Октавия Е. Бътлър
Зора (25)

8

Хората се бяха събрали — бяха мълчаливи и не прикриваха враждебността си, когато Лилит ги извика да ядат. Повечето вече бяха отвън и я чакаха навъсени, нетърпеливи и гладни. Лилит не обърна внимание на раздразнението им.

— Беше крайно време — измърмори Питър ван Верден, докато тя отваряше различни шкафове и хората започнаха да се приближават и да вземат храна.

Това беше мъжът, който настояваше, че тя не е човешко същество, спомни си Лилит.

— Ако си приключила с чукането де… — добави Джийн Пелерин.

Лилит се обърна към нея и успя да огледа натъртеното й и подуто лице, преди Джийн да се извърне настрани.

Търсят си белята. Само те двамата се проявяват засега. Колко дълго ще продължи?

— Утре ще пробудя още десет души — каза тя, преди още някой да си беше тръгнал. — Вие всички ще помагате, по единично или по двойки.

Тя се движеше покрай стената с храната и автоматично чертаеше с пръсти около кръговите отвори на шкафовете, за да ги държи отворени, докато хората изберат това, което искат. Даже и най-новите бяха свикнали с това, но Гейбриъл Риналди се оплака.

— Нелепо е да правиш това непрекъснато, Лилит. Направи така, че да стоят отворени.

— Това е идеята — каза тя. — Те стоят отворени за две-три минути и после се затварят, ако не ги докосна.

Тя спря, взе последната паница с горещ лютив боб от шкафа и го остави да се затвори. Шкафът нямаше да започне да се самозарежда, докато стената не се запечата. Остави боба настрана за по-късно. Хората седяха на пода и се хранеха от чинии, които можеше да се ядат. Храненето заедно действаше успокояващо — едно от малкото им утешения. Сядаха по групи и хората говореха тихо помежду си. Лилит вземаше плодове за себе си, когато Питър се обади от една от групите наблизо. В групата му бяха Джийн, Кърт Лор и Селин Айвърс.

— Ако ме питаш, стените нарочно са направени така, че да не мислим за това, какво можем да сторим на нашата надзирателка — каза Питър.

Лилит изчака, чудеше се дали някой ще я защити. Никой не го направи, но сред останалите групи се възцари мълчание.

Тя си пое дълбоко въздух и отиде до групата на Питър.

— Нещата могат да се променят — каза тихо. — Може да настроиш всички тук срещу мен. Така ще се проваля.

Леко повиши гласа си, въпреки че и спокойният й тон беше оказал въздействие.

— Това означава, че ще бъдете върнати в състояние на летаргия, така че да бъдете разделени и после подложени на всичко това отново, но с други хора — тя млъкна за момент. — Ако това искаш — да те приспят, да започнеш всичко отново с други хора, без значение колко време ще отнеме, продължавай. Може и да успееш.

Тя го остави, взе храната си и се присъедини към Тейт, Гейбриъл и Лия.

— Не беше зле — каза Тейт, когато хората продължиха с разговорите си. — Ясно предупреждение към всички. Крайно време беше.

— Няма да помогне — каза Лия. — Тези хора не се познават. Какво ги интересува, че ще трябва да започнат отначало?

— Интересува ги — каза Гейбриъл.

Даже и с тъмночерната си брада той беше един от най-красивите мъже, които Лилит някога беше виждала. Той продължаваше да спи изключително само с Тейт. Лилит го харесваше, но съзнаваше, че той не й вярва напълно. Разбираше го по изражението му, когато понякога го хванеше, че я гледа. Въпреки това той не искаше да подлага на изпитание благоразположението й — пазеше възможностите си отворени.

— Създали са лични отношения тук — каза той на Лия. — Помисли си какво са имали преди това: война, хаос, мъртви роднини и приятели. После затвор. Затворническа клетка и лайна за ядене. Интересува ги. Теб също.

Тя се обърна ядосана, устата й вече беше отворена, но красивото му лице, изглежда, я обезоръжи. Въздъхна и кимна тъжно с глава. Малко оставаше да се разплаче.

— Колко пъти могат да ти отнемат всичко и ти пак да намериш сили да започнеш отново? — измърмори Тейт.

„Колкото е необходимо — помисли си уморено Лилит. — Колкото пъти позволя на човешкия страх, подозрителност и упорство да вземат връх. Оанкалите са толкова търпеливи, колкото и чакащата Земя.“

Тя осъзна, че Гейбриъл я гледа.

— Още се притесняваш за тях, нали? — попита той.

Тя кимна.

— Мисля, че ти повярваха. Всички, не само ван Верден и Джийн.

— Знам. Така ще е известно време. После някои от тях ще решат, че съм ги лъгала или че мен са ме лъгали.

— А сигурна ли си, че не е така? — попита Тейт.

— Сигурна съм в обратното — каза Лилит. — Най-малкото са пропуснали да ми кажат неща.

— Но тогава…

— Това е, което знам — каза Лилит. — Спасителите ни, нашите похитители са извънземни. Ние сме на борда на техния кораб. Видяла съм и съм усетила достатъчно, включително и безтегловност, за да съм убедена, че това наистина е космически кораб. Ние се намираме в Космоса. И сме в ръцете на хора, които могат да манипулират ДНК така естествено, както ние боравим с моливи и химикалки. Това е, което знам. Това казах на всички вас. Но ако някой се усъмни в тази истина и повлияе на другите, то ще имаме късмет, ако единственото нещо, което ни направят, е да ни приспят и разделят.

Тя погледна към тримата и се напрегна да се усмихне.

— Край на словото — каза тя. — Трябва да взема нещо за Джоузеф.

— Трябваше да го доведеш тук — каза Тейт.

— Не се тревожи за това — каза Лилит.

— Можеш и на мен да ми носиш ядене от време на време — каза Гейбриъл на Тейт, когато Лилит си тръгна.

— Видя ли какво направи! — провикна се Тейт след нея.

Лилит се улови, че се усмихва непринудено, докато вземаше още храна от шкафовете. Неизбежно беше някои от хората, които тя пробуди, да не й вярват, да не я харесват и да не й се доверяват. Поне имаше други, с които можеше да говори и с които можеше да се отпусне. Имаше надежда, само трябваше да предпази скептиците от самоунищожение.