Джулиана Багът
Сраснати (30)

Преша
Мъх

Преша и Брадуел живеят в малка вила, където ги доведе спасителният отряд в нощта, в която едва не умряха. Избраха малката къщичка с каменни стени, обрасли отвсякъде с мъх, заради малката печка, с която лесно се отопляваше. Преша се възстанови бързо от хипотермията, но в дробовете на Брадуел се бе насъбрала вода. Нещо, което оцелелите познават добре — затруднено дишане, пристъпи на кашлица.

През последните три седмици Преша посвещава времето си на две неща — да изучава внимателно Финън и оставените от Уолронд записки и да се грижи за Брадуел, който спи почти непрекъснато.

Отначало Преша пишеше на хартия, нещо много ценно, но когато хартията свърши, продължи да пише на тясната маса. А когато и там не остана празно място, използва дъска за рязане, а после камъни от овощната градина. Старае се да пише със ситен почерк. Във вече познатите й трептящи конуси от светлина Финън прожектира видеоклипове, изображения на сканирани документи — удостоверения за раждане, брачни свидетелства, смъртни актове, дипломи, академични справки — както и ръкописните бележки на Уилъкс за книгите, които чете, с номера на страници, но не и заглавията, или пък авторите — безкрайни неясни записки, които Преша преписва дословно.

В това време Брадуел се надига от леглото, колкото да отпие глътка вода или малко свински бульон. Ел Капитан се е погрижил войниците да им носят храна и понякога да ги посещава медицинска сестра. Финън помага с информация за пневмониите, за възможните рискове, начините на лечение и лекарствата, с каквито не разполагат. Но Преша не го вини. Все пак той се опитва да бъде полезен.

Ел Капитан я умоляваше да не стои при Брадуел — бе възможно да е заразен. Тя категорично отказа.

— Аз съм добър приятел.

Нима са само приятели? Преша си спомня тялото му, голо и мокро. Понякога я измъчва мисълта, че я бе видял почти гола. Дава си сметка, че е глупаво да се притеснява. Щяха да умрат. Какво толкова, че е била без дрехи? Той спаси живота й. Ала при тази мисъл я обзема безпокойство, сякаш всичко се случва в момента. В съзнанието й изплува усещането за допира на кожата му до нейното треперещо тяло и изведнъж усеща, че отново пропада в тази непозната бездна. Пропада, пропада, пропада — в мрежите на любовта?

Точно сега е себично и глупаво да мисли за такива неща. Присяда на леглото му в очакване на мига, в който Брадуел ще дойде на себе си, ще примигне срещу светлината и ще я познае. А може и да се влоши. Водата в белия дроб има фатални последствия. Не бива да се отдава на такива мисли. Най-добре да се хваща за работа. За да му покаже докъде е стигнала, щом дойде в съзнание. Та нали тя оцеля! И той ще успее.

Тя става и се обляга на обраслата с лишеи стена. От всички видеоклипове, съхранени в паметта на Финън, има един, който Преша превърта отново и отново — родителите й като млади. Разполага с подробни бележки за него. Просто не може да му се насити. Обикновено го моли да й го пусне, но сега като награда за дългото ровене из записките на Уилъкс, Преша му казва:

— Финън, пусни ми отново онзи филм.

Финън се включва, създавайки трептящ конус от светлина. Първо се появява майката й; смее се, огряна от слънцето, и отмята къдравата си коса. После до нея застава млад мъж, сигурно е баща й. Има тъмни бадемовидни очи като нейните и закачлива, малко странна усмивка. Намират се сред поле, облечени с кадетските си униформи; не носят колани, а яките им са разкопчани. Двамата махат към камерата.

Преша копнее да се спусне към слънчевото поле, да хване майка си и баща си за ръце и да им каже: „Това съм аз. Вашата дъщеря. Ето ме. Тук съм.“ Образът на родителите й — толкова красив, толкова истински — е болезнен и прекрасен. Липсват й по особен, по-интимен начин.

В далечината зърва Уилъкс — би го разпознала навсякъде — с вечния му бележник. Увлечен е в разговор с мъжа, чието лице Преша си спомня от моргата, от вестникарската изрезка, затисната с камбанката — кадетът, чиято смърт е обявена за злополука. Лев Новиков. Навели са глави един към друг в напрегнат разговор. Майка й се приближава към тях, показвайки им, че камерата е включена. Подканя ги да помахат. Понечва да хване ръката на кадета. Лев я притегля към себе си и я целува. Уилъкс слага бележника под мишница. После помахва, пъха ръка в джоба си и се отдалечава.

