Лев Толстой
Отец Сергий (8)

VIII

Пашенка отдавна вече не беше Пашенка, а стара, съсухрена, сбръчкана Праско̀вия Михайловна, тъща на несретния пропил се чиновник Маврикиев. Живееше в околийския град, в който зет й беше за последен път на служба, и прехранваше семейството: и дъщеря си, и болния си зет, неврастеник, и петте си внучета. А ги прехранваше, като даваше уроци по музика на търговски дъщери, по петдесет копейки на час. На ден имаше понякога четири, понякога пет часа, така че на месец изкарваше около шестдесет рубли. С тях и живееха засега, докато чакаха служба. С молба за служба Прасковия Михайловна беше пратила писма до всичките си роднини и познати, между които и до Сергий. Ала писмото не го завари.

Беше събота и Прасковия Михайловна сама замесваше сладък хляб със стафиди, какъвто така хубаво правеше някога крепостният готвач у баща й. Прасковия Михайловна искаше утре за празника внучетата й да си похапнат сладко.

Маша, дъщеря й, бавеше малкото, по-големите, момче и момиче, бяха на училище. А зет й не беше спал през нощта и сега спеше. Прасковия Михайловна не можа да заспи до късно, мъчейки се да смекчи гнева на дъщеря си срещу мъжа й.

Тя виждаше, че зет й, слабо същество, не може да говори и живее другояче, но разбираше, че укорите на жена му няма да помогнат, затова полагаше всички усилия да ги смекчи, да няма укори, да няма злоба. Тя не можеше почти физически да понася лошите отношения между хората. Съвсем ясно й беше, че от това нищо не може да се подобри, а всичко ще се влоши. Тя дори не го мислеше, а просто страдаше от злобата като от лоша миризма, остър шум, удари по тялото.

Тя тъкмо учеше самодоволно Лукерия как да замесва заквасеното с мая тесто, когато шестгодишният й внук Миша, с престилчица и по закърпени чорапи, дотича с кривите си крачета в кухнята с изплашено лице.

— Бабо, търси те един страшен дядо.

Лукерия погледна.

— Вярно, някакъв странник, госпожо.

Прасковия Михайловна избърса слабите си лакти един о друг и ръцете си в престилката и понечи да отиде в стаята да вземе кесията си, за да му даде пет копейки, но после се сети, че няма по-дребни пари от гривеник^[1], та реши да му даде хляб и се върна към шкафа, ала изведнъж се изчерви, че бе й се досвидяло и каза на Лукерия да отреже един комат, а тя отиде да вземе гривеника. „Ама че наказание — каза си тя, — давай двойно.“

Тя даде, извинявайки се, и едното, и другото на странника и когато даваше, не само не се гордееше за щедростта си, а напротив, засрами се, че дава толкова малко. Странникът имаше такъв внушителен вид.

Въпреки че бе извървял триста версти като просяк и бе одрипавял, измършавял и почернял, а косата му беше остригана и калпакът и ботушите селски, въпреки че се кланяше смирено, Сергий имаше същия внушителен вид, който толкова привличаше. Но Прасковия Михайловна не го позна. Пък и не можеше да го познае, понеже не бе го виждала почти тридесет години.

— Извинете, любезни, може би искате да си похапнете?

Той взе хляба и парите. И Прасковия Михайловна се учуди, че той не си отива, а я гледа.

— Пашенка. Идвам при тебе. Приеми ме.

И черните му прекрасни очи я гледаха втренчено и умоляващо и заблестяха от бликнали сълзи. И устните под белите мустаци жално трепнаха.

Прасковия Михайловна се хвана за съсухрената си гръд, отвори уста и замря със зеници, вперени в лицето на странника.

— Не може да бъде! Стьопа! Сергий! Отец Сергий.

— Да, той същият — тихо продума Сергий. — Само че не Сергий, не отец Сергий, а големият грешник Степан Касатски, пропаднал, голям грешник. Приеми ме, помогни ми.

— Ама не може да бъде, как така сте се толкова смирили? Да влезем.

Тя му подаде ръка, но той не я пое и тръгна след нея.

