Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грозните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uglies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Грозните

Преводач: Анелия Янева

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Любомир Русанов

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Веска Шишкова

ISBN: 978-954-660-013-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6816

История

  1. — Добавяне

Позната гледка

Излязоха от пустинята следващата нощ, както беше по план, после три дни летяха над реката, чак докато стигнаха морето. Крайбрежието ги отведе още по на север и октомврийският мраз се превърна в зимен студ, какъвто Толи не беше изпитвала досега. Давид извади от багажа арктическа екипировка от лъскаво сребристо фолио, изработена в града, и Толи я облече върху ръчно плетения си пуловер, единственото нещо, което й беше останало от Мъглата. Сега беше доволна, че заспа с него в нощта преди нападението на извънредните, иначе щеше да го загуби като всичките си останали вещи.

Нощите, прекарани върху сърфа, минаваха бързо. Този път на Толи не се налагаше да разгадава закодираните напътствия на Шай, не трябваше да спасява живота си от пожарища и наоколо нямаше древни машинарии на ръждивите, чието приземяване да я наплаши до смърт. Светът изглеждаше напълно необитаем, с изключение на пръснатите развалини, на които се натъкваха от време на време, така че двамата с Давид се чувстваха като последните хора на планетата.

Разнообразяваха менюто си от инстантна храна с прясно уловена риба от реката, а веднъж Толи даже опече заек на огъня, запален лично от нея. Когато обаче видя Давид да кърпи кожената си дреха, тя си даде сметка, че никога няма да може да се справи с иглата. Той я научи да познава часа и посоката по звездите, а тя му показа как да влезе в софтуера на сърфовете и да ги настрои за нощно летене.

По едно време кривнаха на юг, за да тръгнат по северните разклонения на същата крайбрежна железопътна линия, която Толи беше следвала по пътя си към Мъглата. Давид й каза, че в миналото тя е стигала чак до родния й град, че и отвъд него. Сега обаче липсваха големи участъци от релсите, пък и по брега бяха построени много нови градове, така че щеше да им се налага често да навлизат навътре над сушата. Но Давид познаваше реките в района, знаеше малките разклонения на железопътната линия и други метални трасета, оставени от ръждивите, така че можеха да наваксат отклоненията по пътя към целта.

Единствената пречка беше времето. След няколко денонощия летене над крайбрежието, тъмна и заплашителна грамада облаци се появи откъм океана. Отначало бурята беше далече от брега и изглеждаше, че ще го подмине, но през следващите двайсет и четири часа постепенно набра мощ, а атмосферното налягане се промени и вече беше опасно да продължат със сърфовете. Бурята не ги връхлетя изневиделица, а ги предупреди навреме, но когато най-накрая стигна до тях, се оказа много по-силна, отколкото Толи изобщо можеше да си представи.

Никога досега не се беше сблъсквала с истинската мощ на един ураган и обикновено наблюдаваше бушуването на природните стихии иззад сигурното убежище на дебелите стени в родния си град. Сега обаче щеше да получи още един урок за унищожителната сила на суровата природа.

Толи и Давид четири дни стояха сгушени в палатката, скрита на завет зад една скала, палеха химически факли да се топлят и да си светят, надявайки се магнитите на сърфовете им да не привлекат някоя светкавица.

През първите часове на бурята двамата бяха изумени от нейната мощ, докато следяха напрегнато къде в скалите ще удари копието на следващата светкавица. Когато щормът премина в монотонен дъжд, те по цял ден си говореха, приказваха за всичко, но най-вече за детството си, докато накрая Толи не опозна Давид по-добре от своите близки. На третия ден от пленничеството им в палатката се скараха така свирепо — после Толи не можа да си спомни откъде започна всичко — че Давид изхвръкна и стоя сам на ледения вятър цял час. Когато най-после се прибра, продължи да трепери часове наред, макар и в нейната прегръдка.

— Говорихме твърде дълго — накрая каза той.

