Лев Толстой
Отец Сергий (3)

III

Касатски постъпи в манастира на Малка Богородица.

Игуменът на манастира беше дворянин, учен писател и старец^[1], тоест принадлежеше към ония приемствени монаси, които водеха началото си от Влашко и безропотно се подчиняваха на избрания ръководител и учител. Игуменът беше ученик на известния старец Амвросий, ученик на Макарин, ученик на стареца Леонид, ученик на Паисий Величковски. На този игумен се подчини като на свой старец Касатски.

Освен съзнанието за своето превъзходство над другите, което изпитваше в манастира, Касатски и там, както и във всички работи, които вършеше, намираше радост в постигането на най-голямото, както външно, така и вътрешно съвършенство. Както в полка беше не само безукорен офицер, но и вършеше повече от онова, което се изискваше, и разширяваше рамките на съвършенството, така и като монах той се стараеше да бъде съвършен: винаги зает с работа, въздържан, смирен, кротък, чист не само на дело, но и в помислите си, и послушен. Особено последното качество, или съвършенство, облекчаваше живота му. Въпреки че много от изискванията на монашеския живот в манастира, който бе близо до столицата и бе много посещаван, не му допадаха, защото го съблазняваха, всичко това се забравяше чрез послушанието: не е моя работа да разсъждавам, моята работа е да изпълнявам определеното послушание, било то стоене пред мощите, пеене на клироса или водене на сметките на странноприемницата. Всяка възможност за съмнения в каквото и да било се отстраняваше със същото послушание към стареца. Ако не беше послушанието, щяха да му тежат както продължителните и еднообразни черковни служби, така и суетата на посетителите, и лошите постъпки на братята, но сега всичко това се понасяше не само радостно, но беше утеха и подкрепа в живота му. „Не знам защо трябва да слушам по няколко пъти на ден едни и същи молитви, но знам, че е необходимо. А като знам, че е необходимо, намирам радост в тях.“ Старецът му бе казал, че както материалната храна е необходима за поддържане на живота, така е необходима и духовната храна — черковната молитва — за поддържане на духовния живот. Той вярваше в това и наистина черковната служба, за която с мъка ставаше понякога сутрин, му даваше несъмнено успокоение и радост. Радост му доставяше съзнанието за смирение и несъмненост на делата му, всички определени от стареца. А интересът към живота се състоеше за него не само да покори собствената си воля, все повече и повече да се смири, но и да постигне всички християнски добродетели, които отначало му се виждаха лесно постижими. Той бе подарил цялото си имение на манастира и не съжаляваше — не беше ленив. Смирението пред низшите беше не само леко за него, но му доставяше радост. Дори победата над грешната похот, както над страстта, така и над блудството, лесно му се удаде. Старецът особено го предпазваше от тоя грях, но Касатски се радваше, че беше далеч от него.

Мъчеше го само споменът за годеницата му. И не само споменът, а и реалната представа за онова, което можеше да бъде. Неволно си представяше една позната фаворитка на царя, която се бе омъжила по-късно и бе станала прекрасна съпруга и майка на семейство. А мъжът й имаше висока служба, имаше и власт, и почит, и добра, покаяла се жена.

В хубави минути тия мисли не смущаваха Касатски. Когато си спомняше за това в хубавите минути, той се радваше, че се е избавил от тези съблазни. Ала имаше минути, когато изведнъж всичко онова, с което живееше, избледняваше пред него, не че той преставаше да вярва в онова, с което живееше, а преставаше да го вижда, не можеше да си го представи и го обземаше споменът и — страшно е да се каже — разкаянието, че е променил живота си.

Спасението от това състояние беше в послушанието — работата и целия зает с молитви ден. Както винаги той се молеше, правеше поклони, дори повече от всякога се молеше, но се молеше телом, душата му не участвуваше. И това продължаваше ден, понякога и два и после само̀ минаваше. Но тези един-два дни бяха ужасни. Касатски чувствуваше, че не е нито в своята, нито в божията власт, а в нечия чужда. И всичко, което можеше да прави и правеше в такива дни, беше онова, което го съветваше старецът — да се държи, нищо да не предприема през това време и да чака. Изобщо през цялото това време Касатски живееше не по своята воля, а по волята на стареца и в това послушание имаше особено спокойствие.

