Джулиана Багът
Сраснати (40)

Партридж
Долу

По всичко личи, че Винти усеща приближаването на пазача с електромобила доста преди Партридж да чуе нещо. Момчето го избутва в странична алея между два магазина и количката профучава покрай тях. Винти вдига ръка, сякаш му казва: „Чакай, чакай!“ Когато шумът заглъхва, двамата поемат нататък.

Партридж задава въпроси, ала Винти слага показалец на устата си, след което продължават. Опитва отново да пита това-онова шепнешком, но Винти всеки път поклаща глава.

Момчето го отвежда до централната част на Купола, след което прикрива лицето си, пристъпва към асансьорите и натиска най-близкия бутон.

Няколко асансьора идват и си отиват. Вратите им се отварят, ала Винти не помръдва от мястото си. Кабините са празни. Винти натиска бутона отново.

— Като дойде подходящият, свий се ниско долу.

Най-сетне се отваря вратата на един от асансьорите в средата. Винти смушква Партридж.

Вътре заварват едър мъж, който диша хрипливо, придружен от дребна жена. Лактите им са сключени така плътно, сякаш са сраснали един за друг. Лицето на мъжа е пламнало от кашлицата, която раздира гърдите му. Очевидно отиват в медицинския център на нулевото ниво. Винти го избутва в асансьора. Партридж пристъпва неохотно, тъй като го обзема старият страх от възможна зараза — това, от което всички в Купола се боят най-много. Освен това, защо да взимат точно асансьора, в който има хора?

Но Партридж бързо осъзнава, че всичко е постановка. Мъжът негодува престорено срещу отварянето на вратите на това ниво, оплаквайки се на жена си между пристъпите на кашлица, докато в същото време едрото му тяло и дългото палто пречат на камерата да се вдигне към Винти и Партридж.

Толкова са близо един до друг, че Партридж усеща одеколона и медицинския талк на мъжа.

Не спират на първо ниво, предназначено за обикновените хора — с огромни жилищни сгради, училища, центрове за развлечение и пазаруване, сред които е и рехабилитационната клиника за психичноболни пациенти, където бе въдворена Лайда.

Но щом стигат до нулевото ниво, мъжът и жената излизат бавно, прикривайки ловко Винти и Партридж от другите асансьори. Щом двойката свива надясно към медицинския център, Партридж и Винти се спускат наляво към академията.

Академията е наблизо, само на няколко пресечки. Освен нея и медицинския център, на нулевото ниво има ферми и пасища, жилища на работници, различни съоръжения и предприятия за производство на храна, здравни и научни лаборатории, фармацевтични цехове, охранителни централи, а също и зоологическа градина — клетка в клетката. Ако имаш право на достъп до най-отдалечените краища на селскостопанските площи, накрая ще стигнеш до същинската стена на Купола, зад която е външният свят.

В момента академията е в сесия, точно преди коледната ваканция, и затова наоколо е тихо — никаква музика след седем вечерта, приглушени гласове в коридорите, никакъв спорт и игри. При все това мястото му се струва толкова живо, заредено със спомени. Странното е, че още щом поемат по първия коридор, Партридж усеща как старата му същност се връща заедно с миризмата наоколо — на потни буйни тела, на гумени сачми, внесени от покритите с чимове игрища, на препарат за полиране на дърво, с който се лъскат подовете и парапетите, на дразнещ ноздрите почистващ препарат. Той вдъхва дълбоко.

Чувства ли се, сякаш е у дома?

Не, но това място е част от него. В известен смисъл е детството му. Постъпи в академията, когато беше на дванайсет — по-рано от обичайното. На ръст бе колкото Винти Фърт, който сега го превежда през дълъг лабиринт от коридори. Когато се озова за първи път в тези коридори, Партридж бе невинно хлапе, което нощем все още разказваше само на себе си приказката за жената лебед, която бе научило от майка си. А сега…

В коридорите е сумрачно заради оскъдното охранително осветление. Преминават набързо през галерията, по чиито стени са наредени маслените портрети на директорите. Зърва лицето на човека, заемал този пост, когато умря Седж, и който повика Партридж в кабинета си, за да му съобщи тъжната вест. „Всичко е наред, синко. Той няма да ни придружи по пътя към новия рай, но затова пък сега е в божия рай.“ Божият рай — противопоставен на бащиното му творение? Но това беше преди да разбере, че баща му обича да си играе на господ.

