Октавия Е. Бътлър
Зора (37)

6

На следващата сутрин точно след разсъмване Кърт и хората му намериха скривалището. Лилит се сепна от съня си, осъзнала, че нещо не е наред. Мъчно се изправи в хамака и стъпи на земята. Видя Виктор и Грегъри до Джоузеф. Обърна се към тях и почувства облекчение. Вече нямаше нужда да търсят останалите. Сега всички можеха да започнат да строят лодка или сал, с който да прекосят реката. И така щяха със сигурност да разберат дали онова от другата страна на реката е гора, или някаква илюзия.

Тя се огледа наоколо, за да види кой още беше тук. Тогава видя Кърт.

Само миг след това той я удари отстрани по главата с тъпото на мачетето си.

Тя се свлече на земята зашеметена. Чу Джоузеф да извиква името й някъде отблизо. А после и шум от още удари.

Чу Гейбриъл да изругава, чу писъка на Алисън.

Отчаяно се опита да се изправи, но някой я удари отново. Този път изпадна в безсъзнание.

Лилит се събуди с болки, наоколо нямаше никого. Беше сама под малкия навес, който бяха построили.

Изправи се, като се опита да не обръща внимание на главоболието си. Скоро щеше да премине.

Но къде бяха всички?

Къде беше Джоузеф? Той не би я изоставил, дори ако другите го стореха.

Дали не са го отвели насила? И ако беше така — защо? Дали не беше ранен и изоставен като нея?

Тя излезе изпод навеса и се огледа. Нямаше никого. Нищо.

Потърси нещо, което да й подскаже накъде бяха тръгнали. Не беше особено добра в проследяването, но по калната земя имаше следи от човешки стъпки. Последва стъпките далече от лагера, но накрая ги изгуби.

Продължи напред, като се опита да налучка посоката, в която бяха поели, и да реши какво ще прави, ако ги открие. На този етап просто искаше да се убеди, че Джоузеф е добре. Ако беше видял как Кърт я удари, вероятно се беше намесил.

Спомни си как веднъж Никанж й беше казал, че Джоузеф има врагове. Кърт никога не го е харесвал. Нищо не се беше случило между двамата — нито в голямата зала, нито в селището. Ами ако сега се беше случило нещо?

Трябва да се върне в селището и да потърси помощ от оанкалите. Трябва да привлече на своя страна нечовеци, които да й помогнат да открие своите хора на място, което може и да беше Земята, но може и да не беше.

Защо не й бяха оставили поне Джоузеф? Бяха взели мачетето й, брадвата, кошниците — всичко, с изключение на хамака и допълнителните дрехи. Можеха да й оставят поне Джоузеф, за да се погрижи за нея. Той без съмнение щеше да остане, ако му бяха позволили.

Тя се върна при навеса, събра дрехите си и хамака, пи вода от малък чист поток, който се вливаше в реката, и се отправи обратно към селището.

Ако само Никанж беше все още там. Вероятно можеше да наблюдава лагера на хората, без те да разберат, без да се стигне до разправии. И ако Джоузеф беше там, можеше да дойде при нея, ако поискаше. Дали щеше да поиска? Или щеше да предпочете да остане при другите, които се опитваха да направят онова, което винаги беше искала от тях? Учи се и бягай. Да се научат да живеят в тази местност, а след това да се изгубят в нея, да отидат там, където оанкалите не могат да ги намерят. Отново да се научат да се докосват като човешки същества.

Ако бяха на Земята — така както смятаха, — може би имаха някакъв шанс. Но ако бяха на борда на кораб, щеше да бъде без значение какво правят.

Ако бяха на кораб, със сигурност щяха да й върнат Джоузеф. Ако обаче бяха на Земята?

Тя тръгна бързо, като се възползва от пътеката, която бяха разчистили предния ден.

Внезапно чу нещо да прошумолява зад нея и се обърна. Няколко оолои изплуваха от водата, стъпиха на брега и започнаха да си проправят път през гъстата ниска растителност.

