Скот Уестърфийлд
Грозните (35)

В случай на повреда

Заведоха я в библиотеката. Сега тя беше превърната в щаб на нашествениците, дългите маси бяха отрупани с портативни монитори, на които работеха извънредните, а обикновено безшумните им действия сега бяха заменени от жуженето на сигнали за обменени съобщения и приети команди. Гласовете бръсначи на жестоките красиви накараха Толи да настръхне.

Д-р Кейбъл чакаше край една от дългите маси. Зачетена в едно списание, тя изглеждаше спокойна и отпусната, далечна на кипящата около нея дейност.

— А, Толи. — Тя оголи зъби в опит да се усмихне. — Радвам се да те видя. Сядай.

Толи се зачуди какво ли се крие зад това приветствие. Извънредните се държаха с нея като с техен съучастник. Дали не бяха получили някакъв сигнал от медальона, преди да успее да го унищожи?

Както и да стояха нещата, единственият начин за бягство беше да играе по свирката им, поне засега. Тя си издърпа един стол и седна.

— Божичко, виж се само — каза д-р Кейбъл. — Ти винаги представляваш страхотна гледка за човек, който иска да бъде красив.

— Денят ми започна зле.

— Изглежда си попаднала в мелето.

Толи сви рамене.

— Просто се опитвах да се измъкна.

— Така ли? — Д-р Кейбъл захлупи списанието върху масата. — Това също не ти се удава много добре.

Толи се закашля, дробовете й се освобождаваха от последните прашинки пипер.

— Сигурно е така.

Д-р Кейбъл погледна монитора пред себе си.

— Виждам, че сме те открили при оказалите съпротива.

— Някои от мъгляните вече ме подозират. Затова се опитах да избягам като чух, че вашите хора идват. Не исках да съм наблизо, когато всички разберат какво става. Щяха да побеснеят.

— Самозащита. Е, добре поне, че в едно нещо си добра.

— Не съм молила да ме пращате тук.

— Не, но затова пък доста се застоя. — Д-р Кейбъл се облегна назад и допря върховете на дългите си тънки пръсти. — От колко време си тук, всъщност?

Толи се насили пак да се закашля, чудейки се дали ще й стигне смелост да излъже. Гласът й, още дрезгав и неравномерен от вдишания пипер, едва ли щеше да я издаде. И въпреки че кабинетът на д-р Кейбъл в града беше един голям детектор на лъжата, тук имаше само прости дървени маси и столове, без никакви вградени в тях устройства.

Толи обаче реши да бъде предпазлива.

— Не чак толкова дълго.

— Не успя да стигнеш толкова бързо, колкото се надявах.

— Добре, че изобщо успях да стигна. А когато най-накрая дойдох, беше минало много време от рождения ми ден. Затова ме заподозряха.

Д-р Кейбъл поклати глава.

— Сигурно е трябвало да се притеснявам за теб, съвсем самичка в тая дивотия. Горката Толи.

— Благодаря за загрижеността.

— Сигурна съм, че би използвала медальона, ако беше попаднала в истинска беда. Както се разбра, самозащитата е единственото ти качество.

Толи изсумтя.

— Освен ако не бях паднала от някоя скала, както почти стана.

— Въпреки това щяхме да дойдем за теб. Ако медальонът бъде повреден, той автоматично изпраща сигнал.

Думите й бавно заглъхнаха: „Ако медальонът бъде повреден…“ Толи стисна ръба на масата, опитвайки се да не издава чувствата си.

Д-р Кейбъл присви очи. Макар да нямаше апарат, който да отчита пулса, дишането и потенето на Толи, тя беше цялата нащрек. Явно беше подбрала точно тези думи, за да предизвика ответна реакция.

— И като стана дума за медальона, къде е той?

