Скот Уестърфийлд
Грозните (26)

Давид

Няколко часа по-късно в единия край на сечището вече се издигаше купчина старо желязо. Отне им близо час да освободят всеки отделен къс от релсата, а за да го отнесат до купчината, се събираха и шестимата. Траверсите бяха събрани в отделна купчина; все пак запасите на мъгляните не се попълваха единствено от отсечени живи дървета. Толи едва можеше да повярва какво голямо количество метал бяха събрали, буквално изтръгвайки го от хватката на дивия лес.

Тя едва не извика, когато погледна към дланите си. Бяха зачервени и груби, треперещи от умора и покрити с мехури.

— Положението изглежда доста зле — подметна Давид, надничайки през нейното рамо, докато тя продължаваше да се взира смаяна в дланите си.

— Положението наистина е доста зле — отговори тя, — но досега не го бях усетила.

Давид се разсмя.

— Тежката работа е добър начин да се разсееш. Но май е време да направиш почивка. Тъкмо се канех да проуча друг участък за набавяне на старо желязо. Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се — с благодарност се отзова тя. Само при мисълта да хване отново лоста, ръцете й започваха да пулсират от болка.

Оставяйки другите от групата на сечището, те полетяха със сърфовете над възлестите дървета, следвайки едва забележимата релса долу в гъсталака. Давид се придвижваше ниско под зеления балдахин, като гъвкаво избягваше клоните и оплетените в тях диви лози, сякаш отлично познаваше пътя. Толи забеляза, че и дрехите му, както и обувките, бяха изцяло ръчно изработени. В градските дрехи шевовете и бодовете се използваха само за декорация. Неговата горна дреха изглеждаше съшита от дузина парчета кожа, всичките с различна форма и размер. Нейният вид й напомни за чудовището на Франкенщайн, което я отведе към друга ужасяваща мисъл.

Ами ако дрехите бяха съшити от истинска кожа, като в древните времена? Нечия кожа.

Тя потрепери. Възможно е той да носеше сега на гърба си цял куп мъртви животни. Но мъгляните не бяха варвари все пак. Освен това трябваше да признае, че дрехата му стои много добре и кожата обгръща раменете му като стар приятел. И го предпазва от ударите на вейките много по-добре, отколкото микрофибъра на униформените якета.

Давид намали скоростта, когато навлязоха в ново сечище и Толи забеляза, че са стигнали непроходима скална маса. „Това не е за вярване“, каза си тя. Железопътната линия сякаш продължаваше направо през скалата, потънала в купчина каменни отломки.

— Ръждивите много са държали на правата линия — каза Давид. — Когато са строяли железопътни линии, никак не са обичали да заобикалят каквото и да било.

— Значи са минавали през препятствието, така ли?

Давид кимна.

— Точно така. Това някога е било тунел, прокопан право през планината. Сигурно се е срутил по някое време след голямата паника на ръждивите.

— Мислиш ли, че в този момент е имало някой… вътре? Когато се е случило това, искам да кажа.

— Най-вероятно не. Но човек никога не знае. Възможно е вътре да има и цял вагон, пълен със скелети на ръждиви.

Толи преглътна мъчително, опитвайки се да си представи какво биха открили в тунела, премазано и погребано в мрака от векове.

— Гората е много по-лесно проходима в тази част — каза Давид. — Тук е по-лесно и да се работи. Безпокои ме само тези скални отломъци да не се срутят пак, ако се опитаме да измъкнем релсите.

— Изглеждат доста стабилни.

— Така ли мислиш? Я погледни тук — каза Давид. Той слезе от сърфа върху един от скалните блокове и сръчно се покатери до място, останало в сянка под залязващото слънце.

Толи приближи сърфа си и скочи върху скалата до Давид. Когато очите й свикнаха с мрака, тя забеляза, че между скалните блокове има голямо разстояние. Давид се спусна в цепнатината и изчезна от погледа й.

— Хайде, идваш ли? — разнесе се гласът му отвътре.

— Хм, нали там няма вагон, пълен със скелети на ръждиви?

— Поне досега не съм го открил. Но кой знае, днес може да ни излезе късметът.

