Джулиана Багът
Сраснати (41)

Преша
Сън

Брадуел спи, а Финън кротува до малкия радиатор, събирайки енергия, докато вниманието на Преша е погълнато от паяците. Всеки от тях носи невероятно мощен експлозив. Тя разглобява взривните устройства, след което ги преработва в малки ръчни гранати. Написала е инструкциите на нов камък и е изработила три прототипа.

Утре сутринта ще напуснат вилата и следвайки картите в главата на Хейстингс, ще се опитат да намерят летателния апарат. Но преди това Преша иска да остави достатъчно надеждни инструкции. На поляната пред бившия пансион е пълно с палатки, натъпкани с хора, които с подходящо обучение биха могли да отстраняват паяците роботи от телата на оцелелите и да произвеждат амуниции. Защо да не им намери малко работа? И тъй като има проблеми със съня, Преша също си е намерила занимание.

Брадуел беше на мнение, че Хелмут и Ел Капитан трябва да останат тук, а Ел Капитан пък смяташе, че не друг, а Брадуел трябва да остане. Накрая се скараха малко преди Ел Капитан и Хелмут да напуснат къщата заедно Хейстингс за през нощта.

— Хората тук ще имат нужда от теб — каза му Брадуел.

— Ти можеш да ме заместваш. Не си достатъчно оздравял за това пътуване.

— Няма да седя тук със скръстени ръце.

— Нито пък аз — отвърна Ел Капитан.

— Нито пък аз — повтори Хелмут.

— Ако откриете летателния апарат, ще имате нужда от пилот — отбеляза Ел Капитан.

— Пилот — рече и Хелмут с нотка на изненада в гласа.

— Баща ми бе освободен от въздушните сили заради психическа нестабилност, след което изчезна — каза Ел Капитан, — но аз прекарах детството си, изучавайки всичко за летенето, и тренирах на симулаторите. Въпреки че не помниш баща си, знам, че имаме две общи неща. Летенето и лудостта.

— Лудостта — отрони и Хелмут.

— Откачен пилот? Това не е кой знае каква перспектива — промърмори Брадуел.

— Въпросът е — обади се Преша — какви са шансовете този летателен апарат да се управлява като симулатора.

Но Ел капитан не искаше да чуе.

— По-добре да имаш под ръка човек, който знае нещо за летенето. Ще бъде жалко да намерите самолета, а да не можете да различите десния борд от кърмата. Финън може също да бъде от полза. Като помощник-пилот. — Лампичките на Финън примигват доволно.

Когато Ел Капитан им пожела лека нощ и пое към общежитията заедно с Хейстингс, Брадуел се провикна подире им от вратата на вилата:

— Значи, отиваме всички! Ще се видим сутринта!

Без да се обръща назад, Ел само махна примирено с ръка и това беше всичко.

Преша се изправя, след което се протяга и преглежда отново нещата в раницата си. Изважда един по един увитите мускали и улавяйки светлината през стъклените шишенца, ги нарежда на масата. Течността в тях се люшка, блестяща и кехлибарена на цвят. Замисля се за майка си, която беше блестящ учен. Но нима този изключителен ум я е довел до нещо добро? Лев Новиков я целуваше. Може би двамата са излизали, когато той е умрял. А после, най-вероятно, възползвайки се от скръбта й, Уилъкс, убиецът на Лев, е успял да я спечели и да се ожени за нея. Но дали след време е открила, също като Уолронд, че Уилъкс е отговорен за смъртта на Лев? Може би тъкмо това я е тласнало към Иманака, бащата на Преша. И все пак е сигурна в едно: в постъпките си майка й невинаги е била водена от разума и логиката. Много от решенията си е взимала, вслушвайки се в сърцето си, а не в разума. И тъкмо тези решения впоследствие доведоха до смъртта й.

Преша няма намерение да допуска същите грешки — независимо от чувствата, които бе изпитала в прегръдките на Брадуел в гората.

Най-важното сега е да защити завещаното от майка й. Без тези три мускала няма да има лечение за никого.

Парчето сукно, което Брадуел й бе дал, за да увие мускалите на кръста си, не изглежда достатъчно сигурно за такова опасно, а може би смъртоносно пътуване. Затова тя изрязва правоъгълна ивица от едно одеяло и увива в нея мускалите, преди да ги загъне в сукното.

— Защо не спиш? — пита Брадуел с дрезгав глас.

— Събудих ли те? Извинявай.

— Не, не. — Той сяда в леглото и разтрива главата си.

— Какво ще правим с картите на Партридж и Лайда? — пита тя.

— Най-добре да ги оставим тук, където ще са на сигурно място.

— И аз така мисля.

Брадуел поглежда през прозореца.

— Понякога мислиш ли за Партридж?

— Надявам се да не свиква прекалено с охолния живот — казва Преша.

— Той е Чист. Но дори да пренебрегнем този факт, между нас пак ще има пропаст. Не знам дали някога ще се опознаем истински.

— А какво ще кажеш за мен? — Преша взима мускалите и ги прибира внимателно между дрехите в раницата си.

— На теб ти имам доверие.

— Но можеш ли да проумееш що за човек съм?

— Не — усмихва се той.

— Кое е толкова смешно?

Той разбухва възглавницата си и я пъха под главата си.

— Сънят, който сънувах преди малко. И ти беше в него.

— Какъв беше?

— Сънувах, че летя. Като малък, преди Детонациите, често ми се присънваха такива неща. — Той се замисля. — Ако не се лъжа, спрях да сънувам, че летя, откакто имам птици на гърба си, с други думи истински крила.

— А как точно летеше в детските си сънища?

— Задържах дъха си и започвах полека да се издигам, докато накрая се оказвах толкова нависоко, че щом разтварях ръце, вятърът ме подхващаше и аз просто се реех във въздуха.

