Джулиана Багът
Сраснати (11)

Преша
Снежен човек

Брадуел шофира, приведен напред, за да не притиска птиците, пърхащи на гърба му. Обича да гледа ръцете му на волана, зачервени и издрани. Той завърта копчетата за отоплението, но напразно. Включва чистачките, за да отстрани пепелта и ситния снежец от предното стъкло. Работи само едната. Мята се по стъклото като прекършена опашка. Финън, който кротува на седалката между тях, повдига ръчица и започва да я движи в ритъм с чистачката, сякаш й маха в отговор. Преша проверява как е сгушения в джоба й Фридъл.

Потрива с ръка главата на куклата, след което се обръща към Брадуел и зърва белега на лицето му.

— Откъде са тези белези?

Той вдига ръка и докосва бузата си.

— Групита — отвръща кратко. — Хванаха ме неподготвен, едва не ме убиха. Но дядо ти свърши добра работа.

— Ще ми се да бе закърпил мен — казва тя.

— Теб ли? — учудва се Брадуел и поглежда главата на куклата. — О!

— Ами твоите птици? — пита тя. — Не ти ли се е искало някой да ги махне като с магическа пръчка?

— Не.

— Никога ли? Нито веднъж? Никога не си искал да се отървеш от тях?

Той поклаща глава.

— Само хората, които загинаха мигновено, и онези, които умираха бавно от изгаряния, зарази и отравяне, се отърваха от всичко това. А птиците означават, че съм жив. Така че нямам нищо против тях.

— Не ти вярвам.

— Не си длъжна.

— Може би при теб е различно, защото не ги виждаш. — Замисля се за момент, след което пита: — Виждал ли си ги някога?

— Не се случва често да се събличам пред огледало.

— Поне знаеш ли какъв вид са?

Той поклаща глава.

— Водни птици — отвръща Брадуел. — Рибарки, мисля. Но не съм сигурен.

Тя си отдъхва. Брадуел също не е наясно с основни неща за себе си. Непознати са не само един за друг, но и за самите себе си.

— Това ми харесва — казва тя.

— Кое ти харесва?

— Това, че има нещо, което не знаеш. Трябва да го правиш по-често.

— Да не искаш да кажеш, че съм всезнайко?

— Ако беше всезнайко, трябваше да знаеш, че си такъв.

— Което е доказателство, че не съм.

Той свива по една алея недалеч от стария й дом. Преша обичаше да излиза на лов за вехтории, да разменя продукти на черните пазари и изобщо всичко, което би могло да я изкара от задната стаичка на бръснарницата, където живееше с дядо си. Ала откритите пространства вече не я съблазняват. Карат я да се чувства разголена. Всичко й се струва измамно. Момичето, което някога бродеше по тези улици, вече не е същото.

От алеята завиват по една улица. Бръснарницата е право напред. За първи път се връща тук след смъртта на майка си. Стъписана е от липсата на промяна тук — животът й се бе променил из основи. Една простичка мисъл я изважда от равновесие: дядо й го няма, а тя още е тук. Чувства се виновна, че е жива.

Минават край взривената фасада на бръснарницата. Отпред има снежен човек, целия в сажди и всевъзможни отломки — парчета метал, стъкло, камъчета. Снегът е започнал да се топи и човечето се е килнало настрани.

— Спри за момент — обажда се тя.

— Какво има?

Свива ръката си на фуния и се взира през изтърбушената фасада на бръснарницата — старата реклама е разкривена, огледалата и столовете, с изключение на един, са изпочупени.

Спомня си натрапчив сън от детството: брои телеграфни стълбове. Ала вместо „едно, две, три“, тя броеше: „Коляното сърби. Слънцето го няма.“ Но защо пък я сърби коляното? И защо слънцето го няма? Може да е сънувала затуленото от пепелта слънце след Детонациите. Някои стълбове горят, други са паднали на земята с изпокъсани жици; тя знае, че не бива да ги докосва. Но един човек ги докосва и мигом пада вдървен. В съня си вижда обезглавен труп. Има и куче без крака. А също и обгоряла овца без руно. Всъщност вече не прилича на овца.

— Последния път, като бях тук, намерих камбанката, която ти подарих — казва тя. — Защо я използваш като преспапие?

— За да пази неща, които са важни за мен. Искаш да я използвам, нали?

Погледът й е прикован върху топящия се снежен човек.