Толи ставаше вътрешно все по-напрегната. Отнемаше време гражданите да бъдат подготвени за операцията, особено ако са над шестнайсетгодишни. Но д-р Кейбъл нямаше да чака вечно, преди да преобрази родителите на Давид. Бурята ги забавяше с всеки изминал ден и имаше опасност Мади и Аз вече да са минали под ножа. Шансовете на Шай, която беше на идеалната възраст за операция, бяха още по-нищожни.

— Ще стигнем навреме, не се притеснявай. Претегляха ме всяка седмица цяла година преди операцията. Иска се време, за да стане всичко както трябва — опита се да успокои най-вече себе си тя.

Тръпка премина по тялото на Давид.

— Ами ако не им пука дали всичко ще е както трябва, Толи.

Бурята отмина на следващата сутрин и когато се показаха от палатката, двамата установиха, че светът е променил цветовете си. Облаците бяха в яркорозово, тревата — неземно зелена, а океанът — Толи никога не го беше виждала толкова тъмен, само белите гребени на вълните насичаха повърхността му и тук-там плуваше някой дънер, запратен във водата от бурята.

После железопътната линия зави навътре в сушата и няколко нощи по-късно те се озоваха в „Ръждивите руини“.

Руините сега изглеждаха някак смалени, сякаш кулите им се бяха свили, откакто Толи ги видя за последно преди месец, когато тръгна да търси Мъглата, разчитайки само на мъглявите указания на Шай и на запасите от СпагБол в раницата на гърба. Сега, когато двамата с Давид прелетяха по тъмните улици, призраците на ръждивите вече не я гледаха заплашително от прозорците.

— Когато дойдох тук за първи път нощем, тръпки ме полазиха — каза тя.

Давид кимна.

— Доста е страшничко, защото тук всичко е много добре съхранено. От всички развалини, които съм виждал, тези изглеждат най-скорошни.

— Напръскали са ги с някакъв консервиращ спрей, за да ги използват при училищните екскурзии. — Толи си даде сметка, че това олицетворява накратко същността на родния й град. В него нищо не беше останало такова, каквото е. Всичко беше превърнато в средство за подкуп, начин на изнудване или пък в назидание.

Складираха цялото си оборудване в порутена сграда далече от центъра, изоставено място, което даже бегълците биха избегнали, задържайки единствено пречиствателите за вода, фенерчетата и по няколко пакета храна. Давид никога не беше стигал по-близо до града от тези руини, затова сега Толи беше водач, следвайки рудната жила, която Шай й беше показала преди месеци.

— Мислиш ли, че двете някога пак ще бъдем приятелки? — попита тя, докато вървяха към реката, носейки за първи път от началото на пътуването сърфовете под мишница.

— Вие с Шай ли? Разбира се.

— Даже след като… двамата с теб?

— Предполагам, че ще ти прости за всичко, когато я спасиш от извънредните.

Толи замълча. Шай вече се беше досетила, че тя е издала Мъглата. Ето защо се съмняваше, че нещо е в състояние, да върне приятелството им.

Щом стигнаха реката, двамата се спуснаха с пълна скорост през бялата вода на бързеите, щастливи, че са се отървали от тежките дисаги. Когато водните пръски зашибаха лицето й и ревът на водата я погълна, Толи почти повярва, че това е една от предишните експедиции, от времето, в което тя все още беше безгрижно градско дете и още не се е…

Но каква всъщност е тя сега? Вече не е внедрен шпионин, нито пък можеше да се нарече мъглянин. Определено не беше красива, но и вече не се чувстваше грозна. Излиза, че е никоя. Но поне имаше цел.

Градът се показа на хоризонта.

— Ето го — извика на Давид през шума на разпенената вода. — Но ти и преди си виждал градове, нали?

— Приближавал съм на такова разстояние някои от тях, но никога не съм стигал по-близо.