Но къде да го заведе? Квартирата беше малка. Отначало бяха определили за нея една мъничка стая, почти килерче, но по-късно тя отстъпи и това килерче на дъщеря си. И сега там седеше Маша, приспиваше кърмачето.

— Седнете тук, аз ей сега — каза тя на Сергий, като му посочи пейката в кухнята.

Сергий веднага седна и свали торбата, явно вече свикнал, първо от едното, после от другото рамо.

— Боже мой, боже мой, как си се смирил, отче! Каква слава и изведнъж така…

Сергий не отговори и само кротко се усмихна, като слагаше торбата до себе си.

— Маша, знаеш ли кой е този?

И Прасковия Михайловна шепнешком разказа на дъщеря си кой е Сергий и те заедно изнесоха и леглото, и люлката от килера, за да го опразнят за него.

Прасковия Михайловна заведе Сергий в стаичката.

— Ей тук си починете. Извинявайте, а аз трябва да вървя.

— Къде?

— Давам уроци, срам ме е дори да го кажа — уроци по музика.

— По музика — това е хубаво. Само че, Прасковия Михайловна, аз идвам при вас по работа. Кога ще мога да поприказвам с вас?

— Това ще бъде за мен цяло щастие. Може ли довечера?

— Може, само още една молба: не казвайте кой съм. Само на вас се открих. Никой не знае къде съм отишъл. Така трябва.

— Ах, ами аз казах на дъщеря си!

— Нищо, помолете я да не казва.

Сергий свали ботушите си, легна и веднага заспа след безсънната нощ и четиридесетте версти път.

 

 

Когато Прасковия Михайловна се върна, Сергий седеше в стаичката и я чакаше. Той не бе излизал за обяд, а бе изял супата и кашата, която му донесе тук Лукерия.

— Защо дойде по-рано, отколкото обеща? — каза Сергий. — Сега можем ли да поприказваме?

— С какво съм заслужила това щастие да ми дойде такъв гост? Не взех урока. После… Все мечтаех да дойда при вас, писах ви и изведнъж такова щастие.

— Пашенка! Моля ти се, приеми думите, които ще ти кажа сега, като изповед, като думи, които казвам в предсмъртния си час пред бога. Пашенка! Аз не съм свят човек, дори не съм прост, обикновен човек: аз съм долен, отвратителен, заблуден, горд грешник, не зная дали не по-лош от всички, но по-лош от най-лошите хора.

Пашенка го гледаше отначало с облещени очи; тя вярваше. После, когато повярва изцяло, докосна с ръка неговата ръка и му каза с жалостива усмивка:

— Стива, да не би да преувеличаваш?

— Не, Пашенка. Аз съм блудник, убиец, богохулник и лъжец.

— Боже мой! Откъде-накъде? — каза Прасковия Михайловна.

— Но трябва да се живее. И аз, който мислех че всичко знам, който учех другите как да живеят аз нищо не знам и те моля да ме научиш.

— Какво приказваш, Стива. Ти се присмиваш. Защо вие винаги ми се присмивате?

— Добре де, присмивам се; кажи ми само как живееш и как преживя живота си.

— Аз ли? Ами аз преживях много отвратителен живот и сега бог ме наказва, и то заслужено, и аз живея толкова лошо, толкова лошо…

— Но как се омъжи? Как живя с мъжа си?

— Всичко беше лошо. Омъжих се — влюбих се най-безобразно. Татко не даваше. Но аз не исках нищо да знам, омъжих се. И когато се омъжих, вместо да помагам на мъжа си, мъчех го с ревността си, която не можех да надвия.

— Чувах, че пиел.

— Да, но аз не умеех да го успокоя. Корях го. А пък това е болест. Той не можеше да се въздържа, а аз — сега си спомням — не му давах. И ние имахме ужасни сцени.

Тя гледаше Касатски с прекрасните си, изпълнени със страдание от спомена очи.

Касатски си спомни, че бяха му разправяли как мъжът биел Пашенка. И сега, като гледаше нейната слаба, съсухрена шия с подути жили зад ушите и със снопче редки полубели, полуруси коси, Касатски сякаш виждаше как е ставало това.

— Сетне останах сама с две деца и без всякакви средства.

— Ами нали имахте имение?