Като разпозна сред тях Никанж и Кахгаят, се завъртя и се отправи натам.

— Знаеш ли накъде тръгнаха? — обърна се тя към Никанж.

— Знаем — отговори то и обви шията й със сензорната си ръка.

Тя сложи своята ръка върху неговата и я задържа на място, приветства я, макар и с неохота.

— Всичко наред ли е с Джо?

То не отговори и това я изплаши. Пусна я и я поведе сред дърветата, като се движеше бързо. Другите оолои ги следваха, всички мълчаха, всички знаеха къде точно отиват и вероятно знаеха какво ще открият там.

Лилит вече не искаше да знае.

Тя напредваше бързо без усилие, вървеше близо до Никанж. Едва не се блъсна в него, когато, без да я предупреди, то рязко спря пред едно паднало дърво.

Дървото беше гигант. Дори полегнало, беше високо и трудно за изкачване, изгнило и покрито с плесен. Никанж скочи върху него и изчезна от другата страна с пъргавина, каквато Лилит не притежаваше.

— Почакай! — каза то, когато тя започна да се катери по дървото. — Стой там!

После насочи вниманието си към Кахгаят.

— Давай — каза то. — Може да си навлечем повече неприятности, докато чакаш тук с мен.

Нито Кахгаят, нито което и да било от другите оолои се помръдна. Лилит забеляза оолоито на Кърт сред тях, а също и това на Алисън и…

— Хайде, Лилит!

Тя се покатери по дървото и скочи от другата страна. И там видя Джоузеф.

Беше посечен с брадва.

Загледа го безмълвна, после изтича към него. Ударите бяха повече от един — по главата и по врата. Главата му едва се крепеше към тялото. Вече беше студен.

Каква ли омраза трябва да е изпитвал някой към него, за да извърши подобно нещо?

— Кърт? — попита. — Кърт ли го направи?

— Ние го направихме — каза тихо то.

След малко тя успя да се извърне от зловещия труп и погледна Никанж.

— Какво?

— Ние бяхме — повтори то. — Искахме да го предпазим, ти и аз. Когато го отвлякоха, имаше леки наранявания, беше изпаднал в безсъзнание. Беше се бил заради теб. Но нараняванията му зараснаха. Кърт видя как плътта зараства. И реши, че Джо не е човек.

— Защо не му помогнахте! — изкрещя тя.

Плачеше. Отново видя ужасните рани, не разбираше как издържа на тази гледка — тялото на Джоузеф, така обезобразено, мъртво. Не му беше казала нищо на раздяла, не се беше била рамо до рамо с него, не бе имала възможност да го защити. Последният й спомен за него беше как се отдръпва, погнусен от нейното твърде човешко докосване.

— Аз съм още по-различна от него — прошепна тя. — Защо Кърт не уби мен?

— Не вярвам да е имал намерение да убива когото и да било — отвърна Никанж. — Беше ядосан, уплашен и ранен. Джоузеф го рани, когато той те удари. И той видя как Джоузеф оздравява, видя как плътта се възстановява пред очите му. Никога не съм чувал такъв вик. Тогава използва брадвата си.

— Но защо не направихте нещо? — попита тя. — Щом виждахте и чувахте всичко, защо…

— Нямаме вход, който да е достатъчно близо до това място.

Тя издаде звук на гняв и отчаяние.

— Пък и не можехме да знаем, че Кърт ще убие. Той обвинява теб за почти всичко, но въпреки това не те уби. Това, което се случи тук, беше напълно неочаквано.

Тя вече не го слушаше. Не разбираше думите му. Джоузеф беше съсечен от Кърт. Беше станала някаква грешка. Лудост!

Седна на земята до тялото, като първо се опита да проумее случилото се, а след това престана да прави каквото и да било; не мислеше, вече дори не плачеше. Седеше. Полазиха я насекоми и Никанж ги пропъди с ръка. Тя не забеляза.