Толи впери поглед в познатите очертания на фона на небето, в тънките следи на фойерверките, които осветяваха парти-кулите и жилищата. Почувства болка като носталгията по дома, но тази беше много по-силна. Далечният силует на „Града на новите красиви“ навремето я изпълваше с копнеж. Сега очертанията му приличаха на празна черупка, защото всички негови обещания се бяха оказали заблуда. Също като Давид, тя беше изгубила дома си. За разлика от Мъглата обаче, нейният град все още съществуваше, ето го, точно пред очите й, но лишен от всичко онова, което някога символизираше.

— Имаме няколко часа до изгрев — каза тя. — Искаш ли да хвърлим един поглед на централата на „Извънредни ситуации“?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отговори Давид.

Толи кимна. Очите й затърсиха познато редуване на тъмни и светли петна в покрайнините на града. Имаше достатъчно време да стигнат дотам и да се върнат преди изгрев.

— Да вървим.

Следваха реката чак докато не стигнаха дърветата и храсталаците, които деляха „Града на грозните“ от предградията. Зеленият пояс беше най-подходящото трасе за дискретно придвижване, пък и даваше възможност на Толи да се поперчи.

— Не толкова бързо! — изсъска Давид зад нея, когато тя се гмурна сред дърветата.

Толи намали скоростта.

— Няма нужда да шептиш. Тук нощем не идва никой. Това е територия на грозните, а по това време те всички са в леглата, освен ако не правят номера, разбира се.

— Добре — отговори той, — но не трябва ли да внимаваме за трасето на сърфовете?

— Трасето на сърфовете ли? Сърфовете могат да летят навсякъде, Давид. Под целия град има метална мрежа.

— Аха. Хубаво.

Толи се усмихна. Беше привикнала да живее в света на Давид и сега й доставяше удоволствие да му бъде водач.

— Какъв е проблемът — подразни го тя, — не можеш да ме стигнеш ли?

Давид се ухили.

— Пробвай!

Толи се стрелна на зигзаг между високите тополи, оставяйки се на инстинкта си да я води.

Помнеше двете посещения в централата на „Извънредни ситуации“. Бяха прелетели над зеления пръстен в противоположния край на града, после стигнаха околовръстния път, минаха през индустриалната зона между предградията на красивите от втора степен и покрайнините на Града на трошливите. Най-трудната част щеше да е преминаването през предградията, доста рисково място, ако си с грозно лице. За късмет красивите от втора степен си лягаха рано. Е, поне повечето от тях.

Тя се състезава с Давид чак докато преполовиха зеления пръстен и светлините на голямата болница се появиха право пред тях на срещуположната страна на реката. Толи си спомни първото си кошмарно утро, когато така чаканата операция изведнъж се превърна в химера и вместо това беше подложена на разпит, а бъдещето се изплъзна изпод краката й. Лицето й се изопна, когато си даде сметка, че сега сама отива да търси извънредните.

Кръвта зашумя в ушите й, когато излязоха от прикритието на зеления пръстен. Някъде дълбоко в подсъзнанието си все още очакваше интерфейс-пръстенът да я предупреди, че напуска „Града на грозните“. Как е могла да носи това глупаво нещо цели шестнайсет години! Тогава го чувстваше като част от самата нея, но сега мисълта да бъде постоянно проследявана, наблюдавана и контролирана й се стори отблъскваща.

— Вече сме съвсем близо — обърна се към Давид. — Тук вече наистина трябва да шепнеш.

Като дете Толи беше живяла в предградията на красивите от втора степен заедно със Сол и Ели. Тогава светът й беше голям колкото носна кърпа: няколко парка, улицата до малкото училище и късче от зеления пръстен, където се промъкваше да шпионира грозните. Сега подредените в права редица едноетажни постройки и градини й се видяха съвсем малки, подобни на кукленско селище, също както се бяха смалили в очите й „Ръждивите руини“.

Летяха съвсем ниско над покривите, приведени над сърфовете. Надяваха се ако има някой буден, тръгнал да разхожда кучето си, да не погледне нагоре. Долната част на дъските беше само на ръка разстояние от покривите, а различните шарки и модели на керемидите се мяркаха в хипнотичен бяг под тях. За щастие единствените живи същества, които срещнаха, бяха заспали в гнездата си птици и няколко котки, които панически се разлетяха и разбягаха от пътя им.