— Продадохме го още докато бе жив Вася и всичко прахосахме. Трябваше да се живее, а мене за нищо не ме биваше — като всички нас, момичетата от дворянските семейства. Но аз бях особено некадърна, безпомощна. Така изхарчихме и последната копейка, аз учех децата — и сама се понаучих малко. А в това време Митя се разболя — беше вече в четвърти клас и бог си го прибра. Манечка обикна Ваня — зет ми. И какво да кажа, добър е, но е нещастен. Болен е.

— Мамо — прекъсна я дъщеря й, — вземете Миша, аз не мога да се разкъсам.

Прасковия Михайловна трепна, стана и като стъпваше бързо с износените си обуща, излезе и веднага се върна с едно двегодишно момченце на ръце, което се дърпаше назад и бе хванало с ръчички забрадката й.

— Да, докъде бях стигнала? Ах, да, той имаше тук добра служба — и началникът беше толкова мил, но Ваня не издържа и си даде оставката.

— Но от какво е болен?

— От неврастения, ужасна болест. Съветвахме се, трябваше да заминем, ама средства няма. Но аз все се надявам, че и така ще мине. Особени болки няма, но…

— Лукерия! — чу се неговият глас, сърдит и слаб. — Винаги ще я пратят някъде, когато ми трябва. Мамо!…

— Ей сега — пак прекъсна разговора Прасковия Михайловна. — Не е още обядвал. Не може да яде с нас.

Тя излезе, натъкми нещо там и се върна, като бършеше загорелите си слаби ръце.

— Та ето как живея. И все се оплакваме, и все сме недоволни, а, слава богу, внучетата са прекрасни, здрави и още може да се живее. Ама какво ще говорим за мене.

— А от какво живеете?

— Ами изкарвам по малко. Някога се отегчавах от музиката, а сега ми послужи.

Тя беше сложила малката си ръка на скрина, до който седеше, и местеше слабите си пръсти като при упражнение.

— И какво ви плащат за уроците?

— Плащат по рубла, по петдесет копейки, а има и по тридесет копейки. Всички са толкова добри към мене.

— И как е, напредват ли? — попита Касатски, като едва се усмихваше с очи.

Прасковия Михайловна не схвана веднага сериозността на въпроса и го погледна въпросително в очите.

— Някои напредват. Има едно чудесно момиче, дъщеря на месар. Добро, хубаво момиче. Виж, ако бях жена от доброто общество, то се знае, с връзките на татко бих могла да намеря място на зетя. А пък мене за нищо не ме биваше и ето докъде ги докарах всичките.

— Да, да — казваше Касатски, като навеждаше глава. — Ами вие, Пашенка, вземате ли участие в черковния живот? — попита той.

— Ах, не питайте! Толкова е лошо, така съм се занемарила, постя с децата и ходя на черква, но случва се, по месеци не стъпвам. Пращам децата.

— А защо сама не ходите?

— Право да си кажа — тя се изчерви, — срам ме е от дъщерята и внучетата да ходя окъсана, а нови дрехи нямам. Пък и просто ме мързи.

— Ами в къщи молите ли се?

— Моля се, но каква молитва е то — ей тъй, машинално. Знам, че не бива така, но нямам истинско чувство, само дето съзнавам цялата си мръсотия…

— Да, да, тъй, тъй! — обаждаше се Касатски, като че ли одобряваше.

— Ей сега, ей сега — отговори тя на повикването на зет си и като оправи плитчицата на главата си, излезе от стаята.

Този път тя се забави много. Като се върна, Касатски седеше в същото положение, опрял лакти на коленете си и навел глава. Но торбата бе метната на гърба му.

Когато тя влезе с тенекиена ламбичка без похлупак, той вдигна към нея прекрасните си, уморени очи и дълбоко, дълбоко въздъхна.

— Не им казах кой сте — почна тя плахо, — казах само, че сте странник от благородните и че съм ви познавала. Да идем в трапезарията да пием чай.

— Не…

— Тогава ще го донеса тук.

— Не, нищо не трябва. Бог да те спаси, Пашенка. Аз си тръгвам. Ако ме обичаш, не казвай на никого, че си ме виждала. Заклевам те в истинския бог: не казвай на никого. Благодаря ти. Бих ти се поклонил до земята, но знам, че това ще те смути. Благодаря, прости, за бога.