Преша извръща поглед от трептящата светлина, от което покритите с мъх стени заблестяват. Дали целувката не означава, че майка й е имала връзка с Лев? Всички ли са я обичали? И коя всъщност беше Арибел Кординг? Преша недоумява как е възможно с такава лекота да даваш и да приемаш любов. Може би майка й е имала непостоянен нрав? Подчинявала се е на сърцето си, а не на разума. Преша би трябвало да е благодарна; нали това е причината да се роди. И все пак й се иска майка й да е била… каква? По-силна? Не така влюбчива? Любовта е лукс. Нещо, което не можеш да си позволиш, когато се бориш за своето оцеляване и за живота на други хора. Колкото и да не й харесва, Преша стига до заключението, че майка й е била разточителна и подвластна на чувствата си. Какво е спечелила от това?

Брадуел издава стон. Изритва с крак завивките. Преша го вика с надеждата, че идва на себе си, но накрая той отново притихва. Ако в този миг бе отворил очи и я бе познал, какво щеше да му каже?

Преша си дава сметка, че страхът подлага любовта й на изпитание. Може би влюбването не е признак на слабост, а на кураж. Може би любовта не означава да загубиш ума си, а да се осмелиш…

Записът свършва с пращене. Стаята помръква. Тя прокарва пръсти по камъните, изписани с нейните бележки. Медицинската сестра я бе посъветвала да говори на Брадуел. Ще бъде добре за него. Не е изключено да те чува дори в съня си.

Затова Преша непрекъснато го осведомява за събитията. Каза му, че макар и да не знаят със сигурност, Партридж е в Купола, защото паяците роботи са деактивирани. В деня след пристигането им в наблюдателния пост разбрали как за миг от тях се разнесло пращене, след което краката им се изопнали, а дисплеите угаснали. Разказа му, че Ел Капитан е в един медицински център в града, където отстранява паяци роботи, които все още са впити в телата на хората.

Преша премълча само лошите новини — още деца бяха изчезнали. Някои се бяха върнали, две от тях скитали из пазара. Едно бе намерено заспало в гората, а друго — бе заварено в леглото, като че никога не е изчезвало, само дето, подобно на Уилда и останалите деца, тялото му беше съвършено — всички белези и следи от изгаряния бяха излекувани, ампутираните крайници — израснали наново, а пъпът — покрит с нова кожа. Ел Капитан бе наредил да доведат децата и да ги държат в сградата на общежитието под охрана, за да не попаднат в ръцете на последователите на Купола. Уилда е настанена там. Въпреки че й липсва, Преша не може да я посети; не е изключено Брадуел да е заразноболен, а имунната система на детето може да отслабва с дегенерирането на клетките.

Подобно на Уилда, децата бяха програмирани да не съобщават много информация.

— Пропаганда — каза Ел Капитан. — Невръстни говорители на Купола. — Всяко послание, както при Уилда, завършва с келтски кръст.

Наричат ги пречистени, тъй като не са истински Чисти, а дубликати. Всички имат тикове на ръцете и главата.

Преша се надява да открият формулата, която да използват в комбинация с мускалите на майка й и с третата мистериозна съставка. Може би ще успеят да спасят децата, преди да е станало прекалено късно. Никога няма да признае пред Брадуел, че понякога се взира в главата на куклата толкова дълго, опитвайки се да си представи как изглежда ръката отдолу, че накрая очите й се замъгляват от сълзи. Да се отърве от главата на куклата? Сигурно това е другата причина да работи така неуморно.

— Знаеш ли, Брадуел, за мен Уилъкс си остава непознат — казва тя. Как да систематизираш бълнуванията на един безумец? Как да откриеш указания, които биха имали смисъл за някой от седморката или за родителите на Брадуел? В крайна сметка Уолронд е насочил всички улики към тях. Пък и Брадуел познава Уилъкс по-добре от нея. — Имам нужда от теб — казва тя. — Събуди се и ми помогни. — Работата е там, че никак не е сигурна дали ще й помогне, дори да беше буден. Брадуел копнее да научи истината, а не формулата.

Той се прокашля в неспокойния си сън. Страните му се зачервяват. Птиците на гърба му се свиват, сякаш дишането им зависи от неговото.

— Успокой се — казва тя. — Всичко е наред. — Финън се приближава до леглото. Кашлицата на Брадуел спира.

Огънят постепенно затихва. Преша си слага новите обувки и палтото — част от екипировката на ОСР, подарък от Ел Капитан. После избутва желязното резе, което той бе монтирал, и отваря вратата. Вилата на художника е сгушена в самия край на овощната градина. Почернелите клони на дърветата са превити така ниско, че върховете им са пуснали корени. Въздухът е режещо студен. Тогава й хрумва, че Партридж сигурно спи при постоянна температура — но каква ли е тя? Двайсет и два или може би двайсет и три градуса? Пита се дали изобщо се сеща за нея. Възможно е никога вече да не се видят и за миг всичко й се струва загубено. Нищо няма да се промени. Това е животът, който я очаква. Тук и завинаги. Същото важи и за него.

