Лев Толстой
Отец Сергий (5)

V

Отец Сергий шеста година живееше в отшелническата си килия. Той беше на четиридесет и девет години. Животът му беше тежък. Не му тежаха постът и молитвите, те не бяха тежки, а вътрешната борба, която той просто не бе очаквал. Две неща предизвикваха борбата: съмнението и плътската похот. И двата врага винаги се надигаха едновременно. Струваше му се, че те бяха два различни, а всъщност беше един и същ. Изчезнеше ли съмнението, изчезваше и похотта. Но той мислеше, че са два различни дявола и се бореше с тях поотделно.

„Боже мой! Боже мой! — мислеше си той. — Защо не ми даваш вяра. Да, похотта, да, с нея са се борили свети Антоний и другите, но вярата… Те са я имали, а ето при мене има минути, часове, дни, когато я няма. Защо е целият свят, цялата негова прелест, щом той е греховен и трябва да се отречем от него? Защо си създал тая съблазън? Съблазън ли? Но не е ли съблазън това, че искам да избягам от радостите на света и готвя нещо за там, дето няма може би нищо — каза си той и се ужаси, отврати се от самия себе си. — Мръсник! Мръсник! А искаш да бъдеш светец — взе да се хока той. И да се моли. Но щом взе да се моли, представи си живо как е изглеждал в манастира: с калимавката, с одежди, величествен. И поклати глава: — Не, не е това. Това е измама. Ала аз мога да измамя другите, но не себе си и бога. Не съм величествен, а жалък, смешен човек.“ И той повдигна полите на расото си и погледна жалките си крака в долни гащи. И се усмихна.

После пусна полите и почна да чете молитви, да се кръсти и да се кланя. „Нима тоя одър ще ми бъде гробът?“ — четеше той. И като че ли някой дявол му пошепна: „Самотният одър и без това е гроб. Измама.“ И той видя във въображението си раменете на вдовицата, с която бе живял. Сепна се и продължи да чете. Като прочете правилата, взе евангелието, отвори го и попадна на едно място, което често повтаряше и знаеше наизуст: „Вярвам, господи, помогни на моето неверие.“ Той отпъди всички налитащи съмнения. Както закрепяват предмет с неустойчиво равновесие, така той закрепи пак своята вяра върху клатещото се стъбълце и предпазливо се дръпна от него, за да не го бутне и събори. Сложиха се пак наочниците и той се успокои. Повтори детската си молитва: „Господи, вземи ме, вземи ме“ и му стана не само леко, но радостно и умилно. Прекръсти се и легна на постилката си върху тясната пейчица, като сложи под главата си лятното расо. И заспа. През лекия сън му се струваше, че чува звънчета. Не знаеше наяве ли бе това или насън. Но ето че го събуди тропане на вратата. Стана, не вярвайки на себе си. Ала тропането се повтори. Да, това беше тропане наблизо, на неговата врата, и женски глас.

„Боже мой! Нима е истина това, което съм чел в житията, че дяволът взема образа на жена… Да, това е глас на жена. И то глас нежен, плах и мил! Пфу — плю той. — Не, сторило ми се е“ — каза си и се отдръпна в ъгъла, където имаше малък аналой, и падна на колене с онова обичайно правилно движение, в което — в самото движение — намираше утеха и радост. Наведе се, косите му паднаха на лицето и той притисна оголялото си вече чело о̀ влажното студено чердже. (От пода духаше.)

… той четеше псалома, който — беше му казало старчето отец Пимен — помага срещу съблазни. Леко повдигна на силните си нервни крака своето измършавяло леко тяло и се опита да продължи четенето, но не четеше, а неволно напрягаше слух, за да чуе. Искаше му се да чуе. Беше съвсем тихо. Все тия капки от тавана падаха в качето, сложено в ъгъла. Навън имаше влага, мъгла, която стопяваше снега. Беше тихо, тихо. Изведнъж се чу шумолене пред прозореца и гласът — същият нежен плах глас, който може да има само една привлекателна жена — изрече:

— Пуснете ме. За бога…

Всичката му кръв сякаш нахлу в сърцето и спря. Той не можеше да си поеме дъх. „Да възкръсне бог и да се пръснат враговете му…“

— Но аз не съм дяволът… — И се чувствуваше как се усмихват устните, които казваха това. — Аз не съм дяволът, а просто една грешна жена, заблудих се — не в преносния, а в прекия смисъл (тя се засмя), измръзнах и моля за подслон…