— Неща, които са толкова важни, че ги пазиш в тайна — подхвърля тя, играейки си с копчето на разваленото радио.

— Какво имаш предвид?

— Артър Уолронд, Уилъкс, мъртвия кадет. — Поглежда го косо.

— Просто статия, на която се натъкнах, но още не знам какво означава. — Въздъхва. — Сега може ли продължим? Ел Капитан ни очаква.

Тя поглежда снежния човек — безформено тяло от сняг, метал, стъкло и камъчета — едното му око се е плъзнало по лицето му.

— И той е като нас — казва Брадуел.

Все още се взира в топящата се фигура. Умее да вижда красотата дори в най-дребните неща в този мрачен свят.

— Кара ме да си мисля за дома.

— Не разбирам от изкуство — казва Брадуел, — но ми се струва, че понякога предназначението му е тъкмо такова.

В този миг Преша вижда, че нещо пълзи по снежния човек.

— Какво е това?

— Паяк — отвръща Брадуел.

Втори паяк — метален и тлъст — се стрелва пред пикапа.

— Още един — казва тя.

— И още — добавя Брадуел, сочейки два паяка, които пъплят по разбития тротоар, а после и трети, полазил на една дренажна тръба.

Той включва рязко на скорост и колата се изстрелва.

— Това ли е имал предвид Ел Капитан? Паяци роботи?

Виждат и други, които пълзят по перваза на разрушен магазин.

— Всички са еднакви, явно са направени скоро — отбелязва Преша. — Сигурно идват от Купола. Няма друго обяснение. — Колата минава през дупка и тя се хваща за седалката.

— Досещаш се какво правят, нали? — казва мрачно Брадуел.

На Преша й прилошава. Веднага разпознава черния метал и механичните стави на краката им.

— Мъртвото момче в моргата.

— Едно от тия неща е взривило крака му.

— Ел Капитан можеше да ни каже повече за паяците — отбелязва Преша.

— Вероятно не е знаел на какво са способни. — Той я поглежда. — Доволна ли си, че дойде?

Предпочита да е тук, отколкото в щабквартирата. Трябва отново да започне да излиза. Да докаже, че не е толкова крехка — може би най-вече на себе си.

Брадуел спира на един коловоз и паркира колата. Ел Капитан стои до срутена тухлена стена, а Хелмут е впил кльощавите си ръце в раменете му.

Преша и Брадуел излизат от колата. Оглеждат се за паяци.

Улицата е съвсем пуста, като изключим едно групи — двамина едри мъже и една жена, застанала до Ел Капитан. Мястото й се струва познато — навесите и покритите с мушама колиби, задименият въздух, прехвърчащата пепел. Мирише като у дома — онзи тръпчив вкус на сяра, полепващ по гърлото. Мирише на детството й и тя тъгува за него; човек изпитва носталгия дори по отровеното си, нещастно детство.

— Защо, по дяволите, Преша е тук? — избухва Ел Капитан.

— Преша — изрича Хелмут с усмивка.

— Здравей, Хелмут — казва Преша, след което се обръща към Ел Капитан: — Благодаря, че ни осведоми за паяците. Май ще трябва да ни дадеш повече информация другия път.

— Моля? Да не очакваше бал с маски? — отвръща Ел Капитан, съзнавайки, че се държи грубо. Преша знае, че той се опитва да стане по-добър, но никак не е лесно. — Съжалявам.

— Бал с маски! — повтаря възторжено Хелмут.

— Те са опасни, Кап — обажда се Брадуел. — Знаеше ли това?

— Опасни ли?

— Момчето, което откриха в гората — казва Брадуел. — Помниш ли в какво състояние бе кракът му? Металните скоби, забити в плътта му? Може да е убит от прототип, малка експериментална машинка.

Хелмут се навежда напред, изучавайки лицето на брат си, вероятно да прецени дали го е страх.

— Само че има и друг проблем. — Ел Капитал драсва клечка кибрит и я хвърля в една метална кофа, пълна с дрехи. — Погрижете се да изгорят докрай — подхвърля на групито. После се отправя към отвора на дренажната тръба. — Без резки движения. Озъртайте се за паяци. Още не са стигнали дотук, но са близо.

Щом влиза в отводнителната тръба, Преша си спомня мястото. В една дъждовна нощ дядо й я доведе тук и й каза да се скрие, щом излезе през задния панел в шкафовете. Трябваше да се скрие тук в нощта, когато отиваше към квартирата на Брадуел и когато срещна Партридж — или по-скоро бе отведена при него. Ако бе намерила убежище в тръбата, може би щеше да си остане момиче, което кръстосва града на лов за вехтории. Дали дядо й щеше да е още жив?