— Благословете.

— Бог да те благослови. Прости, за бога.

И той искаше да си тръгне, но тя не го пусна и му донесе хляб, кравайчета и масло. Той взе всичко и излезе.

Беше тъмно и преди още той да бе отминал две къщи, тя го загуби от погледа си и разбра че той върви само по това, че кучето на протойерея залая подире му.

 

 

„Ето какво е значел моят сън. Пашенка е именно онова, което трябваше да бъда, но не бях. Живеех за хората под предлог, че живея за бога, а тя живее за бога, смятайки, че живее за хората. Да, едно добро дело, чашка вода, подадена без мисъл за награда, е по-скъпа от моите благодеяния за хората. Но нали имаше у мене и искрено желание да служа на бога?“ — питаше се той и отговорът беше: „Да, но всичко това беше измърсено, забулено със суетност. Да, няма бог за оня който е живял като мене за човешка слава. Ще го търся.“

И той тръгна, както бе дошъл до Пашенка, от село на село, като срещаше и отминаваше странници — мъже и жени, — просеше в името на Христа хляб и молеше за подслон. Понякога го хокаше зла стопанка, ругаеше го пийнал селяк, но повечето го хранеха, пояха, даваха му дори храна за път. Господарският му вид разполагаше някои в негова полза. Други, напротив, като че ли се радваха, че такъв аристократ е стигнал също до нищета. Но кротостта му побеждаваше всички.

Често пъти, когато намираше в някоя къща евангелие, той го четеше и хората винаги, навсякъде се умиляваха и чудеха, слушаха го като нещо ново и същевременно отдавна познато.

Успееше ли да помогне на хората било със съвет, било с грамотността си, било като сдобри скарани, той не виждаше благодарността, защото си отиваше. И малко по малко почна да открива бога в себе си.

Веднъж вървеше с две бабички и един войник. Спряха ги господин и госпожа в кабриолет, запрегнат с линкач, и мъж и дама на коне. Мъжът на госпожата яздеше с дъщеря си, а в кабриолета седеше тя с някакъв пътешественик, явно французин.

Те ги спряха, за да покажат на французина les pélérins^[2], които според едно присъщо на руския народ суеверие вместо да работят, ходят от място на място.

Те говореха на френски, като мислеха, че не ги разбират.

— Demandez leur — каза французинът, — s’ile ils sont bien sûrs de ce que leur pélérinage est agréable à Dieu.^[3]

Попитаха ги. Бабичките отговориха:

— Както бог го приеме. С краката си бяхме там, но кой знае дали ще бъдем със сърцето си.

Попитаха войника. Той каза, че е сам и няма къде да отиде.

Попитаха Касатски кой е той.

— Раб божи.

— Qu’est ce qu’il dit? Il ne répond pas.^[4]

— Il dit qu’il est un serviteur de dieu.^[5]

— Cela doit être un fils de prêtre. Il a de la race. Avez-vous de la petite monnaie?^[6]

Французинът имаше дребни пари. И той раздаде на всички по двадесет копейки.

— Mais dites-leur que ce n’est pas pour des cierges que le leur donne, mais pour du’ils se régalent de thé;^[7] чай, чай — усмихна ce той, — pour vous, mon vieux^[8] — каза той, като потупа с ръката си в ръкавица Касатски по рамото.

— Да ви спаси Христос — отговори Касатски, като не си сложи калпака и се поклони с плешивата си глава.

И за Касатски беше особено радостна тая среща, защото презря хорското мнение и направи най-простото, лекото — взе смирено двадесетте копейки и ги даде на другаря си, сляп просяк. Колкото по-малко значение имаше мнението на хората, толкова по-силно се чувствуваше бога.

Осем месеца ходи така Касатски, на деветия го арестуваха в един губернски град, в приюта, дето нощуваше със странници, и понеже нямаше документи, закараха го в участъка. На въпросите къде са документите му и кой е той, Касатски отговаряше, че няма документи и че е раб божи. Причислиха го към скитниците, съдиха го и го пратиха в Сибир.

В Сибир той се засели в стопанството на един богат селянин и сега живее там. Работи в зеленчуковата градина на стопанина, учи деца и гледа болни.