Скот Уестърфийлд
Грозните (29)

Храброст

Същата вечер тя яде сама.

Сега, след като цял ден беше кастрила дървета със собствените си ръце, дървената маса в трапезарията вече не я ужасяваше. Грапавата повърхност на дървото вдъхваше доверие със солидния си вид, а беше по-лесно да следи извивките на дървесните кръгове, отколкото да мисли.

Този ден Толи за първи път си даде сметка колко еднообразна е храната. Пак хляб и пак задушено. Преди два дни Шай й беше обяснила, че тлъстото месо е от заек. Не соев продукт, какъвто беше дехидратираното месо в СпагБол, а истинско животно от претъпканата кошара в края на Мъглата. Мисълта как убиват, одират и готвят зайците напълно отговаряше на настроението й. Както и всичко този ден, вкусът на храната беше брутален, животински и обсебващ.

Шай не й продума цял следобед и Толи не знаеше какво да каже на Крой, затова двамата работиха мълчаливо до края на деня. Медальонът на д-р Кейбъл сякаш ставаше все по-тежък и стягаше врата й като пълзящите растения, корените и храстите, запушили железопътната линия. Имаше чувството, че всички в Мъглата разбираха значението му: символ на нейното предателство.

Толи се запита дали би могла да остане след всичко това. Крой вече подозираше каква е всъщност и беше само въпрос на време всички останали да се досетят. Цял ден една ужасяваща мисъл не й даваше мира: може би Мъглата беше нейният истински дом, но тя го загуби, защото дойде тук като шпионин.

А сега на всичко отгоре се озова между Давид и Шай. Без дори да прави усилие, тя нарани най-добрата си приятелка. Беше като ходеща отрова и убиваше всичко, до което се докоснеше.

Сети се за орхидеите, превзели поляните в долината, които изцеждаха живота от останалите растения и изсмукваха силите на почвата, егоистични и неудържими. Толи Янгблъд беше плевел. Но за разлика от орхидеите дори не беше красива.

Тъкмо привършваше вечерята си, когато Давид седна срещу нея на масата.

— Здрасти.

— Здрасти. — Тя някак успя да се усмихне. Въпреки всичко за нея беше облекчение да го види. Докато се хранеше сама на масата, си припомни дните след рождения си ден, хваната в капана на грозотата, когато всички очакваха да е вече красива. Днес за първи път, откакто беше дошла в Мъглата, се почувства отново грозна.

Давид се протегна през масата и докосна ръката й.

— Толи, съжалявам.

— Ти съжаляваш?

Той обърна ръката й с дланта нагоре, за да разгледа новите мехури.

— Забелязах, че не носиш ръкавиците. Не и след обяда с Шай. Не ми беше трудно да се досетя защо.

— А, това ли. Не е защото не ги харесвам. Просто не мога повече да ги нося.

— Да, знам. Вината е моя. — Той огледа препълнената трапезария. — Може ли да излезем от тук? Имам да ти кажа нещо.

Толи кимна, усети студенината на медальона около врата си и си спомни обещаното пред Шай.

— Добре. Аз също имам да ти казвам нещо.

Тръгнаха през Мъглата, покрай готварските огньове, сега потушени с лопати пръст; прозорците грейваха един след друг, осветени от пламъка на свещи и електрически крушки, а няколко млади грозни преследваха едно избягало пиле. Двамата изкачиха баира, откъдето Толи за първи път видя селището, и Давид я заведе до една гола равна скала с хубава гледка надолу през стволовете на дърветата. Толи за пореден път отбеляза колко грациозни са движенията му, как уверено върви, сякаш познава всяко парче земя наоколо. Даже красивите, чиито тела бяха съвършено балансирани и създадени да изглеждат елегантно в каквато и да е дреха, не се движеха с такава естествена грация.

Толи с усилие откъсна очи от него. Ниско в долината орхидеите излъчваха бледо заплашително сияние под сребърния диск на луната, вледенено море край тъмния бряг на леса.

Давид пръв започна да говори.

— Знаеш ли, че си първият беглец, стигнал дотук съвсем сам?

— Наистина ли?

Той кимна, все още вперил поглед в бялата шир на цветята.

— В повечето случаи аз ги водя.

Толи си припомни Шай и последната им вечер в града, когато приятелката й каза, че мистериозният Давид ще я отведе в Мъглата. Тогава Толи изобщо не вярваше, че съществува такъв човек. Сега, седнал край нея, Давид изглеждаше съвсем реален. Той приемаше света около себе си много по-отговорно от който и да е грозен, когото тя познаваше, даже по-сериозно и от красивите втора степен, каквито бяха родителите и. Колкото и да е странно, очите му притежаваха решителността на жестоките красиви, само че без тяхната студенина.