Партридж изпитва неустоимо желание да нахлуе в старото си общежитие, да се втурне по коридора, да подскочи и да плесне — по стар навик — знака за изход, закачен за тавана, а после да надникне в стаята на Уийд и да извика: „Може ли по-късно да погледна записките ти?“, след което да се върне в стаята си, където ще завари Хейстингс да разресва мократа си коса пред огледалото. После ще се тръшне на леглото си и ще убеди Хейстингс да поиграят футбол на двора, въпреки че съквартирантът му току-що е взел душ. Но вече няма смисъл да мисли за тези неща. Всичко е в миналото.

— Винти, къде отиваме?

— Долу — отвръща Винти, като че ли това обяснява нещо.

Минават край учителските кабинети, чиито прозорци са затулени с щори. Партридж зърва с облекчение вратата за кабинета на господин Гласингс с метална табелка с името му. Обзема го надеждата, че Гласингс е още тук.

Винти подминава също и научните лаборатории. Накрая стигат до театъра. Винти отваря една врата, водеща зад кулисите, и се изкачва по късото стълбище. Партридж никога досега не е стъпвал зад кулисите. Не е участвал в представления, хорове или групи. Никога не е печелил награди. За разлика от Лайда, която пееше в хора. Всъщност я забеляза за първи път, когато бе излязла да пее на пролетния концерт. На сцената имаше повече от две дузини момичета, ала тя се открояваше. Когато пееше, накланяше леко глава и притваряше очи, сякаш усещаше музиката със сърцето си. Със спуснати завеси сцената изглежда потискаща и тясна. През фините пролуки между дъските на подиума се процежда оскъдна светлина. Опитва се да си спомни песента, която изпълняваше групата на Лайда. Беше старо парче, в което се пееше за желанието да се сдобиеш с късче от американската мечта. Дали не беше феминистко? Начинът, по който момичетата казваха, че искат нещо повече? Никога досега не се бе замислял по този въпрос, но Лайда сигурно се е вълнувала от това. Все още не може да повярва, че не се върна заедно с него. Животът извън Купола я бе променил.

— Оттук — прошепва Винти.

Партридж поема след момчето, което се провира през картонените декори на къща, а после край няколко прожектора.

Винти се навежда и повдига капака на пода. Двамата слизат по стълба, спускаща се под сцената, където явно е въпросното „долу“. Изведнъж Партридж си мисли, че го водят в капан. Бе споменал името на Гласингс пред Айралийн. Дали момичето не го е издало?

По дяволите. Винти бе изтърсил думата Сигнус и Партридж го последва сляпо.

В единия ъгъл на стаята се вижда светлина, обясняваща проблясъците през пролуките на сцената. Макар и абсурдно, Партридж очаква със свито сърце да завари баща си тук, сред купища кашони, сгъваеми столове, масички, кутии с боя и четки, свещници и всевъзможни шапки — жалки останки от дома, който никога не е имал.

Пред себе си вижда две кресла. Едното, обърнато към него, е празно, но в другото, сигурен е, седи някой. Усеща нечие присъствие. Между двете кресла е изправена дървена бъчва. Върху нея е поставена лампа и малък стъклен аквариум с бръмбари. Приличат на буболечката, която Партридж бе махнал от глезена си.

Партридж се оглежда през рамо.

— Винти?

— Всичко е наред — отвръща момчето.

Партридж пристъпва напред с блъскащо в гърдите сърце и сяда невъзмутимо в креслото, сякаш не изпитва никакъв страх.

И тогава се оказва лице в лице с Дюранд Гласингс, стария му учител по история на света.

— Професор Гласингс — изрича Партридж. — Слава богу, че сте вие.

Гласингс се усмихва широко, навежда се и грабва ръката на Партридж като го изправя на крака. Прегръща го.

— Божичко, Партридж, мислех си, че никога вече няма да те видя. — Притиска го до себе си. — Ужасно съжалявам за майка ти и за Седж.

Обзема го странното чувство, че е жадувал за този момент, без да го осъзнава. И тогава се разплаква. Мигом съжалява, че не е успял да прикрие слабостта си, ала тялото му се разтърсва от ридания. Жадувал е да чуе от някого думата „съжалявам“ — от някого, когото приема като свой баща. И осъзнава, че в този момент за него Гласингс е тъкмо това.

