Джулиана Багът
Сраснати (47)

Преша
Лудия Джон

Когато Ел Капитан, Брадуел и Хейстингс откриват огън, ушите на Преша зазвънтяват. Зрението й се замъглява от пясък и прах. Стиснала е здраво ножа, готова да продължи да сипе удари наляво и надясно, когато нещо я блъска в гърба и тя полита напред, стоварвайки се на земята. Ножът полита от ръката й. Тя опипва пръстта с пламнала длан.

Долавя тежкото пръхтене на пясъчното създание.

Когато се обръща, усеща, че превръзката с мускалите на кръста й се е разхлабила. Преди да успее да ги притисне към тялото си, те се пръсват в различни посоки.

— Брадуел! Кап! Хейстингс! — надава вик тя. Пясъчното създание надвисва застрашително над нея. Хейстингс стреля, помитайки главата на създанието и то рухва.

В далечината земята се тресе. Издигат се облаци прах. Неравна пукнатина плъзва към Брадуел. Но той не забелязва опасността. Вдигнал е очи нагоре, оглеждайки околността.

— Брадуел! Изчезвай оттам! — кресва Ел Капитан.

Но разнеслият се грохот е толкова мощен, че Брадуел не го чува. Преша пропълзява далече от пясъчното създание. Иска да се спусне към Брадуел и да го дръпне настрана. Но мускалите са на първо място. Не може да ги зареже просто така. Успява да грабне един, а после и още един.

Ала третият е доста по-далече. Не може да си позволи да го изгуби. Прекалено е ценен. Тя се изтласква от мястото си и се хвърля напред, но близо до мускала земята започва да се пропуква. Кехлибарената течност затрептява.

Изведнъж изниква ръка с цвят на пръст. Появява се уродливо пясъчно създание. Мускалът се търкулва към покритото му с пръст туловище, което се надига от земята. Създанието стоварва ръка върху мускала и стъклото се разбива на парчета.

— Не! — надава вик Преша. Течността попива в дланта на съществото. Изведнъж плътната обвивка от пясък и пръст се разпуква. Виждат се огромните стави на ръката. Кожата е зачервена и… толкова човешка — грамадна, силна човешка ръка. Видът й е удивителен.

Пясъчното създание се втренчва в ръката си, след което я потрива в гърдите си и я вдига изумено. После поглежда Преша. Стиснала другите два мускала, тя запълзява бързо заднешком, после става и побягва.

Ел Капитан се провиква към нея:

— Залегни!

Тя пада на колене и се свива на топка. В следващия миг Ел Капитан поваля пясъчното създание с един изстрел.

Щом надига глава, Преша вижда, че земята около Брадуел продължава да се пропуква; тънки черни цепнатини пълзят на зигзаг около краката му. Брадуел също ги забелязва. Около него пълзи мрежа от пукнатини.

— Брадуел! — изкрещява тя, неспособна да му помогне. В ръцете си стиска мускалите. Може би щеше да го спаси, ако не се бе върнала за тях. Усеща, че й прилошава. — Брадуел! — извиква напразно тя.

Хейстингс светкавично се спуска към него и изхвърля тялото му във въздуха. Брадуел се приземява, натъртвайки рамото си, и го поглежда слисан. В същия миг земята под краката на войника поддава. Той пропада надолу. Опитва да се изтласка на повърхността, ала се оказва, че това не дупка, а поредният капан. Единият му крак е заклещен. Обзет от паника, Хейстингс започва да стреля в пръстта. В погледа му се чете безумие. Преша познава това изражение. Виждала го е и преди в очите на войниците от Специалните сили — ужас и крайна решителност. Хейстингс напряга всички сили. Мята се като риба на въдица и запъва свободния си крак в земята, опитвайки да се измъкне от капана. Като вижда какво прави, Брадуел тръгва колебливо към него.

— Не! — кресва Ел Капитан.

Преша осъзнава, че Хейстингс няма избор. Но не може да гледа и се обръща на другата страна. Спира поглед на мъртвото пясъчно създание. Мускулите на ръката му са набъбнали чак до лакътя. Тя си спомня какво бе казала майка й на Партридж — бионанотехнологичното лекарство в мускалите „не може да разделя тъканите, а само да ги съединява и изгражда наново.“ Очевидно човешките клетки в ръката на пясъчното създание се бяха размножили с неимоверна скорост. За съжаление действието на лекарството не спира, когато трябва. Освен това няма обратно въздействие върху срастванията. Какъв ли ефект ще имат мускалите върху човешките клетки в главата на куклата? Преша е смаяна от удивителната трансформация. Ръката на пясъчното създание е придобила напълно човешки вид. В този миг до слуха й достига ужасно изщракване. Хейстингс надава вой, мощен и безкраен. Тя се обръща.

