Лев Толстой
Отец Сергий (7)

VII

Отец Сергий живееше вече няколко седмици с една натраплива мисъл: добре ли правеше, като се подчиняваше на положението, в което бе попаднал не толкова по своя воля, колкото го бяха поставили архимандритът и игуменът. Това започна след оздравяването на четиринадесетгодишното момче; оттогава всеки месец, всяка седмица и всеки ден отец Сергий чувствуваше как се руши вътрешният му живот и се заменя с външен. Сякаш го обръщаха наопаки.

Отец Сергий виждаше, че бе средство за привличане на посетители и дарители в манастира и че затова манастирските власти го поставяха в такива условия, при които той би могъл да бъде най-полезен. Не му даваха например вече никаква възможност да работи. Набавяха му всичко, което можеше да му потрябва, и искаха от него само да не лишава от своята благословия посетителите, които идваха при него. За негово удобство определиха дни, в които той приемаше. Подредиха приемна за мъжете и място, заградено с перила, за да не го събарят посетителките, които се спускаха към него — място, дето той можеше да благославя идващите. Щом казваха, че е нужен на хората, че за да спази Христовия закон за любовта, не бива да отказва на молбите на хората да го видят, че отбягването от тия хора ще бъде жестокост, той не можеше да не се съгласи с това, но колкото повече се отдаваше на тоя живот, толкова повече чувствуваше как вътрешното ставаше външно, как в него пресъхва изворът на живата вода, как онова, което върши, го върши все повече и повече за хората, а не за господа.

Напътствуваше ли хората, или просто ги благославяше, молеше ли се за болните, даваше ли съвети на хората как да живеят или изслушваше благодарността на тия, на които бе помогнал било с изцеление, както му казваха, било с поучение — той не можеше да не се радва, не можеше да не се интересува за последиците от своята дейност, за нейното влияние върху хората. Мислеше, че е горящ светилник и колкото повече чувствуваше, толкова повече усещаше, че отслабва и гасне божествената светлина на истината, която пламтеше в него. „Доколко това, което правя, е за бога и доколко е за хората?“ — ето въпроса, който постоянно го мъчеше и на който никога не че не можеше, но не се решаваше да си отговори. Дълбоко в душата си чувствуваше, че дяволът е заменил цялата му дейност за бога с дейност за хората. Чувствуваше го по това, че както по-рано му тежеше, когато го откъсваха от уединението му, така сега му тежеше уединението. Отегчаваше се от посетителите, уморяваше се от тях, но дълбоко в душата си им се радваше, радваше се на похвалите, с които го обсипваха.

По едно време реши да избяга, да се скрие. Обмисли дори всичко как да го направи. Снабди се със селска риза, с панталони, кафтан и калпак. Обясни, че му трябват, за да ги раздава на бедните. И държеше дрехите в килията си, като обмисляше как ще се облече, как ще остриже косата си и ще замине. Най-напред ще се качи на влака, ще пътува двеста-триста версти, ще слезе и ще тръгне по селата. Той беше разпитвал едни стар войник как скита, как му дават милостиня. Войникът му разказа как и къде най-много дават милостиня и точно така искаше да направи и отец Сергий. Една нощ дори се облече и искаше да тръгне, но не знаеше кое е по-добре: да остане ли, или да избяга. Отначало се колебаеше, след това престана да се колебае, свикна и се покори на дявола, а селските дрехи само му напомняха за неговите мисли и чувства.

С всеки изминат ден при него идваха все повече и повече хора и все по-малко и по-малко време му оставаше за духовно укрепване и молитва. Понякога, в светли минути, той си мислеше, че е заприличал на място, дето по-рано е имало извор. „Имаше слаб извор на жива вода, който течеше безшумно от мене, през мене. Това беше истинският живот, когато «тя» (той си спомняше винаги с възторг тази нощ и нея, сега сестра Агния) го съблазняваше. Тя вкуси от оная чиста вода. Но оттогава не може вече да се набере вода, откак жадуващите идват, трупат се, изтикват се един друг. И те изпотъпкаха всичко, остана само кал.“ Така си мислеше той в редките светли минути; но най-обикновеното му състояние беше умора и умиление от тая умора.

