Лев Толстой
Отец Сергий (2)

II

Две седмици преди определения за сватбата ден Касатски бе дошъл в Царское село, във вилата на своята годеница. Беше горещ майски ден. Годениците се поразходиха из градината и седнаха на една пейчица в сенчестата липова алея. Мери беше особено хубава в бялата си муселинена рокля. Изглеждаше като олицетворение на невинността и любовта. Тя ту навеждаше глава, ту поглеждаше грамадния красавец, който с особена нежност и внимание говореше с нея, като се боеше да не би с всеки свой жест или дума да засегне, да оскверни ангелската чистота на годеницата си. Касатски принадлежеше към онези хора от четиридесетте години — сега ги няма вече, — които съзнателно допускаха за себе си и в душата си не осъждаха безнравствеността в половите отношения, но изискваха от жената идеална, небесна чистота и намираха именно тая небесна чистота в девойките от своята среда и се отнасяха така към тях. В този възглед имаше нещо много фалшиво и вредно поради разпуснатостта, която си позволяваха мъжете, но по отношение на жените този възглед, рязко различаващ се от възгледа на сегашните млади хора, които виждат във всяка девойка самка, търсеща другар — този възглед според мен беше полезен. Като виждаха това боготворене, девойките се стараеха да бъдат повече или по-малко богини. Такъв възглед за жените имаше и Касатски. Този ден той беше особено влюбен и не изпитваше никаква чувственост към годеницата си, напротив, гледаше я с умиление, като нещо недосегаемо.

Той се изправи в целия си висок ръст и застана пред нея, като се облегна с двете си ръце на сабята.

— Едва сега познах цялото онова щастие, което може да изпита човек. И именно вие, именно ти — каза той, като се усмихваше плахо — ми го даде!

Той беше в оня период, когато още не бе свикнал с „ти“ и понеже се чувствуваше нравствено по-долу от нея, от този ангел, изпитваше страх да й говори на „ти“.

— Опознах себе си, благодарение на… тебе, разбрах, че съм по-добър, отколкото си мислех.

— Отдавна зная това. И тъкмо затова ви обикнах.

Наблизо запя славей, свежият листак зашумоля от подухналия ветрец.

Той хвана ръката й и я целуна, в очите му се появиха сълзи. Тя разбра, че й благодари, защото му каза, че го е обикнала. Той походи напред-назад, помълча, след това се приближи, седна.

— Вие знаете, ти знаеш, е, все едно. Аз се сближих с тебе не безкористно, исках да завържа връзки с обществото, но после… Колко нищожно стана това в сравнение с тебе, когато те опознах. Не ми се сърдиш за това, нали?

Тя не отговори и само докосна с ръка ръката му. Той разбра, че това значеше: „Не, не ти се сърдя.“

— Да, ето ти каза… — той се запъна, стори му се, че е много дръзко — ти каза, че си ме обикнала, но прости ми, аз вярвам, но има нещо друго, което те тревожи и ти пречи. Какво е то?

„Да, сега или никога — помисли си тя. — И без това ще научи. Но сега няма да си отиде. Ах, би било ужасно, ако си отиде!“

И тя обгърна с любовен поглед цялата му голяма, благородна, могъща фигура. Сега го обичаше повече от Николай и ако не беше императорството, не би дала единия за другия.

— Слушайте. Не мога да не бъда откровена. Трябва да ви кажа всичко. Вие питате какво ме тревожи? Това е, че аз съм обичала.

Тя сложи ръката си върху неговата с умолителен жест.

Той мълчеше.

— Искате да знаете кого? Да, него, царя.

— Ние всички го обичаме, представям си как вие в института…

— Не, по-късно. Онова беше увлечение, после мина. Но аз трябва да ви кажа…

— Какво има толкоз?

— Не, аз не само така.

Тя закри лицето си с ръце.

— Как? Вие му се отдадохте?

Тя мълчеше.

— Като любовница?

Тя мълчеше.

Той скочи и застана пред нея бледен като смъртник, с треперещи скули. Спомни си как Николай Павлович го поздравяваше любезно, когато го срещаше на Невския проспект.

— Боже мой, Стива, какво направих!

— Не ме докосвайте, не ме докосвайте! О, колко обидно!

Той се обърна и тръгна към къщата. В къщата срещна майка й.

— Какво ви е, княже? Аз… — Тя млъкна, като видя лицето му. Кръвта изведнъж бе нахлула в лицето му.

— Вие сте знаели това и сте искали с мене да ги прикриете. Да не бяхте жена… — извика той с вдигнат над нея огромен юмрук, обърна се и избяга.

Ако любовникът на годеницата му беше обикновен човек, той щеше да го убие, но това бе обожаваният цар.

Още на другия ден той си взе отпуска и подаде оставка, заяви, че е болен, за да не вижда никого, и замина за село.

Лятото прекара в своето село, за да уреди работите си. А щом мина лятото, не се върна в Петербург, отиде в манастир и постъпи в него като монах.

Майка му му писа — разубеждаваше го да не предприема такава решителна стъпка. Той й отговори, че посвещаването на бога е над всички други съображения, а той го чувствува. Само сестра му, също така горда и честолюбива като своя брат, го разбираше.

Тя разбираше, че той е станал монах, за да бъде над ония, които искаха да му покажат, че стоят по-горе от него. И тя го разбираше правилно. С влизането си в манастир той показваше, че презира всичко онова, което изглеждаше толкова важно на другите и на него самия, когато беше на служба, и заставаше на такава нова висота, от която можеше да гледа пренебрежително хората, на които по-рано завиждаше. Но не само това чувство, както си мислеше сестра му Варенка, го ръководеше. Той изпитваше и друго, истинско религиозно чувство, което Варенка не познаваше, то се преплиташе с чувството за гордост и желание за първенство и го ръководеше. Разочарованието от годеницата му Мери, която той си бе представял като ангел, и обидата бяха толкова силни, че го доведоха до отчаяние, а отчаянието къде води? Към бога, към детската вяра, която никога не секваше в него.