— Преди го правеше мама — продължи той, — но сега е вече много стара.

Толи преглътна сухо. В училище винаги подчертаваха колко немощни и недъгави стават грозните, на които не е направена операция.

— О, много съжалявам. На колко години е тя?

Той се разсмя.

— Тя си е съвсем здрава, но грозните много по-лесно се доверяват на някой като мен, някой на техните години.

— Е, разбира се. — Толи си припомни как самата тя бе реагирала при вида на Шефа първия ден. Но само за две седмици привикна към разнообразието от лица, което възрастта създава.

— Понякога група грозни успяват да се доберат дотук с помощта на кодирани указания, също както дойде и ти. Но те обикновено са по трима — четирима. Никой досега не е стигал дотук сам.

— Сигурно ме мислиш за пълен идиот.

— Напротив. — Той взе ръката й. — Мисля, че това е истинска храброст.

Тя вдигна рамене.

— Пътуването не беше чак толкова лошо, наистина.

— Не пътуването изисква смелост, Толи. Аз самият съм правил много по-дълги преходи съвсем сам. Въпросът е, че се иска кураж да напуснеш дома си. — Той прокара пръст по изранената й длан. — Не мога да си представя как бих напуснал Мъглата и всичко свързано с нея. Никога не бих го направил, ако знаех, че няма да мога да се върна обратно.

Толи преглътна мъчително. Наистина, на нея не й беше никак леко. Но тя, разбира се, нямаше избор.

— А ти си напуснала града, единственото място, което познаваш, и то съвсем сама — продължи Давид. — Без някога да си срещала човек, който да те убеди, че Мъглата най-малкото е реално място. Направила си всичко на доверие, защото твоята приятелка те е помолила. Ето защо мисля, че мога да ти се доверя.

Толи се взираше в красивите плевели долу и след всяка дума на Давид се чувстваше все по-зле. Само ако знаеше истинската причина защо тя е тук!

— Когато Шай ми каза, че идваш, аз наистина й се ядосах.

— Защото бих могла да издам къде е Мъглата ли?

— И заради това. И защото наистина е опасно едно шестнайсетгодишно градско дете да прекоси стотици мили съвсем само. Но най-вече защото според мен това е излишен риск — не очаквах да успееш да излезеш и от прозореца на общежитието. — Той я погледна в очите и нежно стисна ръката й. — Ето защо бях смаян, когато те видях да тичаш надолу по хълма.

Толи се усмихна.

— Тогава наистина бях жалка гледка.

— Беше цялата изподрана, с обгоряла коса и дрехи, но на лицето ти грееше най-широката усмивка на света. — Лицето на Давид сякаш излъчваше собствено сияние на меката лунна светлина.

Толи затвори очи и тръсна глава. Страхотно. Май щеше да бъде възнаградена за храбростта си, когато трябваше с ритници да я изхвърлят от Мъглата за предателство.

— За съжаление вече не изглеждаш толкова щастлива каза нежно той.

— Не всички мислят, че идването ми тук е такова голямо събитие.

Той се разсмя.

— А, да. Крой ми разказа за голямото си откритие.

— Така ли? — Тя отвори очи.

— Не го слушай. Той те гледа с недоверие още откакто пристигна, защото дойде сама. Според него някой ти е помагал по време на пътуването. По-точно, че си имала подкрепата на града. Но аз му казах, че подозренията му са чиста лудост.

— Благодаря.

Той вдигна рамене.

— Когато двете с Шай се срещнахте, ти беше толкова щастлива. Личеше си, че истински ти е липсвала.

— Така е. Тревожех се за нея.

— Разбира се, че си се тревожела. Но си била достатъчно храбра да дойдеш и лично да се увериш как е тя; въпреки че е трябвало да напуснеш всичко близко и познато, и то съвсем сама. Не си дошла тук, защото искаш да живееш в Мъглата, нали?

— Хм… Какво искаш да кажеш?

— Дошла си, за да видиш дали Шай е добре.

Толи погледна Давид в очите. Макар и мнението му за нея да беше напълно погрешно, неговите думи я стоплиха. До този момент целият ден беше белязан от подозрения и колебания, но сега лицето на Давид беше озарено от възхищение му пред онова, което беше направила. По тялото й се разля топлина, която прогони студения вятър, бръснещ билото.