 

 

Беше пролет, навечерието на празника Преполовение. Отец Сергий служеше вечерня в своята пещерна черква. Имаше толкова народ, колкото можеше да се побере — двадесетина души. Бяха все господа и търговци-богаташи. Отец Сергий пускаше всички, но тоя отбор правеха монахът, поставен да се грижи за него, и дежурният, изпращан всеки ден от манастира в неговото уединено жилище. Тълпа народ, около осемдесет странници, главно жени, се трупаха отвън — чакаха отец Сергий да излезе и да ги благослови. Отец Сергий служеше и когато доближи, славословейки… до гроба на своя предшественик, залитна и щеше да падне, ако застаналият зад него търговец и монахът, който служеше вместо дякон, не го подхванаха.

— Какво ви е? Отче! Отец Сергий! Миличък! Господи! — чуха се женски гласове. — Станахте бял като платно.

Но отец Сергий веднага се съвзе и макар и много бледен, отстрани от себе си търговеца и дякона и продължи да пее. Отец Серапион, дяконът, псалтовете и богатата госпожа София Ивановна, която живееше постоянно близо до отшелническата килия и се навърташе около отец Сергий, почнаха да го молят да прекрати службата.

— Нищо, нищо — рече отец Сергий, като се усмихваше едва забележимо под мустаците си, — не прекъсвайте службата.

„Да, така правят светците“ — помисли си той.

— Светец! Ангел божи! — чу веднага зад себе си гласовете на София Ивановна и на търговеца, който го беше подкрепил. Той не слушаше увещанията и продължаваше да служи. Всички минаха пак с блъскане по коридорчетата в черквичката и там отец Сергий дослужи вечернята, макар че малко я съкрати.

Веднага след службата той благослови богомолците и излезе да седне на пейката под бряста до входа на пещерата. Искаше да си почине, да подиша чист въздух, чувствуваше нужда от това, но щом излезе, тълпата се спусна към него — всички молеха да ги благослови и искаха съвети и помощ. Тук имаше жени-странници, които винаги ходеха от едно свято място на друго, от един старец при друг и винаги изпадаха в умиление пред всяка светиня и всеки старец. Отец Сергий познаваше тоя обикновен, най-нерелигиозен, студен, условен тип; тук имаше странници, повечето бивши войници, отвикнали от уседналия живот, бедствуващи и повечето попийващи старци, които скитаха от манастир на манастир само за да се прехранват; имаше и прости селяни и селянки, дошли със своите егоистични молби за изцеление или за разрешаване на съмненията им по най-практични неща: да омъжат ли дъщеря си, да наемат ли дюкянче, да купят ли земя, или да им бъде простен грехът за удушено насън или незаконородено дете. Всичко това беше отдавна известно и неинтересно за отец Сергий. Той знаеше, че от тия хора няма да научи нищо ново, че тези хора няма да събудят у него никакво религиозно чувство, но обичаше да ги вижда като тълпа, на която той, неговата благословия, неговата дума бяха нужни и скъпи, и затова хем се отегчаваше от тая тълпа, хем му беше приятна. Отец Серапион бе почнал да ги пъди, казвайки им, че отец Сергий е уморен, но той си спомни думите от евангелието: „Оставете ги (децата) да дойдат при мене“ и като се умили от себе си при тоя спомен, каза да ги пуснат.

Той стана, приближи се до перилцата, около които те се трупаха, и почна да ги благославя и да отговаря на въпросите им с глас, от звука на който сам се умиляваше. Но въпреки желанието си не можа да приеме всички: пак му притъмня пред очите, залитна и се хвана за перилата. Пак усети прилив на кръв в главата си и отначало побледня, а после изведнъж почервеня.