Успял е да се изтръгне от капана. Кракът му от коляното надолу липсва. Останала е кървава каша от разкъсана плът, сухожилия и мускули. Хейстингс подскача два пъти и пада. Кръвта му шурти, попивайки в пръстта.

— Трябва ни турникет! — кресва Брадуел.

С главата на куклата Преша притиска мускалите към гърдите си, а с другата си ръка издърпва колана си. После изтичва при Хейстингс и Брадуел и коленичи до тях.

— Ще се опитам да стигна възможно най-близо до раната — казва тя. — Има една артерия — нарича се феморална. Това е бедрената артерия и трябва да я стегна. Иначе кръвта му ще изтече.

Брадуел я поглежда впечатлен.

— Все пак съм внучка на шивач на плът. Случвало се е да държа пациентите, докато дядо ми правеше ампутации.

Брадуел хваща здраво крака на Хейстингс, а Преша увива колана около бедрото на войника и го стяга с все сила. Ел Капитан се притичва на помощ. С общи усилия успяват да пробият нова дупка в колана и да го закопчаят достатъчно стегнато.

— Хейстингс — обръща се към него Брадуел и го сграбчва за униформата. — Не се предавай. Чуваш ли? Само се дръж.

Ел Капитан се оглежда.

— Всички ще измрем тук.

— Ще измрем тук — отеква гласът на Хелмут.

Преша също долавя раздвижването. Пясъчните създания са привлечени от миризмата на кръв.

— Брадуел — започва тя.

Той вдига поглед към нея.

— Знам. Няма нужда да го казваш. Трябваше да имам повече доверие на Хейстингс и изобщо на хората.

— Не е това. — Иска да му каже нещо. Но какво? Те са на косъм от смъртта, а последния път, когато бяха в подобна ситуация, тя не разсъждаваше, не можеше да говори. Дали да му признае, че я кара да се чувства сякаш пропада? И че се надява той да изпитва същото към нея?

— Какво има, Преша?

Усеща, че гърдите й ще се пръснат. Вятърът завихря всичко около тях, посипвайки ги с пясък и прах. Тя го сграбчва за ръкава. Неочаквано се разнася музика — звънливите ноти на жизнерадостна мелодия, отекваща гръмко от прастарите високоговорители, създаващи силна микрофония. Изтъркано парче.

— Като камионите за сладолед — отбелязва Брадуел, но Преша няма представа за какво говори. Разнасяли са сладоледа с камиони, от които е звучала музика?

Хейстингс се опитва да надигне глава.

— Не ставай — спира го Брадуел.

Пясъчните създания са чували и преди тази песен. Лицата им са изкривени, примигват неспокойно. Явно свързват мелодията с нещо ужасно. Поглеждат към небето. Затискат ушите си с ръце. Падат на колене, свели ниско глави. Някои от тях започват да стенат жалостиво.

И тогава нещо изсвистява във въздуха. Едно пясъчно създание отмята главата си рязко назад. То надава вик и когато изправя глава, започва да дере с нокти окото си. От раната потича кръв, която се просмуква в покритото с пръст лице на съществото. Втори куршум прелита край Брадуел. Той кара Преша да залегне до Хейстингс и я прикрива с тялото си. Ел Капитан и Хелмут също се снишават.

Пясъчните създания си проправят път в земните недра. Въпреки че са мудни, Преша забелязва, че са обзети от паника. Над тях се сипят куршуми. Един отскача и се търкулва към Преша — малко, твърдо топче. Тя го взима в ръка.

— Това е Би-Би патрон.

— Какво означава Би-Би?

Всички отправят взор към увеселителния парк. Там някъде трябва да са нападателите.

— Откъде стрелят? — недоумява Брадуел.

В същия миг куршум пронизва слепоочието на едно пясъчно създание. Очите на съществото застиват. От гърлото му се надига гъргорещ звук и то рухва безжизнено на земята.

Преша впива очи във високото трасе на скоростното влакче.

— Които да са те, ясно е, че ни защитават.

Докато музиката звучи, пясъчните създания потъват едно по едно в земните недра. Накрая остават само няколко очи, които примигват и също изчезват.

По протежение на оградата около увеселителния парк, стърчат метални колове, които вероятно са забити надълбоко, тъй като пясъчните създания се придвижват и под земята. Оттук Преша вижда пластмасовата глава на клоуна и пукнатината на плешивото му теме, което сякаш всеки миг ще се разцепи и нещо неочаквано ще изскочи отвътре. Устата на клоуна представлява яркочервена дъга, а носът — червена топка, очите обаче са издълбани. Преша има чувството, че ги наблюдава.

