих искала да изглеждам стресирана — изсумтя Шай и посочи лицето на дивачката. — Както и да е, май дясното е по-добрият вариант, ти как мислиш?

— Мразя дясната си страна. Винаги започвам с лявата.

— Да, ама аз повече си харесвам дясната страна. Изглежда по-силна.

— Както кажеш, ти си шефът.

Толи примигна и лицето, образувано от дясната половина на Шай, изпълни екрана.

— Започваме с най-основното.

Софтуерът се зае със задачата: очите постепенно се уголемиха, като заедно с това се променяше и големината на носа между тях; скулите на Шай се придвижиха нагоре, а устата й си остана малка, но с по-пълни устни (дори без корекции те вече почти бяха постигнали стандарта за красота). Всички дефекти изчезнаха, кожата й стана безупречно гладка.

Заедно с чертите на лицето се променяше и формата на черепа — наклонът на челото се измести назад, брадичката стана по-ясно очертана, а челюстта — по-силна.

Когато всичко беше готово, Толи подсвирна.

— Иха, това вече е друго нещо.

— Страхотно — изпъшка Шай. — Сега по нищо не се различавам от останалите нови красиви по света.

— Така е, но ние сме още съвсем в началото. Какво ще кажеш да ти сложим някаква коса?

Толи бързо запримигва срещу менюто на екрана, избирайки наслуки стила.

Когато образът на екрана се промени, Шай се строполи на пода и се запревива от смях. Високата прическа се издигаше над слабото й лице като шапката на майстор готвач, а платиненият цвят на косата изглеждаше нелепо в комбинация с маслинената й кожа.

Толи също едва успя да проговори, задавена от кикот.

— Добре, де, това явно не е най-подходящият избор. — И тя прехвърли няколко варианта, докато не се спря на един от основните типове коса — тъмна и къса. — Нека обаче най-напред приключим с лицето.

Тя повдигна веждите, придавайки на извивката им повече драматизъм, и закръгли бузите. Но Шай продължаваше да изглежда твърде кльощава, даже след като графичната програма я доближи максимално до средното равнище.

— Дали да не я изсветлим малко? — И Толи придаде на кожата оттенък, близък до основния.

— Ей, Кьорчо, чие е това лице в края на краищата.

— Само пробвам — каза Толи. — Искаш ли да хвърлиш един поглед?

— Не, искам да отида да сърфирам.

— Няма проблем. Но дай най-напред да оправим това тук.

— Какво искаш да кажеш с това „оправим“, Толи? Може пък според мен лицето ми и така да си е съвсем наред.

— Разбира се, съвсем наред си е — завъртя очи Толи. — За някой грозен.

— Какво, не можеш да ме понасяш ли вече? — озъби се Шай. — Затова ли искаш да създадеш някакъв въображаем образ, та да си представяш него вместо лицето ми?

— Хайде, стига и ти, Шай! Нали просто се забавляваме.

— Никак не е забавно да ме караш да се чувствам грозна.

— Но ние наистина сме грозни!

— Цялата тая игричка е създадена с една-единствена цел — да ни накара да се чувстваме грозни.

Толи изпъшка и се просна обратно на леглото си, вперила поглед в тавана. Шай понякога беше истинска дивачка. И винаги намираше повод да се заяде, когато станеше дума за операцията, сякаш някой насила я караше да става на шестнайсет години.

— Точно така. Я, колко яко е било навремето всички да са грозни. Да не би да ти липсва това?

— Да, бе, да — подразни я Шай. — И всеки е съдел за другите по външния вид. По-високите хора винаги са получавали по-добра работа, а избирателите са гласували за някой политик само защото той не е толкова грозен като останалите. Дрън, дрън, дрън.

— Именно, а хората са се избивали помежду си само заради различния цвят на кожата. — Толи тръсна глава. Независимо колко често повтаряха това в училище, тя все пак не можеше напълно да го повярва. — И какво лошо, ако сега всички си приличат? Това е единственият начин да станат равни.

— А какво ще кажеш да станат по-умни?

Толи се разсмя.

— Ще стане, когато цъфнат налъмите. Както и да е, сега просто искаме да видим как бихме изглеждали само след… два месеца и петнайсет дни.

— Не можем ли просто да почакаме дотогава?

Толи с въздишка притвори очи.

— Понякога имам чувството, че повече не мога да чакам.

— Толкова по-зле за теб тогава. — Тя усети, че Шай сяда до нея на леглото и почувства леко докосване по ръката.

— Но пък можем да си прекараме останалото време по най-добрия начин. Хайде най-после да вървим да летим със сърфовете. Моля те!

Толи отвори очи и видя, че приятелката й се усмихва.

— Дадено — летим със сърфовете. — Тя се надигна и погледна към екрана. Дори и без много промени, лицето на Шай вече изглеждаше приветливо, чувствително, здраво… красиво. — Не мислиш ли, че си красива така?

Шай даже не погледна екрана, само вдигна рамене.

— Това не съм аз. Това е само представата на някаква група хора как би трябвало да изглеждам.

Толи се усмихна и я прегърна.

— Независимо от всичко, ти ще бъдеш такава. Истинската ти. И то съвсем скоро.