— Да, явно е, до утре. Не мога днес — каза той и като благослови вкупом всички, тръгна към пейката. Търговецът пак го хвана за ръката, заведе го и го настани.

— Отче! — чу се сред тълпата. — Отче! Бащице! Не ни оставяй. Загубени сме без тебе.

След като настани отец Сергий на пейката под бряста, търговецът влезе в ролята на полицай и много решително се зае да разгони народа. Наистина той говореше тихо, така че отец Сергий не можеше да го чуе, но говореше категорично и сърдито:

— Махайте се, махайте се. Нали ви благослови, какво искате повече? Марш. Иначе ще ви извия врата. Хайде, хайде! Ей ти, стрино, с черните навои, върви си, върви си! Къде се вреш? Казано ти е — край. За утре, ако рече бог, а днес съвсем е капнал.

— Само с оченцето, байо, да погледна личицето му — казваше една старица.

— Ще ти дам едно поглеждане, къде се вреш.

Отец Сергий забеляза, че търговецът действува някак строго и със слаб глас каза на монаха да не пъди народа. Отец Сергий знаеше, че той все пак ще ги изгони и много му се искаше да остане сам и да си почине, но прати монаха да му каже, за да направи впечатление.

— Добре, добре. Аз не ги гоня, аз ги увещавам — отговори търговецът, — защото те са способни да довършат човека. Та те нямат милост, само себе си гледат. Казано е — не може. Махайте се. Утре.

И търговецът изпъди всички.

Търговецът проявяваше старание, защото обичаше реда и обичаше да гони хората, да ги блъска, а главно — защото отец Сергий му трябваше. Той беше вдовец и имаше една единствена дъщеря, болна, неомъжена, и той я бе довел от хиляда и четиристотин версти при отец Сергий, за да я излекува. Две години бе лекувал вече дъщеря си по разни места. Най-напред в клиниката на губернския университетски град — не помогнаха; след това я води при един знахар в Самарска губерния — малко се поправи; после я води при един московски доктор, плати много пари — нищо не помогна. Сега му бяха казали, че отец Сергий ще я излекува, и той я доведе. Така че когато разпъди всички хора, търговецът се приближи до отец Сергий и като застана най-безцеремонно на колене, с висок глас каза:

— Отче свети, благослови болната ми щерка да се излекува от болката на недъга си. Дръзвам да падна пред твоите свети нозе. — И той сключи ръцете си. Всичко това направи и каза така, като че ли вършеше нещо ясно и твърдо определено от закона и обичая, като че тъкмо така, а не по някакъв друг начин трябва и е длъжен да моли за излекуването на дъщеря си. Той го направи с такава увереност, че дори и на отец Сергий се стори, че всичко това тъкмо така трябва да се каже и направи. Но все пак му рече да стане и да разкаже какво има. Търговецът разказа, че дъщеря му, двадесет и две годишна мома, се разболяла преди две години след внезапната смърт на майка си, ахнала, както се изрази той, и оттогава се повредила. И ето той я довел от хиляда и четиристотин версти и тя чака в странноприемницата кога отец Сергий ще каже да я доведе. Денем тя не ходи, бои се от светлината, а може да излиза чак след залез слънце.

— Какво й е, много ли е слаба? — каза отец Сергий.

— Не, особена слабост няма, дори е снажна, но е само неврастеничка, както казва докторът. Ако отец Сергий рече да я доведа още сега, веднага ще прескоча. Отче свети, съживете сърцето на бащата, възстановете рода му — спасете с вашите молитви болната ми щерка.

И търговецът пак падна със замах на колене и замря с наведена встрани глава над двете си събрани в шепа ръце. Отец Сергий пак му рече да стане и като си помисли колко е тежка работата му и как въпреки това той покорно я върши, въздъхна тежко, помълча няколко секунди и каза:

— Добре, доведете я довечера. Ще се помоля за нея, но сега съм уморен. — И той затвори очи. — Ще пратя тогава да те извикат.

