Лев Толстой
Отец Сергий (4)

IV

През сирница на шестата година от живота на Сергий в отшелническото му жилище една весела компания от съседния град — богати мъже и жени — след гуляй с блини и вино реши да се повози на тройки. Компанията се състоеше от двама адвокати, един богат помешчик, един офицер и четири жени. Едната беше жена на офицера, другата — на помешчика, третата — мома, сестра на помешчика, и четвъртата — разведена жена, красавица, богаташка и чудачка, която смайваше и смущаваше града със своите приумици.

Времето беше чудесно, пътят — като огледало. Минаха десетина версти извън града, спряха се и почнаха да решават накъде да вървят: да се върнат ли, или да вървят напред.

— Но къде води този път? — попита Маковкина, разведената жена, красавицата.

— В Тамбино, оттук е на дванадесет версти — каза адвокатът, който ухажваше Маковкина.

— А по-нататък?

— По-нататък за Л. през манастира.

— Там, дето живее онзи отец Сергий ли?

— Да.

— Касатски? Хубавецът пустинник?

— Да.

— Медам! Господа! Отиваме при Касатски. В Тамбино ще си починем, ще похапнем.

— Но няма да успеем да се приберем през нощта.

— Нищо, ще нощуваме у Касатски.

— Вярно, там има манастирска странноприемница и е много хубава. Ходил съм, когато защищавах Махин.

— Не, аз ще нощувам у Касатски.

— Виж, това е вече невъзможно дори за вашето всемогъщество.

— Невъзможно ли? Хващам се на бас.

— Добре, ако нощувате у него, ще ви дам, каквото искате.

— A discrétion.^[1]

— Но и вие също!

— Е да. Да вървим.

Почерпиха кочияшите с вино, а те взеха едно сандъче с пирожки, вино и бонбони. Дамите се увиха с белите си шуби от кучешки кожи. Кочияшите поспориха кой да е пръв и един от тях — млад, се обърна юнашки странишком, развъртя дългия камшик, викна — и запяха звънчетата, заскърцаха плазовете.

Шейната леко подрусваше и се поклащаше, логоят равномерно и весело препускаше със здраво вързаната си опашка над украсения палдъм, равният, гладък път бързо бягаше назад, кочияшът юнашки подръпваше юздите, адвокатът и офицерът, седнали насреща, бърбореха със съседката на Маковкина, а тя седеше неподвижно, загърнала се добре в шубата си, и си мислеше: „Все едно и също, и всичко е отвратително: червени, лъскави лица, лъхащи на вино и тютюн, едни и същи думи, едни и същи мисли и всичко се върти все около най-мръсното. И всички са доволни и убедени, че така трябва и могат да живеят така, докато умрат. Аз не мога. Отегчавам се. Трябва ми нещо, което да разбърка всичко това, да го преобърне. Като например ония, в Саратов — май че тръгнали и замръзнали. Какво ли биха направили нашите? Как ли биха се държали? Сигурно подло. Всеки би гледал себе си. И аз също бих се държала подло. Но аз поне съм хубава. Те го знаят. Ами тоя монах? Нима той не разбира от тия работи? Не може да бъде. Те разбират само това. Както есенес оня кадет. И какъв глупав беше…“

— Иван Николаич! — каза тя.

— Какво обичате?

— На колко години е той.

— Кой?

— Касатски.

— Май че над четиридесет.

— И всички ли приема?

— Всички, но не винаги.

— Завийте ми краката. Не така. Колко сте несръчен! Хайде, още, още, ей така. И няма защо да ми натискате краката.

Така те стигнаха до гората, където беше килията.

Тя слезе и им каза да си тръгнат. Те я разубеждаваха, но тя се разсърди и им каза да си отиват. Тогава шейните потеглиха, а тя с бялата си шуба от кучешки кожи пое до пътеката. Адвокатът слезе и остана да наблюдава.