Той долепи лице на стъклото. Кандилцето блещукаше и осветяваше слабо цялото стъкло. Той допря длани от двете страни на лицето и се вгледа. Мъгла, влага, дърво, а ето вдясно — тя. Да, тя, жена в шуба с бели дълги влакна, с калпаче, с мило, мило, добро, уплашено лице — тук, на една педя от лицето му, наведена към него. Очите им се срещнаха и се познаха. Не че бяха се виждали някога: никога не бяха се виждали, но по погледа, който си размениха те (особено той), почувствуваха, че се познават, че се разбират. След тоя поглед не можеше да има съмнение, че това не беше дяволът, а една обикновена, добра, мила, плаха жена.

— Коя сте вие? Какво искате? — каза той.

— Че отворете де — с капризен деспотизъм каза тя. — Измръзнах. Казвам ви, заблудих се.

— Но аз съм монах, отшелник.

— Какво от това, отворете. Или искате да замръзна пред прозореца, докато се молите!

— Ама как така вие…

— Няма да ви изям я. За бога, пуснете ме. Измръзнах най-сетне.

Тя самата почваше да се ужасява. Каза това почти с плачещ глас.

Той се дръпна от прозореца, погледна иконата на Христос с трънен венец. „Господи, помогни ми, господи, помогни ми“ — рече той, като се кръстеше и покланяше до земята, и отиде до вратата, отвори я. В пруста напипа куката и почна да я вдига. От другата страна чу стъпки. Тя минаваше от прозореца към вратата. „Ай!“ — изведнъж извика тя. Той разбра, че кракът й бе попаднал в локвата, която се беше образувала пред прага. Ръцете му трепереха и той просто не можеше да вдигне подпряната от вратата кука.

— Ама пуснете ме най-сетне. Цяла се измокрих. Замръзнах. Вие мислите за спасение на душата си, а аз замръзнах.

Той дръпна вратата към себе си, вдигна куката и като не пресметна силата на тласъка, бутна вратата навън така, че блъсна жената.

— Ах, простете! — каза той, като изведнъж се пренесе към някогашното си обичайно държане с дамите.

Тя се усмихна, като чу това „простете“. „О, не е още толкова страшен“ — помисли си тя.

— Нищо, нищо. Вие извинете — каза тя, като мина край него. — Никога не бих се решила. Но случаят е толкова особен.

— Заповядайте — каза той и й стори път да мине. Силният мирис на фин парфюм, който отдавна не бе усещал, го замая. Тя мина през пруста в стаята. Той хлопна външната врата, без да сложи куката, мина през пруста и влезе в стаята.

„Господи Исусе Христе, сине божи, помилуй мен грешния, господи, помилуй мен грешния“ — не преставаше да се моли той не само вътрешно, но и неволно външно, като мърдаше устни.

— Заповядайте — каза той.

Тя стоеше сред стаята, от нея течеше вода на пода, и го разглеждаше. Очите й се смееха.

— Извинете, че наруших вашето уединение. Но виждате в какво положение съм. Това стана, защото тръгнахме от града да се повозим и аз се обзаложих, че ще стигна сама от Воробеевка до града, но не щеш ли, сбърках пътя и ето на̀, ако не бях попаднала на вашата килия… — почна тя да лъже. Но лицето му я смущаваше, така че не можа да продължи и млъкна. Очакваше да го види съвсем друг. Не беше такъв хубавец, какъвто си го представяше, но според нея беше прекрасен. Къдравата му прошарена коса и брада, правилният тънък нос и горящите като въглен очи, когато я погледнеше направо, я смаяха.

Той разбираше, че тя лъже.

— Да, така — каза той, като я погледна и пак наведе очи. — Аз ще мина оттатък, а вие се разположете тук.

