Скот Уестърфийлд
Грозните (18)

СпагБол

Първата нощ от пътешествието мина много добре.

Релсите се виждаха ясно под краката й, образуваха плавни извивки около хълмовете, прекосяваха реките по полуразрушени мостове, но въпреки препятствията водеха неотклонно към морето. На два пъти я преведоха през други останки от ръждивите, по-малки и много по-разрушени градове. Долу имаше единствено усукани метални пръти, щръкнали насред дърветата като пръсти на скелет, които се опитват да сграбчат въздуха. Навсякъде се виждаха овъглени наземни коли, задръстили улиците на града във верижни катастрофи, белязали последния панически бяг на ръждивите.

Близо до центъра на един от разрушените градове тя най-после откри за какво са служели дългите метални релси. Сред гъстата им мрежа с формата на сърфа тя зърна няколко полуразпаднали се железопътни коли, огромни кръгли контейнери на колела, пълни с вещи, струпани в обща маса от ръжда и синтетика. Едва сега Толи си спомни, че градовете на ръждивите не са могли да се самозадоволяват и се е налагало да търгуват помежду си между две битки, вместо да отнемат насила от другия онова, което им е необходимо. Изглежда са използвали правите релси, за да пренасят стоките от град на град.

Когато небето взе да просветлява, Толи дочу шума на морето пред себе си, далечно бучене, идващо някъде отвъд хоризонта. Тя усети солта във въздуха, което й напомни как като малка беше ходила до океана заедно с Ели и Сол.

„Студено е морето и пукнатини там зеят“, преговори си отново бележката Толи. Скоро щеше да види как вълните се разбиват в брега. И най-вероятно беше на крачка от разрешаването на нова загадка.

Толи се зачуди колко ли още би могла да пропътува с новия сърф. Увеличи скоростта и се загърна по-плътно в униформеното яке, за да се предпази поне малко от предутринния студ. Сега релсите под нея плавно започнаха да се изкачват нагоре, проправяйки си път между варовикови скали. Толи си спомни белите канари над океана, отрупани с рояци морски птици, свили гнезда в дупките и пещерите по върховете им.

Сега й се струваше, че излетите с Ели и Сол край океана са били преди стотици години. Запита се дали не е възможно да й се направи операция, която да я превърне отново в малко момиче, завинаги.

Внезапно под краката й зейна урва с порутен мост над нея. Миг по-късно установи, че мостът не стига от единия до другия край, а под него не тече река, за да може да премине със сърфа. Отпред я чакаше стръмен склон, спускащ се към морето.

Толи рязко зави, за да намали скоростта и да спре. Коленете й се подгънаха от усилието, грапавите й подметки започнаха да се плъзгат със скърцане по повърхността на дъската, тялото й се наклони почти успоредно със земята.

Но земята я нямаше под нея.

Отдолу зееше бездна, пукнатина в скалите, прорязана от морето. Разгневените вълни с грохот нахлуваха в тесния процеп, пяната по гребените им белееше в мрака, а до слуха й достигна хищният им рев. Светлините на металния детектор на носа на сърфа започнаха да примигват една по една, щом Толи се отдалечи и от последната метална отломка на моста.

Тя усети, че сърфът губи мощност и започва да пропада надолу.

През ума й проблесна: ако скочи сега, би могла да се улови за края на порутения мост. Но тогава сърфът ще пропадне в пропастта, оставяйки я на произвола на съдбата.

Сърфът леко забави падането, но въпреки това продължи да се спуска надолу. Останките от порутения мост бяха вече над нея, далеч извън обсега на ръцете й. Дъската продължи бавно да пропада, светлините на металния детектор гаснеха една след друга, сигнализирайки, че магнитите губят силата си. Сърфът вече не можеше да издържи тежестта на тялото й. Тя се освободи от раницата, готова да я хвърли в пропастта. Но как щеше да оцелее без нея? Единственият изход тогава ще е да се върне обратно в града за още провизии, но в такъв случай би загубила още два дни. Студен океански полъх нахлу в скалната цепнатина и ръцете й настръхнаха, сякаш бе усетила повея на смъртта.

