Джулиана Багът
Сраснати (16)

Лайда
Снежна сфера

Лайда подава черната кутия на Партридж, внимателно, сякаш е бебе — или по-скоро бомба. Брадуел обяснява, че останалите пет кутии представляват напълно идентични енциклопедии — огромни библиотеки с информация. Но една от тях е различна.

— Обърни я — казва той.

Партридж завърта кутията и Лайда прокарва пръст по малкия символ отдолу.

— Останалите имат серийни номера, но на тази има само символ за авторско право — обяснява Брадуел — без дата.

— Може да значи много неща — обажда се Преша — Остави ги да я разгледат обективно.

— Дали не е знакът за „пи“ — подхвърля Партридж. — Три цяло и четиринайсет. Оградено в кръг.

Лайда недоумява какво означава това. „Пай^[1]? Ограден в кръг.“ Вероятно това е едно от нещата, които в академията учат момчетата, но не и момичетата.

— Каквото и да е, въпросът е, че кутията е свързана с майка ти — казва Брадуел на Партридж. — А това значи, че е важна.

Партридж поглежда към Преша.

— С мама? Но как така?

— Когато някой каже лебед — подхваща Преша, но лампичките на Финън светват и ритуалът започва.

— Седем, седем, седем… — От изненада Партридж изпуска кутията.

Щом пиукането приключва, Преша казва:

— Иска имената на седмината избраници. Помниш ли ги?

— Тя не ни ги каза всичките — отвръща Партридж.

Лайда вижда как от корпуса на кутията се разгръща тънка метална ръчица с лъскаво остро връхче.

— Какво е това?

Връхчето отскача и светкавично пробожда ръката на Партридж. От мястото покапва кръв. Партридж хваща Финън за опашката и го вдига като плъх.

— Какво беше това, по дяволите?

— Това е начин да се запознае с теб — обяснява Брадуел.

— Сякаш ми е притрябвал! — Партридж подава кутията на Брадуел и изтрива кръвта с ръкава си.

— С кои имена разполагате? — пита Лайда. Надвесва се над кутията, но не прекалено близо. Не изгаря от желание да бъде убодена.

— Засега знаем за Арибел Кординг, Уилъкс, Хидеки Иманака — изрежда Преша. — Има и още един, който е загинал млад. Подозираме, че се е казвал Новиков.

— Също и Кели — додава Партридж. — Бъртранд Кели и Авна Гош. Записах всичко, което успях да си спомня от разказа на майка ми.

— Кели и Гош — казва Преша.

— Дотук са шестима. Но кой е седмият? — обажда се Ел Капитан, който изглежда напрегнат и призрачно блед. Да не е болен? Може би има треска?

Преша поглежда Брадуел. Като че ли очаква да каже някакво име. Лайда се пита какво се е случило между тях.

Брадуел свежда поглед.

— Може би е Арт Уолронд — казва Преша.

— Боже, дано не е той. Ако се окаже, че е бил замесен заедно с баща ти от самото начало — казва Брадуел, поглеждайки обвинително Партридж, — по-добре да умра. Не и Арт. Не и той.

— Арт — обажда се Лайда. Спомня се несвързаните брътвежи на Илиа, че изкуството й липсва. Дали не я е разбрала погрешно? — Липсва ми изкуството или липсва ми Арт^[2].

— За какво говориш? — пита Брадуел.

— За Илиа. Каза ми, че иска да умре, само че още не била изпълнила дълга си. — Лайда се заглежда в кутията в ръцете на Брадуел. — Разказа ми история за мъж и жена, които се влюбват. Той й поверява семето на истината. След смъртта му тя се превръща в пазителка на истината. Трябва да се омъжи за човек, който ще оцелее след Детонациите, за да може и семето да оцелее. Не бива да умира, преди да го е предала на точния човек. Тази сутрин ми каза: „Липсва ми изкуството.“ Тогава си помислих, че говори за красотата, излязла изпод ръцете на хората. Ами ако е имала предвид Арт Уолронд? Тя е жената от историята. Ами ако Арт е мъжът? А Ингършип е човекът, за когото се е омъжила, само за да остане жива. Ами ако истината се крие в тази черна кутия?

— Може да е работила за финансираната от правителството програма и е зареждала кутиите с информация. Може би Арт я е срещнал точно там…

— И я е използвал — додава Брадуел. — Той беше женкар.

— Не — отсича Лайда. — Двамата са се обичали.

— Какво значение има дали са се обичали? — подхвърля Партридж.

— За мен има. Във фермерската къща Илиа спомена, че й напомням за някакво момче, което познавала отдавна, помниш ли?

— Може да не е било момче, което прилича на теб — отбелязва Преша.

— Може да съм бил аз. — Брадуел се отпуска тежко на един стол. Лайда не знае много за него, но си представя какво е да нямаш никого от времето преди Детонациите — нито един близък човек. Никой не би могъл да понесе такава самота. Птиците на гърба му притихват. — Каква е тази истина? — казва той. — Каква е проклетата истина, която е пазела за Арт Уолронд?

Преша се обръща към Финън:

— Лебед!