Недалече от главата на Лудия Джон се вижда висок стълб. Нащърбен и огънат по средата, стълбът все още е прав. На върха му са закрепени два високоговорителя, които отдалече приличат на метални лилии. Тъкмо от тях идва музиката.

— Кой е там?

Брадуел се взира през телената ограда.

Ел Капитан и Хелмут също стават и се приближават до оградата, само Преша остава до Хейстингс.

— Пясъчните създания отидоха ли си? — пита Хейстингс.

— Засега.

Преша се чувства като замаяна. Във въздуха се носи бавното, протяжно звънтене на мелодията. Вятърът е все така силен, а въздухът — студен.

— Хората там ни спасиха — казва Преша. — Но все още се нуждаем от помощта им. Трябва да приберем Хейстингс на сигурно място.

— Може да ме оставите тук — отвръща Хейстингс. — Аз само ще ви забавя.

— Изключено — отсича Брадуел. — Ти ми спаси живота. Никога няма да забравя.

— Скоро ще се стъмни — казва Преша. — И след като колата издъхна…

— Не е издъхнала — възразява Ел Капитан. — Само… си отдъхва.

— Отдъхва — повтаря Хелмут.

— Добре, при положение че колата е издъхнала, ще бъдем като живи мишени.

— Преша е права — казва Брадуел. — Трябва да разберем кои са хората в увеселителния парк. Имаме нужда от помощта им.

Преша зърва на земята окървавена стрела — същата, която раненото пясъчно създание бе извадило от окото си. Тя пристъпва към нея и я побутва с крак. Краят й е залепен с тиксо.

— Погледнете — казва тя.

Ел Капитан се приближава.

— Тиксо? Мили боже. Откога не съм виждал тиксо.

Преша се отправя към телената ограда. Оглежда малките четвъртити бараки, представяйки си, че някога са били стрелбища, където можеш да спечелиш златна рибка в найлонов плик, с каквато дядо й се бе сдобил като малък на италианския фестивал. Беше й разказал как е хвърлял стрелички по балони, закачени на коркова дъска.

Една сянка се плъзва между бараките. Преша тръгва бързо покрай оградата с надеждата да я зърне отново. И шансът й се усмихва.

Оказва се момиче с дълга и рошава златиста коса. Лявата й ръка е обезобразена, стопила се до чуканче точно под лакътя.

Това е Фандра.

След толкова време Преша разбира, че приятелката й е жива. Сякаш току-що си е върнала отдавна изгубена частица от себе си — пред очите й изниква порутената бръснарница, Фридъл в люлеещия се кафез и дядо й с ампутиран крак и заседнал на гърлото му вентилатор. Двете с Фандра обичаха да си правят къщичка, разпъвайки одеяла между стола и масата. Изведнъж Преша осъзнава, че тази къщичка, плод на детското им въображение, е най-сигурният и истински дом, който е имала.

— Фандра! — възкликва тя.

Фандра се спуска към телената ограда и се хваща за нея с една ръка. Облечена е с дълга пола, маратонки и зелено непромокаемо яке с отчасти разтопена яка. Преша улавя Фандра за здравата ръка и двете сплитат пръсти през телената мрежа.

— Наистина си ти! — възкликва Преша, замаяна от щастие.

— Преша! Как се озова тук?

— Фандра? — обажда се Брадуел. — Фандра? Ти ли си?

Фандра хвърля поглед над рамото на Преша и се усмихва широко.

— Здравей, Брадуел.

Брадуел стърчи на мястото си, натъртен и прашен, занемял от изненада.

— Мислех, че… вината беше моя… — Той пристъпва няколко крачки напред, но някак предпазливо, сякаш тя е видение.

— Брадуел, не само аз успях да се измъкна — казва Фандра. — Нелегалната мрежа… ние успяхме! Просто нямаше как да изпратим съобщение.

По лицето на Брадуел, почерняло от пепелта, потичат сълзи.

— Ти си част от новата история — казва му тя.

— От новата история ли? — повтаря той.

Няколко глави щръкват зад навесите, малкото влакче, дремещо на елипсовидните релси, и преобърнатата платформа на една въртележка.

— Фенъли? — отронва Брадуел, препъвайки се към оградата. — Стантън? Това вие ли сте?

— Да, сър!

— Не мога да повярвам. Верден, всички сте успели! — възкликва Брадуел. — Бях сигурен, че сте мъртви. Бях сигурен, че вината е моя.

— Само че ние сме тук — отвръща Фандра. — И сме живи благодарение на теб.