— Хайде, седни — казва тихо Гласингс.

Партридж сяда в креслото и избързва очи.

Въпреки че се усмихва, в очите на Гласингс също има сълзи.

— По дяволите, Партридж. Радвам се, че си тук. Я се виж само. Как беше навън? Разкажи ми.

Изведнъж Партридж осъзнава, че за първи път му задават този въпрос. Но в това няма нищо чудно. Хората в Купола не желаят дори да си спомнят за съществуването на онези отвън и все пак въпросът го изненадва.

— Там е мръсно, тъмно, пълно с пепел и опасно, но нещастниците изобщо не са нещастници. Всъщност там живеят страхотни хора, които оцеляват ден след ден при нечовешки условия. — Замисля се за миг, а Гласингс чака търпеливо. — Животът там е истински — казва накрая — а това е нещо хубаво.

— Значи, успя да се измъкнеш и после пак да се върнеш в Купола напълно невредим — казва Гласингс.

— Не съвсем — отвръща Партридж, след което маха отливката от кутрето си и показва на Гласингс къде е било отрязано.

— Как стана това?

— Един дълг, който трябваше да изплатя, както бихте се изразили вие. — Поставя отливката на мястото й. — Баща ми иска да го види отново пораснал.

— Баща ти — лицето на Гласингс помръква. — Е, това е напълно в негов стил. — После се обръща към Винти и казва: — Може да тръгваш, Винти. Благодаря, че го доведе.

Винти поема забързано по стълбата, но миг по-късно спира и казва на Партридж:

— Винаги съм се питал що за човек си.

— Аз ли?

— Разбира се! Кой друг?

— И оправдах ли очакванията ти?

Винти накланя глава и казва:

— Не бях сигурен, че си способен да го направиш, но вече съм.

— Да направя какво? — пита Партридж, хвърляйки поглед към Гласингс.

Но Винти изтичва бързо нагоре и затваря капака след себе си.

— Преди да умре, мама ми каза, че планирате с моя помощ да превземете Купола отвътре. Това ли имаше предвид Винти? Май през цялото време сте чакали знак от мен, че съм готов. А аз дори нямах представа.

— А сега готов ли си, Партридж?

— Как точно ще поведа хората?

— Няма да е лесно. — Гласингс свежда поглед към ръцете си и Партридж усеща, че иска да му каже нещо, но не знае как да го направи.

— Как да започнем революция в Купола? — пита Партридж с надеждата, че Гласингс има план.

— Революция ли? — поклаща глава мъжът. — Партридж, заслушал ли си се поне веднъж в лекциите ми?

— Не се обиждайте, но вие не говорехте за нищо друго, освен за древните култури. Все неща, които нямат никакво приложение в живота ми.

— Просто се опитвах да те подготвя, без да вдигам много шум. Подбирах внимателно думите си. Пишех лекциите си специално за теб.

— Кажете ми тогава какво съм пропуснал за революциите?

— Революциите започват хора, които са гладни. Разбира се, има и идеологически революции, но основната причина хората да въстават, е, че животът им се е превърнал в борба за оцеляване. Главният фактор е отчаянието.

— Да не твърдите, че хората тук не са отчаяни? Мисля, че грешите. — Айралийн например живее в кротко отчаяние. — Според мен хората тук са отчаяни, само че не го съзнават.

— О, имаш право, но това отчаяние ги кара да се вкопчат още по-силно в това, което имат.

— Ако знаеха истината — казва Партридж, замисляйки се за Брадуел. Ще му се Брадуел да беше тук сега. — Ако можеха да зърнат света извън тези стени, ако имаха представа какво е причинил баща ми на хората, със сигурност щяха да се вдигнат срещу него. Щяха да го направят. Убеден съм в това.

Гласингс се обляга в креслото. Едва сега Партридж забелязва, че това не е обикновено кресло. А трон от театралния реквизит.

— Още не си го разбрал, нали? — казва Гласингс.

— Кое?

— Всички възрастни в Купола вече знаят истината — отвръща професорът. — Нещата, които преподаваме в академията са приказки за лека нощ. Партридж, всички ние знаем истината. Всички я носим в себе си.