Лампичките на Финън светват и той изрича седем пъти числото седем, а щом започва да пиука, те изреждат едно по едно имената: Елъри Уилъкс, Арибел Кординг, Лев Новиков, Хидеки Иманака, Бъртранд Кели, Авна Гош. Финън приема всяко име със зелена светлина.

— Артър Уолронд — казва накрая Брадуел.

Примигва и последната зелена светлинка. Уилда хваща ръката на Преша.

Всички чакат — но какво? Лайда не знае отговора, ала нищо не се случва. Лампичките на Финън угасват.

— Това ли беше? — недоумява Преша.

— И сега какво? — учудва се Ел Капитан.

Гласът на Хелмут отеква унило.

— Не! — възкликва стъписан Брадуел. — Не е възможно.

— Изглежда, това е просто кутия — казва Партридж. — Може би някои неща от миналото трябва да останат в миналото.

— Това може да го каже само човек, който е живял в чист и подреден измислен свят, където всичко блести, измазано с чисто нова боя, с твоето хубавичко училище, спретнати съученици и оглупяла от любов приятелка.

— Млъкни — сопва се Партридж. — Няма нужда да ми четеш лекции.

— Не съм оглупяла от любов — процежда Лайда през зъби. Партридж я поглежда. Нима е успяла да го изненада? Част от нея се надява, че отговорът е да.

— Нямаме време за разправии — обажда се Ел Капитан.

— Партридж е виновен! — виква Брадуел. — Финън не би издал тайните си пред сина на Уилъкс — не и ако Арт Уолронд е програмирал тази кутия.

— Струва ми се, че надценяваш Уолронд — казва Преша. — Нали не мислиш, че Финън знае кои сме ние и кои са родителите ни? Това е лудост.

— Не, не е — възразява Партридж, поглеждайки ръката си. — Финън взе кръв от ръката ми.

— На мен също — додава Брадуел. — От палеца.

— А на мен ми отскубна коса — казва Преша.

В този миг над тях се разнасят стъпки.

— Мисля, че се успокоихме навреме — отбелязва Ел Капитан.

Майка Хестра отваря вратата на вагона и се втурва с думите:

— Вече са в тунела.

— Кой? — пита Ел Капитан. — Специалните сили ли?

Майка Хестра и Сайдън кимват едновременно.

— И приближават бързо — додава тя.

Партридж грабва картата. Изважда молив и казва:

— Ето тук — казва той и отбелязва „Х“ върху картата. После начертава линия, водеща към медицинския център на нулево ниво. Отбелязва набързо и броя на вентилаторите в тръбата, броя на вентилаторните перки, филтърните прегради и времевите интервали, на които системата спира работа — три минути и четирийсет и две секунди. — Лайда, обясни им къде според теб се намира товарният док.

Но тя не е сигурна.

— Тук, струва ми се. Имаше хълм, а в далечината се виждаше гора. Така че, може би е тук.

— Не се тревожи — отвръща Преша.

Брадуел прибира картите. Над главите им трополят стъпки. Всички поглеждат нагоре, сякаш могат да прогледнат през тавана на вагона и пластовете мръсотия.

Лайда трябва да каже истината на Партридж: не би могла да се върне там. Би предпочела да живее в пущинака до края на живота си и да страда, отколкото да се върне там.

Партридж повдига ризата си.

— Не мога да взема мускалите — казва той и ги развива внимателно от кръста си. — Съдържат съставка, до която, подозирам, баща ми вече се е докопал, но не искам да знае, че ние също я имаме. Може да ви е от полза. Но внимавайте. Съдържанието на тези мускали е нещо като лекарство с чудотворен ефект — образува нови клетки и какво ли не още. Може обаче да бъде и опасно. — Подава на Преша увитите мускали. — Тя би искала ти да ги вземеш.

Преша ги поема предпазливо и казва:

— Ако нещо се обърка и не се върнеш, тръгваме след теб.

— Благодаря — отвръща Партридж.

— Ще останем тук с момичето, докато опасността горе премине — казва Брадуел.

— Бъди внимателен — предупреждава го Ел Капитан.

— Внимателен — повтаря Хелмут.

Партридж се обръща и поглежда Лайда. Стисва ръката й.

— Двамата с Лайда ще бъдем плътно един до друг. — В този миг Лайда усеща, че тези думи предопределят съдбата й. Как да му каже, че няма да тръгне с него? Та той жертва всичко. Не трябва ли и тя да се пожертва? Представя си как майките я карат да остане и все пак знае каква роля й е отредена — нещо, което й внушаваха от дете. Да бъде нечия спътница. Да бъде опора.

— Ще се справим — казва Лайда и намята пелерината. После излиза в тунела след Партридж. Когато той отваря металната врата, пред очите й се мярка трептяща светлина. Връща се мислено в клетката си в медицинския център, спомня си изкуствения панел със слънчева светлина, проникваща като през прозорец, и как потрепва понякога, сякаш наблизо прехвърча птичка, за кратко хвърлила сянка. Изкуствена птица — всъщност прожектиран образ — засенчила за миг изкуственото слънце от другата страна на несъществуващ прозорец — прозорец в затвор.

Куполът е клетка, снежна сфера. А тя се връща обратно там.