Така прекара Касатски в първия манастир, където постъпи, седем години. В края на третата година бе подстриган за йеромонах под името Сергий. Подстригването беше важно душевно събитие за Сергий. И по-рано той бе изпитвал голямо успокоение и духовен подем, когато се причестяваше; а сега, когато му се случеше да служи сам, извършването на проскомидията го довеждаше до възторжено, умилено състояние. Но по-късно това чувство все повече и повече се притъпяваше и когато веднъж му се случи да служи в онова потиснато състояние на духа, в което изпадаше, той разбра, че и това чувство ще мине. И наистина то отслабна, но остана навикът.

Изобщо през седмата година от живота си в манастира Сергий почувствува, че се отегчава. Всичко, на което трябваше да се учи, всичко, което трябваше да постигне, той бе постигнал и нямаше вече какво да прави.

Но затова пък все повече и повече се усилваше състоянието му на отпуснатост. През това време той научи за смъртта на майка си и за женитбата на Мери. И двете известия посрещна равнодушно. Цялото му внимание, всичките му интереси бяха съсредоточени върху душевния му живот.

На четвъртата година от монашеството му владиката прояви към него особена милост и старецът му каза, че не трябва да се отказва, ако го назначат на по-висока длъжност. И тогава се пробуди у него монашеското честолюбие, същото онова, което му беше толкова противно да вижда у монасите. Назначиха го в близък до столицата манастир. Той искаше да откаже, но старецът му нареди да приеме назначението. Прие назначението, сбогува се със стареца и отиде в другия манастир.

Това преместване в столичния манастир беше важно събитие в живота на Сергий. Тук имаше какви ли не съблазни и Сергий насочи всичките си сили срещу тях.

В предишния манастир женската съблазън малко измъчваше Сергий, а тук тая съблазън се прояви със страшна сила и стигна дотам, че взе дори определена форма. Имаше една известна с лошото си поведение дама, която започна да го задиря. Заприказва с него и го покани да я посети. Сергий отказа строго, но се ужаси от явното си желание. Така се изплаши, че писа на стареца и нещо повече — за да се предпази, повика своя млад послушник и надвивайки срама си, призна му своята слабост и го помоли да го следи и да не го пуска никъде другаде освен на служба и послушание.

Голямо изкушение за Сергий беше и това, че игуменът на манастира, светски, хитър човек, който правеше духовна кариера, му бе до немай-къде антипатичен. Колкото и да се бори със себе си, той не можа да надвие тая антипатия. Подчиняваше се, но дълбоко в душата си не преставаше да го осъжда. И това чувство избухна.

Това беше вече на втората година от живота му в новия манастир. И ето как се случи. Срещу Малка Богородица вечернята служеха в голямата черква. Надошъл бе много народ. Служеше сам игуменът. Отец Сергий стоеше на обикновеното си място и се молеше, тоест беше в онова състояние на борба, в което се намираше винаги по време на служба, особено в голямата черква, когато не служеше сам. Борбата се състоеше в това, че го дразнеха посетителите — господата, особено дамите. Той се мъчеше да не ги гледа, да не забелязва всичко онова, което ставаше: да не вижда как войникът разбутваше хората, за да направи път, как дамите си сочеха монасите — често пъти дори него и един известен хубавец монах. Той се мъчеше, сложил сякаш наочници на своето внимание, да не вижда нищо друго освен блясъка на свещите пред иконостаса, иконите и служещите; да не чува нищо друго освен думите на молитвите, които се пееха и произнасяха, и да не изпитва никакво друго чувство освен оная самозабрава в съзнанието, че изпълнява дълга си, която изпитваше винаги, докато слушаше и повтаряше толкова пъти слушаните преди това молитви.

И тъй той стоеше, кланяше се, кръстеше се, дето трябваше, и се бореше, като ту строго се кореше, ту съзнателно притъпяваше мислите и чувствата си, когато икономът, отец Никодим, също голямо изкушение за отец Сергей — Никодим, когото той неволно укоряваше в нагаждане и подмазване пред игумена, — се приближи до него и като се поклони, превивайки се одве, каза, че игуменът го вика в олтара. Отец Сергий оправи расото си, сложи калимавката и тръгна предпазливо през тълпата.

— Lise, regardez à droit, c’est lui^[2] — счу му се женски глас.