Търговецът се отдалечи, стъпвайки на пръсти по пясъка, от което ботушите му още по-силно скърцаха, и отец Сергий остана сам.

Целият живот на отец Сергий беше изпълнен със служби и посетители, но днес беше особено тежък ден. Сутринта идва един важен сановник и дълго говори с него, след него идва една госпожа със сина си. Синът й беше млад професор, невярващ, и майка му, дълбоко вярваща и предана на отец Сергий, го бе довела тук и бе помолила отец Сергий да поприказва с него. Разговорът беше много тежък. Младият човек явно не желаеше да влиза в спор с един монах, съгласяваше се с него по всичко, като със слаб човек, но отец Сергий виждаше, че младият човек не вярва и че въпреки това му е хубаво, леко и спокойно. Отец Сергий си спомняше сега с неудоволствие за тоя разговор.

— Да бяхте хапнали, отче — каза монахът.

— Да, донесете нещо.

Монахът отиде в килийката, построена на десетина крачки от входа за пещерата, а отец Сергий остана сам.

Отдавна бе минало времето, когато живееше самичък и си вършеше всичко сам, и се хранеше само с просфора и хляб. Отдавна вече му бяха доказали, че няма право да пренебрегва здравето си и го хранеха с постна, но силна храна. Той ядеше малко, но много повече от преди, и често се хранеше с особено удоволствие, а не както по-рано с отвращение и съзнание, че върши грях. Така беше и сега. Изгълта кашицата, изпи чаша чай и изяде половин бяло хлебче.

Монахът си отиде и той остана сам на пейката под бряста.

Беше чудна майска вечер; брезите, трепетликите, брястовете, песекините и дъбовете току-що се бяха разлистили. Песекиновите храсти зад бряста бяха цели разцъфтели и още неокапали. Славеите, един съвсем наблизо и други два-три долу в шубраците до реката, чуруликаха и пееха в захлас. Откъм реката се чуваше далечна песен на връщащи се навярно от работа работници; слънцето беше залязло зад гората и пръскаше пречупени лъчи през зеленината. Цялата тая страна беше светлозелена, другата с бряста — тъмна. Прелитаха бръмбари, удряха се и падаха.

След вечерята отец Сергий почна да се моли наум: „Господи, Исусе Христе, сине божий, помилуй нас“ — а после зачете псалом и изведнъж, посред псалома, изневиделица едно врабче прехвръкна от храста на земята и като цвъртеше и подскачаше, подрипна до него, уплаши се от нещо и отлетя. Той четеше молитва, в която казваше за отричането си от света, и бързаше по-скоро да я прочете, за да прати да извикат търговеца и болната му дъщеря: тя го интересуваше. Интересуваше го, защото това беше развлечение, ново лице, защото и нейният баща, и тя го смятаха за светец, чиято молитва се осъществява. Той отричаше това, но дълбоко в душата си сам се смяташе за такъв.

Често се чудеше как се случи така, че той, Степан Касатски, стана такъв необикновен светец и истински чудотворец, но че беше такъв, нямаше никакво съмнение: не можеше да не вярва в чудесата, които сам виждаше, като се почне от изтощеното момче, та до последната бабичка, прогледнала от неговата молитва.

Колкото и да беше чудно, това беше истина. Така и дъщерята на търговеца го интересуваше, защото беше ново лице, защото имаше вяра в него и още защото му предстоеше пак да изпита върху нея своята сила за изцеление и своята слава. „Пристигат от хиляда версти, вестниците пишат, царят знае, в Европа, в невярваща Европа знаят“ — мислеше той. Изведнъж го досрамя за суетността му и пак почна да се моли на бога. „Господи, царю небесни, утешителю, душе истини, приди и вселися в ни, и очисти ни от всякия скверни, и спаси, блаже, души наша. Очисти ме от порока на човешкото тщеславие, което ме е овладяло“ — повтори той и си спомни колко пъти се бе молил за това и колко напразни бяха до днес в това отношение молитвите му: молитвата му правеше чудеса за другите, но за себе си той не можеше да измоли от бога избавление от тази нищожна страст.