— Добре ли си? — прошепва Брадуел. Май си личи, че не е на себе си.

— Добре съм — отвръща тя и излиза от вцепенението си.

— Момичето е от оцелелите — обяснява Ел Капитан. — Отведена е в Купола, там е пречистена и после е върната обратно. Носи послание.

— Пречистена ли? — прошепва Преша. — Това е невъзможно.

— Но е истина — отвръща Ел Капитан.

— Истина! — повтаря Хелмут с блеснали очи.

По гърба на Преша плъзват тръпки. „Възможно ли е да те пречистят?“

Скоро от мрака изплуват две млади жени на възрастта на Преша и едно момиче, облегнало гръб на стената. Ел Капитан представя жената с набръчканата кожа на лицето — Маргит. Другата е приятелка на Маргит и е сляпа. Ел Капитан не я назовава по име.

— Поклонници на Купола — процежда той с погнуса.

— А пред какво да се прекланяме? — обажда се в своя защита сляпата.

Брадуел мрази поклонниците на Купола.

— Куполът е ваш враг, а не божество — отвръща ядосано.

— Щом чуеш новото послание — казва Маргит, — ще си вземеш думите назад.

Брадуел отваря уста, ала Преша го стисва за ръката.

— Остави. — Приближава се до момичето, за което бяха говорили — с бледа кожа, проницателен поглед и тъмночервена коса.

— Казва се Уилда — добавя Ел Капитан. — Изгорихме дрехите, в случай че има скрити подслушвателни устройства.

Уилда носи стара размъкната рокля с провиснало деколте и навити до лактите ръкави. Партридж и Лайда са единствените Чисти, които Преша е виждала. Заради крехката си възраст момичето изглежда много по-чисто и уязвимо. Обзема я желание да я закриля — момичето я гледа с дълбоко отчаяние.

— Значи тя е Чиста и в същото време не е? — пита Преша.

— Все едно, носи ново послание от Купола — отвръща Ел Капитан.

— Истината! — обажда се Маргит.

Уилда държи дървена лодчица.

— Какво е това? — пита Преша.

— Истината! — надава вик Хелмут.

— Това е лодка. Хелмут я издялка от парче дърво. И я подари на момичето.

Преша се вглежда в лодката.

— Хубава е — казва на момичето. — Чудесна работа, Хелмут. Не знаех, че си толкова сръчен.

Той обръща смутено глава.

Ел Капитан се навежда напред, изгубил равновесие под тежестта на Хелмут.

— Хайде, повтори. Нека и те да чуят.

Хелмут тръсва глава. Не желае да го чува отново.

Момичето се озърта.

— Искаме да върнете сина ни — изрича тя със свити устни, сякаш не може да ги отвори повече.

Преша кима, окуражавайки Уилда да продължи.

— Това момиче е доказателство, че може да спасим всеки от вас — изрича тя, след което стисва устни и свежда брадичка към гърдите си. Преша недоумява как е възможно толкова красиво лице да излъчва такова страдание. Страните на Уилда се зачервяват и изопват. Устните й изглеждат твърди като камък. Въпреки това промълвява: — Ако не изпълните молбата ни, ще убием хората, които държим за заложници… — Тя стисва отчаяно очи и тръсва глава. Не иска да каже нищо повече, ала думите напират на гърлото й и устните й сами се раздвижват: — Един по един. — Вдига ръка, но се възпира и горчиво заплаква.

— Всичко е наред — казва Преша, след което се обръща към Ел Капитан и Маргит. — Кажете й, че може да спре.

— Спри! — изрича Хелмут, разтривайки уши.

— Не може да спре — обажда се Ел Капитан. — Не е програмирана така.

Уилда се взира в Преша умолително, но въпреки това описва на гърдите си кръст, пресечен с окръжност.

— Новото послание — изрича уморено Ел Капитан.

— Но какво искат да кажат с това, че могат да спасят всички? — Преша никога не е била като това момиче — без белези, отпечатъци и сраствания. Лишена е от тази привилегия. Пречистили са момичето. Дали и тя би могла да си върне чистотата? Възможно ли е някога отново да зърне ръката си — такава, каквато трябва да бъде? Възможно ли е белегът с форма на полумесец да бъде изтрит от лицето й? Ами птиците на Брадуел? Ами ако Ел Капитан и Хелмут отново да станат отделни индивиди?