Но бризът подхвана сърфа и Толи усети, че за миг се закрепи неподвижно във въздуха, без да се движи нито нагоре, нито надолу. После дъската пак бавно започна да пропада…

Толи пъхна юмруци дълбоко в джобовете си и разпери ръце, улавяйки вятъра с опънатото като платно яке. Следващият по-силен порив на вятъра леко я повдигна, отнемайки част от бремето на сърфа, и една от светлините на металния детектор замига по-силно.

Така, разперила криле като птица, Толи започна да се издига.

Въздушното течение постепенно се превърна в опора на сърфа и той скоро се изравни с противоположния край на пропадналия мост. Толи внимателно го насочи към скалите и почувства тръпка на облекчение, когато отново се озова над твърда земя. После внимателно приземи сърфа и слезе от него с треперещи колене.

„Студено е морето и пукнатини там зеят“, дрезгаво произнесе тя. Как е могла така неразумно да се носи с пълна скорост, когато бележката на Шай ясно я предупреждаваше да внимава?

Толи се просна на земята, замаяна и изтощена. Пред очите й отново и отново зейваше пропастта, а вълните долу гневно се блъскаха в озъбените скали. Сега тя можеше да е там долу, подмятана от бурната вода, докато от тялото й не остане и следа.

Наоколо е дива пустош, напомни си Толи, и всяка грешка тук има съдбоносни последици.

Още преди сърцето на Толи да възвърне нормалния си ритъм, стомахът й започна да протестира.

Тя посегна към раницата, извади пречиствателя за вода, който беше напълнила от последната река, и изпразни филтъра. Изсипа се шепа кафява кал, пречистена от речната мътилка.

— Уф! — гнусливо се намръщи Толи и предпазливо погледна в контейнера с вода. Изглеждаше чиста и миришеше нормално. Тя отпи малко, но по-голямата част запази, за да си приготви вечеря, или пък закуска — каквото и да се падаше сега. Толи имаше намерение по-голямата част от пътя да измине нощем, за да може сърфът й да се зарежда през деня от слънчевата светлина и да не се налага да губи време.

Бръкна във водонепромокаемата си раница и наслуки извади един пакет с храна. „СпагБол“, прочете тя на етикета и равнодушно сви рамене. Когато разкъса опаковката, отдолу се появи нещо като възел прежда с дебелината на пръст. Тя го пусна в пречиствателя, който започна да гъргори и след малко завря.

Когато отново вдигна поглед към пламтящия хоризонт, очите й се ококориха. Никога досега не беше виждала зазоряване извън града. Както и повечето грозни, тя рядко ставаше по това време, пък и тогава хоризонтът винаги беше скрит зад очертанията на „Града на новите красиви“. Видът на едно истинско утро я смая.

Огнена лента в оранжево и жълто беше подпалила небето, грандиозна и неочаквана, бляскава като фойерверк, но много по-величествена и недоловимо променяща се. Ето какво било да си сред природата, каза си Толи. Веднъж е опасно, друг път красиво. А понякога и двете.

Пречиствателят изписука. Толи отвори капака и погледна вътре. Там имаше спагети с червен сос и малки соеви кюфтенца, при това ухаеше вкусно. Толи отново погледна етикета. „СпагБол… Спагети болонезе!“.

Изрови една вилица от раницата и лакомо започна да яде. Изгряващото слънце я затопли, а шумът на прибоя превърна това в най-великолепната гощавка от години насам.

Зарядът на сърфа все още не беше напълно изтощен и след закуската тя реши да продължи напред. Преди да тръгне отново, пробяга с поглед по първите няколко стиха.

Следвай релсата и след празнината в нея,

докато не стигнеш една друга — права и без въртележка.

Студено е морето и пукнатини там зеят.

На втората направи най-голямата грешка.

Ако „втората“ означаваше втори порутен мост, Толи предпочиташе да стигне там на дневна светлина. Ако беше забелязала дупката в моста само секунда по-късно, сега щеше да е във вид на спагети болонезе долу в урвата.

Но най-важната й задача сега бе да премине през пропастта. Тя беше много по-голяма от дупката в релсата на скоростното влакче и определено не можеше да я преодолее със скок. Изглежда единственият изход бе да я заобиколи пеша. Затова тя закрачи през ниската трева, доволна, че може да раздвижи краката си след дългата нощ върху сърфа. Не след дълго пукнатината в скалите се затвори и след около час тя вече крачеше от другата страна на урвата.