Той свали лампичката, запали свещ и след като й се поклони ниско, отиде в килерчето зад преградката и тя чуваше как той взе да мести нещо там. „Навярно се огражда с нещо от мене“ — помисли си с усмивка и след като смъкна бялата си наметка от кучешка кожа, почна да сваля калпачето си, което се бе закачило за косата й, и плетеното шалче под него. Тя съвсем не беше се измокрила, докато стоеше под прозореца, но му каза това само като предлог да я пусне. Но пред вратата наистина стъпи в локвата и левият й крак беше мокър до прасеца, а обувката и шушонът бяха пълни с вода. Тя седна на одъра му — дъска, покрита само с чердже — и почна да се събува. Килийката й се виждаше прелестна. Тесничка, около два метра, и дълга към три, стаичката беше от чиста по-чиста. В нея имаше само одър, на който тя седеше, и над него поличка с книги. В ъгъла малък аналой. На вратата гвоздей, шуба и расо. Над аналоя — икона на Христос с трънен венец и кандилце. Имаше особен дъх: на масло, на пот и пръст. Всичко й харесваше. Дори този дъх.

Мокрите й крака, особено единият, я дразнеха и тя почна бързо да се събува, като не преставаше да се усмихва и се радваше не толкова, че бе постигнала целта си, колкото дето видя, че го беше смутила — тоя прекрасен, поразителен, чуден, привлекателен мъж. „Е, не се поддаде, но не е толкова страшно“ — каза си тя.

— Отец Сергий! Отец Сергий! Нали така се казвате?

— Какво обичате? — отговори тих глас.

— Извинете, моля ви се, че наруших вашето уединение. Но наистина не можех другояче. Просто щях да се разболея. Дори и сега не зная. Цялата съм мокра, краката ми са лед.

— Извинете — отговори тихият глас, — с нищо не мога да ви услужа.

— За нищо на света не бих ви безпокоила. Ще остана само до разсъмване.

Той не отговори. И тя го чу да шепне нещо — изглежда, че се молеше.

— Нали няма да влезете тук? — попита тя с усмивка. — Че трябва да се съблека, за да се изсуша.

Той не отговори — продължаваше зад стената да чете с равен глас молитви.

„Да, това е човек“ — мислеше си тя, докато събуваше с мъка жвакащия си шушон. Теглеше го, но не можеше да го събуе и я досмеша. И тихо се засмя, но като знаеше, че той чува смеха й и че този смях ще му подействува тъкмо така, както тя искаше, разсмя се по-високо и този смях, весел, непринуден, добродушен, наистина му подействува, и то тъкмо така, както тя искаше.

„Да, такъв човек можеш да обикнеш. Тези очи. И това добро, благородно и — колкото и да си бърбори той молитви — страстно лице! — мислеше си тя. — Не се лъжем ние жените. Още когато допря лице до стъклото и ме видя, разбра и позна. В очите му блесна това и се запечата. Той ме залюби, пожела ме. Да, пожела“ — говореше си тя, като свали най-сетне шушона и обувката и почна да събува чорапите. За да събуе тези дълги чорапи с ластици, трябваше да вдигне фустата си. Досрамя я и тя каза:

— Не влизайте.

Но откъм преградата не се чу никакъв отговор. Продължаваше равномерното мърморене и други звуци на движение. „Сигурно се кланя доземи — мислеше си тя. — Но няма да му помогнат поклоните — каза си. — Той мисли за мене. Така, както и аз за него. Със същото чувство мисли за тези крака“ — говореше си тя, като изу мокрите си чорапи, стъпи с боси крака на одъра и ги сви под себе си. Поседя така малко, обхванала с ръце коленете си и замислено гледайки пред себе си. „Да, каква пустиня, каква тишина. И никой никога не би узнал…“

Тя стана, занесе чорапите си до печката, окачи ги на отдушника. Някак особен беше отдушникът. Тя го повъртя и после, стъпвайки леко с босите си крака, се върна на одъра и пак седна на него с подвити крака. Зад преградата съвсем утихна. Тя погледна мъничкия часовник, който висеше на шията й. Часът беше два. „Нашите трябва да дойдат към три.“ Оставаше не повече от час.

„Така май ще прекарам тук сама. Каква глупост! Не искам. Ей сега ще го повикам.“

— Отец Сергий! Отец Сергий! Сергей Дмитрич! Княз Касатски!

Зад вратата беше тихо.

— Слушайте, това е жестоко. Не бих ви викала, ако нямах нужда. Аз съм болна. Не зная какво става с мене — заговори тя със страдалчески глас. — Ох, ох! — заохка и падна на одъра. И чудно нещо, наистина усещаше, че изнемогва, цялата изнемогва, че всичко я боли, че я побиват тръпки, че я тресе.