— Заложници, Преша! — прекъсва мислите й Брадуел. — Те са готови да убиват хора.

Разкайва се задето първата й мисъл бе да възвърне чистотата си, но й става неприятно от забележката на Брадуел. Той се подпира на тръбата и поклаща глава.

— Те ще ни спасят — обажда се Маргит. — Заложниците ще станат като нови.

— Нови — прошепва Хелмут на Преша. — Нови!

— Куполът не отвлича хора, за да ги прави нови и лъскави! — възразява Брадуел.

— Паяците — сеща се Преша. — Ето как хората ще бъдат убивани. Затова са тук.

— Ако им върнем сина, ще ни пречистят! — намесва се сляпата жена.

— Партридж — прошепва Ел Капитан.

Момичето става, олюлява се и се отправя към изхода.

— Уилда! — опитва да я спре Преша.

Маргит настига момичето и го сграбчва за лакътя.

— Никъде няма да ходиш — казва тя. — Трябва да им кажеш да ни спасят!

— Пусни я! — повишава глас Преша. — Не виждаш ли, че я плашиш?

Маргит пуска лакътя на Уилда. Тя свива ръка пред гърдите си, започва да я разтрива.

— Искаме да върнете сина ни! — кресва момичето. Но този път думите не звучат като послание, а като заплаха.

Сляпата жена се олюлява, сякаш е пияна.

— Можем отново да станем Чисти! Пише го в Първата библия. Бог ни изпрати единствения си син. И сега трябва да си го върнем!

— Спрете най-сетне да боготворите враговете си! — обажда се Брадуел. — Знаеш ли защо си ослепяла? Заради тях. Всичко е заради тях!

— Какви доказателства имаш? — изсъсква сляпата жена. — Моето доказателство е Куполът! И това момиче! Това Чисто момиче!

— Чисто момиче — обажда се Хелмут с надежда. Може би Хелмут вярва, че Куполът може да спаси и него? Да го отдели от брат му и да го пречисти. Преша също иска да повярва, че могат да я пречистят, да стане нова и лъскава, както каза Брадуел. — Чисто момиче!

— Млъкни, Хелмут! — прогърмява гласът на Ел Капитан. Всички започват да си крещят, думите им отскачат от стените на тръбата — дори Хелмут се развиква на брат си.

— Млъкни! Млъкни! Млъкни!

Уилда стиска очи и също крещи:

— Това момиче е доказателство, че можем да ви спасим! Ако не изпълните молбата ни, ще убием заложниците. — Впива пръст до болка в гърдите си и описва кръст, пресечен с окръжност. Настъпва тишина.

Уилда отваря очи. Преша пристъпва към нея и коленичи. Момичето забелязва главата на куклата. Обгръща я заедно с ръката на Преша и започва да я люлее, утешавайки самата себе си.

— Искаме да върнете сина ни. Това момиче е доказателството. — Накрая се отпуска в скута на Преша.

Преша започва да я люлее.

— Тихо, всичко ще се оправи. — Преша бе научила наизуст първото послание, написано на листчетата, които вид летателен апарат бе разпръснал. И започва да декламира: „Братя и сестри, знаем, че сте тук. Един ден ще излезем от Купола и ще дойдем при вас с мир. Засега ще бдим отдалече с чувство на милосърдие.“

Момичето кимва. Сега вече говорят на един и същи език.

— Какво става? — обажда се сляпата жена.

— Тихо — отвръща Маргит. — Не говори.

— Кръстът — обръща се Преша с тих глас към другите. — Пресечен от кръг по средата. Същият като този, който бе отпечатан в края на първото послание. — Тя поглежда Брадуел. — Двете послания много си приличат.

— И как точно? — пита Брадуел.

— Не знам. Но са еднакви по дължина и по форма. Разбираш ли?

— Двайсет и девет — казва Ел Капитан.

— Двайсет и девет какво? — пита Брадуел.

— Думи. Всяко послание съдържа точно двайсет и девет думи — обяснява Ел Капитан.

— Всичко ще е наред — Преша продължава да шепне на Уилда, разтривайки тясното й гръбче.

— Наред, наред — гука Хелмут.

Прегърнало куклата, момичето прошепва:

— Искаме да върнете сина ни.

— Да, знам — отвръща Преша. — Ние ще се погрижим за теб.