В следващия миг Толи цялата се разтрепери, защото осъзна какво е това чувство. Беше същата топлина, която почувства, докато говореше с Перис след операцията, или когато някой учител я погледнеше одобрително. Не беше изпитвала подобно чувство към някой грозен преди. Лишени от огромните съвършени очи, лицата на грозните не могат да те накарат да се почувстваш по този начин. Дали заради лунната светлина, или заради онова, което каза, но нещо превърна Давид в красив. Само за миг.

Но цялата тая магия лежеше върху лъжи. Тя не заслужаваше да погледне Давид в очите.

И Толи отново извърна лице към морето от орхидеи.

— Обзалагам се, че сега Шай съжалява, задето ми е казала за Мъглата.

— Точно сега сигурно е така. И това вероятно ще продължи известно време — каза Давид. — Но няма да трае вечно.

— Но ти и тя, вие двамата…

— Тя и аз — въздъхна той. — Трябва да знаеш, че Шай доста бързо си променя мнението.

— Какво искаш да кажеш?

— Първият път, когато пожела да дойде в Мъглата, беше през пролетта. Тогава пристигнаха Крой и останалите.

— Каза ми за това. Тогава се е уплашила, нали?

Давид кимна.

— Очаквах така да стане. Искаше да избяга само защото и приятелите й заминават. Щеше да е съвсем сама, ако остане в града.

Толи си спомни за самотните дни след операцията на Перис.

— Да, това чувство ми е познато.

— Но тя така и не се появи онази нощ. Случвало се е и друг път. Затова бях много изненадан да я срещна в руините преди няколко седмици, при това решена да напусне града завинаги. На всичкото отгоре каза, че ще доведе и приятелката си, без изобщо да е говорила с теб за това. — Той поклати глава. — Едва не й казах да забрави всичко, да остане в града и да се превърне в красива.

Толи въздъхна дълбоко. Всичко би било много по-лесно, ако Давид беше постъпил точно така. Толи вече щеше да е красива и точно в този момент да се намира на върха на някоя от парти-кулите заедно с Перис, Шай и куп нови приятели. Но сега тази картина не предизвика у нея обичайния трепет; стори й се блудкава и скучна като песен, която си слушал много пъти.

Давид стисна ръката й.

— Радвам се, че не го направих.

Нещо накара Толи да каже:

— Аз също.

Тези думи стреснаха и нея самата, защото звучаха като истина. Тя погледна Давид отблизо, но чувството продължаваше да е същото. Даваше си сметка, че челото му е твърде високо и виждаше малкия белег, който разполовяваше веждата му. А и усмивката му наистина беше доста крива. Но нещо в главата й сякаш се преобърна и лицето му вече й се виждаше красиво. Топлината на неговото тяло гонеше есенния хлад и тя се приближи още повече.

— Шай положи големи усилия да забравим, че се е уплашила първия път и че ти е посочила пътя до тук въпреки обещанието — каза той. — Сега пък реши, че Мъглата е най-великото място на света. А аз съм най-добрият човек на земята, щом съм я довел тук.

— Тя наистина те харесва, Давид.

— Аз също я харесвам. Но тя просто не е…

— Какво?

— Не е сериозна. Не си ти.

Толи се извърна, главата й се замая. Знаеше, че ако сега не спази обещанието си, никога няма да го направи. Пръстите й посегнаха към медальона.

— Давид…

— Да, забелязах колието ти. След усмивката ти това беше второто нещо, което забелязах у теб.

— И знаеш, че някой ми го е дал.

— Предположих.

— И аз… Аз им казах за Мъглата.

Той кимна.

— И за това се досетих.

— И не си ми бесен?

Той сви рамене.

— Ти никога нищо не си ми обещавала. Аз дори не те познавах.

— Но ти все още…

Давид се взираше в очите й и лицето му отново сияеше. Толи извърна глава, опитвайки се да удави смущаващото красиво чувство в гледката на морето от бели плевели.

Давид тихо въздъхна.

— Оставила си много неща зад себе си, когато дойде тук — родителите, града, целия си живот. Но усещам, че вече започва да ти харесва в Мъглата. Ти много по-добре разбра какво правим тук, отколкото повечето бегълци.

— Харесва ми как се чувствам тук. Но може би… няма да остана.

Той се усмихна.

— Знам това. Виж, аз не те карам да прибързваш. Може този, който ти е дал сърцето, да дойде тук, а може и да не пристигне. Може пък ти да се върнеш при тях. Но дотогава би ли направила нещо за мен?

— Разбира се. Какво?

Той се изправи и й подаде ръка.

— Искам да те запозная с нашите.