Спомни си молитвите в първите дни на своето отшелничество, когато се молеше бог да му дари чистота, смирение и любов и как му се струваше тогава, че бог е чул молитвите му — чист беше и си отсече пръста; и той вдигна сбръчкания остатък от пръста и го целуна; струваше му се, че наистина беше смирен тогава, когато постоянно се гнусеше от своята греховност, струваше му се, че тогава изпитваше и обич, когато си спомняше с какво умиление срещна стареца, дошъл при него, пияния войник, които искаше пари, и нея. А сега? И той се запита: обича ли сега някого, обича ли София Ивановна, отец Серапион, изпитва ли чувство на обич към всички тези хора, които бяха днес при него, към учения младеж, с когото така поучително беседваше, като се стараеше само да му покаже своя ум и че не е изостанал в образованието. Приятна, необходима му беше тяхната обич, но той не ги обичаше. Нямаше у него сега обич, нямаше и смирение, нямаше и чистота.

Приятно му беше да научи, че дъщерята на търговеца е двадесет и две годишна и му се искаше да знае красива ли е. И когато питаше дали е слаба, искаше всъщност да знае има ли тя женска прелест, или не.

„Наистина ли толкова съм паднал? — помисли си той. — Господи, помогни ми, възроди ме, господи, боже мой.“ И той събра ръце и започна да се моли. Славеите пееха в захлас. Един бръмбар кацна върху него и запълзя по тила му. Той го махна. „Но съществува ли той? Ами ако тропам на заключена отвън къща… Катинарът е на вратата и аз бих могъл да го видя. Този катинар са славеите, бръмбарите, природата. Младежът може би е прав.“ И той започна да се моли високо и се моли дълго, докато тези мисли изчезнаха и той се почувствува пак спокоен и сигурен. Позвъни със звънчето и каза на влезлия монах да повика сега търговеца и дъщеря му.

Търговецът доведе под ръка дъщеря си, заведе я в килията и веднага си отиде.

Дъщеря му беше руса, необикновено бяла, бледа, пълна, извънредно дружелюбна девойка с уплашено детинско лице и с много развити женски форми. Отец Сергий остана на пейката пред входа. Когато девойката минаваше и се спря до него и той я благослови, ужаси се от себе си как бе огледал тялото й. Тя мина, а той се чувствуваше като ужилен. По лицето й бе видял, че беше чувствена и слабоумна. Стана и влезе в килията. Тя седеше на столчето и го чакаше. Когато влезе, тя стана.

— Искам да ида при татко — каза тя.

— Не бой се — рече той. — Какво те боли?

— Всичко ме боли — каза тя и изведнъж лицето и светна в усмивка.

— Ти ще оздравееш — рече той. — Моли се.

— Какво ще се моля, молих се, но нищо не помага. — И тя все се усмихваше. — Помолете се сега и вие и сложете ръце върху главата ми. Аз ви видях насън.

— Как ме видя?

— Видях ви как ей тъй сложихте ръката си на гърдите ми. — Тя взе ръката му и я притисна до гърдите си. — Ей тук.

Той й даде дясната си ръка.

— Как се казваш? — попита той, като трепереше с цялото си тяло й чувствуваше, че е победен, че не е вече господар на похотта си.

— Маря. Защо?

Тя хвана ръката му и я целуна, а след това обви ръка около кръста му и го притисна до себе си.

— Какво правиш? — рече той. — Маря. Ти си дяволът.

— Хайде пък да не е така.