— Ами в този сън?

— На гърба си нямах птици, но въпреки това не бях малко момче. А какъвто съм сега, само че…

— Чист?

— Така мисля. Може би затова се събудих с мисълта за Партридж.

— Какво е чувството? — Преша никога не е сънувала, че може да лети.

— Сякаш съм… по-млад. Бях на същата възраст, но въпреки това се чувствах различно от сега. Като че ли можех да летя, защото нямаше какво да ми тежи. Знаех, както става само в сънищата, че родителите ми са живи. Под мен се простираха тучни поля, сред които течаха реки. Сякаш изобщо не е имало Детонации.

— И аз също бях в съня ти?

— Видях реката — онази, която прекосихме — и ти беше вътре. Бореше се с течението.

— С други думи, давех се.

— Така си мислех. А когато се спуснах надолу да те спася, пак се върнахме в онази нощ. В онази студена нощ. — Тя кимва, изчервявайки се при спомена за това. — Знаех, че за да стигна до теб, ще трябва да си спомня, че родителите ми са мъртви и че светът се е превърнал в пепелище. Когато си спомних всичко това, започнах да падам. Приземих се във водата. Потънах надълбоко и тогава те зърнах под водата. Отново станах, какъвто съм сега — с птиците на гърба и белезите. И…

— Успя ли да ме спасиш?

Той поклаща глава.

— Започнах да ти разказвам съня, за да ти дам пример, че не мога да проумея що за човек си.

— Така е.

— Беше заобиколена от всички тези момичета, чиито лица са по стените, и можеше да дишаш под водата. Всъщност ти пееше. Всички пеехте. А песента се носеше във водата. Долавях я с кожата си, усещах вибрирането на нотите.

Преша си спомня допира на кожата му и как снегът ги покриваше като дантела.

— А после?

— Ти нямаше нужда да бъдеш спасявана. Отначало реших, че се давиш, но ти беше добре. Погледна ме по начин, който не бих могъл да опиша.

— Как те погледнах?

— С нещо като ярост. Не знаех дали си ядосана на мен, или…

— Или какво?

— Нищо. Не мога да те проумея дори в сънищата си. Нали това ти казвам.

Тя надниква в раницата си, като че ли не знае съдържанието й наизуст.

— На пазара има една гадателка на сънища. Виждал ли си я?

— Не вярвам в такива неща.

— Аз пък вярвам. Или поне понякога.

— Ще се опиташ ли да разтълкуваш съня ми? — Той се изправя и спуска краката си на пода.

Но Преша вече го е разтълкувала. Брадуел ще пътува с тях, за да я наглежда, да я пази. Но може би дълбоко в себе си разбира, че тя няма нужда да бъде пазена. Преша вдига раницата и я оставя до входната врата.

— Все още държиш на обещанието, което си дал на дядо ми. И дори в сънищата оставаш верен на думата си. Готов си да пожертваш твърде много за това — дори представата, че родителите ти може да са живи.

— Изглежда, ме проумяваш доста по-добре, отколкото аз теб. — В мига, в който Брадуел изрича тези думи, Преша осъзнава, че би предпочела да бе отрекъл. Не иска той да се чувства обвързан с този стар дълг. Не иска да бъде бреме за него. В този момент не знае какво да отвърне. Взира се в лицата на момичетата, като задържа погледа си на онова, което прилича на Фандра.

После се обръща и втренчва очи в Брадуел.

— Защо искаш да участваш в това пътуване? — пита го тя. — Никой от оцелелите, стигнали толкова надалеч, не е успял да се върне.

— А ти защо отиваш?

— Заради Уилда. Ако открием формулата, ще можем да я спасим. — Не че не е вярно, но е само част от отговора. Преша усеща как истината я гложди отвътре, опитвайки се със зъби и нокти да си пробие път навън. — Също искам да разбера дали там някъде има и други оцелели. Може би са успели да се измъкнат, но просто не са искали да се връщат обратно.

Приближава до масата и взима кухненския нож, с който е разрязала вълненото одеяло. Докосва ръба му — все така остър. — Баща ми. Татуировката на пулса му все още биеше на гърдите на майка ми. Той е жив. И е някъде там.

— Но Преша… — Брадуел става и пристъпва към масата между тях.

Преша занася ножа при дъската за рязане.

— Да, знам. Шансовете да го открия са почти нищожни. Но ти искаше отговор и аз ти го дадох. — Не може да повярва, че е изрекла всичко това на глас. Сама не знае откога таи в себе си надежда. Не е могла да я признае дори пред себе си, защото звучи прекалено егоистично и детинско. Оставя ножа на дъската.

Брадуел опира юмруци на масата и се навежда към нея. В погледа му се чете умора, но той присвива очи, сякаш да прозре през мъглата на изтощението, опитвайки се да я види по-ясно и най-сетне да я проумее.

— Грешиш за съня — казва Брадуел.

— Така ли? Какво имаш предвид?

— Не идвам с вас, за да те пазя. Не е заради някакво старо обещание.

— А защо тогава? — пита Преша.

— Искам да дойда, защото… — Навежда се още по-близо към нея. — Защото, Преша, аз…

— Спри — прекъсва го тя. — В нашия свят е лудост да имаш чувства към някого.

— Тогава може би съм луд.

Сърцето й бие толкова силно, че тя притиска ръка към гърдите си с надеждата да се успокои. Приковава очи в Брадуел, без да знае какво да каже.

И тогава изражението на Брадуел се смекчава. Той вдига показалец и прошепва:

— Ето го пак. Също като преди.

— Кое?

— Начинът, по който ме погледна в съня ми. И който не мога да проумея.