— Слушайте, помогнете ми. Не зная какво става с мене. Ох! Ох! — Тя разкопча роклята, откри гърдите си и кръстоса разголените си до лакътя ръце. — Ох! Ох!

През цялото това време той стоеше в килерчето си и се молеше. След като бе прочел всички вечерни молитви, сега стоеше неподвижно, устремил очи в крайчеца на носа си, и съчиняваше ясна молитва, като я повтаряше на един дъх: „Господи Исусе Христе, сине божий, помилуй мя.“

Но чуваше всичко. Чуваше как шумоли копринената материя, докато тя сваляше роклята си, как стъпва с боси крака по пода; чуваше как разтрива с ръка краката си. Чувствуваше, че е слаб и че всяка минута може да погине и затова не преставаше да се моли. Изпитваше нещо подобно на онова, което сигурно е изпитвал приказният герой, който е трябвало да върви, без да се обръща. Така и Сергий чуваше, усещаше, че опасността, гибелта е тук, над него, около него и той може да се спаси само ако не поглежда нито за миг към нея. Но изведнъж го обзе желание да погледне. В същия миг тя каза:

— Слушайте, това е безчовечно. Аз мога да умра.

„Да, ще отида, но така, както е правил оня отец, който е слагал едната си ръка върху блудницата, а другата е пъхал в мангала. Но няма мангал.“ Той се огледа. Ламбата. Сложи пръста си над пламъка и се намръщи, готов да търпи, и доста дълго му се струваше, че не чувствува, но изведнъж — още не беше решил боли ли го и колко — той се намръщи целият, дръпна ръката си и я размаха. „Не, не мога.“

— За бога! Ох, елате! Умирам, ох!

„Значи, ще погина? Не, няма.“

— Ей сега ще дойда — каза той и като отвори вратата, мина покрай нея, без да я погледне, и влезе в пруста, дето сечеше дърва, опипа дръвника, на който сечеше дървата, и брадвата, опряна на стената.

— Ей сега — каза той, взе брадвата в дясната си ръка, сложи показалеца на лявата върху дръвника, замахна с брадвата и удари под втората става. Пръстът отскочи по-леко, отколкото отскачаше треска със същата дебелина, преобърна се и чукна на ръба на дръвника и после на пода.

Той чу звука, преди да усети болка. Но не бе успял още да се учуди, че не боли, усети страшна болка и топло бликнала кръв. Хвана бързо отсечената става с полата на расото, притисна я до бедрото си и се върна в стаята, като застана с наведени очи срещу жената, и тихо попита:

— Какво обичате?

Тя погледна побледнялото му лице с трепереща лява буза и изведнъж я досрамя. Скочи, грабна шубата, метна я на раменете си и се загърна с нея.

— Да, болеше ме… настинала съм… аз… отец Сергий… аз…

Той вдигна към нея очи, светнали с тиха радостна светлина, и каза:

— Мила сестро, защо искаше да погубиш безсмъртната си душа? Съблазните трябва да влязат в света, но горко томува, чрез когото влиза съблазънта… Моли се да ни прости бог.

Тя го слушаше и гледаше. Изведнъж се чу шум от падащи капки. Погледна и видя, че по расото му течеше кръв от ръката.

— Какво сте направили с ръката си? — Тя си спомни звука, който бе чула, взе кандилото, изтича в пруста и видя на пода окървавения пръст. Върна се по-бледа от него и искаше да му каже нещо; но той влезе тихо в килерчето и заключи вратата след себе си.

— Простете — каза тя. — С какво ще изкупя греха си?

— Върви си.

— Дайте да ви превържа раната.

— Върви си оттук.

Тя се облече бързо и мълчаливо. И вече готова, с шубата, седна и зачака. Отвън се чуха звънчета.

— Отец Сергий. Простете ми.

— Върви си. Бог ще ти прости.

— Отец Сергий. Аз ще променя живота си. Не ме оставяйте.

— Върви си.

— Простете и ме благословете.

— Во имя отца и сина и святого духа — чу се иззад преградката. — Върви си.

Тя заплака с глас и излезе от килията. Насреща й идеше адвокатът.

— Е, загубил съм баса, няма що. Къде ще седнете?

— Където и да е.

Тя седна и до вкъщи не каза нито дума.

След една година тя бе подстригана за послушница и заживя суров живот в манастира под ръководството на отшелника Арсений, който от време на време й пишеше писма.