Предградията свършиха съвсем неочаквано и последният парк изведнъж премина в околовръстен път, където подземните фабрики подаваха глави и товарни камиони сновяха денонощно по маршрута си.

Толи вдигна носа на сърфа нагоре и намали скоростта.

— Толи! — прошепна Давид. — Ще ни видят!

— Спокойно! Тия камиони са автоматични. Никой не идва чак дотук, особено нощем.

Той погледна неспокойно надолу към тромавите возила.

— Виж, те дори нямат сигнални светлини. — Тя посочи един автовлак под тях, чиято единствена светлина идваше от мъждукащите мигачи отдолу — лазерният навигатор, който разчиташе баркодовете, нанесени по пътя.

Продължиха напред, но Давид не спираше да се притеснява от потока превозни средства под краката им.

Скоро познат силует се появи над индустриалната пустош.

— Виждаш ли този хълм? „Извънредни ситуации“ са точно под него. Ще се вдигнем до върха и ще хвърлим един поглед.

Хълмът беше твърде стръмен, за да се построи фабрика върху него, и прекалено голям, за да го изравнят със земята с експлозиви и булдозери, затова продължаваше да се издига над равнината като несиметрична пирамида, отвесен от едната страна и полегат от другата, покрит с шубраци и кафява трева. Снишиха се над полегатата страна, избягвайки по пътя си няколко едри камъка и дървета с твърди бодли, докато не стигнаха върха.

От тази височина Толи можеше да види всичко чак до „Града на новите красиви“, чийто облят в светлина остров сега имаше размерите на сребърно блюдо. Покрайнините тънеха в мрак, а долу под краката й кафявите сгради на „Извънредни ситуации“ бяха осветени единствено от ярките прожекторите.

— Ето тук, долу е — каза тя и гласът й се сниши до шепот.

— Не изглежда нищо особено.

— По-голямата част е под земята. Представа нямам колко надълбоко стига.

Двамата мълчаливо гледаха групата постройки. От тук Толи можеше ясно да различи оградната мрежа, опъната около сградите в почти идеален квадрат. Това означаваше, че гледаха много сериозно на охраната. В града нямаше много прегради — поне не такива, които можеха да се видят. Ако някой случайно попаднеше на неразрешена територия, интерфейс-пръстенът любезно го предупреждаваше да се махне от там.

— Оградата ми се вижда ниска, така че можем да прелетим над нея.

Толи поклати глава.

— Това не е ограда, а сензорна тел. Приближиш ли се на двайсет метра от нея, извънредните вече ще знаят, че си там. Същото е и ако стъпиш на земята вътре.

— Двайсет метра? Доста е високо за магнитите на сърфовете. Тогава какво ще правим, просто ще почукаме на вратата ли?

— Доколкото виждам, няма врата. Докараха ме и ме изведоха с автолет.

Давид забарабани с пръсти по дъската на сърфа.

— Ами ако откраднем един?

— Автолет ли? — подсвирна Толи. — Това би било страхотен номер. Познавам грозни, които са наемали чужди автолети за кратка разходка, но не и от извънредните.

— Жалко, че не можем просто да скочим долу.

Толи присви очи.

— Да скочим ли?

— Да, от тук. Стигаме със сърфовете до подножието на хълма, стартираме на максимална скорост и скачаме вътре. Може да улучим право покрива на оная висока сграда.

— Гарантирана смърт. Ще се размажем.

— Да, сигурно си права. Даже да сме с противоударните гривни, те ще ни извадят ръцете от ставите при такава височина. Трябват ни парашути.

Толи погледна надолу, преценявайки траекторията от хълма до най-високата сграда, и изшътка на Давид, когато се опита пак да заговори, защото колелцата в главата й се въртяха на пълни обороти. Спомни си партито в „Къщата на Гарбо“, от което й се струваше, че са минали години.

Най-накрая тя си позволи да се усмихне.

— Не парашути, Давид. Бънджи жилетки.