— Où, où? Il n’est pas tellement beau.^[3]

Той знаеше, че говореха за него. Слушаше и както винаги в минути на изкушение повтаряше думите: „И не введи нас во искушение“ — и навел глава и очи, мина покрай амвона, заобиколи дяконите в стихари, които минаваха в това време покрай иконостаса, и влезе през северните двери. Щом влезе в олтара, той по навик се прекръсти с поклон, превит одве пред иконата, после вдигна глава и погледна към игумена, чиято фигура бе зърнал с крайчеца на окото си редом до една друга, блестяща фигура, без да се обръща към тях.

Игуменът стоеше в одежди до стената, извадил късите си загладени ръчички изпод филона над дебелото си тяло и корем, и като оглаждаше ширита на филона си, говореше усмихнат нещо с един военен в мундир на генерал от свитата, с вензели и акселбанти, които отец Сергий веднага забеляза с опитното си око на военен. Генералът беше бивш полкови командир на техния полк. Сега сигурно заемаше важно положение и отец Сергий веднага забеляза, че игуменът знае това, радва се на това и по тая причина толкова сияе червеното му тлъсто лице с голо теме. Това оскърби и огорчи отец Сергий и това чувство още повече се усили, когато той чу от игумена, че го е повикал само за да задоволи любопитството на генерала да види някогашния си другар по служба, както той се изрази.

— Много се радвам да ви видя в ангелски образ — каза генералът и му протегна ръка, — надявам се, че не сте забравили стария си другар.

Цялото лице на игумена, червено и усмихнато между побелелите коси, одобряващо сякаш онова, което каза генералът, загладеното лице на генерала със самодоволна усмивка, дъхът на вино от устата на генерала и на пури от бакенбардите му — всичко това разгневи отец Сергий. Той се поклони още веднъж на игумена и каза:

— Ваше преподобие, вие сте благоволили да ме повикате? — И той се спря, като с целия израз на лицето и на позата си питаше: защо?

Игуменът каза:

— За да се видите с генерала.

— Ваше преподобие, аз напуснах света, за да се спася от съблазните — каза той побледнял и с треперещи устни. — Защо ме подлагате тук на тях? През време на молитва и в божия храм.

— Върви си, върви си — рече игуменът кипнал и намръщен.

На другия ден отец Сергий поиска прошка от игумена и братята за своята гордост, но същевременно след прекараната в молитва нощ реши, че трябва да напусне този манастир, и написа писмо на стареца, в което го молеше да му позволи да се върне в манастира му. Писа, че чувствува своята слабост и неспособност да се бори сам против съблазните без помощта на стареца. И се разкайваше за своя грях — гордостта. Със следващата поща дойде писмо от стареца, в което той му пишеше, че причината за всичко е неговата гордост. Старецът му обясняваше, че гневът му е избухнал, защото той се е смирил, като се е отказал от духовните почести не заради бога, а поради своята гордост: ето, значи, какъв съм, нямам нужда от нищо. Затова и не е могъл да понесе постъпката на игумена. Аз пренебрегнах всичко заради бога, а ме показват като звяр. „Ако си пренебрегнал славата заради бога, ти щеше да претърпиш. Още не е утихнала в тебе светската гордост. Мислех за тебе, чадо Сергий, молих се и ето какво ми внуши за тебе бог: живей както досега и се покори. И тогава научихме, че в скита е починал в праведен живот отшелникът Иларион. Той живя там осемнадесет години. Тамбинският игумен питаше нямаме ли брат, който би искал да живее там. А пред мене е твоето писмо. Иди при отец Паисий в Тамбинския манастир; аз ще му пиша, а ти го помоли да ти даде Иларионовата килия. Не че би могъл да заместиш Иларион, но тебе ти трябва уединение, за да смириш гордостта си. Бог да те благослови.“

Сергий послуша стареца, показа писмото му на игумена и като измоли неговото позволение и остави килията и всичките си неща на манастира, замина за Тамбинската обител.

Игуменът на Тамбинския манастир, прекрасен стопанин, от търговското съсловие, прие просто и спокойно Сергий и го настани в килията на Иларион, като му даде отначало послушник, а после, по желание на Сергий, го остави сам. Килията беше една пещера, изкопана в скала. В нея беше и погребан Иларион. В задната пещера бе погребан Иларион, а в предната имаше ниша за спане с един сламеник, масичка и полица с икони и книги. Пред външната врата, която се заключваше, имаше пейка; на тази пейка веднъж на ден един монах донасяше храна от манастира. И отец Сергий стана отшелник.