Толи драматично извъртя очи и легна по корем. После се промъкна вътре, усещайки тежестта на заплашително надвисналата над нея скала.

Някъде отпред проблесна светлина. Видя Давид да седи в тясна ниша със запалено джобно фенерче в ръка. Тя се оттласна от скалата и се настани до него на малкия равен участък. Гигантските скали се бяха скупчили над тях.

— Значи тунелът не е срутен изцяло.

— Съвсем не. Скалата се е раздробила на отделни късове, едни по-малки, други — по-големи. — Давид насочи светлината на фенерчето надолу през цепнатината между каменните отломки. Толи се взря в мрака и различи много по-голямо свободно пространство под тях. Проблясване на метал й показа къде е железопътната релса.

— Представи си само, ако можехме да слезем долу — каза Давид. — Тогава няма да ни се налага да се борим с всичките тия дървета и коренища. Релсите само нас чакат.

— Просто между тях и нас има стотици тонове скала, това е всичко.

Той кимна.

— Да, обаче си заслужава. — Той насочи светлината на фенерчето отдолу към лицето си и доби страховит вид. — Долу не е стъпвал човешки крак от стотици години.

— Страхотно. — Кожата на Толи настръхна, а очите й трескаво започнаха да оглеждат тъмните пукнатини наоколо.

Може тук от дълго време да не са стъпвали хора, затова пък на много други създания им харесваше да живеят в студени и тъмни пещери.

— Като се замисля — продължаваше Давид, — цялата тая грамада може да падне наведнъж, ако преместим подходящия камък.

— Стига да не е погрешният камък, който ще срути всичко върху нас и ще ни смаже.

Давид се разсмя и насочи лъча на фенерчето към нейното лице.

— Помислих си, че точно това ще кажеш.

Толи се взираше в мрака пред себе си, опитвайки се да отгатне изражението му.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждам, че все още се съпротивляваш срещу всичко това.

— Да се съпротивлявам? Срещу всичко?

— Че си тук, в Мъглата. Изобщо не си сигурна, че го искаш.

Кожата на Толи отново настръхна, но този път не заради мисълта за змии, прилепи и скелети на отдавна умрели ръждиви. Сега се питаше дали Давид не се беше досетил някак, че тя е шпионин.

— Така е, мисля, че още не съм сигурна — отговори спокойно тя.

Улови проблясване на отразена светлина в очите на Давид, когато той кимна.

— Това е добре. Значи го приемаш съвсем сериозно. Много деца дойдоха тук с намерението само да играят и да се забавляват.

— И за минута не съм си помисляла такова нещо — тихо каза тя.

— И аз мисля така. Това не е просто поредният номер за теб, както е за повечето бегълци. Даже Шай, която е напълно убедена, че операцията е нещо погрешно, все още не си дава сметка колко сериозно нещо е Мъглата.

Толи замълча.

След дълго мълчание в мрака Давид продължи:

— Тук навън е опасно. Градовете са като тези скални отломъци. Може и да изглеждат стабилни, но ако преместиш само едно камъче, всичко може да се стовари върху теб.

— Мисля, че те разбирам — каза Толи. В деня, когато отложиха операцията й, тя почувства как огромната тежест на града се стоварва върху нейните рамене и успя да разбере от първа ръка до каква степен места като Мъглата заплашват хора като д-р Кейбъл. — Но аз наистина не схващам защо онези толкова са се загрижили за вас.

— Това е дълга история. Но част от нея е…

Толи изчака малко, преди да попита:

— Какво?

— Ами, това е тайна. Обикновено не я казвам на хората, преди да са прекарали известно време с нас. Поне няколко години. Но ти ми приличаш на човек… достатъчно сериозен, за да може да го понесе.

— Можеш да ми се довериш — прошепна Толи и миг след това се запита защо го каза. Та тя беше шпионин, внедрена сред тях. Беше последният човек, на когото Давид можеше да има доверие.

— Дано да е така, Толи — каза той и протегна ръка към нея. — Пипни дланите ми.