Продължи да лети много по-бавно, с очи вперени само напред, позволявайки си единствено бегли погледи встрани, за да разучи околността.

От дясната й страна се издигаше планина, толкова висока, че дори в ранната есен върховете й бяха със снежни шапки. Толи винаги беше приемала града като една безкрайна вселена, но мащабът на всичко извън него й се видя несравнимо по-голям. И беше толкова красиво. Чак сега разбираше защо хората някога са живели сред природата. Можеше да приеме дори липсата на парти-кули. Даже на общежития.

Мисълта за цивилизацията й напомни какво облекчение за изтощените й мускули би била една гореща баня. Представи си огромна вана, каквито имаха в „Града на новите красиви“, с джакузи и пълна с масажиращи тялото балончета. Зачуди се дали пречиствателят би могъл да осигури достатъчно топла вода за една вана, макар да беше малко вероятно да попадне на баня в тази пустош. Как ли се миеха в Мъглата? Толи се зачуди на какво ли ще мирише, когато пристигне там, некъпана от дни. Дали в раницата й имаше сапун? Или пък шампоан? Със сигурност обаче нямаше кърпи. Тя чак сега си даде сметка колко много вещи са й били необходими в предишния живот.

Второто прекъсване на релсата се появи след час: още един порутен мост над река, която се спускаше плавно от планината.

Толи овладя скоростта, спря и впи поглед напред. Този път пропастта не беше толкова страшна като предишната, но въпреки това беше достатъчно дълбока, за да е смъртоносна. И твърде широка, за да я прескочи. За заобикаляне и дума не можеше да става. Речната клисура се простираше чак до хоризонта, без нито едно проходимо място в нея.

„На втората направи най-голямата грешка“, промърмори Толи. Ама че упътване. Каквото и да направеше сега, щеше да е грешка. Чувстваше се твърде уморена, за да се справи с тая загадка, пък и зарядът на сърфа отиваше към края.

Беше късно утро, значи съвсем навреме, за да поспи.

Преди това обаче трябваше да разгъне сърфа. Инструкторът от „Извънредни ситуации“ й беше обяснил, че при зареждане на слънце трябва да е изложена максимална площ. Тя натисна освобождаващите бутони. Дъската се отвори като книга в ръцете й и се превърна в две дъски, после всяка от тях се удвои, а половинките на свой ред се разтвориха на две, също като фигури, изрязани от нагъната хартия. Накрая пред Толи лежаха осем сърфа, не по-дебели от лист хартия, съединени по дължина един за друг. Цялото това нещо се поклащаше на утринния бриз като огромен кит, защото магнитите го удържаха да не отлети.

Толи просна сърфа на земята под топлите лъчи и металният му корпус заблестя като черен кехлибар, щом той започна да пие от слънчевата енергия. След няколко часа щеше да е зареден и готов за полет. Тя само можеше да се надява, че ще й служи така вярно и на връщане от мисията.

Толи извади от раницата спалния си чувал, измъкна го от калъфа му и се намърда вътре направо с дрехите. „Пижама“, допълни тя наум списъка с неща, които й липсваха от града.

Направи си възглавница от якето, изхлузи се от ризата си и покри главата си с нея. Усети, че носът й е изгорял на слънцето и сега боцка, защото беше забравила да го покрие със слънцезащитен крем след зазоряване. Страхотно. Един зачервен и олющен нос много щеше да отива на изподраното от клоните грозно лице.

Така и не успя да заспи. Денят ставаше все по-горещ и се чувстваше странно да лежи на открито. Крясъците на морските птици пронизваха слуха й. Тя въздъхна и седна. Дали пък няма да е добре да хапне още нещо.

Извади един по един пакетите с храна от раницата. Етикетите гласяха:

СпагБол

СпагБол

СпагБол

СпагБол

СпагБол…

Толи преброи четиридесет и един еднакви пакета, достатъчни за три порции СпагБол дневно две седмици подред. Тя се тръшна със затворени очи на земята, почувствала внезапно изтощение. „Благодаря, д-р Кейбъл.“

Няколко минути по-късно вече спеше.