Пръстите на Толи посегнаха към врата й. Разбира се, че д-р Кейбъл беше забелязала липсата още в първия момент. Всички нейни въпроси водеха именно към това. Умът на Толи трескаво заработи в търсенето на отговор. Белезниците бяха свалени. Трябваше да се измъкне от тук и да се добере до търговския пункт. За щастие сърфът й все още лежеше на покрива, разгънат, за да се зареди на утринното слънце.

— Скрих го — каза тя. — Беше ме страх.

— От какво те беше страх?

— Снощи, след като се уверих, че това е Мъглата, активирах медальона. Но те имат детектор за откриване на проследяващи устройства. Намериха едно такова на сърфа ми — същото, което сте сложили там, без да ме предупредите.

Д-р Кейбъл се засмя и разпери безпомощно ръце.

— Това за малко да развали цялата работа — продължи Толи. — Затова, когато активирах медальона, се изплаших да не прихванат сигнала. Скрих го, в случай че дойдат на проверка.

— Разбирам. Понякога чувството за самозащита е придружено и от известна доза интелигентност. Радвам се, че реши да ни помогнеш.

— Сякаш имах избор.

— Ти винаги си имала избор, Толи. Но взе правилното решение. Реши да дойдеш тук и да откриеш приятелката си, за да я спасиш от това цял живот да остане грозна. Затова трябва да се радваш.

— Чак тръпки ме побиват от радост.

— Вие грозните сте страшно заядливи. Е, скоро ще пораснеш.

Толи изтръпна при тези думи. Очевидно под „порастване“ д-р Кейбъл имаше предвид промяна в мозъка.

— Има само още едно нещо, което трябва да направиш за мен, Толи. Имаш ли нещо против да вземеш медальона от мястото, където си го скрила? Не обичам да оставям нищо след себе си.

Толи се усмихна.

— С радост.

— Този офицер ще те придружи. — Д-р Кейбъл вдигна пръст и един от извънредните се появи край нея. — А за да не пострадаш от приятелите си мъгляни, ще направим така, че да изглеждаш като една от оказалите съпротива.

Офицерът изви ръцете на Толи на гърба и тя отново усети пластмасовите белезници на китките си.

Толи пое дълбоко въздух, пулсът й заблъска силно в слепоочията, но въпреки това си наложи да каже с безразличие:

— Както кажете.

— Насам.

Толи поведе извънредния към търговския пункт, обмисляйки ситуацията. Мъглата беше потънала в тишина. Пожарът беше оставен произволно да се разпростира. Някои от огнищата вече догаряха, от почернелите греди се издигаше гъст дим и се виеше над селището.

Няколко лица се извърнаха да изгледат подозрително Толи. Тя беше единствената от мъгляните, която се разхождаше наоколо. Всички останали бяха повалени на земята, с белезници и под стража, повечето струпани край мрежата на заешката кошара.

Тя се опита мрачно да се усмихне на онези, които я видяха, надявайки се да забележат, че и тя е вързана също като тях.

Когато стигнаха търговския пункт, Толи погледна нагоре.

— Скрих го на покрива.

Извънредният огледа подозрително сградата.

— Добре тогава — каза най-накрая. — Ти чакай тук. Седни и не мърдай.

Тя сви рамене и внимателно коленичи.

Агентът се преметна на покрива с лекота, която накара Толи да потрепери. Как щеше да надделее над този жесток красив? Даже ръцете й да не бяха вързани, той беше по-едър, по-силен и по-бърз от нея.

Миг по-късно главата му се подаде над ръба на покрива.

— Къде е?

— Под ръфлека.

— Под какво?

— Ръфлек. Нали знаеш, онова старомодно нещо, където покривът се свързва с айсикютката.

— Какви ги приказваш, по дяволите?!

— Това е на жаргона на мъгляните, предполагам. Нека ти покажа къде е.

Бегло чувство пробяга по иначе безизразното лице на извънредния — нещо средно между гняв и подозрение. Въпреки това той скочи обратно долу и натрупа една върху друга няколко щайги. После се метна отгоре им и издърпа Толи, поставяйки я да седне на ръба на покрива, сякаш беше лека като перце.