След известно време Никанж я изправи на крака, теглото й не представляваше никакъв проблем за него. Тя се опита да го отблъсне, да го накара да я остави на мира. То не беше помогнало на Джоузеф. Вече нямаше нужда от него. И все пак само се изви в ръцете му.

То я остави да се измъкне и тя с препъване се върна при Джоузеф. Кърт си беше тръгнал и го беше оставил тук като някакво мъртво животно. Той трябва да бъде погребан.

Никанж отново дойде при нея, сякаш прочете мислите й.

— Да го отнесем ли обратно в селището, за да го изпратим на Земята? — попита то. — За да свърши като част от своя собствен свят.

— Да бъде погребан на Земята? Да стане плътта му част от новото начало там? Да — прошепна тя.

То колебливо я докосна със сензорната си ръка. Тя го погледна гневно в отчаяното си желание да остане сама.

— Не! — каза то тихо. — Не, оставих ви сами, двамата, защото си мислех, че можете да се грижите един за друг. Вече няма да те оставя.

Тя пое дълбоко въздух и се примири с познатата примка на сензорната ръка около шията си.

— Не ме упоявай! — каза тя. — Остави ме, остави ми това, което изпитвам към него! Поне това!

— Искам да споделя, а не да притъпя или да изопача това, което изпитваш.

— Да споделиш? Да споделиш чувствата ми?

— Да.

— Но защо?

Лилит машинално тръгна редом до него. Останалите оолои се движеха тихо отпред.

— Лилит, той беше и мой. Ти го доведе при мен.

— Ти го доведе при мен.

— Нямаше да го докосна, ако ти го беше отхвърлила.

— Ще ми се да бях. Сега щеше да е жив.

Никанж не каза нищо.

— Нека да споделя твоите чувства — каза тя.

То докосна лицето й с един поразително човешки жест.

— Раздвижи шестнайсетия си пръст на лявата си ръка — каза то нежно.

Още един пример за всезнанието на оанкалите: Разбираме чувствата ви, ядем храната ви, манипулираме гените ви. Но сме прекалено сложни за вас, няма как да ни разберете.

— Поне приблизително! — настоя тя. — Размяна! Само за това говорите. Дай ми нещо от себе си!

Другите оолои насочиха вниманието си назад към тях и пипалата по главата и тялото на Никанж се свиха в буци в резултат на някаква отрицателна емоция. Срам? Гняв? Не я интересуваше. Защо трябваше да парализира чувствата й към Джоузеф, чувствата й към каквото и да било? Беше помогнало при подготовката на един човешки експеримент. Един от човеците беше изгубен. Как се чувстваше? Виновно, задето не е било по-внимателно с ценните субекти? Пък и въобще бяха ли ценни?

Никанж я натисна по тила със сензорната си ръка. Значи, все пак щеше да й даде нещо. Те спряха по взаимно съгласие и се изправиха един срещу друг.

Показа й… нов цвят. Нещо напълно чуждо, уникално, безименно, полувидяно, полуусетено или опитано. Ярък отблясък от нещо едновременно плашещо, но и завладяващо, неустоимо.

Потушен.

Едва доловена тайна — красива и сложна. Дълбоко, непоносимо чувствено обещание.

Пречупено.

Изгубено.

Мъртво.

Гората отново бавно изплува край нея и тя разбра, че все още стои с Никанж и те са обърнали гръб на чакащите оолои.

— Това е всичко, което мога да ти дам — каза Никанж. — Това чувствам. Не знам дали съществуват думи в човешките езици, които да го опишат.

— Вероятно не — промълви тя.

След момент си позволи да го прегърне. Имаше някаква утеха дори в студената сива плът. Скръбта е скръб, помисли тя. Болка и загуба, и отчаяние, внезапен край там, където трябва да има продължение.

Сега тя по-охотно вървеше до Никанж и другите оолои вече не ги изолираха пред или зад себе си.