Тя пое ръката му и прокара пръсти по неговата длан. Беше груба като дървото на масите в трапезарията, а около палеца имаше мазоли и грапавини, подобно на напукана от времето кожа. Не беше чудно, че е способен да работи неуморно по цял ден, без да се оплаче.

— Леле! Колко време е необходимо, за да се сдобиеш с такива мазоли?

— Около осемнайсет години.

— Около… — Тя млъкна в недоумение, после сравни загрубялата и твърда кожа на неговата длан със собствената си мека и покрита с мехури плът. Толи можеше да разпознае в неговата ръка последиците от изтощителната работа, които сама усети този следобед, само че умножени по един живот време. — Но как така?

— Аз не съм беглец, Толи.

— Не те разбирам.

— Моите родители бяха бегълци, не и аз.

— О! — Тя се почувства ужасно глупава, но това наистина никога не й беше хрумвало. Щом като можеш да живееш в Мъглата, значи можеш и да отглеждаш децата си на това място. Само дето още не беше видяла никакви деца наоколо. Пък и целият този бивак изглеждаше толкова беден и оскъден, като временно убежище. Все едно да родиш дете по време на излет. — Как са успели? Без помощта на лекари, искам да кажа.

— Те самите са лекари.

— Аха. Но… Я чакай! Лекари ли каза? Тогава на каква възраст са били, когато са избягали?

— Достатъчно зрели. И не са били грозни. Мисля, че на това му казват красив от втора степен.

— Ясно. — Новите красиви можеха да работят или учат, стига да искат, но малцина от тях се отнасяха сериозно към заниманията си, докато не станат красиви от втора степен. — Един момент, какво искаш да кажеш с това, че родителите ти не са били грозни?

— Не са били, но сега вече са.

Толи се опита да проумее последните му думи.

— Да не казваш, че не са преминали през третата операция? И че все още изглеждат от втора степен, въпреки че са трошливи?

— Не, Толи, нали ти казах — те са лекари.

Мисълта я порази като мълния. Това беше още по-смайващо от отсечените дървета или жестоките красиви; и също толкова съкрушително, както когато Перис си тръгна.

— Те са възстановили промененото от операцията.

— Да.

— Нарязали са се един друг?! Тук, в тая дивотия? За да станат пак… — Гърлото й се сви при тази дума, сякаш тя щеше да я задави.

— Не. Не са използвали хирургическа намеса.

Толи внезапно се усети така, сякаш мрачната пещера се сгромолясва отгоре й и въздухът излиза от смазаните й гърди. Наложи си с усилие на волята да продължи да диша.

Давид си дръпна ръката и с частица от парализираното си от ужас съзнание тя си даде сметка, че през цялото време я беше държала.

— Не трябваше да ти го казвам.

— Напротив, Давид. Аз съжалявам. Не биваше да допускам да се хипервентилирам.

— Вината е моя. Ти току-що пристигна, а аз ти наговорих всичко това.

— Нали аз те помолих… — Тя трудно се насили да каже това — … да ми се довериш. Да ми разкажеш всичко. Наистина го приемам много сериозно. — Поне това последното беше истина.

— Така е, Толи, но може би засега това е достатъчно. Трябва да се връщаме.

Той се обърна и се закатери обратно по посока на слънчевата светлина.

Докато го следваше, Толи размишляваше над онова, което Давид беше казал за скалните блокове. Колкото и огромни да бяха, те можеха да се срутят, ако поместиш неправилния камък. И да те смажат.

Тя усещаше как медальонът се люлее на врата й, упорито напомняйки за себе си. Д-р Кейбъл сигурно вече ставаше нетърпелива в очакване на сигнала. Но разкритията на Давид направиха всичко много сложно и объркано. Тя вече знаеше, че Мъглата не е просто скривалище на избрани бегълци. Това беше истинско селище, град със свои собствени закони. Ако сега Толи активираше медальона, това нямаше да означава само край на голямото приключение на Шай. Давид щеше да остане без дом, целият му живот щеше да е унищожен.

Толи почувства смазваща тежест върху раменете си, сякаш носеше планината на гръб и продължи да се бори за всяка глътка въздух, дори когато излезе на слънце.