— Ако докоснеш някой от сърфовете, ще те перна през лицето — заплаши я той.

— Сърфове ли има горе?

Той се метна на покрива и я издърпа при себе си.

— Намери го.

— Няма проблем. — Тя запристъпва внимателно по наклонения покрив, като преувеличаваше затруднението си да балансира със завързани ръце. Соларните панели на заредените сърфове блестяха ослепително на слънцето. Нейният лежеше много далече, чак на другия край на покрива, при това беше разгънат на осем секции. Сгъването му би отнело цяла минута. Но Толи видя друг сърф близо до себе си. Май беше на Крой и беше разгънат само веднъж. Светеше зелено. Само още една крачка към него и той щеше да е готов за полет.

Само че Толи не можеше да лети с ръце, вързани на гърба. Щеше да падне от дъската още при първия завой.

Тя си пое дълбоко въздух, пренебрегвайки предупредителните сигнали на онази част от мозъка си, която й показваше разстоянието до земята. Ако агентът наистина беше толкова бърз и силен, колкото изглеждаше…

„Нося бънджи жилетка“, опита се да залъже сама себе си тя. „Нищо не може да ми се случи.“

Тя остави босите си стъпала да се плъзнат по покрива и се прекатури надолу по наклона.

Коленете и лактите й болезнено се заудряха в грубите дъски, докато се търкаляше към ръба, а болката я накара да извика. Тя се опита да се задържи на покрива и заби крака в дъските, за да забави падането си.

В мига, когато щеше да се прекатури през ръба, една желязна ръка я стисна за рамото. Тя увисна във въздуха, а земята се залюля под краката й. Толи обаче успя да се задържи и ръката й внезапно се стрелна към окото на агента, после чу режещия му глас да ругае силно.

Тя отново се залюля за момент, беше успяла да се закрепи някак, но после и двамата започнаха да се плъзгат към ръба на покрива.

Чуваше как пръстите и краката на извънредния драскат по дъските, търсейки опора. Колкото и силен да беше обаче, нямаше за какво да се хване. Толи щеше да падне всеки момент.

Поне щеше да повлече и него заедно със себе си.

После откъм извънредния се донесе нещо като грухтене и Толи усети как могъща сила я повдига. Изхвърли я обратно на покрива и някаква сянка мина над нея. След това откъм земята се чу глух удар. Агентът от „Извънредни“ беше паднал от покрива, за да спаси нея!

Тя се сви на кълбо, изправи се и повдигна сърфа на Крой с единия си крак, премествайки го по-близо до себе си. Някакъв шум се разнесе изпод стряхата и Толи отстъпи настрани от сърфа.

Пръстите на извънредния се появиха над ръба, после се показа и тялото му. Беше напълно невредим.

— Добре ли си? — попита го тя. — Брей! Вие сте големи здравеняци. Благодаря, че ме спаси.

Той студено я погледна.

— Взимай онова, за което сме дошли. И гледай да не се пребиеш този път.

— Дадено. — Тя отново успя да си заплете краката и политна. Агентът я задържа в ръцете си за секунда.

Най-накрая в гласа му се долови гняв.

— Вие, грозните, сте толкова… непохватни!

— Ами, ако ти би могъл… — Още преди да довърши, Толи усети, че стягането около китките й изчезна. Тя раздвижи ръце и разтри раменете си. — О, благодаря ти.

— Виж какво… — Бръсначите в гласа му бяха по-остри от всякога. — Не искам да те нараня, но…

— Ще го направиш, ако се наложи — усмихна се Толи. Сега вече стоеше точно на мястото, където искаше.

— Просто вземи онова, което иска д-р Кейбъл. И да не си посмяла да докоснеш някой от сърфовете.

— Не се безпокой, няма да ми се наложи — каза тя и плесна с ръце с всичка сила.

Сърфът на Крой се вдигна във въздуха, прекатурвайки извънредния. Агентът, се преметна през ръба на покрива и отново падна на земята, а Толи скочи върху сърфа.