А ако Брадуел умре, Преша ще прекара остатъка от дните си сама в тази селска вила сред вкопчените в земята дървета.

Луната е пълна, макар и забулена от пепел. Успява да различи в далечината ниската, разнебитена циментова стена, а малко по-нататък — разпалените огньове пред палатките. От другата страна е старото общежитие, рухнало наполовина. Ето къде живее Уилда.

В общежитието се вижда светлина и Преша се пита дали това не е стаята на Уилда. Ами ако нищо не излезе от черната кутия на Уолронд? Тогава момичето ще умре.

Тя излиза навън, взима наръч дърва от грижливо наредения куп и се опитва да си представи как е изглеждала вилата преди. Дали призрачните момичета са брали плодове от дърветата? Поглежда към овощната градина — дънери с оклюмали корони, безброй почернели и превити клони — и зърва фигура, която се стрелва толкова бързо, че чак мъглата се завихря. Изчезва.

Чува как Брадуел кашля, а после се разнася и гласът му, несигурен и дрезгав:

— Преша!

Тя се втурва в къщата, пуска дървата. Той се мята в леглото. Коленичи до него. Очите му са отворени, но погледът му блуждае.

— Тук съм — казва тя. — Още съм тук.

Задушава го остра кашлица. Преша му донася вода. Повдига главата му и поднася чашата до устните му.

— Пийни — казва тя. — Имаш нужда от течности.

Той затваря очи, отпива малко и отпуска глава. Преша го оставя да легне настрани.

Тя става и нервно крачи напред-назад. Накрая опира чело на каменната стена и започва да чопли мъха.

— Брадуел — казва тя, — защо просто не дойдеш на себе си? Това не може да е краят. — Очаква да й отговори, макар да осъзнава, че е невъзможно.

Преша отдръпва ръка от стената и вижда цветове — малко синьо, размазано червено. Вглежда се в мъха. Да не би тези петна да са някаква плесен?

Посяга нагоре и маха още малко мъх, а отдолу изникват още цветове. Продължава да чопли мъха. Пред очите й се открива част от лице — око, буза и ухо.

Кой ли е живял тук след Детонациите? Някой художник? Може би платната са свършили и е започнал да рисува по стените.

Преша грабва гъбата за чинии и започва лекичко да трие мъха, като внимава да не повреди цветовете отдолу. Лицата изникват едно по едно — все на момичета — сякаш са били под ключ. Призрачните момичета. Реката е широка, течението зове, извива се, зове. Кой от този свят ще ги избави?

Дали художникът не е искал да задържи онези изгубени души? Преша си спомня как нещо я изтласкваше към повърхността — онези малки ръце на гърба й. Истински или не, беше ги усетила. Нагазват във водата, която ще ги изцери, раните ще заличи и изцери. Смъртта всяко петънце от кожата им ще изтрие и тя ще заблести.

Преша знае какво е да си под водата и сега сякаш самата тя ги извежда една по една на повърхността. Открива се още една уста, отворена, като че от нея се лее песен.

Маршируват слепешката с песен жална,

гласове печални, песен жална.

Слушаме смирено, докато ушите ни не почнат да звънтят, ушите ни пищят, ушите ни звънтят. Синьо око, присвито от болка. А после и закръглена буза.

Светец им трябва и спасител,

спасител и светец, спасител и светец.

На този бряг ще дебнат и ще се скитат вечно,

ще дебнат и ще се скитат вечно.

Едно тъжно око с тревожно извита вежда. Присвити устни, сякаш да изрекат дума.

Брадуел диша пресекливо, но й се струва, че това е дъхът на момичетата. Те вдишват Уил; издишват Ъкс. Той е техният убиец. Той е отнел живота им. Стените са изпълнени с ликовете им. Стаята е изпълнена с дъха им.

Уил.

Ъкс.

Уил.

Ъкс.

Преша се обръща и зърва Финън в краката си. Уолронд бе предупредил да не забравят, че той познава ума на Уилъкс. За да разбере тайната, трябва първо да разбере човека. А за да разбере човека, масовия убиец — отнел живота на тези момичета и на повечето хора по света — тя трябва да проникне в ума му.

Уил.

Ъкс.

Трябва да мисли с неговите мисли, да върви с неговите стъпки, да диша с неговия дъх.

— Уил — шепнат момичетата в хор — ъкс.