И тя го прегърна и седна с него на кревата.

 

 

На разсъмване той излезе на входа.

„Нима всичко това беше наистина? Баща й ще дойде. Тя ще му разкаже. Тя е дяволът. Но какво да правя? Ето я брадвата, с която отсякох пръста си.“ Той грабна брадвата и тръгна към килията.

Срещна го монахът.

— Дърва ли искате да насека? Дайте брадвата.

Той даде брадвата. Влезе в килията. Тя лежеше и спеше. Той я погледна ужасен. Мина в килера, извади селските дрехи, облече се, взе ножицата, отряза си косата и тръгна по пътеката надолу към реката, дето не бе ходил четири години.

Край реката минаваше път; той тръгна по него и вървя до обяд. По обяд влезе в ръжта и легна. Привечер стигна до едно село край реката. Не тръгна за селото, а към реката, към стръмнината.

Беше ранно утро, около половин час до изгрев слънце. Всичко беше сиво и мрачно и от запад духаше студен предутринен вятър. „Да, трябва да свърша. Няма бог! Но как да свърша? Да се хвърля? Знам да плавам, няма да потъна. Да се обеся? Да, ето пояса, на някой клон.“ Това му се видя толкова възможно и близко, че се ужаси. Искаше, както обикновено в минути на отчаяние, да се помоли. Но нямаше на кого да се моли. Нямаше бог. Той лежеше опрян на ръката си. И изведнъж усети такава нужда от сън, че не можеше да подпира повече главата си с ръка, а протегна ръката си, сложи глава върху нея и тутакси заспа. Но този сън продължи само миг; той веднага се събуди; и започна нещо, което не беше нито сън, нито спомен.

И ето той се вижда почти дете, в къщата на майка си на село. И пред къщата спира каляска, а от каляската слизат вуйчо му Николай Сергеевич с грамадна като лопата черна брада и едно слабо момиченце, Пашенка, с големи кротки очи и жално, плахо лице. И ето довеждат тая Пашенка при тях, в тяхната момчешка компания. И трябва да играят с нея, а е скучно. Тя е глупава. Накрая я вземат на подбив, карат я да показва как знае да плава. Тя ляга на пода и показва на сухо. И всички се смеят високо и й се присмиват. И тя вижда това, лицето й пламва на петна и става жалка, толкова жалка, че те хваща срам и никога не можеш да забравиш нейната изкривена, добродушна, покорна усмивка. И Сергий си спомня кога я видя след това. Видя я много по-късно, преди да стане монах. Беше омъжена за някакъв помешчик, който прахоса цялото й състояние и я биеше. Имаше две деца: син и дъщеря. Синът умря още като малък.

Сергий си спомняше, че я видя нещастна. После я видя в манастира като вдовица. Тя беше все същата — не може да се каже глупава, но безвкусна, незначителна и жалка. Дошла бе с дъщеря си и нейния годеник. И те бяха вече бедни. После чу, че живеела в някакъв околийски град и била много бедна. „Но защо мисля за нея? — питаше се той. И не можеше да престане да мисли за нея. — Къде ли е тя? Какво ли е станало с нея? Все така ли е нещастна, както беше тогава, когато показваше на пода как се плава? Но защо съм седнал да мисля за нея? Какво правя? Трябва да туря край.“

И пак го достраша, и пак, за да се спаси от тая мисъл, почна да мисли за Пашенка.

Така лежа дълго, мислейки ту за необходимостта да сложи край, ту за Пашенка. Пашенка му се представяше като спасение. Най-сетне заспа. И в съня си видя ангел, който дойде при него и му каза: „Иди при Пашенка и научи от нея какво трябва да правиш, какъв е твоят грях и къде е спасението ти.“

Той се събуди и като реши, че това бе видение от бога, зарадва се и реши да направи онова, което му бе казано във видението. Знаеше града, в който тя живееше — до него имаше над триста версти, — и пое за там.